Даниъл Силва
Пратеникът (25)

25. Густавия, Сен Бартелеми

Тази нощ за първи път, откакто се качи на борда на „Александра“, Сара не спа. Лежеше в голямото си легло, стараейки се да стои неподвижна, за да не би Бен Талал, ако я наблюдава чрез скрити камери, да заподозре, че е неспокойна. Малко преди шест часа небето започна да изсветлява и над хоризонта се появи червено зарево. Тя изчака още половин час, преди да си поръча кафе. Когато то пристигна, я мъчеше силно главоболие.

Излезе на своята палуба и се облегна на перилата, загледана в светлината, която бавно заливаше пристанището, като мислеше за Ален ал Насър от Монреал. Бяха останали във вилата малко повече от час, а след това отидоха да вечерят в Густавия. Зизи ги заведе в ресторант „Ла Вела“, който се намираше в края на пристанището. Ален ал Насър не отиде с тях. В действителност името му не бе споменато по време на яденето или поне тя не го чу. Един мъж, който би могъл да е Ели Лавон, мина край ресторанта по време на десерта. Сара бе свела лице да избърше устните си и когато отново вдигна очи, той беше изчезнал.

Тя внезапно изпита нужда от физическо движение и реши да отиде до гимнастическия салон, преди Зизи да го заеме. Нахлузи шорти от ликра, потник и маратонки, влезе в банята и вдигна косата си с шнолата пред огледалото. Когато пристигна в салона, там цареше тишина. Беше се надявала да го завари празен, но видя Жан-Мишел, наведен над един уред, да работи за бицепсите си. Поздрави го хладно и се качи на велоергометъра.

— Ще ходя на острова да потичам. Искате ли да дойдете с мен?

— А тренировката на Зизи?

— Той каза, че го боли гърбът.

— Имам чувството, че не му вярвате.

— Гърбът винаги го боли, когато иска почивен ден. — Французинът свърши серията упражнения и попи потта от раменете и ръцете си. — Да вървим, преди трафикът да стане много натоварен.

Двамата се качиха на една моторница и се понесоха към вътрешността на пристанището. Още нямаше вятър и водата бе спокойна. Жан-Мишел акостира на обществения док близо до празно кафене, което току-що отваряше за закуска. Двамата загряха няколко минути на кея, после затичаха по тихите улици на стария град. Жан-Мишел тичаше с лекота до нея. Когато започнаха да се изкачват на зигзаг по склона на издигащия се зад пристанището хълм, Сара изостана с няколко крачки. Подмина я мотоциклет, каран от момиче с каска и стройни бедра, обути в сини джинси. Сара ускори темпо и скъси дистанцията. На върха на хълма спря да си поеме дъх, докато Жан-Мишел подтичваше леко намясто.

— Какво става?

— Качила съм четири килограма и половина по време на това пътуване.

— Почти свършваме.

— Колко още ще останем?

— Още два дни в Сен Бартелеми. — Издаде устни напред по типично галски маниер. — А може би три. Зизи май започва да става нетърпелив да тръгне. Не знам.

Точно тогава първият самолет за деня прелетя над главите им и се спусна от другата страна на хълма към пистата, която бе в подножието му. Без предупреждение Жан-Мишел се втурна след него надолу по пътя. Двамата подминаха тичешком летището и главния търговски център на острова, после взеха завоя и се насочиха към градчето Сен Жан. Първите коли се появиха по улиците и те трябваше на два пъти да отскачат към пясъчния банкет на пътя, за да избегнат приближаващите се камиони. Жан-Мишел я преведе през един отвор в каменната стена в края на пътя и се заспуска по пясъчна пътека към плажа.

— По-добре е да тичаме тук — каза той. — Ще направя няколко скоростни отсечки. Смятате ли, че ще издържите до края?

— Какво ви кара да мислите, че ще изостана от вас?

Той удължи крачка. Сара се мъчеше да бъде в крак с него.

— Наближава началото на отсечката — каза Жан-Мишел. — Готова ли сте?

— Мислех, че това беше отсечката.

Той спринтира и бързо увеличи дистанцията. Изтощена от безсънната нощ, Сара намали темпото, откривайки, че за първи път, откакто влезе в лагера на Зизи, е сама. Това не продължи дълго. След две минути Жан-Мишел дотича обратно при нея, движейки ръцете си ритмично като бутала. Сара се обърна и отново затича. Той я задмина и намали крачка.

— Умирам от глад — каза тя. — Какво ще кажете да закусим?

— Първо ще довършим бягането. Ще хапнем нещо в кафенето, което е близо до лодката.

Отне им двайсет минути да вземат разстоянието до пристанището. Кафенето бе започнало да се пълни, но Жан-Мишел намери празна сенчеста маса отвън и двамата седнаха. Сара прегледа менюто, после вдигна поглед към бутика за мъжко облекло отсреща. Витрината бе пълна с ръчно изработени френски ризи от на вид скъп памучен плат. Тя затвори менюто и обърна очи към Жан-Мишел.

— Трябва да купя някакъв подарък на Зизи в знак на благодарност.

— Зизи няма нужда от подаръци. Всъщност той е човек, който има всичко.

— Трябва да му купя нещо. Беше много щедър към мен.

— Сигурен съм, че е така.

Сара докосна ръката на Жан-Мишел и посочи към бутика.

— Последното нещо, от което се нуждае Зизи, е риза — каза той.

— Обаче те изглеждат много хубави.

Той кимна в знак на съгласие:

— Френски са. Още можем да правим добре някои неща.

— Дайте ми вашата кредитна карта.

— Тя е на компанията Ей Ей Би.

— Ще ви върна парите.

Жан-Мишел извади картата от джоба на спортните си гащета и й я подаде.

— Не си правете труда да ми ги връщате — каза той. — Повярвайте ми, Сара, няма да сте първата, която купува подарък на Зизи със собствените му пари.

— Какъв номер риза носи той?

— Вратната му обиколка е 16,5 инча, а дължината на ръкава — трийсет и три.

— Доста впечатляващо.

— Аз съм личният му треньор.

Сара му каза поръчката си за закуска — филия хляб, бъркани яйца и кафе с мляко — и се отправи към бутика. Постоя пред витрината да разгледа ризите, после влезе. Привлекателна млада жена с къса руса коса я посрещна, обръщайки се към нея на френски. Сара избра две ризи — тъмносиня и бледожълта — и каза размерите на Зизи на продавачката. Жената влезе в задната част на магазина и се върна след минута с ризите.

— Имате ли подаръчни кутии?

— Разбира се, мадам.

Тя извади една изпод щанда, грижливо опакова ризите в копринена хартия и ги постави в кутията.

— А имате ли някакви поздравителни картички? — попита Сара. — Нещо с плик?

Продавачката отново бръкна под щанда. Тя постави картичката пред Сара и й подаде химикалка.

— Как ще платите, мадам?

Сара й подаде кредитната карта. Докато жената извърши изтеглянето на парите от картата, тя се подпря на щанда и написа на картичката: Ален ал Насър — Монреал. След това я пъхна в плика, навлажни с език края на капачето му и го залепи здраво. В това време продавачката сложи квитанцията пред нея. Сара я подписа и подаде химикалката на младата жена заедно с плика.

— Не разбирам, мадам.

— По някое време тази сутрин тук ще дойде един мой приятел, за да види дали не съм забравила нещо — каза Сара. — Моля ви, дайте му този плик. Ако го направите, ще ви бъде платено добре. Важно е да сте дискретна. Разбирате ли ме, мадам?

— Разбира се. — Продавачката се усмихна дяволито, после погледна към седящия в кафенето Жан-Мишел. — Тайната ви ще бъде запазена.

Жената сложи кутията с ризите в книжна торбичка и я подаде на Сара. Тя й намигна, после излезе и се върна в кафенето. Закуската й я чакаше на масата.

— Някакви проблеми? — попита Жан-Мишел.

Тя поклати отрицателно глава и му върна кредитната карта.

— Не, никакви.

* * *

След половин час Сара и Жан-Мишел се качиха на моторницата и се върнаха на „Александра“. Габриел изчака да минат още петнайсет минути, преди да влезе в бутика. Той взе картичката от продавачката и й даде сто евро за безпокойството. Пет минути по-късно седеше зад румпела на моторна лодка „Зодиак“ и се носеше към вътрешността на пристанището.

Право пред него се виждаше „Александра“ — най-големият частен плавателен съд в пристанището, втори по размери след круизъра, който бе пристигнал предишната нощ. Габриел зави няколко градуса и се насочи към „Слънчевата балерина“, хвърлила котва на няколкостотин метра встрани, близо до двете скали, които стояха като на пост на входа на пристанището. Той спря скутера до кърмата на яхтата и отиде в главния салон, превърнат в мобилен команден и оперативен център. Там имаше сигурен сателитен телефон и компютър, свързан с булевард „Цар Саул“. Две дузини мобилни телефони и няколко ръчни радиостанции бяха включени да се зареждат, а една видеокамера с телефотообектив бе насочена към „Александра“.

Габриел застана пред монитора и видя Сара да излиза на своята палуба. После погледна към Яков, който говореше по телефона с Тел Авив. Когато той приключи разговора си след минута, Алон вдигна поздравителната картичка. Ален ал Насър — Монреал.

— Браво на нашето момиче — каза Яков. — Седни, Габриел. На булевард „Цар Саул“ имаха напрегната сутрин.

Габриел си наля от термоса чаша кафе и седна.

— Рано тази сутрин техниците ни проникнаха в системата за резервации на агенцията за отдаване под наем — обясни Яков. — Вилата, която Сара посети снощи, е била наета от монреалска компания, наречена „Меридиан Кънстракшън“.

— „Меридиан Кънстракшън“ се контролира изцяло от „Ей Ей Би Холдингс“ — обади се Лавон.

— В резервацията упоменато ли е кой ще отседне във вилата? — попита Габриел.

Яков поклати отрицателно глава.

— Направена е от жена от дирекцията на „Меридиан“, която се казва Катрин Девро. Тя е платила авансово за всичко и е инструктирала агенцията за отдаване под наем къщата да бъде отворена и готова за неговото пристигане.

— Кога е пристигнал тук?

— Съгласно документите — преди три дни.

— Още колко време ще остане?

— Резервацията е за още четири дни.

— А какво се знае за колата му?

— Сега пред къщата има паркиран един кабриолет. Стикерът на задницата му е на „Айланд Рентал Карс“. Нямат компютърна система за резервация. Всичко е на хартия. Ако искаме подробности, ще трябва да влезем с взлом по старомодния начин.

Алон погледна към Мордекай — обучен невиот.

— Офисът на фирмата се намира на летището — поясни Мордекай. — Обикновена будка с плъзгащ се алуминиев капак на прозореца и една врата за влизане и излизане на персонала. Можем да влезем вътре за секунди. Проблемът е, че самото летище се охранява нощем. Може да провалим цялата операция само за да открием името и номера на кредитната карта, които той е използвал за наемане на колата.

— Твърде рисковано е — съгласи се Габриел. — Някаква активност по телефона?

През нощта Мордекай бе поставил предавател в разпределителната телефонна кутия.

— Едно обаждане тази сутрин — каза той. — Беше жена. Позвъни във фризьорския салон в Сен Жан и си запази час за днес следобед.

— Как се представи тя?

— Мадам Ал Насър — отговори Мордекай. — Има един малък проблем с кабелното отклонение. Както се оказа, ние сме извън обхвата. Сигналът е слаб и е много смущения. Ако Бен Шафик сега вдигне телефона, може да не успеем да направим идентификация на гласа му заради статичното електричество по линията. Имаме нужда от подслушвателен пост.

Габриел погледна към Яков.

— Какво ще кажеш да преместим яхтата?

— Водите отвъд това място са много бурни за акостиране. Ако хвърлим котва там, за да наблюдаваме вилата, ще стърчим като вдигнат пръст. Със същия успех бихме могли просто да отидем до входната врата на Ал Насър и да му се представим.

— Това не е лоша идея — вметна Михаил, който в този момент влезе в салона. — Аз съм доброволец.

— Нужен ни е статичен пост — каза Яков.

— Тогава ще си го осигурим. — Алон вдигна отново поздравителната картичка. — А какво ще кажете за това име? Познато ли ви е?

— Не е от псевдонимите, които знаем — отговори Яков. — Ще накарам на булевард „Цар Саул“ да го пуснат в компютърната база данни и да видим какво ще открият.

— А сега какво ще правим? — попита Михаил.

— Ще прекараме деня в наблюдение — каза Габриел. — Ще се опитаме да го снимаме и да запишем гласа му. Ако успеем, ще ги изпратим в Службата да ги анализират.

— Островът е малък — напомни Лавон — и имаме ограничен брой хора.

— Това може да се окаже в наша полза. На места като това не е необичайно да виждаш всеки ден едни и същи хора.

— Вярно е — каза Ели, — но копоите на Бен Талал ще се изнервят, ако виждат твърде много познати лица.

— А ако от булевард „Цар Саул“ ни информират, че Ален ал Насър от Монреал наистина е бившият саудитски офицер от ГРД Ахмед бен Шафик? — поинтересува се Михаил. — Какво ще правим тогава?

Алон вдигна очи към монитора и се загледа в Сара.

— Връщам се в Густавия — каза той, без да отделя очи от екрана. — Нуждаем се от подслушвателен пост.

* * *

Благовъзпитаната англичанка, която го посрещна петнайсет минути по-късно в агенцията за отдаване на вили под наем „Сибарт“, имаше кестенява коса с изсветлели от слънцето кичури и светлосини очи. Габриел играеше ролята на Хайнрих Кивер — заможен немец, който бе попаднал в рая и искаше да поостане още. Англичанката се усмихна — вече бе чувала тази история много пъти — после разпечата на принтера списъка със свободните имоти. Габриел го прегледа и се намръщи.

— Надявах се за нещо ето тук — каза той и посочи на картата върху бюрото. — На този нос от северната страна на острова.

— На нос Милу? Да, там е чудесно, но за съжаление в момента нямаме нито една свободна вила. Впрочем имаме една ето тук. — Тя почука с пръст картата. — Това е следващият нос. Нос Манген.

— От къщата вижда ли се нос Милу?

— Да, доста ясно. Искате ли да видите някои снимки?

— Да, ако обичате.

Жената извади една брошура и я отвори на съответната страница.

— Вилата е с четири спални, хер Кивер. Нуждаете ли се от нещо толкова голямо?

— Всъщност може да имаме и известна компания.

— Тогава, предполагам, тази ще ви свърши идеална работа. Малко скъпичка е — по дванайсет хиляди на седмица — и се изисква резервацията да е за минимум две седмици.

Габриел сви рамене, сякаш да каже, че парите не са пречка.

— Без деца и никакви домашни любимци. Нямате куче, нали?

— Боже мой, не!

— Освен това има депозит срещу щети от две хиляди долара, така че общо стават двайсет и шест хиляди, естествено платими авансово.

— Кога можем да се настаним?

Жената погледна часовника си.

— Сега е десет и петнайсет. Ако пришпорим нещата, ще можем да я предоставим на вас и съпругата ви най-късно в единайсет и половина.

Габриел се усмихна и й подаде кредитната си карта.

* * *

Макар че англичанката не го знаеше, първите гости пристигнаха във вилата петнайсет минути след като Габриел и Дина се настаниха. Техният багаж бе доста различен от този на обикновените посетители на острова. Мордекай донесе гласово активиращ се приемник и камера „Никон“ с дълъг обектив, а Михаил пристигна с раница от непромокаема материя, в която имаше мобилни телефони, радиостанции и четири пистолета. След един час те за първи път видяха набелязания обект, когато той се показа на терасата, облечен с къси бели панталони и бяла риза с дълъг ръкав. Мордекай го засне няколко пъти. Пет минути по-късно, когато Ал Насър излезе гол до кръста от басейна след енергично плуване, той му направи още няколко снимки. Габриел ги разгледа на компютъра, но обяви, че не си заслужава да се изпращат за анализ на булевард „Цар Саул“.

В един часа на обяд червената лампичка на гласово активиращия се приемник светна зелено. По линията прозвуча сигналът за свободно, последван от звука на някого в къщата, който набираше местен номер. След две позвънявания се обади жена от ресторант „Глориет“. Габриел затвори разочаровано очи, когато другият глас на линията се оказа на мадам Ал Насър, която поиска да направи резервация за два часа. Той за кратко обмисли идеята да постави екип в ресторанта, но я отхвърли, след като получи описание на претъпканото крайбрежно заведение. Все пак Мордекай успя да направи още две снимки на Ал Насър — едната, когато слиза от колата си на паркинга, и втората, докато пие питието си на масата. И на двете Ал Насър носеше спортни слънчеви очила и риза с дълъг ръкав. Габриел ги изпрати за анализ на булевард „Цар Саул“. След час, когато Ал Насър и съпругата му излизаха от ресторанта, от Службата пуснаха съобщение по сигурната линия, че резултатите не са категорични.

В три и половина те си тръгнаха от „Глориет“ и отидоха с колата до Сен Жан, където Ал Насър остави жена си във фризьорския салон. Оттам той отиде в Густавия, където в три часа и петдесет минути се качи на една моторница и се насочи към „Александра“. Йоси засне пристигането му от мостика на „Слънчевата балерина“ заедно с топлата прегръдка, с която го посрещна Зизи ал Бакари, когато влязоха в кабинета на горната палуба за среща на четири очи. Сара не беше на борда да види пристигането на Ал Насър, защото в този момент тя и по-голямата част от антуража на Зизи се гмуркаха на Фурш — малко пусто островче, на около два километра североизточно от Сен Бартелеми.

Срещата продължи малко повече от час. Йоси засне излизането на Ал Насър от кабинета на Зизи и решителното изражение на лицето му, когато се качи на моторницата и се отправи обратно към Густавия. Михаил го проследи до градчето Сен Жан, където малко след шест часа той взе от салона съпругата си с нова прическа. В шест и половина Ал Насър пак преплува няколко дължини в басейна си, а Михаил седеше с мрачна физиономия до Габриел във вилата от другата страна на заливчето.

— Следим го цял ден — каза той, — а какво имаме да покажем? Няколко безполезни снимки. Ален ал Насър очевидно е Бен Шафик. Нека да го хванем сега и да приключим с това.

Габриел го изгледа пренебрежително.

— Някой ден, когато станеш малко по-възрастен и по-мъдър, ще ти разкажа историята за нощта, когато ударна група на Службата си помисли, че е видяла своята жертва, и по погрешка уби невинен човек.

— Знам историята, Габриел. Случила се е в Лилехамер. В Службата още я наричат Лейл ха Мар: Нощта на горчивината. Но това е било отдавна.

— Обаче все още е най-големият оперативен гаф в историята на Службата. Те убиха грешен човек и бяха заловени, докато го правят. Нарушиха всички правила. Действаха прибързано и се оставиха да ги водят емоциите. Стигнахме твърде далеч, за да допуснем друга Лейл ха Мар. Първо намираме доказателство — безупречно, неопровержимо доказателство, — че Ален ал Насър е Ахмед бен Шафик. Само тогава започваме да говорим за неговото убийство. И ще натиснем спусъка само когато можем да измъкнем Сара и целия екип от острова, без да бъдем заловени.

— Как ще се сдобием с доказателство?

— Снимките не са достатъчно добри — каза Габриел. — Имаме нужда от гласа му.

— Той не говори.

— Всеки говори. Просто трябва да го накараме да говори, когато слушаме.

— А как ще направим това?

Точно тогава светна зелената лампичка на записващото устройство на телефона и звукът от набирането на номер прозвуча от говорителите. Разговорът на госпожа Ал Насър продължи по-малко от трийсет секунди. Когато приключи, Алон прослуша залиса, за да се увери, че правилно е чул подробностите.

— „Поавр“.

— Искаме маса за двама за девет часа.

— Всичко е заето, мадам. Можем да ви направим резервация за осем часа или за девет и половина.

— Осем е твърде рано. Резервирайте ни за девет и половина, моля.

— Вашето име?

— Ал Насър.

Габриел натисна бутона „Стоп“ и погледна към Михаил: Търпение, момче. Хубавите неща се случват на този, който чака.

* * *

Ресторантът, известен като „Поавр“, е един от неразкритите бисери. Намира се в далечния край на приятен търговски център в Сен Жан, там, където се пресичат главното крайбрежно шосе и тесен път, който се изкачва във възвишенията, издигащи се до плажа. От него се разкрива гледка само към уличното движение, паркинга и малко от околността. Салонът му е колкото средно голям вътрешен двор в предградията. Обслужването е понякога мудно, но храната, когато най-сетне пристигне, е една от най-добрите на острова. При все това, поради неблагоприятното му местоположение, онези, които идват на Сен Бартелеми, за да бъдат забелязани, рядко могат да се видят в „Поавр“ и в него никога не става нещо необичайно. Ето защо до днес още се говори за случилия се там инцидент, в който бяха замесени госпожа и господин Ал Насър.

Историята е добре позната на персонала, както и на местните хора, които пият на малкия бар. В спокойните часове между обяда и вечерния наплив те често я преразказват на чаша розе или кафе еспресо с цигара. Резервацията била за девет и половина вечерта, но двамата дошли по-рано. Салонната управителка Одет, която била на смяна онази вечер, си спомня, че било към девет и петнайсет, но барманът Етиен ще ви каже с голяма увереност, че е било в девет и двайсет. Все още нямало свободни маси, така че те трябвало да седнат да изчакат на бара. Естествено Етиен се погрижил за питиетата. Чаша шампанско за мадам Ал Насър и сок от ананас за господина. „Нещо друго?“ — попитал Етиен, но господинът се усмихнал хладно и отговорил почти шепнешком: „Само сок, моля“.

Масата се освободила някъде след девет и половина. Тук отново възниква спор за времето. Сервитьорката Дениз си спомня, че било девет часът и четирийсет минути, но Одет, която се занимава с резервациите и настаняването на посетителите, се кълне, че не е било по-късно от девет и трийсет и пет. Независимо от времето, мосю и мадам Ал Насър не харесали масата. Мадам се оплакала, че е твърде близо до входа на тоалетната, но хората останали с убеждението, че мосю Ал Насър не я харесал по друга причина, макар че не изразил гласно никакво мнение.

Наближавало десет часът, когато се освободила съседната маса. Тя се намирала до парапета откъм улицата. Господин Ал Насър седнал с лице към бара, но Етиен си спомня, че погледът му бил постоянно прикован в уличното движение по крайбрежния път. Дениз им съобщила вечерното меню и взела поръчката им за питиетата. Мадам поръчала бутилка вино. Марка „Кот дю Рон“, твърди Дениз. „Бордо“, според Етиен. Обаче за цвета на виното няма спор. Било е червено и скоро повечето от него щяло да бъде плиснато върху белия панталон от тропикал на мадам.

Виновникът за инцидента пристигнал в „Поавр“ в десет часа и петнайсет минути. Бил среден на ръст и с не много внушителна фигура. Етиен го описва като висок метър и седемдесет и шест сантиметра, с тегло най-много шейсет и осем килограма. Носел широки жълто-кафяви бермуди, които не били прани отдавна, огромна фланелка с разпран ляв ръкав, сандали със залепващи се каишки и шапка за голф, която била виждала и по-добри дни. Странно, но никой не може да опише с точност лицето му. Етиен си спомня старомодни очила. Одет — неподдържани мустаци, които наистина не подхождали на чертите му. Дениз пък си спомня само походката му. Тя ще ви каже, че краката му са били леко извити навън — като на човек, който може да тича много бързо и е добър на футбол.

Мъжът нямал име онази вечер, но по-късно станал известен просто като Клод. Той пристигнал в Сен Жан с мотоциклет откъм Густавия и прекарал по-голямата част от вечерта в пиене на бира „Хайнекен“ в бара през няколко къщи оттам. Щом дошъл в десет и петнайсет да търси маса, дъхът му вонял на цигари и бира, а и тялото му не миришело по-приятно. Когато Одет му обяснила, че няма свободни маси и че не би го настанила дори и да има такива, той изломотил нещо неразбираемо и поискал ключа за тоалетната. Тя отговорила, че тоалетната се използва само от клиентите на ресторанта. Тогава той погледнал към Етиен и казал: "Една „Хайнекен“. Етиен сложил бутилка бира на бара, свил рамене пред обвинителния поглед на Одет и му подал ключа.

Колко дълго е останал в тоалетната — е също предмет на известен спор. Преценките варират от две до пет минути, а по въпроса за това какво точно е правил вътре се разказват най-налудничави теории. Клетата двойка, която седяла на масата, отказана от мосю и мадам Ал Насър, по-късно описала неговото уриниране като едно от най-дългите в историята и казала, че било последвано от многократното пускане на сифона и обилното леене на вода в казанчето. Когато най-сетне излязъл, той си закопчавал дюкяна на бермудите и се усмихвал като човек, освободен от голям товар. Непознатият тръгнал обратно към бара с поглед, прикован върху очакващата го бира. И тогава започнала бъркотията.

Дениз тъкмо приключила с повторното наливане на чашата с вино на мадам Ал Насър. Госпожата я вдигнала към устата си да отпие, но я свалила с отвращение, когато Клод излязъл от тоалетната, закопчавайки панталона си. За нещастие, тя поставила чашата на масата и я пуснала с намерението да се наведе напред и да каже на мосю Ал Насър за видяното. Като минавал, олюлявайки се, оттам, Клод бутнал чашата и разплискал съдържанието й в скута на мадам Ал Насър.

Описанията на случилото се после варират в зависимост от това кой разказва историята. Всички са единодушни, че Клод направил добронамерен опит да се извини и че господин Ал Насър бил този, който избрал пътя на конфронтацията. Разменили си груби думи, както и заплахи за насилие. Произшествието можело да се разреши по мирен начин, ако Клод не бил предложил да плати за химическото чистене. Когато предложението му било яростно отхвърлено, той бръкнал в джоба на мръсните си бермуди и хвърлил няколко смачкани банкноти в лицето на мосю Ал Насър. Дениз успяла да се дръпне настрана точно преди Ал Насър да сграбчи Клод за гърлото и да го забута към изхода. Той го задържал там за момент, крещейки още обиди в лицето му, после го блъснал надолу по стълбите право на улицата.

Някои от другите посетители изръкопляскали, но повечето изразили загриженост за окаяното състояние на дрехите на мадам Ал Насър. Единствено Етиен проявил симпатия към човека, проснат на тротоара. Барманът му помогнал да се изправи на крака и със сериозни опасения го гледал как той се качил на мотоциклета си и колебливо поел по крайбрежния път. До ден-днешен Етиен храни съмнения относно достоверността на събитията от онази вечер. Самият той притежател на черен колан по карате, барманът доловил нещо в стойката на пияния, което му подсказало, че му е събрат в бойните изкуства. „Ако дребният мъж с очила и шапка за голф бе избрал да отвърне на удара — казва Етиен с убеждението на вещ човек, — щеше да откъсне ръката на мосю Ал Насър и да му я сервира за вечеря заедно с неговото бордо“.

— Не беше бордо — ще ви каже Дениз. — Беше „Кот дю Рон“.

— „Кот дю Рон“, бордо — няма значение. И ще ви кажа още нещо. Когато този малък негодник се отдалечи, бе ухилен до уши. Сякаш току-що бе спечелил на лотарията.

* * *

Ели Лавон бе наблюдавал изпълнението на Габриел от паркинга, така че точно той го описа същата вечер на останалата част от екипа във вилата. Алон бавно крачеше по покрития с плочки под, гушнал шише газирана вода за своя махмурлук, като държеше торбичка с лед върху отеклия си ляв лакът. Мислите му бяха отправени към сцената, която се разиграваше сега в отдалечения на другия край на света Тел Авив, където екип от специалисти по гласова идентификация решаваше дали мъжът, известен като Ален ал Насър, ще живее, или ще умре. Габриел знаеше какъв ще е отговорът. Разбра го в мига, в който обзетият от убийствена ярост набелязан обект се изправи от масата. И видя доказателството за това няколко секунди по-късно, когато успя да вдигне десния ръкав на ризата му и да зърне грозния белег от шрапнел на ръката. В единайсет и половина лампите светнаха във вилата от другата страна на заливчето. Алон излезе на терасата и на отсрещния нос Ахмед бен Шафик направи същото. На Михаил му се стори, че двамата мъже се гледат един друг през тъмната бездна. В единайсет и трийсет и пет сателитният телефон иззвъня тихо. Яков вдигна слушалката, слуша мълчаливо около минута, после затвори и извика на Габриел да влезе.