Даниъл Силва
Пратеникът (16)

16. Маклийн, Вирджиния

— Как беше полетът?

— Безкраен.

— Дължи се на есенните джет стрийм^[1] — каза педантично Картър. — При това положение полетите от Европа до Америка се удължават с два часа.

— Израел не е в Европа, Ейдриън. Той е в Близкия изток.

— Наистина ли?

— Може да попиташ вашия директор на разузнаването. Той ще те изведе от заблуждението.

Картър погледна надменно Габриел, после отново се съсредоточи върху пътя. Пътуваха към Вашингтон от летище „Дълес“ с очуканото волво на Ейдриън. Картър бе облечен със спортно сако от рипсено кадифе с кръпки на лактите. То подсилваше професионалния му имидж. Липсваше му единствено платнената чанта с дълга дръжка и чашата с кафе с инициалите на Националното обществено радио. Караше с доста по-ниска скорост от указаното ограничение и многократно поглеждаше в огледалото за обратно виждане.

— Следят ли ни?

— Това са пътни полицаи — отговори Ейдриън. — Те са истински фанатици по този път. Някакви проблеми при паспортния контрол?

— Никакви — отговори Габриел. — Всъщност изглеждаха много щастливи, че ме виждат.

Това бе нещото, което Алон не успя да разбере в Америка — дружелюбността на граничните полицаи. Той винаги намираше нещо успокояващо в мрачната отегченост на израелците, които подпечатваха паспортите на летище „Бен Гурион“. Американските митнически служители бяха далеч по-приветливи.

Габриел погледна през прозореца. Бяха напуснали пътя от летище „Дълес“ и сега се движеха през Маклийн. Преди това бе идвал само веднъж във Вирджиния — на кратко посещение в безопасна квартира на ЦРУ, намираща се дълбоко в коневъдния район, близо до Мидълбърг. Откри, че Маклийн е архетип на американско предградие — чисто и проспериращо, но някак скучно. Минаха край централната търговска част и навлязоха в елегантен жилищен квартал с големи еднофамилни къщи. Парцелите носеха имена като Мериуд и Колониални имения. Пред тях изплува крайпътна табела, на която пишеше: РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР „ДЖОРДЖ БУШ“.

— Не смяташ наистина да ме водиш в главната квартира, нали?

— Не, разбира се — отговори Картър. — Отиваме в Дистрикта.

Габриел знаеше, че вашингтонците наричат Дистрикт малкото градче на река Потомак. Те преминаха по надлеза на магистралата и навлязоха в хълмиста област с гъсти гори. Алон зърна между дърветата големи къщи с изглед към реката.

— Как се казва тя?

— Сара Банкрофт — отговори Ейдриън. — Баща й е бил изпълнителен директор в международния отдел на Ситибанк. През повечето време Сара е живяла в Европа. Тя се чувства уютно в чужбина, за разлика от повечето американци. Говори езици. Знае кога коя вилица да използва.

— Образование?

— Върнала се е тук, за да учи в колеж. Завършила е история на изкуството в Дартмът, после — магистратура в Института за изкуство „Кортолд“ в Лондон. Запознат си с „Кортолд“, нали?

Габриел кимна утвърдително. Това беше едно от най-престижните художествени училища в света. Сред възпитаниците му беше и търговецът на картини от Сейнт Джеймс Джулиан Ишърууд.

— След „Кортолд“ е защитила докторат в Харвард — поясни Картър. — Сега е куратор във „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон. Това е малък музей близо до…

— Познавам „Филипс Кълекшън“, Ейдриън.

— Извинявай — каза искрено Картър.

Голям белоопашат елен изскочи между дърветата и пресече пътя им. Ейдриън намали и се загледа след животното, което изчезна безшумно в притъмняващата гора.

— Кой привлече вниманието ти върху нея? — попита Габриел, но американецът не му отговори. Беше се навел над волана и се взираше в дърветата край пътя за още елени.

— Където има един — каза той, — обикновено има и втори.

— Също като при туристите — подхвърли Алон и повтори въпроса си.

— Тя кандидатства да се присъедини към нашето управление няколко месеца след 11 септември — обясни Картър. — Току-що бе защитила доктората си. Документите й ни се видяха интересни, така че я повикахме и я пратихме при психиатрите в отдел „Кадри“. Те я разнищиха и не харесаха това, което откриха. Казаха, че има твърде независим дух. Че е може би малко по-умна, отколкото е добре за нея. Когато отхвърлихме кандидатурата й, тя отиде във „Филипс“.

— Значи ми предлагаш отхвърлен от вас кандидат? Брак?

— Тази дума трудно може да се каже за Сара Банкрофт. — Картър бръкна в джоба на сакото си от рипсено кадифе и подаде на Габриел една снимка. Сара Банкрофт беше поразително красива жена с дълга до раменете руса коса, широки скули и големи очи с цвят на безоблачно лятно небе.

— На колко години е?

— На трийсет и една.

— Защо не е омъжена?

Картър се поколеба за миг.

— Защо не е омъжена, Ейдриън?

— Когато е била в Харвард, е имала приятел — млад адвокат, наречен Бен Калахан. Нещата завършили зле.

— Какво се е случило с Бен?

— Сутринта на 11 септември 2001 година се качил на самолета за Лос Анджелис на летище „Логан“.

Габриел подаде снимката на Картър.

— Зизи няма да иска да вземе на работа човек, който е емоционално свързан с 11 септември. Повикал си ме тук за нищо, Ейдриън.

Картър продължи да стиска волана.

— Бен Калахан е бил неин приятел от колежа, а не съпруг. Освен това Сара не е говорила на никого за него. Ние фактически трябваше да го прогоним от съзнанието й. Тя се страхуваше, че смъртта на Бен ще я преследва до края на живота й, че хората ще се отнасят с нея като към вдовица на двайсет и шест годишна възраст. Пази го дълбоко в себе си. През тази седмица доста душихме наоколо заради теб. Никой не знае.

— Хрътките по сигурността на Зизи няма да се задоволят само с душене наоколо, Ейдриън. Ако надушат и полъх от 11 септември, той ще се отърве от нея колкото се може по-бързо.

— Като говорим за Зизи, къщата му е точно отпред.

Картър намали, за да вземе завоя. От лявата им страна изникна голяма двукрила порта от ковано желязо, прикачена към тухлени колони. Отвъд нея се простираше дълга павирана автомобилна алея, водеща до огромна къща в стил градски замък, която гледаше към реката. Докато я подминаваха, Габриел погледна настрани.

— Зизи никога няма да научи за Бен — заяви Ейдриън.

— Ще заложиш ли живота на Сара за това?

— Срещни се с нея, Габриел. Тогава виж какво ще мислиш.

— Вече знам какво мисля. Тя е идеална.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ако допуснем и една грешка, Зизи ще я хвърли в някоя много дълбока дупка. Това е проблемът, Ейдриън.

* * *

Ненадейната поява на центъра на Вашингтон изненада Габриел. В единия момент бяха на двулентовото провинциално шосе в края на дефилето на река Потомак, в следващия пълзяха по Кю Стрийт през натоварения вечерен трафик на Джорджтаун. Картър, играещ ролята на екскурзовод, показваше къщите на най-известните обитатели на квартала. Подпрял глава на прозореца, Габриел не можеше да събере сили да демонстрира дори привиден интерес. Пресякоха къс мост, охраняван в двата края от двойка огромни бизони, и навлязоха в градския дипломатически квартал. Точно след Масачузетс Авеню Картър посочи една тухлена постройка с кули от лявата страна на улицата.

— Това е „Филипс Кълекшън“ — каза той услужливо.

Габриел погледна вдясно и видя бронзовата статуя на Махатма Ганди, крачещ през малък триъгълен парк. Защо Ганди? — запита се той. Какво общо имаха идеалите на Махатма с американската световна мощ?

Картър стигна до следващата пресечка и паркира в ограничената дипломатическа зона пред старомодната сграда на някакво латиноамериканско посолство. Той остави двигателя да работи и не направи никакво движение, което да подскаже, че възнамерява да слезе от колата.

— Тази част от града се нарича Дюпон Съркъл — каза той, все още в ролята на екскурзовод. — Тя се счита за авангардна във Вашингтон.

Един полицай от униформеното поделение на тайните служби почука с кокалчето на пръста си по прозореца на Картър и му направи знак да се премести. Вперил очи пред себе си, Ейдриън вдигна до стъклото картата си за самоличност и полицаят се върна при дежурната патрулка. След минута нещо в огледалото за обратно виждане привлече вниманието на Картър.

— Ето я, идва — обяви той.

Габриел погледна през прозореца си точно когато Сара Банкрофт мина буквално край него, облечена в дълго вталено черно палто. В едната си ръка държеше кожена чанта за документи, а в другата — мобилен телефон. Той чу гласа й за кратко, докато тя минаваше. Нисък, интелигентен глас, с лек английски акцент — без съмнение остатък от времето в „Кортолд“ и детството, прекарано в международни училища в чужбина.

— Какво мислиш? — попита Ейдриън.

— Ще ти кажа след минута.

Сара стигна до ъгъла на Кю Стрийт и 20 улица. На отсрещния ъгъл беше еспланадата, пълна със сергии на улични търговци, и двата ескалатора, които водеха до станцията на метрото Дюпон Съркъл. Светофарът в посоката на Сара светеше червено. Без да спира, тя слезе от тротоара и тръгна да пресича. Когато един таксиметров шофьор натисна клаксона си в знак на протест, жената му хвърли поглед, който можеше да разтопи лед, и продължи да върви бавно, без да прекъсва разговора си. Като стигна на отсрещната страна, тя стъпи на ескалатора, слизащ надолу. Габриел я гледаше с възхищение как бавно се скрива от погледа му.

— Имаш ли повече жени като нея?

Картър измъкна мобилен телефон от джоба си и набра някакъв номер.

— Започваме — каза той.

След минута голям черен шевролет комби се появи иззад ъгъла и спря неправомерно на Кю Стрийт близо до ескалаторите. Пет минути по-късно Габриел я видя отново, този път да се изкачва бавно от дълбините на станцията на метрото. Вече не говореше по телефона и не беше сама. С нея бяха двама от агентите на Картър — мъж и жена, като всеки я държеше за едната ръка, в случай че тя внезапно промени решението си. Задната врата на комбито се отвори и Сара Банкрофт се скри от погледа му. Ейдриън завъртя контактния ключ и се насочи обратно към Джорджтаун.