Ангел Каралийчев
Едно малко пате

Тази година старата патка измъти още три патета. Първото нарекоха Пухена възглавничка, защото беше покрито с мек пух, второто нарекоха Пати-клати, а третото, най-малкото, получи име Жълтия ламтурник. Ще попиташ, мое малко момче, защо му сложиха такова оскърбително име. Ще ти кажа защо. Още през първия ден, когато баба Тодора спусна трите жълтурчета и почна да им рони трохички, най-мъничкото разтвори голямата си човка и залапа дажбата на Пухената възглавничка и на Клатенцето. Тогава баба Тодора се ядоса и го нарече Жълт ламтурник. Глупавото патенце, наместо да се засрами, отиде, че се похвали на брадатия пуяк. Както знаеш, пуякът е най-големият клюкар в птичия дом, защото постоянно вика: клю-клю-клю! Щом научи как са нарекли патенцето, той тръгна между птиците и разказа на всички.

Когато патенцата станаха на седем дни, старата патка ги поведе към реката.

— Къде отиваме, майко? — попита Пухената възглавничка.

— На реката, чедо. Какво искате да похапнете? Сребърни рибки или попови лъжички?

— Аз искам сребърна рибка — проговори Пухената възглавничка.

— Аз пък искам попова лъжичка — обади се Клатенцето.

— А ти? — попита патката Жълтия ламтурник.

— Аз искам кит, кит! — провикна се Жълтият ламтурник.

— Искаш кит, но ще бъдеш бит! — закани се патката. — Твоята лакомия ще те погуби.

Стигнаха на речния бряг. Майката поръча на своите патенца:

— Мои жълтурчета, вие сте още много мънички и не знаете да плувате, затуй ще останете тук под върбата, докато ви наловя сребърни рибки и попови лъжички. Ще ме чакате, няма да мърдате оттука.

И като натопи широките си лопати, старата патка плувна към дълбокия вир. Подгони една попова лъжичка и се загуби в крайбрежния коренак.

Жълтият ламтурник постоя малко и се раздвижи неспокойно…

— Няма да чакам за една попова лъжичка до края на годината. Не съм толкова глупаво пате.

И тръгна към водата. Стъпи върху една бучка, но бучката се отрони и патето се търкулна. Цамбурна във водата. Бързите води го грабнаха и понесоха надолу към тъмната гора. Ти си чувало, мое малко момче, че в гората живее Хитрата лисица. Тъкмо в туй време, когато Жълтият ламтурник падна във водата, Хитрата лисица се измъкна от своята дупка. Подире й се завтекоха две палави лисичета.

— Мамо — заскимтяха лисичетата, — довечера да ни донесеш за ядене нещо живо. Не щем жилаво кокоше месо.

— Добре, мамините зверчета, ще ви донеса нещо крехко и живо. Бъдете ми само умни и не излизайте от дупката!

И като им прати една въздушна целувка с лапичката си, лисицата безшумно потъна в горския гъсталак.

Там, където крайбрежните върби мокрят сребърните си листа във водата, има една хралупа. Ти знаеш какво е хралупа — кухо дърво.

В тая хралупа се потули Хитрата лисица и там дочака патенцето с очи, втренчени към реката. Жълтият ламтурник се беше научил вече да плува свободно, когато наближи хралупата.

— Стой! — изскочи лисицата и замаха застрашително опашката си.

Патенцето спря.

— Кой си ти? — попита лисицата.

— Аз съм Жълтият ламтурник.

— Олеле, колко си страшен! — учуди се лисицата.

— Не съм страшен, а съм безстрашен.

— Бре — усмихна се лисицата, — ами къде отиваш?

— Отивам да си хвана един кит.

— Какво ще го правиш?

— Ще го изям, защото съм страшно гладен.

— Ти си едно глупаво пате. Китове в реката няма. Китовете живеят в гората. Ела с мене да те заведа на едно място, където се въдят най-големите китове. Ще кълвеш, докато си напълниш гушата.

— Коя си ти? — попита подозрително патенцето.

— Аз съм горската сестра-спасителка. Помагам на загубените патенца. Най-напред им намирам храна, а сетне ги водя при майките им.

— Ти имаш добро сърце — зарадва се Жълтият ламтурник и заплава към брега.

Но щом доближи, лисицата протегна лапата си, пое го, захапа му едното краче и го метна на гърба си. Бързо се завтече към хралупата си.

— Сиротното патенце! — въздъхна една жаба. — Ще го глътне като муха тая хищница!

— Милата душичка! — зашумяха с клони крайбрежните върби и порониха росни капки като сълзи.

Хитрата лисица тичаше слепешката по заешката пътека. Сърцето й силно тупкаше: колко ли ще се радват нейните лисичета, когато получат за вечеря това живо патенце! Хитрата лисица беше много възбудена и забрави, че ловецът дядо Тодоран е заложил капан за лисици насред заешката пътека под една шумка. Наместо да прескочи шумката, лисицата я блъсна с предния си крак, но в този миг скритият капан рече:

— Щрак! — и захапа Хитрата лисица за десния крак. Лисицата се препъна и изтърва патенцето.

Жълтият ламтурник се търкулна в тревата и като видя, че за живота му няма никаква опасност, изгледа лисицата с унищожителен поглед и затепа назад по пътечката. Тича до реката, без да се обърне. Плува като ладийка нагоре срещу течението, упъти се към ония върби, където го чакаха разтревожени майка му, Пухената възглавничка и Клатенцето.

— А бре, разбойнико — провикна се отдалече старата патка, — къде беше, ума ми изкара.

— В гората бях, майко. За кит тръгнах, а хванах една лисица.

— Лисица ли? Какво, ще я правиш?

— Ще подаря на баба Тодора едно кожухче, за да ми дава повече трохи и зрънца. Много съм гладен, майко.

И като отвори човката си, Жълтия ламтурник налапа две попови лъжички наведнъж и ги погълна с наслада.