Патриша Уилсън
В плен на страстта (8)

Осма глава

Стела Мартис и баща й пристигнаха на следващата сутрин с вертолета на Константинидис. Този път сред посрещачите на поляната беше и Ейприл. Тя обаче изостана назад, когато другите тръгнаха към машината, за да поздравят гостите. Беше външен човек и присъствието й там бе само проява на учтивост.

Петрос изглеждаше напрегнат и Ейприл му се усмихна окуражително. Той също й се усмихна в отговор и дори й намигна. Днес беше ключовият ден, щеше да стане ясно дали заговорът им е успял. Михалис обаче забеляза съзаклятническата размяна на погледи и лицето му придоби още по-суров израз.

— Ще дойдеш заедно с всички нас да ги поздравиш — нареди й той, хвана я за ръката и почти насила я избута пред себе си.

— Но аз не съм част от семейството — възнегодува Ейприл. — Чувствам се неловко.

— Искаш да кажеш, че те е страх да не издадеш омразата си към Стела? Никога няма да си част от семейството ни, но това не означава, че не трябва да се държиш любезно.

Гневни думи се надигнаха у Ейприл, но тя ги преглътна. Каква полза имаше да го моли?

— Добре тогава — предаде се тя. — В края на краищата няма никакво значение. Повече едва ли ще се видя с тези хора. А пък и ти едва ли някога ще промениш отношението си към мен. Още щом ме видя и беше готов с преценката си.

— Да! И веднага те пожелах!

Михалис изрече последните думи с такъв тон, че краката на Ейприл се разтрепериха. Тя тръгна като на сън, без да забелязва света около себе си, който изведнъж потъна в мъгла. Михалис изглежда беше способен да подчини чувствата й с един-единствен звук, жест или поглед, да я накара да повярва, че освен него на земята не съществува никой друг.

— И не забравяй, че тук си с мен! — заповяда той и Ейприл само кимна послушно.

Нещо се беше случило с нея, нещо я беше завладяло, нещо, за чието съществуване не бе и подозирала. Срещата й с Михалис беше най-щастливото и най-зловещото събитие в живота й.

Скоро бащата и дъщерята се появиха на стълбичката на вертолета. Когато Стела съзря Петрос, лицето й веднага се озари от усмивка. Тя беше мургава, дребничка, не особено красива, но толкова симпатична и свежа, че Ейприл също се усмихна радостно. Значи жертвата й си струваше. Беше достатъчно да види как Петрос сияе от щастие и гордост, за да го разбере. Непрекъснато си повтаряше наум магическите думички, които й даваха сили да издържи „Само до утре, само до утре…“ Трябваше да издържи, в името на истинската любов!

Стела дружелюбно се усмихна, докато се ръкуваше с Ейприл. Тя не изглеждаше притеснена от присъствието на тази неочаквана гостенка, и през ум не й минаваше да се усъмни в Петрос. За разлика от нея обаче баща й се разтревожи и веднага погледна изпитателно бъдещия си зет. Този поглед не остана незабелязан за Лидия Константинидис.

— Знам, че е малко необичайно външен гост да присъства на семейни тържества като това — спокойно каза тя, — но Ейприл е добра позната на синовете ми и е при нас на почивка.

— Тя е моята приятелка. — Михалис я прегърна през кръста и я притегли към себе си, при което бащата на Стела видимо се успокои. Самият той би трябвало и без друго да е под огромно напрежение в момента. Една дума не на място и годежът щеше да се провали, а с това и жертвата на Ейприл щеше да се окаже безполезна.

Всички влязоха в къщата, където учтивите разговори продължиха, без да се случи нещо особено. Очакването започна да изнервя Ейприл и тя си представи какво притеснение трябва да изпитва в този момент Стела.

Явно Ейприл беше издала по някакъв начин вълнението си, защото след малко Петрос и Стела се приближиха към нея.

— Тя знае всичко — спокойно й обясни Петрос.

— Но как? — изгледа го Ейприл объркана.

— Обадих й се по телефона. Да си говорим поне не ни е забранено. Ейприл, моля те, не бъди така унила. Толкова близо сме до целта.

— Ейприл, не знам дали ще можем някога да ти се отблагодарим — продума Стела благоговейно. — Но защо правиш всичко това за нас?

— Защото мисля, че така трябва, че иначе не би било честно. А и няма какво да губя от цялата тази история.

— Ако Михалис разбере, лошо се пише на всички ни — отбеляза Стела и предпазливо се огледа.

— Няма да разбере — успокои я Петрос и я погали по лицето. — Ще го държим в неизвестност, докато не приключим с церемонията. Каквото и да знае той за проблемите на баща ти, Ейприл представлява много по-голям проблем за него.

— Тихо, идва насам — прошепна Стела.

— Страхувам се, че ще трябва да прекъсна потайния ви разговор. Скоро ще сервират обяда — престорено любезно каза Михалис, хвана Ейприл за ръката и я поведе към трапезарията, лишавайки я от възможността да говори зад гърба му. Той също беше неспокоен и искаше час по-скоро да се свърши с този годеж, макар и по други причини. Ако не беше толкова драматично, положението би изглеждало дори смешно.

След обяда господин Мартис неочаквано пожела да говори насаме с Михалис. Това разтревожи не само Ейприл — дори Петрос и Стела бяха изненадани. Всички чакаха и не знаеха какво да правят. Марика хвана Ейприл за ръката и я изведе навън.

— Какво става сега? — поиска да узнае тя. — Никога досега не съм присъствала на годеж, но ми се струва много досадно. Имам чувството, че всеки момент хората ще наскачат и ще започнат да се карат. Какво следва, Ейприл?

— Откъде да знам. В Англия повечето хора сами решават кога и с кого да се сгодят и един хубав ден просто го обявяват пред всички. Близки и познати ги затрупват с поздравления. Дори и да има недоволни, те не изразяват открито отношението си. Ако двамата сгодени са щастливи, никой не им се меси в живота.

— Звучи прекрасно — въздъхна Марика. — И аз бих искала така… Макар че — добави тя след кратка пауза — бих предпочела Михалис все пак да е одобрил избора ми.

Ейприл се усмихна, като си представи физиономията на Михалис, ако някой ден Марика влезе бодро в стаята и му съобщи, че се е сгодила без негово съгласие. Навярно ще я погледне строго и ще заяви категорично: „О, не, не си се сгодила!“. Годеникът й сигурно ще бъде внимателно подбран.

Скоро разговорът между главите на семействата приключи и господин Мартис се появи усмихнат и в добро настроение, а това разведри и останалите. Явно тактиката беше успяла. Всичко беше за предпочитане пред брака с някаква англичанка без пукнат грош.

— Е, поне не са се карали — отбеляза Марика. — Сега остава да го забравим и пак да започнем да се държим както обикновено. Приготвили сме две стаи за Стела и за баща й. Утре сутринта всички заминаваме за Атина. Това означава, че вертолетът ще направи поне два курса дотам, освен ако Михалис не е поръчал и друг хеликоптер. Знаеш ли, той каза, че ще ти купи нова рокля специално за случая. Нали ще ме вземеш със себе си, когато тръгнете по магазините, моля те!

Марика изобщо не обърна внимание, че Ейприл не отговори нищо на молбата й, и продължи да я разпитва за работата й, за новото й семейство, за доведената й сестра, за проблемите, които тя създава…

— Ейприл, ти си невероятно мил човек! — възкликна най-накрая Марика. — Надявам се новата ти сестра да оцени жертвата.

— Дано — скептично се усмихна Ейприл. — В банковата ми сметка не остана почти нищо…

— Няма страшно, Михалис ще ти купи рокля за утре. Не можеш да си представиш колко е богат, а и ти я заслужаваш. Вие двамата сте като от приказките — добрата красива принцеса и богатият галантен рицар…

— Бедната нещастна принцеса и намръщеният рицар — поправи я Ейприл с лека усмивка. Когато обаче вдигна поглед, тя видя, че намръщеният рицар е застанал съвсем наблизо и ги наблюдава внимателно.

— Всичко е вече уредено — съобщи й най-сетне той, след като дълго време я беше съзерцавал. — Ще дойдеш ли да се разходим по брега? Задълженията ми бяха дотук и ни остава само утрешният ден.

— Може ли и аз да дойда? — лукаво попита Марика.

— Не! — твърдо отвърна Михалис и хвана Ейприл за ръката, която като никога не се възпротиви. Двамата тръгнаха надолу през градината към плажа. Михалис мълчеше и може би така беше по-добре. Ако заговореше, сигурно щеше да я засегне по някакъв начин, а тя, каквато си беше, щеше да му отговори по същия начин. Наистина беше по-добре да си мълчат. Във всеки случай вече се виждаше краят на тази история.

В мълчание стигнаха до края на градината и пред тях се разкри плажът и необятната шир на морето.

— Всичко свърши — тихо каза Михалис. — Вече нищо не можеш да направиш.

— Никога не съм и възнамерявала да правя каквото и да било. — Ейприл нагази в пясъка. Спря за момент, за да си свали сандалите и сетне продължи, като ги размахваше в ръка.

Да, всичко беше свършило. Ще дойде утрешният ден, ще мине церемонията, предположи тя, и след това тя ще поеме обратния път към Англия. Марика й беше споменала за голямата яхта на Михалис, където ще се съберат роднини и приятели, за да се веселят. Ейприл никога нямаше да види яхтата. Никога нямаше да види как тъмнината се озарява от стотици разноцветни лампички на борда, нямаше да види блясъка на вечерните тоалети… А може би така беше по-добре. Мястото й не беше сред тези хора.

Михалис я улови, обърна я към себе си и се взря безнадеждно в очите й.

— Защо не мога да те разбера? — замислено се запита той. — Как може да си толкова двулична? Изглеждаш съвсем невинна, а дойде тук, за да продължиш любовната си връзка с брат ми. Лицето ти е мило и добро, а всъщност преследваш Петрос заради парите му.

— Откъде знаеш? Може наистина да го обичам.

— Прекалено майчински се държиш с него. Нали ви наблюдавах, чух те как му говориш и в гласа ти не долових страст. Оставаше само да го потупаш поощрително по рамото.

— Аз просто си играя ролята — напомни му Ейприл. — Нали ме заплаши, че ще се случи нещо не особено приятно.

— В целия този спектакъл ти играеш по-добре, отколкото в реалния свят. Но когато те докосна, преставаш да се преструваш. Разтреперваш се в ръцете ми, а по лицето ти избива руменината на дива роза. Би могла да бъдеш моя, стига да го бях поискал — нямаше да ми устоиш.

Ейприл го погледна уплашено и той извърна поглед от нея с ядно ръмжене.

— Не се притеснявай, няма да те подлагам отново на изпитание. Просто се чудех докъде ще стигнеш с лъжите си. Останала си без пари, за да обзаведеш новия дом на доведената си сестра, която на всичкото отгоре те мрази. Затова ли дойде в Гърция? За да може тя да се настани в твоя дом?

— Откъде знаеш всичко това? О, сигурно… Сигурно си подслушвал разговора ми с Марика. — Ейприл се опитваше да избегне погледа му. — Това е нещо съвсем различно. Дойдох тук заради Петрос. Аз… Аз го исках за себе си.

— Така ли? — Михалис се усмихна невярващо. — Заради Петрос значи? — Той я привлече към себе си и повдигна наведената й глава, за да вижда лицето й.

— А сега за Петрос ли мислиш? Или може би за мен?

И устните на Михалис отново се впиха в нейните в целувка, каквато Ейприл мислеше, че никога повече няма да получи. Той разроши с пръсти косата й, а с другата си ръка притисна тялото й с такава сила, че я повдигна от земята. Беше я разпитвал, беше й се подигравал, но в този момент милувките му вече не бяха игра. Тя обви ръце около врата му и забрави за всичко останало. Само този миг щеше да й остане от него и тя щеше да го запази завинаги в спомените си.

Ейприл усети краката й леко да докосват пясъка и разтреперана, и объркана, стъпи на земята. Михалис погледна в ясните й сиви очи и почувства, че не може да не зададе въпроса си.

— Веднъж ме попита дали ми приличаш на прелъстителка и аз казах не — разпалено заговори той. — И все още мисля така. Кажи ми истината, Ейприл! Кажи ми я, преди да е станало твърде късно.

Нещо в съзнанието й заби тревога и тя изведнъж се отърси от омаята, която я беше обзела. Дали Михалис знаеше? Какво подозираше той? Все още не беше късно да се отдръпне, да прекъсне връзката си с този мъж. Не й се искаше да поема рискове.

— Аз… казах ти истината — прошепна тя.

— Но защо се съмнявам в нея? — Михалис я освободи от прегръдката си и я поведе обратно към къщи. — Все пак ще ми я кажеш. Утре всички заминават за Атина. Аз също трябва да тръгна с тях, но не е сигурно дали ще стане точно така… Страшно много неща могат да ви се случат, госпожице, преди да видите отново родината си.

Ако с последното Михалис се опитваше да я стресне, то той не успя да постигне целта си. Дори напротив. Самата мисъл, че може да остане по-дълго с него, изведнъж я направи щастлива и тя забрави страховете си.

На вечеря Михалис направи едно съобщение, от което по гърба на Ейприл полазиха тръпки.

— Както знаете, вертолетът побира не повече от трима души — напомни той на всички. — Първи до Атина ще летят господин Мартис, Стела и майка ми. Със следващия полет ще пътуват Марика и Петрос.

— Ами Ейприл? — възмутена попита Марика. — Искам да бъда с нея, когато си купува роклята.

— Не можем всички да пътуваме с втория полет — обясни брат й, — освен ако, разбира се, не искате да ме оставите тук и да празнувате без мен. Ние с Ейприл ще дойдем с последния курс.

Марика се опита да протестира, но усилията на цялото семейство успяха да укротят недоволството й.

— Няма да им говоря — закани се тя пред Ейприл, когато всички насядаха във вътрешния двор да пият кафе.

— Недей да се заричаш — посъветва я Ейприл. — Най-добре е да бъдеш такава, каквато си.

— Искрено се надявам Михалис да се ожени за теб, Ейприл — въздъхна Марика. — Ти си чудесна приятелка!

Скоро се смрачи и захладя и госпожа Константинидис предложи на гостите да влязат в къщата. Михалис задържа Ейприл, докато другите наставаха от столовете си и скоро двамата останаха сами в мрака.

— Не ме гледай така уплашено — подразни се той. — Нищо лошо няма да ти сторя.

— Разбира се, че няма да ме нараниш физически, но от теб не мога да очаквам нищо повече от груби думи и обиди.

— Обиди? Нима мога да ви обидя истински, госпожице? Спомням си, че имаше случаи, когато ме заплашвахте със съд, затвор… Та ти никога не си се страхувала от мен! Действията ми само предизвикваха гнева ти.

— Не, нараняваха достойнството ми — поправи го Ейприл. — Все пак за първи път ме отвличаха. Следващия път няма да го вземам толкова навътре.

— Още не си се измъкнала благополучно от това отвличане…

— Въпрос на време е. Все повече хора научават къде съм, така че ще ти бъде трудно да… да ме задържиш.

— Но имам желание. Защо мислиш, че те накарах да останеш с мен навън?

— Предполагам, че съм нарушила някое от многобройните ви правила за поведение…

Неочаквано Михалис се разсмя и я придърпа към себе си.

— Няма такова нещо — промълви той. — Просто моментът ми се стори подходящ да бъдем заедно, само ние двамата.

Ейприл се озова в прегръдките му, преди още да има възможност да се осъзнае. Той я поведе към прикритието на близката сянка, облегна се на стената и я притисна към себе си.

— Прислугата може да дойде за… за чашите. А и майка ти…

Нищо обаче не можеше да го спре и Ейприл въздъхна почти с облекчение, когато устните му страстно се впиха в нейните и тя се отпусна в обятията му. Докато Михалис я прегръщаше, Ейприл не можеше да мисли за нищо друго или поне не можеше да се сети за нито една нова причина да го отблъсне. Ръцете й обгърнаха врата му, а ръцете му неспирно я галеха — по косата, по гърба, по ръцете…

Той захапа лекичко със зъби долната й устна, после направи същото и с меката част на ухото й, а когато ръката му се плъзна надолу към гърдите, Ейприл изстена от удоволствие и възбуда. Звукът, който тя издаде, беше много слаб, но Михалис го долови на мига.

— Така ли се чувстваш с Петрос? — прошепна той в ухото й. — Успява ли той да разпали този огън у теб? Успява ли да изтръгне от теб същите звуци на удоволствие, когато те докосва?

— Не — изхълца тя и ръката на Михалис се пъхна под дрехата й, за да потърси топлината на нежната й гръд.

— Така е — задъхано промълви той. — Вчера в стаята ти брат ми те прегръщаше, защото просто искаше да ти благодари. Ако малко се бях забавил, тъкмо щеше да имаш време да го погалиш майчински по косата. Повече от това той едва ли би получил. Наистина бях вбесен, но не чак толкова, че да не видя как тялото ти не отправя към него сигналите, които аз долавям. — Той разтри с пръсти зърното на гърдата й, докато го раздразни до такава степен, че Ейприл не можеше повече да сдържи вика, който напираше в гърлото й. — Бъди благодарна, че не сме сами — прошепна Михалис. — Иначе тази нощ щеше да бъдеш моя, която и да си, каквато и да си…

Когато Ейприл почти се разхлипа в ръцете му, той се изправи и я отдели от себе си. Оправи разрошената й коса и я погледна, като се усмихна подигравателно, както често правеше:

— Ти въплъщаваш в себе си две същности — тяло и душа. Въпреки че душата ти непрекъснато ми се изплъзва, тялото ти напълно ми принадлежи. — Михалис се обърна и влезе в къщата, а на Ейприл й трябваше още много време, докато се съвземе от преживяното и събере смелост да го последва.