Алън Брадли
Номерът с въжето (22)

Двайсет и едно

Изтръсках добре Гладис и от нея полетяха дъждовни капки, все едно се изтръскваше проскубано куче. Тъкмо се канех да завъртя педали към къщи, когато нещо на витрината на погребалното бюро привлече погледа ми: някакво лекичко движение.

Макар да си беше на това място още от времето на крал Джордж III, магазинът към погребалната агенция „Соубел и синове“ стоеше дискретно и дистанцирано на главната улица, сякаш чакаше дилижанса. Всъщност доста рядко някой влизаше или излизаше оттук.

Приближих се с небрежна походка, за да разгледам по-отблизо, като се престорих на крайно заинтригувана от некролозите с черни рамки, изложени зад дебелото стъкло. Макар да не познавах никого от покойниците (Денисън Чатфийлд, Артър Бронсън-Уилоус, Маргарет Беатрис Педъл), се взрях в имената им съсредоточено и мрачно кимнах на всеки от тях.

Като движех очи отляво надясно, сякаш четях дребните букви на некролозите, и въпреки това гледах съсредоточено към сумрачната вътрешност на магазина, успях да видя, че вътре някой говори и ръкомаха. Погледът ми бяха привлекли жълтата копринена риза и бледолилавото шалче: това беше Мат Уилмът!

Преди разумът да ме възпре, нахълтах вътре.

— Здравейте, господин Соубел — поздравих аз. — Надявам се да не ви прекъсвам. Отбих се само, за да ви кажа, че малкият ни химичен експеримент протече забележително добре.

Страхувам се, че малко изопачавах фактите. Истината беше, че го бях причакала в двора на „Свети Танкред“ една неделя след утринната служба, за да го помоля за професионалното му мнение — като експерт по консервантите — дали е възможно да се получи надеждна течност за балсамиране чрез събиране, накисване, кипване и дестилиране на формалдехид от огромен брой червени мравки (formica rufa).

Той бе потрил дългата си брадичка, беше се почесал по главата и се бе взирал известно време нагоре към короните на тисовете, преди да отвърне, че всъщност не се е замислял по този въпрос.

— Ще трябва да проверя, госпожице Флавия — бе отвърнал после.

Знаех обаче, че никога няма да го стори и се оказах права. Старите професионалисти са крайно мълчаливи що се отнася до триковете на занаята.

Сега господин Соубел стоеше в сенките до врата от тъмно дърво, водеща до несъмнено зловеща задна стаичка, за която бих дала цяла гвинея, да видя.

— Флавия — кимна той, както ми се стори малко предпазливо. — Опасявам се, че ще трябва да ни извиниш. Тъкмо обсъждаме…

— Я виж ти — прекъсна го Мат Уилмът. — Това е младото протеже на Рупърт, което изниква навсякъде, госпожица…

— Де Лус — добавих аз.

— Да, разбира се, Де Лус. — Той се усмихна снизходително, сякаш вече знаеше името ми и само ме дразнеше.

Трябва да призная, че също като Рупърт, този човек имаше прекрасен сценичен глас: от устата му излизаше плътен, сладкодумен поток от думи, сякаш вместо ларинкс притежаваше тръба от орган. Навярно Би Би Си развъждаха тези хора в специална ферма.

— Като едно от протежетата на Рупърт, така да се каже — продължи Мат, — сигурно ще те утеши новината, че Леля — както ние служителите наричаме Би Би Си — подготвя погребение, каквото заслужава една от най-големите й звезди. Разбира се, няма да е в Уестминстърското абатство, но ще е следващият най-добър вариант. След като господин Соубел изпрати… хм… останките в Лондон, хората ще могат да отдадат последна почит: ковчегът ще бъде изложен за поклонение, ще изпращат цветя, червендалеста майка на десет деца ще коленичи до ковчега, заобиколена от разплаканите си наследници, и всичко това ще се заснема с камери. Лично генералният директор предложи като трогателен жест да сложим катерицата Сноди до ковчега върху празна ръкавица.

— Рупърт още ли е тук? — посочих към задната стая.

— Той е в добри ръце — кимна Мат Уилмът, а господин Соубел се поклони скромно със самодоволна усмивка.

През живота си никога не съм желала нещо по-силно от това, в този момент да попитам дали мога да зърна трупа, но сега иначе съобразителният ми мозък ме подведе. Не успях да измисля нито една основателна причина, поради която да огледам останките на Рупърт както ги бе нарекъл Мат Уилмът, — нито пък някоя не толкова основателна.

— Как приема всичко това Ния? — попитах, като се целех на сляпо.

Мат се намръщи.

— Ния ли? Тя е изчезнала нанякъде — отвърна той.

— Изглежда, никой не знае къде е.

— Може да си е наела стая в „Тринайсетте патока“ — предположих аз. — Сигурно е искала да се изкъпе.

Надявах се, че Мат ще налапа въдицата, и така и стана.

— Не е в „Тринайсетте патока“. Аз самият се настаних там, когато пристигнах.

Така значи! Както и подозирах, Мат Уилмът наистина е бил съвсем близо до „Свети Танкред“ преди, по време и след убийството на Рупърт.

— Извинявайте, че ви обезпокоих — казах аз.

Те бяха подновили разговора си още преди да изляза през вратата.

 

 

Както се случва често през лятото, небето бързо се изясни. Тъмните облаци бяха отплавали на изток, а птичките чуруликаха бодро. Макар все още да беше доста рано и въпреки свежия въздух и топлото слънце, започнах да се прозявам като котка, докато въртях педали по улиците към Бъкшоу. Вероятно ми се спеше, защото станах още по тъмно или пък защото предишната вечер си легнах много късно.

Във всеки случай изведнъж се почувствах напълно изтощена. Дафи отбеляза веднъж, че Самюъл Пийпс, летописецът, непрекъснато подремвал, а татко често изтъкваше мощната възстановителна сила на кратката дрямка. Този път разбрах какво имат предвид.

Но как да вляза в къщата, без да ме видят? Госпожа Малит бранеше кухнята като статуетка на куче пазач пред гробницата на китайски император, а ако минех през главния вход, можеше да се натъкна на леля Фелисити, която да ми възложи някоя неприятна задача до края на деня.

Гаражът беше единственото място, където можеше да влезеш или излезеш лесно, без да те безпокоят.

Паркирах Гладис зад един от големите кестени, обрамчващи алеята, и заобиколих крадешком къщата отстрани.

Вратата в далечния край на гаража водеше до някогашно малко заграждение за коне. Промъкнах се покрай оградата, вдигнах резето от ковано желязо и се промъкнах безшумно вътре.

Макар зрението ми да бе замъглено от светлината навън, различих тъмния силует на ролс-ройса „Фантом II“ на Хариет, чийто никелиран радиатор сияеше приглушено в мрака. През малките прашни прозорци се просмукваше съвсем слаба разсеяна светлина и знаех, че трябва да внимавам къде стъпвам.

Понякога идвах тук да размишлявам. Качвах се в този дворец на колела, с успокояващата му вътрешност, сядах на кремавата кожа и си представях, че съм Хариет, която след миг ще превключи скоростите и ще отпътува към един по-добър живот.

Хванах дръжката на вратата и я натиснах тихо. Ако Догър беше някъде наблизо, щеше да чуе и най-слабия шум и щеше да изтича веднага, за да провери кой влиза с взлом в гаража. „Бог да благослови добрия кораб ролс-ройс и всички на борда му“, помислих си, докато елката врата се отвори напълно безшумно и аз се настаних на седалката зад волана.

Вдишах уханието на плюшена тапицерия, както някога сигурно е правила и Хариет, и се приготвих да се свия на кълбо. С малко късмет сред почти пълния мрак щях да заспя след по-малко от минута. По-късно щях да имам предостатъчно време да помисля за убийството.

Протегнах се доволно и пръстите ми докоснаха нещо: кожата на човешки крак, доколкото усетих от допира. Преди да успея да изкрещя, някой запуши устата ми с длан.

— Не мърдай! — изсъска глас в ухото ми.

Очите ми се стрелкаха като на кон в кланица. Дори на слабата светлина виждах лицето на човека, който ме задушаваше.

Ния.

Първата ми реакция беше да захапя пръстите й: имам фобия от физическото задържане, а понякога рефлексите ми са по-бързи от разума.

— Тихо! — прошепна тя и ме разтърси леко. — Трябва да ми помогнеш.

По дяволите! Каза женската парола — изрече вълшебните думи, които датираха още от времето на договорка, сключена в някое праисторическо блато. Бях в ръцете й. Веднага се отпуснах и кимнах. Ния дръпна ръката си от устата ми.

— Полицията търси ли ме?

— Ами… мисля, че не. Не знам. Те не ми се доверяват особено.

Още бях малко замаяна.

— О, я стига, Флавия! Не ми се сърди. Трябва да знам. Търсят ли ме?

— Не съм виждала полицаите от събота вечери точно след като Рупърт… след като Рупърт беше…

Макар изобщо да не ми пречеше да произнеса думата, не успях да събера смелост да я кажа в очите на Ния.

— Беше убит — довърши тя и се отпусна назад. — И аз не съм ги виждала оттогава. Инспекторът не спря да ми задава въпроси. Беше ужасно.

— Убит ли? — изрекох думата така, сякаш тази мисъл не ми бе минала през ум. — Защо смяташ, че Рупърт е бил убит?

— Всички мислят така: полицаите, а сега и ти. Нали каза „след като Рупърт беше…“ Това подсказва нещо, нали. Убит… загинал, няма кой знае каква разлика. Със сигурност не се канеше да кажеш „след като Рупърт умря“ и не се преструвай, че греша. Не съм глупачка, Флавия, затова не се отнасяй с мен като с такава.

— Може да е било злополука — рекох, за да спечеля време, докато си подредя мислите.

— Полицаите щяха ли да разпитват зрителите почти цяла вечер, ако мислеха, че е станала злополука?

Имаше право.

— Още по-лошото е — продължи тя, — че си мислят, че аз съм виновна.

— Разбирам защо.

— Моля? На чия страна си? Казах ти, че се нуждая от помощ, а ти изведнъж ме обвиняваш в убийство.

— Не те обвинявам в убийство, а само казвам как изглеждат нещата.

— Тоест?

Ния се ядосваше все повече с всяка изминала минута.

— Тоест — поех си дълбоко въздух — ти се криеш, Рупърт те е биел, имало е друга жена и си бременна.

Не се чувствах в свои води по тази тема, но бях твърдо решена да плувам като куче, хвърлено от кей. Въпреки това думите ми оказаха забележително въздействие върху Ния. За миг си помислих, че ще ме зашлеви.

— Толкова ли е очевидно? — попита тя, а устната й потрепери.

— За мен е очевидно. Не знам за другите.

— А ти мислиш ли, че аз съм убила Рупърт?

— Не знам. Мисля, че не си способна да извършиш подобно нещо, но пък не съм Спилсбъри^[1].

Макар сър Бърнард да беше ненадминат в разкриването на убийства, включително на двамата велики отровители доктор Крипън и майор Армстронг, странно защо, той бе отнел собствения си живот, като се задушил с газ в лабораторията си. И въпреки това, ако Спилсбъри беше още жив, той пръв щеше да отбележи, че Ния е разполагала със средствата, мотива и възможността.

— Престани да дрънкаш врели-некипели — сопна се тя. — Наистина ли мислиш, че аз съм убила Рупърт?

— А направи ли го? — сопнах се в отговор.

— Не мога да ти отговоря на този въпрос. Не бива да ме питаш.

Подобни женски увъртания ми бяха до болка познати: единайсет години под един покрив с Фели и Дафи ме бяха имунизирали срещу подобни заобикалки и увъртания.

— Добре — казах настойчиво. — След като не си била ти, кой го е убил?

Очите ми вече бяха привикнали към сумрака в гаража и видях как очите на Ния се разшириха като две еднакви ярки луни.

Последва дълго, доста неприятно мълчание.

— Щом не си била ти — продължих най-накрая, — тогава защо се криеш тук?

— Не се крия! Трябваше да се махна. Казах ти вече. Полицията, семейство Малит…

— Разбирам те напълно за семейство Малит. Предпочитам да прекарам цяла сутрин на зъболекарския стол, пред това да слушам един час бръщолевенето на госпожа Малит.

— Не бива да говориш така. И двамата са много мили хора, особено Алф. Той е добър стар джентълмен, напомня ми за дядо. Но исках да остана сама, за да си събера мислите. Нямаш представа какво означава всичко да е объркано.

— Напротив, имам. Повече отколкото предполагаш. И аз идвам често тук, когато искам да остана сама.

— Явно съм го усетила. Веднага си помислих за Бъкшоу. Никой не би ме потърсил тук. Всъщност доста лесно открих имението.

— По-добре се върни, преди да забележат, че те няма — казах аз. — Инспекторът не беше в църквата, когато минах оттам. Сигурно снощи са стояли до късно. Тъй като вече са те разпитали, няма нищо странно в това, че си решила да се разходиш сред природата.

— Да… — поколеба се Ния.

— Пък и — добавих с обичайния си ведър тон, — само аз знам, че си тук.

Ния бръкна в страничния джоб на вратата на ролс-ройса, извади нещо и го разопакова от шумолящата амбалажна хартия. Отвори го в скута си и аз видях фините разрези в хартията.

— Никой не знае — каза тя и ми подаде сандвич с краставица — … освен теб и още един човек. Заповядай, сигурно си прегладняла.