Патриша Уилсън
В плен на страстта (6)

Шеста глава

Хеликоптерът кацна на голямата поляна пред къщата и Ейприл веднага разпозна сред тълпата от слуги трите лица, които не искаше да вижда. Въпреки молитвите й Петрос беше там, а до него стояха хубавичко мургаво момиче и висока стройна жена, облечена елегантно — госпожа Константинидис.

Как ли щеше да понесе тази изискана жена предстоящите събития? За себе си Ейприл беше сигурна, че сигурно ще се разстрои и ще се чувства неудобно. Тя обърна питащи очи към Михалис:

— А майка ти…

— Не бива да тревожим майка ми — отсече той. — Срещата между теб и Петрос ще се състои в нейно отсъствие.

— Но тя е тук!

— А ти какво очакваше? Та това е нейният дом! Както и да е, остави всичко на мен. Ще правиш само това, което ти кажа, в противен случай ще има неприятни последици за всички ни.

— Би могъл да ги спестиш, стига да ме беше закарал на летището.

— Искам истината, цялата истина — държеше на своето Михалис. — И ще я науча още днес!

— Държиш се така, сякаш ти си онеправданият. Аз пък те уверявам, че с брат си и двамата ще съжалявате! — сопна се Ейприл, когато гневът у нея надделя над страховете й. — Явно майка ти изобщо и не подозира, че синовете й проявяват престъпни и маниакални наклонности. И какво би ми попречило след малко да вдигна един хубав скандал и да направя Петрос на пух и прах пред всички?

— В мига, в който се опиташ да го направиш, ще те удуша — процеди през зъби Михалис, скочи на земята и пое с двете си ръце Ейприл, докато тя слизаше от вертолета и изгаряше от желание да го ритне в корема. Той си оставаше отвратителен и арогантен тип, въпреки че умееше да я разтапя в ръцете си.

— Време е да обуздаеш гнева си — рече й той. — Пилотът не говори английски, но всички от семейството владеят този език. А ние сме свикнали на изискани обноски.

— И какво изискано има в теб? — изсъска Ейприл. — Отвлече ме, принуди ме да предприемам рисковани опити за бягство, целува ме…

— … любих се с теб — допълни той иронично и даде някакви нареждания на пилота. — Помисли върху последните ми думи — посъветва я той, като се обърна отново към нея. — Само една дума не на място да чуя, и ще ме накараш да те целуна пред всички, за да те накарам да млъкнеш. Така и любопитството на майка ми ще бъде задоволено и тя ще може да си отдъхне. Сигурно ужасно я измъчва въпросът на кой ли от синовете й принадлежи сърцето на красивата чужденка.

— На нито един от двамата! — избухна Ейприл.

— Бих се радвал думите ти да се окажат верни — заплашително каза Михалис. — Не искам обаче да правя това разследване в присъствието на майка си, така че най-добре не вдигай излишен шум. Ще говоря аз, а ти си мълчи и се преструвай на стеснителна и беззащитна. Това ще я трогне.

Слугите най-сетне бяха намерили повод да се приближат към тях и поне трима се хвърлиха да поемат багажа й. Членовете на семейство Константинидис ги последваха, така че не остана време за повече приказки. Ейприл съжали, че до този момент беше спорила с Михалис, вместо да се опита да го предразположи към себе си или да узнае какви точно са намеренията му. А сега щеше да се притеснява дали ще успее да реагира на нарежданията му.

От всичко чуто и видяно досега Ейприл си направи извода, че Петрос е лъгал брат си единствено за да се спаси от натрапения му брак. Майка му и сестра му явно не подозираха нищо. Това означаваше, че Петрос не би могъл да я посрещне по друг начин, освен като добра позната. Интересно как ли ще се справи! Точно в този момент не друг, а Ейприл имаше желанието да удуши някого, и то не кой да е, а самия него. Какво беше очаквал в края на краищата и какво щеше да прави с нея, дори и Михалис да не се беше опитал да осуети идването й тук? Ако беше намислил нещо, то тогава щеше да е най-добре да се придържа стриктно към плана си и много да внимава да не обърка нещо, защото го очакваше голяма неприятност в лицето на Михалис.

Петрос никак не изглеждаше смутен, което на свой ред пък обърка Ейприл. Той се усмихна широко и се втурна да я посрещне:

— Ейприл! Най-сетне си тук!

Той пое ръцете й и ги целуна. Останалите членове на семейството явно не виждаха нищо нередно в този жест и Ейприл почти изпадна в паника. Михалис сигурно вече си мислеше, че подозренията му са били напълно основателни.

— Толкова много сме чували за вас, госпожице Стюарт, както и за добрината, която семейството ви е проявило към Петрос по време на престоя му в Англия. Очаквахме ви още миналата седмица, но няма значение — пристигате тъкмо навреме за тържествата.

Госпожа Константинидис се приближи с достойнство и я поздрави с искрена радост. Ейприл отправи пълен с отчаяние поглед към Михалис — Петрос беше казал още една лъжа. Той никога не се беше срещал със семейството й.

— Петрос не може да не ви е споменавал, че и аз познавам Ейприл. Та нали аз я помолих да го вземе под опеката си в Англия — обърна се Михалис към майка с ослепителна усмивка.

Ейприл трябваше да положи доста усилия, за да не издаде объркването си. Какво означаваше сега това? Да не би двамата братя да се бяха наговорили предварително или Михалис просто импровизираше, като по този начин отправяше по едно предупреждение към Петрос и към нея?

— Не, не ни е казвал такова нещо, вероятно защото не иска да му напомняме, че без нея сигурно би се забъркал в някоя каша.

— Ще бъдете ли така добри да престанете да говорите за мен сякаш съм още хлапак — шеговито подхвърли Петрос.

— Ами че то си е така — намеси се дръзко сестра му. — Винаги сгазваш лука, когато Михалис те остави сам да се оправяш. — Петрос размаха юмрук на шега, а тя му се изплези в отговор, след което, вече сериозна, се обърна към Ейприл: — Аз съм Марика. Не вярвам някой от тях двамата да ви е споменавал за мен.

— Напротив, споменавали са ми — приветливо отговори Ейприл.

Марика изглеждаше приятно момиче и това, че братята й бяха негодници, не беше причина да бъде груба с нея.

— Хм, обикновено ме пренебрегват. А мога ли да те наричам Ейприл? Името ти е толкова хубаво!

— Хубаво име като за хубаво момиче — обади се Петрос, прегръщайки Ейприл през кръста.

— Като за красиво момиче — поправи го Михалис и го погледна предупредително. — Тя не понесе много добре полета, така че смятам да я заведа в стаята й. Ако обичаш, ела и ти, майко.

Въпреки че не понасяше лъжците, самият Михалис си служеше доста умело с лъжи. На Ейприл много й се искаше да остане за момент насаме с него, за да му изтъкне този факт, но поне засега това беше невъзможно, защото след тях тръгнаха майка му и сестра му.

Ейприл чувстваше как все повече се заплита в паяжината от интриги на Михалис. Единственият начин да се измъкне беше като направи сцена пред майка му, но така щеше да се злепостави в очите й и всички щяха да вземат самата нея за интригантка с непристойно поведение.

В спалнята госпожа Константинидис се зае да й показва верандата, банята, сешоара… През това време Михалис стоеше мълчаливо насред стаята и явно изчакваше другите да си отидат. Марика седна на леглото и започна да се друса нагоре-надолу върху меката пружина, като не спираше да коментира обясненията на майка си.

— Марика, не е учтиво непрекъснато да ме прекъсваш — не се стърпя най-сетне възрастната жена, — нито пък да сядаш на леглото, предназначено за нашата гостенка.

Марика изглеждаше на около деветнайсет години и на Ейприл всъщност й се понрави непринуденото й поведение.

— Не виждам Ейприл да има нещо против — възрази весело тя. — Във всеки случай не ми се струва да е от онези досадни и превзети гости, които някога сме имали. Тя явно е приятелка на Михалис, иначе защо ще се грижи за Петрос в Англия. Никой поне с малко ум в главата не би се занимавал с него, освен ако не си търси белята. Тя го е правила само заради Михалис, да, сега всичко ми се изясни.

— Щом е така, вече нямаш работа тук. Моля те, напусни стаята на Ейприл — нареди Михалис. — Вече казах, че пътувахме лошо и тя има нужда от почивка.

Той не опроверга догадките на сестра си и Ейприл още повече се притесни. Марика и майка й излязоха и тя най-сетне остана насаме с Михалис.

— Искам обяснение! — Ейприл едва се сдържаше да не повиши тон. — На сцената се появи още един лъжец — ти самият.

— Правя го заради майка си — спокойно й отвърна Михалис и сложи куфарите й на леглото. — Ще ги отвориш ли най-сетне? Ще пратя една прислужница да изглади омачканите ти дрехи.

— Нямам никакво намерение да ги отварям! Защо просто не извикаш Петрос и да приключим с тази история веднъж завинаги? Сега вече знаеш, че лъже, дори и да си се съмнявал преди. Явно той се е пристрастил към лъжата като някой наркоман. Изобщо странно семейство сте вие. Чудя се как Марика успява да бъде така весела и жизнерадостна, заобиколена от двама братя лъжци!

След тази дълга реч Ейприл остана без дъх, а Михалис се подсмихна, присви очи и тръгна към нея.

— Не смей да ме докосваш! — предупреди го тя, решила този път да не отстъпва. Нямаше да му позволи отново да я превърне в разтреперана малоумница. Освен това майка му сигурно беше наблизо.

— Ще викам! — заплаши го тя, но и това не помогна. Той я сграбчи за раменете и я погледна с насмешка в очите.

— Викай, една целувка е достатъчна, за да заглуша вика ти.

Не, той не би посмял да направи това. Вратата на спалнята беше широко отворена, а майка му можеше да дойде всеки момент. Вътрешно в себе си Ейприл тържествуваше. Тя отвори уста, за да даде воля на гнева си, но Михалис веднага я затвори, като залепи устните си върху нейните. Ейприл диво се съпротивляваше, но се чувстваше безпомощна — сякаш се опитваше да премести стена, която никога не би се помръднала от мястото си. Силната му прегръдка започна да й причинява болка и тя изохка в ръцете му, чувствайки как възбудата отново обзема цялото й същество.

— Тихо! Това ти е за назидание — едва чуто промълви Михалис в краткия миг, докато устните им бяха разделени.

Откъм вратата се чу лек шум и той вдигна глава, без обаче да проявява признаци на безпокойство. Зад ъгъла тъкмо изчезваше фигурата на майка му. Ейприл го погледна уплашено:

— Видя ли какво направи сега! Кой знае как ще го възприеме!

— Ако не се лъжа, ще се усмихне щастливо. Вече съм на трийсет и шест и според нея отдавна би трябвало да съм се оженил. Тревожи я това, че ако нещо се случи с мен, Петрос ще трябва да поеме управлението на семейния бизнес. Тя иска друг наследник — иска внук.

— Сега обаче сигурно ще се разочарова.

— И преди й се е случвало. Виждала ме е с много жени. Аз не съм малко момченце.

— Пусни ме! — Ейприл се ядоса, че Михалис отново я е изиграл, но още повече се ядоса на себе си, че допуска обаянието му да заглуши разума й.

— Но разбира се — съгласи той се веднага. — Недей да викаш обаче. Ако ли пък се опиташ, най-много майка ми да дойде и да затвори вратата. Сигурно ще си помисли, че е от любов. Във всеки случай тя храни големи надежди за теб.

— Мразя те!

— Естествено. Все още не си се привързала към похитителя си.

— Добре, но сега, ако обичаш, ме остави да си почина, нали сме били пътували лошо.

— Разбира се, госпожице. Но ако нещо ви потрябва, на ваше разположение съм.

— Стой по-надалеч от мен!

Михалис си излезе със самодоволна усмивка. Всичко се развиваше така, както на него му се искаше. Оставаше му само да изтръгне истината от брат си, което обаче май нямаше да му се удаде лесно. Изглежда и Петрос играеше някаква своя игра.

Ейприл реши да вземе душ, за да се успокои. Непрекъснато си повтаряше колко ненавижда Михалис, как ще го накара да страда… Опитваше се да не мисли за него, но образът му непрекъснато беше пред очите й.

Когато се върна в стаята си, една прислужница вадеше дрехите й от куфарите, като една част слагаше на закачалки и ги пъхаше в гардероба, а друга заделяше за гладене. Така значи! Михалис и тук й се месеше. Дори нямаше право да държи куфарите си готови за път!

Но когато слезе за обяд, вече не съжаляваше, че така се е случило. Марика и майка й бяха седнали на масата, облечени в скъпи изискани рокли. Тъй като и без друго всичките й дрехи бяха извадени, Ейприл реши да се премени в любимата си морскосиня рокля с разпръснати малки бели цветчета по полата.

— Много скромно — отбеляза Михалис ехидно по адрес на тоалета, докато придържаше стола й. Забележката му обаче беше произнесена така тихо, че да я чуе само Ейприл. Иначе пред останалите той се държеше любезно и с достойнство — както се полага на глава на семейството.

Ейприл вдигна случайно поглед и откри, че Петрос я гледа влюбено, сякаш съвсем си е загубил ума по нея. Правеше го само за да дразни брат си, при това съвсем успешно, защото, когато Михалис го забеляза, лицето му се смръщи като буреносен облак. Ейприл разбра, че Петрос възнамерява да продължи играта до края и това още повече я потисна. Беше попаднала в капан, в който дори нямаше право да изрази гласно недоволството си.

След обяда госпожа Константинидис пожела да поговори насаме с големия си син.

— Извинявай, Ейприл, но когато Михалис се върне вкъщи, винаги има толкова много неща, които бих искала да обсъдя с него. Утре ще имаме гости и той като глава на семейството ще бъде зает тогава, така че ще трябва да проведем този разговор сега. Няма да ти го отнема задълго.

Очевидно сцената, разиграла се в стаята на Ейприл, й беше направила силно впечатление.

— Не се притеснявайте, госпожо Константинидис — отговори Ейприл любезно, макар че й идеше да каже нещо далеч по-язвително.

— Скъпа, можеш да ме наричаш просто Лидия — каза тя, погали я по ръката и излезе след Михалис.

Значи бяха я одобрили! Какво ли щеше да си помисли тази прекрасна жена, когато научи цялата истина? Защото истината винаги излиза наяве. Ейприл се огледа за Марика, но тя също беше изчезнала някъде и при нея беше останал само Петрос.

— Ела да те разведа из градината — покани я той.

— Трябва да поговоря с теб.

— Един разговор няма да оправи положението — гневно отвърна Ейприл. — В момента ми се иска да те разкъсам!

— Ейприл, всичко ще ти обясня, но не можем да говорим тук. Както винаги, Марика сигурно ме подслушва.

Двамата излязоха навън, въпреки че на Ейприл нищо не й се слушаше. Разговорът обаче едва ли щеше да бъде спокоен, така че наистина беше по-добре да няма свидетели.

— Защо пристигна едва днес? — попита Петрос, щом се озоваха вън от къщата. — Знаеш ли откога те чакам?

— Пристигнах още преди няколко дена — информира го тя. — Но за мен сякаш бяха години! Защото бях отвлечена и задържана против волята си. И причина за това са твоите лъжи, на които Михалис безрезервно вярва.

— Теос! Трябваше да се сетя, че той ще вземе мерки. Науми ли си нещо, става страшен. Да спориш с него е все едно да се опитваш да преместиш планина.

— А ти какво си очаквал? И как си посмял да му кажеш, че… че сме любовници!

— Ей така, просто ми хрумна — призна си Петрос по детински невинно. — Беше необходимо, а и ми омръзна непрекъснато да ми нареждат какво да правя. Разбери, нямах друг изход.

— А ти ще разбереш ли, че заради лъжите ти бях държана като затворничка?

— Откъде можех да знам, че брат ми ще постъпи така? — попита Петрос едва ли не обидено, което вбеси Ейприл. — Аз си имах свои собствени планове. Ако не беше наложително, нямаше да го направя. Нуждаех се от помощта ти.

— Добре, но ме злепостави пред него. Така че още сега трябва да отидеш при брат си и да му кажеш истината.

— Не мога — уплашено отвърна Петрос. — Трябва да го държа в напрежение до самото сключване на годежа. Може и да не успея да го надхитря, но поне трябва да опитам. Ще ми помогнеш ли, Ейприл? Трябва да го поизмъчим малко.

— Но той си го изкарва на мен! Наказва мен за нещо, за което нямам никаква вина.

— Михалис ще забрави всичко по-късно — увери я Петрос, чувствайки, че губи позициите си. — Когато му кажа истината, той ще се разкае и тогава ще получиш от него някакъв прекрасен подарък, защото така повелява гръцката чест.

— Ах, ти!

Тя тъкмо се канеше да му каже какво мисли за него, когато Петрос внезапно я прегърна и зарови лице в косите й. Никога преди не го беше правил и в първия момент Ейприл така се обърка, че дори забрави да се съпротивлява.

— Ейприл, скъпа, помогни ми! — заговори той несвързано. — Не мога да живея без теб. Откакто се разделихме, само за теб мисля. Не искам да се оженя за никоя друга.

— Връщай се веднага вкъщи! — заповяда един глас зад тях и сърцето на Ейприл замря. Петрос явно беше забелязал брат си да идва насам и това беше причината за бурното му излияние. Как обаче да обясни това на Михалис?

— Не можеш да ни разделиш! — дръзко се противопостави Петрос. — Не можеш да унищожиш това, което съществува между нас. Никога няма да се откажа от Ейприл!

— Махай се! — Михалис го изгледа така заплашително, че Петрос си тръгна, като я остави сама да понесе върху себе си гнева и презрението на брат му.

— Така! — изгледа я той ледено. — Ти си само едно бедно, онеправдано момиче! Приятелка на брат ми, нищо повече, невинна, още девствена. Сега разбирам колко умело си ме лъгала. За малко да ти повярвам.

— Не съм те лъгала! — умолително го погледна Ейприл. — Петрос прави всичко това, единствено за да те дразни. Всъщност той иска да се сгоди и то не за мен. Върви и го питай!

— Защо да го правя след всичко, което видях и чух?

— Защото пропусна началото. Той те видя, че идваш.

— Но ти не ме видя. А пък аз не забелязах да роптаеш срещу прегръдките му.

Ейприл разбра, че е безсмислено да продължава този спор. Михалис си имаше мнение за нея и никога не би го променил. Той се отдалечи и я остави сама насред градината. Ейприл се почувства унизена, както никога през живота си.

В далечината се зададе Лидия Константинидис и Михалис се закова на място. Обърна се към Ейприл и й протегна ръка.

— Ела тук! — заповяда той с тон, който вещаеше сурово наказание при евентуално неподчинение.

— О, не! Омръзна ми вече, господин Константинидис! Край на тиранията ви. Смятам да разкажа всичко на майка ви. Дори и да не ми повярва, тя сигурно ще ме пусне да се върна вкъщи.

Ейприл не очакваше такава бърза реакция от страна на Михалис. Само за миг той се озова до нея и я хвана за ръцете:

— Няма да посмееш!

— Хайде да видим! — Ейприл го погледна дръзко в очите и това беше последният свободен акт на волята й. Михалис я сграбчи в обятията си и тръгна с нея надолу към плажа, сякаш изобщо не беше видял майка си.

— Веднага ме пусни! — развика се Ейприл, като започна да рита във въздуха и да го удря с юмруци по гърдите. Най-сетне, когато някакви храсти ги закриха от къщата, Михалис я пусна и хвана лицето й между силните си длани.

— Ако започнеш да пищиш, знаеш какво ще се случи! — заплаши я той. — Утре майка ми ще се срещне с бъдещата си снаха. Това й създава достатъчно грижи и неприятности, така че…

— А аз нямам ли си неприятности? — кипна Ейприл.

— Ти сама си си ги навлякла. Във всеки случай няма да разреша на никого да смущава спокойствието на майка ми.

— Аз пък смятам, че тя е достатъчно смутена от факта, че се крием из храстите сякаш сме деца.

— Тя си мисли, че се целуваме. Вече видя колко сме привързани един към друг, така че няма да ни се меси.

— Значи такива били гръцките порядки! — дръзна Ейприл да му се подиграе и си изпроси обичайната ехидна усмивка.

— Не забравяй, че аз съм глава на семейството и имам право на малко по-голяма свобода на действие. Колкото до порядките, те си съществуват независимо от нас и ти не ще ги промениш, колкото и да не ти харесват. Всъщност майка ми не би могла да очаква, че ще се съобразяваш с тукашните порядки като местните момичета. Нали си англичанка.

— И никоя! — добави Ейприл с горчивина.

Михалис отметна глава и я огледа преценяващо.

— Но в момента си ми необходима. Когато присъствието ти стане безполезно, ще те закарам в Атина и ще се отърва от теб.

Ейприл не можеше да сдържа повече гнева си и отвори уста, за да го изрази гласно, но Михалис забеляза издайническия блясък в очите й и веднага се зае да изпълни заканата си. Целувката му с лекота сподави вика, който напираше в гърлото й.

— Не бъди толкова съкрушена — каза той, когато потуши опита й за бунт. — Само преди малко недалеч от тук те целуваше брат ми — продължи той, а погледът му пробяга по тялото й, като накрая се задържа върху стегнатите й гърди, които напираха под дрехата. — И с него ли тялото ти реагира така или това е запазено специално за мен?

Той я хвана за ръката и почти я повлече след себе си към къщата. Майка му дискретно се беше отдалечила и Ейприл се зачуди колко ли пъти тази жена е ставала свидетел на такива сцени. И какво ли беше казвал синът в подобни случаи? Майко, остави ме, сега съм зает да прелъстявам… Би било напълно в негов стил.

За кой ли път Михалис отново беше сломил съпротивата й! Всъщност Ейприл никак не беше сигурна дали би се осмелила да отиде при майка му и да разкрие всичко. Едно беше да се държи предизвикателно с него и съвсем друго да изправи пред госпожа Константинидис и да й разкаже историята от игла до конец. Ейприл помнеше, че Михалис си имаше основания да се съмнява в истинността на думите й. Защо тогава майка му трябваше да й вярва?

В най-добрия случай щеше да си замине оттук, сред всеобщо неодобрение. Нещо повече, така би наранила чувствата на много хора, а това тя не би направила за нищо на света.