Алън Брадли
Номерът с въжето (4)

Три

— В такъв случай — каза ведро викарият и потри ръце сякаш нищо не се бе случило, — се договорихме. С какво да започнем? — Той погледна жизнерадостно първо него, после нея.

— Да разтоварим караваната — отвърна Рупърт.

— Може ли да оставим реквизита тук до началото на представлението?

— Разбира се… разбира се… — рече викарият. — В енорийската зала ще е на сигурно място като в дом, може би дори и на малко по-сигурно.

— После някой ще трябва да погледне караваната… и ще се наложи да отседнем някъде за няколко дни.

— Оставете това на мен — каза викарият. — Ще уредим нещо. Хайде, да запретваме ръкави и да се залавяме за работа. Ела, Флавия, сигурен съм, че ще намерим нещо, с което да оползотворим специалните ти дарби.

Нещо, с което да оползотворят специалните ми дарби ли? Някак си се съмнявах, че това е възможно — освен ако не искаха да им помогна с разкриването на убийство чрез отрова, тъй като това беше основният ми талант.

Но понеже още не ми се прибираше у дома в Бъкшоу, лепнах на лицето си най-хубавата си усмивка на момиче скаут (оттеглило се) и последвах викария, Рупърт и Ния навън в двора.

Рупърт отвори задната врата на караваната и аз за пръв път надникнах в живота на пътуващ актьор. Сумрачната вътрешност на остина бе прекрасно обзаведена с шкафове от лакирано дърво, с чекмеджета, наместени плътно едно до друго от всички страни: като кутиите с обувки в хубаво ателие на обущар, където всяко чекмедже се изваждаше отделно. По пода на караваната бяха натрупани по-големи кутии — всъщност дървени контейнери — с дръжки от въжета в краищата, с чиято помощ се издърпваха и пренасяха там, където трябваше да бъдат оставени.

— Рупърт е изработил всичко това собственоръчно — каза гордо Ния. — Чекмеджетата, сгъваемата сцена, осветлението… направил си прожекторите от стари кутии от боя, нали Рупърт?

Той кимна разсеяно, докато преместваше сноп железни тръби.

— И това не е всичко. Направил е кабелите, реквизита, нарисувал е фона, изработил е куклите… всичко… с изключение на това, разбира се.

Ния сочеше към голям черен сандък с кожена дръжка и дупки отстрани.

— Какво има там? Животно ли?

Тя се засмя.

— Нещо още по-интересно. Това е гордостта на Рупърт: магнетофон. Поръча си го от Америка. Доста скъп е, уверявам ви. И въпреки това излиза по-евтино, отколкото да наемеш оркестъра на Би Би Си!

Рупърт вече беше започнал да изважда със сумтене сандъци от остина. Ръцете му бяха като пристанищни кранове — вдигаха кутиите, обръщаха ги… вдигаха ги и ги обръщаха, докато накрая почти всичко от вътрешността не бе натрупано отстрани на тревата.

— Нека ви помогна — предложи викарият и грабна една от въжените дръжки на черен сандък с формата на ковчег, с изписана с бяло върху капака думата „Галигант“, а Рупърт хвана другата дръжка.

Ния и аз пренесохме по-леките предмети и след половин час всичко беше натрупано пред сцената в енорийската зала.

— Чудесно! — Викарият изтупа праха от ръкавите на сакото си. — Браво на нас. А сега, ще ви бъде ли удобно да изнесете представлението в събота? Да видим… днес е четвъртък… и така ще имате един ден повече за подготовка, както и време да поправят караваната ви.

— Добре звучи — отвърна Рупърт.

Ния кимна, макар нея никой да не я беше питал.

— Значи в събота. Ще помоля Синтия да размножи листовки на хектографа и да ги разнесе по магазините утре… и да остави по няколко купчинки на стратегически места. Много е добра в тези работи.

От многобройните фрази, с които бих описала Синтия Ричардсън, „много добра“ не беше никак подходяща; „чудовище“, от друга страна, напълно и подхождаше.

Все пак ставаше въпрос за Синтия с мишето лице, която веднъж ме хвана да се промъквам на пръсти до олтара в „Свети Танкред“ с един от бръсначите на татко в ръка, за да изстържа проба от синия кобалтов оксид от един средновековен витраж. Кобалтовият оксид представляваше нечиста арсенова основа на кобалта, приготвяна чрез печене, която занаятчиите от Средновековието използвали, за да рисуват върху стъкло, а аз умирах да изследвам веществото в лабораторията си, за да определя доколко художниците са успели да се справят с важната стъпка по отстраняване на желязото от него.

Синтия ме хвана, напляска ме на място и използва (според мен неправомерно) стоящия наблизо екземпляр от „Древни и съвременни химни“ (Стандартно издание).

— Стореното от теб, Флавия, не заслужава похвали — каза татко, когато му съобщих за тази несправедливост. — Съсипала си новия ми бръснач.

Трябваше да призная обаче, че Синтия много я биваше да организира разни неща, ала пък в това са били добри и надзирателите с камшици, наблюдавали строежа на пирамидите. Ако обаче имаше човек, способен да разнесе листовки от единия до другия край на Бишъпс Лейси за три дни, то това беше Синтия Ричардсън.

— Чакайте малко! — възкликна викарият. — Хрумна ми великолепна идея! Кажете какво мислите. Защо да не изнесете две представления вместо едно? Не съм специалист по куклен театър, знам, че си има някои ограничения и така нататък, но защо не изнесете едно представление в събота следобед за децата и второ в събота вечерта, когато повечето възрастни ще са свободни и ще могат да дойдат?

Рупърт не отговори веднага, а потри брадичка замислено. Дори и аз разбрах веднага, че две представления означават два пъти повече приходи.

— Ами… — отвърна той най-накрая. — Бихме могли, само че ще трябва да изнесем една и съща пиеса…

— Чудесно! — прекъсна го викарият. — В такъв случай каква ще е програмата?

— Ще започнем с кратка музикална увертюра — отвърна Рупърт. — Нов номер, върху който работя. Още никой не го е гледал и така ще имаме възможност да го пробваме. После ще изиграем „Джак и бобеното стъбло“. И малки, и големи пълнят залите за тази пиеса. Класическа е и е много популярна.

— Прекрасно! — каза викарият. Той извади сгънат лист хартия и къс молив от вътрешния си джоб и си записа нещо. — Какво ще кажете за това? — попита той тържествено и с доволно изражение прочете написаното: Направо от Лондон!

— Надявам се, че ще ми простите малкото преувеличение и удивителния знак — прошепна той на Ния.

Кукленият театър на Порсън

(С ръководител прочутия Рупърт Порсън от телевизия Би Би Си)

Програма

I. Музикална интерлюдия

II. „Джак и бобеното стъбло“

(Първата част ще бъде представена за пръв път пред публика; за пиесата критиката твърди, че се харесва и на малки, и на големи.)

Събота, 22 юли, Енорийската зала на църквата „Свети Танкред“

Бишъпс Лейси

Представления в 14,00 и 19,00 часа, точно!

— … иначе ще се влачат часове наред — добави викарият. — Ще накарам Синтия да направи скица на малка фигурка, закачена на конци, която да сложим върху листовката. Тя е изключително талантлива художничка — не че има много възможности да се изразява творчески — о, Боже, пак бръщолевя. Най-добре да се заема с обажданията по телефона.

И при тези думи той излезе.

— Странна птица — отбеляза Рупърт.

— Добър човек е — казах. — Животът му е много тъжен.

— Ах, разбирам какво имаш предвид. Погребенията и всичко останало — отвърна Рупърт.

— Да. Погребенията и всичко останало — повторих, но всъщност си мислех повече за Синтия.

— Къде е мрежата? — попита Рупърт внезапно.

За миг не разбрах какво иска. Явно съм изглеждала особено невежа.

— Мрежата — рече ми пак. — Токът. Електрическото табло. Но едва ли знаеш къде точно се намира.

По една случайност знаех. Само преди няколко седмици бях принудена да стоя зад кулисите с госпожа Уити, за да й помогна да дръпне огромните лостове на античното електрическо табло, докато начинаещите й ученички по балет се препъваха по сцената за рецитала си „Златните ябълки на Слънцето“, в който Помона (Дирдри Скидмор, облечена с мрежа против комари) увещаваше не особено въодушевения Хиас (изчервения Джералд Планкет с импровизиран клин, скроен от стари зимни наполеонки), като му подаваше един след друг безброй плодове от папиемаше.

— Отдясно на сцената — казах аз. — Зад черната странична завеса.

Рупърт примигна веднъж — два пъти, изгледа ме остро и закуцука обратно нагоре по тесните стъпала към сцената. За кратко чувах мърморенето му, прекъсвано от металното тракане при отварянето и затварянето на таблото и включването и изключването на копчета.

— Не му обръщай внимание — прошепна Ния. — Винаги е нервен от мига, в който договори представлението, до падането на завесата накрая. След това е наистина приятен.

Докато Рупърт чоплеше по електрическото табло, тя започна да развързва няколко снопа гладки дървени летви, завързани стегнато с кожени ремъци.

— Това е сцената — каза ми Ния. — Всичко се съединява с болтове и гайки. Рупърт я е проектирал и изработил съвсем сам. Гледай да не си прищипеш пръстите.

Бях се приближила да й помогна с по-дългите летви.

— Мога да се справя и сама, благодаря ти — продължи тя. — Правила съм го стотици пъти, мога да напиша и наръчник с инструкции. Нужни са двама само за да вдигнат пода.

Зад гърба ми се чу шумолене, при което се обърнах. На вратата стоеше викарият с доста притеснено изражение.

— Опасявам се, че нося лоши новини. Госпожа Арчър ми каза, че Бърт е заминал за Лондон на обучение и ще се върне чак утре, а и никой не ми отговаря от фермата Кълвърхаус, където се надявах да ви настаня. Но пък госпожа И. не вдига телефона, когато е сама вкъщи. Ще дойде да донесе яйца в събота, ала тогава вече ще е твърде късно. Бих ви предложил дома си, само че Синтия ми напомни строго, че боядисваме стаите за гости: леглата са извадени в коридорите, скриновете задръстват площадките на стълбището и така нататък. Влудяваща работа.

— Не се притеснявайте, отче — отвърна Рупърт от сцената.

Подскочих стреснато. Бях забравила, че е там.

— Ще си направим лагер тук в двора. В караваната имаме здрава палатка с вълнени рогозки и гумени шалтета, малък газов котлон и консерви с боб за закуска. Добре ще се разположим.

— Ако зависеше само от мен… — започна викарият.

— О, знам какво си мислите — вдигна пръст Рупърт.

— Не бива да позволяваме на цигани да си правят бивак сред гробовете. От уважение към покойниците и така нататък.

— Е, в думите ви може би има известна доза истина, но…

— Ще се настаним в някой празен ъгъл. Така няма да оскверняваме гробището. Няма да ни е за пръв път да спим в църковен двор, нали, Ния?

Тя се изчерви леко и се направи, че разглежда съсредоточено нещо на пода.

— Е, значи се разбрахме — рече викарият. — Нямаме кой знае какъв избор, нали? Освен това е само за една нощ. Какво пък толкова. О, Боже! — възкликна той, когато погледна часовника си. Как само fugit tempus! Обещах на Синтия да се върна веднага. Днес ще вечеряме по-рано. В четвъртък винаги вечеряме по-рано заради репетицията на хора. Бих ви поканил да се присъедините към нас, но…

— Няма нужда — прекъсна го Рупърт. — Достатъчно ви се натрапихме за днес, отче. Освен това, ако искате вярвайте, но Ния приготвя невероятни яйца с бекон на открит огън в църковни дворове. Ще се наядем като корсикански бандити и ще спим като трупове.

Ния седна прекалено внимателно на един неотворен сандък и изведнъж видях, че изглежда изтощена. Около очите й толкова бързо се бяха образували тъмни кръгове, сякаш бяха буреносни облаци, преминаващи пред луната.

Викарият потри брадичка.

— Флавия, скъпа — обърна се той към мен, — хрумна ми великолепна идея. Защо не дойдеш утре рано сутринта, за да ни помогнеш? Сигурен съм, че „Кукленият театър на Порсън“ ще се зарадва много на помощта ти. Утре трябва да посетя няколко болни на легло, както и срещата на църковното дружество — добави викарият.

— Можеш да бъдеш мой locum tenens, така да се каже. Покажи енорията на нашите гости, освен че ще изпълняваш ролята на управител и общ работник.

— С удоволствие — отвърнах аз и направих почти незабележим реверанс.

Ния поне ме дари с усмивка.

Навън в църковния двор вдигнах Гладис, верния си велосипед, от високата трева и миг по-късно вече летяхме по облените от слънцето улички към Бъкшоу.