Керстин Гир
Неморално предложение (4)

Глава 3

Катинка, Еберхарт, Евелин и аз останахме в зимната градина озадачени и смутени.

— Животът е тежък, но несправедлив — каза Еберхарт подсмърчайки.

— За какво изобщо става въпрос? — осведомих се аз.

— За пари, разбира се — рече Катинка.

— Така ли? — възкликна Евелин. — Той никога няма да си развърже кесията, не и той.

И аз бях на абсолютно същото мнение.

— Няма невъзможни неща — Тойота^[1] — подхвърли Еберхарт.

Мисълта за това беше примамлива. А пък и знаеше ли човек как ще се завъртят нещата?

— Моята особа също трябваше да присъства — каза Еберхарт. — Нямаше да му коства кой знае какво.

— Така е — потвърди Катинка и хвърли скришен поглед към кабинета, прехапала долната си устна. — Ако някой изобщо трябваше да е там, то това си ти. В края на краищата ти си единственият тук, който знае да борави с пари. При нас парите няма да потънат в дълбока бездънна каца, а ще бъдат използвани разумно и ползотворно. — При мисълта за шестте или по-скоро осемте детски стаи, лицето й отново засия. — Как само се зарадва татко! Мисля, че не трябва да се притесняваме, че ще бъдем пренебрегнати, Еби. В края на краищата той не ни е сърдит. Може би иска само да налее малко акъл в главите на момчетата — допълни Катинка.

— Хм, хм — изсумтя Еберхарт. — Службата си е служба, ракията ракия.

— Какво? — попитах аз.

— Понякога наистина се питам как изобщо си успял да направиш кариера, Еберхарт — каза Евелин.

— Преди успеха е потта — отвърна Еберхарт.

— Пот е точната дума — отговори Евелин. — Кажи, Еберхарт, какво мислиш за дезодорантите? Спокойно можеш да ги използваш.

— Той използва дезодорант — намеси се Катинка — Просто действието им не е толкова дълготрайно, защото потните му жлези произвеждат повече пот. Това дори е полезно.

— Да, може да се помирише — рече Евелин.

— Део, ние пътуваме към Лотч — започна да си тананика Еберхарт. — Май днес някой е неразположен… Днес наистина си доста изнервена, скъпа снахичке.

Евелин сви юмрука си около дръжката на ножа и очите й заблестяха заплашително.

— Вижте, хайде да сменим темата — предложи Катинка.

Аз й се усмихнах благодарно.

Евелин остави ножа, запали цигара и си дръпна дълбоко. Катинка я погледна с укор, но беше неписан закон, че в зимната градина, за разлика от останалите помещения в къщата, пушенето е позволено, независимо от това дали точно сега някоя беше бременна.

— Аз намирам цигарения дим за много по-отвратителен от естествената миризма на пот — каза Еберхарт.

О, Господи, как изобщо го издържаше Катинка този мъж?

— Никотинът може да се отрази отрицателно върху плодовитостта — каза строго Катинка. — Това е доказано.

— Тогава не разбирам защо отдавна не си станала страстна пушачка — отвърна злобно Евелин.

Еберхарт се изкашля.

— Гледахте ли предаването в понеделник? — попита той, насочвайки разговора към любимата си тема.

Евелин погледна към мен. Изплезих език. Отново се започваше! Единственото хоби и любим начин за прекарване на свободното време за Катинка и Еберхарт (разбира се, като изключим както вече стана ясно, правенето и отглеждането на деца) беше телевизията. Неговото, а и това на Катинка, любимо предаване беше „Стани богат“. Всяка неделя след традиционния семеен скандал, те разискваха разгорещено всички подробности около доста глупавите, според тях, кандидати.

— Гледахте ли тази седмица? — искаше да разбере Еберхарт. — Този дето не знаеше какво е „реимборсирам“?

Поклатих глава, за съжаление не бях гледала предаването. Иначе сега поне щях да знам какво е „прогресирам“.

Евелин си дръпна от цигарата.

— Вечерно време имам да правя къде-къде по-забавни неща, от това да вися пред телевизора. Не ви ли го казах вече?

— Жалко, беше абсолютно потресаващо. Представяте ли си, думата „реимборсирам“ — превземаше се Еберхарт. — А този тип си нямаше и понятие какво означава.

И Катинка изглеждаше съвсем потресена.

— Горката Германия! — възкликна тя.

Известно време цареше всеобщо мълчание. Погледнах последователно присъстващите и стигнах до заключението, че всички, освен мен знаят значението на думата и задружно скърбят за Германия, защото има хора, които не са чували глупавия термин.

— Е, да… — казах аз, за да вдигна малко настроението. — Все пак не всеки свири на инструмент.

Изведнъж всички ме погледнаха смаяно.

— Моля? — възкликна Катинка остро.

— Беше само шега — измърморих аз.

Катинка не ми повярва.

— Само, моля те, не ми казвай, че и ти не знаеш какво значи.

— Много ясно, че знам — продължих да се шегувам, — та нали вчера цял ден реимборсирах малки бегонии. Къртовски труд, уверявам ви.

Катинка продължи настървено:

— Не, вече сериозно. Кажи какво значи?

— Дай ми четири възможни отговора — отвърнах вече самоиронично.

— Е, това не може да е истина — триумфираше Катинка. — Ти наистина не знаеш.

— Е, и? — отвърнах изморено. — И без това на никого не му дреме.

* * *

Измина повече от половин час, докато Щефан и Оливер излязоха от кабинета. Изучих ги много внимателно с поглед и установих, че не изглеждат като хора, които току-що са уцелили шестица от тотото. Не изглеждаха и като да са уцелили тройка. Колко жалко.

— Искаш ли да тръгваме, Оли? — попита само Щефан.

Веднага станах, преди още Еберхарт и Катинка да разберат, че изобщо нямам представа кой е най-големият остров в Северна Фризия. („Е, хайде де, Оливия, та това е въпрос само за 2000 евро!“)

— Само да кажа чао на баща ти.

— Няма нужда — прекъсна ме Оливер. — Той отиде да си полегне за малко.

— От сега ли? — попита Катинка притеснено. — Но сега е едва единайсет и половина. Да не се разболява?

Щефан изпъшка.

— Не се притеснявай за това, сестричке. Човекът ще доживее сто години — гласът му не звучеше така, сякаш този факт го радва. — Хайде, Оли, да си вървим, имаме доста неща за вършене у дома.

Евелин и Оливер напуснаха къщата заедно с нас. Не изпитвах угризения на съвестта, че оставихме на Еберхарт и Катинка задачата да разтребят масата след нас. И без това ме вбесиха с глупавата си игра на „Стани богат“, ама че умници. Катинка извика след мен нещо от сорта на „Армес Бокум“, сигурно беше името на острова. Еберхарт добави „Шъ съ видим“.

— Какво пък толкова тайно имаше да ви казва Фриц? — попитах веднага, щом си тръгнахме. — Колко кинти мисли да извади?

Излишно е да казвам, че изгарях от любопитство.

Но нито Щефан, нито Оливер ми отговориха.

— Старият май трябва да бъде освидетелстван — изръмжа Щефан, а Оливер измърмори: — Изкуфял стар деспот. Пълно ку-ку.

— Е, няма ли да ни кажете нещо ново, това го знаем — каза Евелин.

— Ще се изръси ли, или не? — попитах.

— И да, и не — каза Щефан, а Оливер допълни:

— Зависи от гледната точка.

Той седна в беемвето си Z4, сребърен металик. Евелин седна на седалката до водача и махна в наша посока за раздяла. Гримасата на лицето й беше в стил „вадене на нерв без упойка“. Махнах й малко злорадо в отговор, бях забелязала, че в колата няма място за детско столче, ако им се родеше бебе, трябваше да продават каляската. Сигурно щеше да им се пръсне сърцето.

— Е, кажи най-накрая — извиках, когато влязохме в раздрънканото ни комби, което, това поне е ясно, никога не би успяло да ни разбие сърцето. — Какво каза Фриц?

Щефан завъртя ядосано ключа на колата и двигателят изрева.

— Че се срамува от нас, че сме пълни неудачници, че изобщо не можем да боравим с пари, че за никого и за нищо нямаме нюх — абе всичко от репертоара му.

— Да, да — отвърнах нетърпеливо. — Това го казва винаги. Но защо този път реши да ви го каже при закрити врати? Намислил е нещо, усещам го.

Щефан замълча за няколко секунди, докато изкарваше колата на заден ход, след което добави:

— Защото е един стар, зъл, обзет от чувството за власт диктатор.

— Е, и това не е нещо ново. Гледай пътя! Но доколкото разбрах, иска да се бръкне, а това вече си е новина. И ако ме питаш: веднага бих приела. И изобщо няма да имам угризения.

— Да не мислиш, че аз ще имам? — изкрещя Щефан и рязко наби спирачката пред светещия червено светофар. — Ако поне веднъж в живота си, на стари години реши да демонстрира щедрост, аз ще бъда последният, който ще се възпротиви. В това можеш да си сигурна. Аз напълно подкрепям идеята, че всеки баща трябва да сподели със синовете си поне част от своето богатство. Но този човек никога през живота си не е дал каквото и да било, без да поиска нещо насреща.

В този момент любопитството ми достигна връхната си точка.

— И какво точно иска в замяна? — попитах, затаила дъх.

В това време въображението ми вече се беше развихрило.

— Повярвай ми, не би искала да знаеш — каза Щефан.

— Разбира се, че искам да знам — извиках.

И още как само исках да знам.

Но Щефан само въздъхна и просто замлъкна, което направо ме подлуди. Чак на следващия светофар (в това време от дъвкане вече почти си бях разкървавила долната устна) той каза:

— Въпросът, който ние с теб трябва да си зададем, в случая е: какво бихме направили за пари? И колко далеч бихме стигнали?

— Зависи от това за колко пари става въпрос — отвърнах. — Между впрочем, вече свети зелено.

Щефан рязко натисна педала на газта и гумите изсвириха по асфалта.

— Достатъчно, за да си платим дълговете, да ремонтираме къщата, а и да си купим някоя и друга нова придобивка — каза той, а гласът му звучеше някак изпълнен с копнеж.

— О-о-о — отвърнах — за толкова пари май бих направила почти всичко.

Щефан ми хвърли труден за разгадаване поглед. Може би беше възмущение? Пренебрежение? Или по-скоро признателност? Не можех да разбера.

— Какво ще рече това — почти всичко? — попита той.

— В момента разсъждаваме напълно теоретично, нали?

Щефан кимна.

— Е, добре — казах разпалено, като човек, който често си е задавал този въпрос. Нека бъдем честни, всъщност, не го ли прави почти всеки? — Може би бих дарила бъбрека си, но при всички положения на човек, който има нужда от него, не просто за удоволствие. Но ръката си например никога не бих дала. Нито пък пръст, сега като се замисля. Не давам никакви части от тялото си, които се виждат. Или, разбира се, такива, без които самата аз не мога. Не бих убила никого, дори и Еберхарт. Дори и ако изключим моралната гледна точка, това би било много рисковано. Имам предвид за какво са ми толкова много пари, като трябва да лежа до живот в затвора? — на това място прекъснах речта си. — Ти би ли убил някого за пари?

— Само ако този някой е баща ми — отговори Щефан.

— Това, разбира се, би разрешило много проблеми — вметнах аз. — Всъщност, сега като се замисля, май абсолютно всички.

— Пошегувах се, Оливия! — изсъска ми Щефан.

Настроението му винаги се разваляше, когато не се смеех на шегите му.

— И аз се пошегувах — отвърнах аз. — Знаеш много добре, че всъщност много харесвам баща ти. Е-е-е почти винаги. — Когато лъжех, ми личеше, затова допълних след кратка пауза: — Е-е-е поне не го намирам за толкова ужасен, че да го убия.

— Но иначе би направила всичко, само и само да докопаш парите му? — прониза ме той с остър поглед.

— Защо пък аз? Нали той с теб разговаря…

— Да, но кой каза, че там в кабинета не сме си говорили и за теб?

За мен? Много ясно, че първото нещо, което изплува в съзнанието ми, беше това, което Фриц каза за гърдите ми тогава, на сватбата ни, след като беше изпил безкрайно много шампанско. За превъзходните дърва пред колибката ми и така нататък.

Почувствах как челюстта ми увисна надолу.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че е нещо като във филма „Неприлично предложение“? — за стотна от секундата си представих тази ситуация, но след това бързо поклатих глава. — Не, не, забрави, все пак Фриц не е Робърт Редфорд.

— Е, и ти не си Деми Мур, Дундичке — каза Щефан и също поклати глава. — Но все пак ти благодаря, че ми даде да разбера, че би си помислила, ако е Робърт Редфорд.

Колата нервно изкриволичи.

— Тц, сякаш баща ми би поискал нещо подобно от теб! Не смятам, че някога изобщо е имал нещо подобно на сексуален живот. Наистина, фантазията ти е доста развинтена. Би било добре, ако въпросът беше толкова елементарен.

Обидих се.

— Искаш да кажеш, че не съм негов тип? Но нали каза, че…

— Просто забрави. Баща ми е една стара торба с кокали. А и аз нямам никакво намерение да го оставя да разиграва мен и жена ми като марионетки. Дори и за един милион евро.

— Един милион евро?! — извиках. — През цялото време сме говорили за един милион евро? Кажи най-сетне какво толкова иска срещу такава сума.

— Забрави — повтори Щефан и зави по алеята към нашата градина.

Всеки момент щях да експлодирам от любопитство. Искаше ми се да изкопча истината от Щефан, но го познавах добре и опитът ми подсказваше, че нищо няма да излезе. Колкото повече настоявах и любопитствах, толкова по-тайнствен щеше да става само за да ме дразни. В момента беше ядосан на баща си и щеше да си го изкара на мен, това вече ми беше познато.

Ако исках някога да разбера какво точно е поискал Фриц, трябваше да приложа един стар и добре изпитан трик.

— Прав си — отговорих възможно най-любезно. — Наистина трябва да го забравим. Не ми пука какво е предложил Фриц или какви условия е поставил. В края на краищата ние не се продаваме за пари, нали?

— Точно така — каза Щефан, но, разбира се, не звучеше особено убедително.