Алън Брадли
Номерът с въжето (27)

Двайсет и шест

— Добре, Догър — казах аз, — играта приключи. Намерих го в килера на иконома да лъска обувките на татко.

Задълженията на Догър в Бъкшоу се меняха в зависимост от моментните му способности, а участието му във всекидневието ни прииждаше и се отдръпваше като цветните топки в термометър на Галилей, които плават на различни нива в стъклена тръба в зависимост от температурата. Фактът, че в момента лъскаше обувки, беше добър знак. Това показваше ясно, че се е издигнал от градинар до иконом.

Той вдигна глава.

— Нима?

— Припомни си, моля те, събота вечер в енорийската зала. Ти седеше до мен и гледахме „Джак и бобеното стъбло“, когато изведнъж зад кулисите се случи нещо ужасно. Рупърт падна мъртъв, а след няколко минути ти ми каза, че сме станали свидетели на убийство. Откъде знаеше? Как разбра, че не е нещастен случай?

Въпросът ме гризеше подсъзнателно, както плъх гризе въже, но до момента не го бяха осъзнавала напълно.

Догър дъхна върху носа на обувките на татко, преди да отговори, и изтри любящо лъскавата черна повърхност за последно с ръкава си.

— Обстоятелствата говореха, че не е нещастен случай — каза той. — Господин Порсън беше перфекционист. Сам беше изработил цялото си оборудване. Кукловодът работи на тъмно и не може да си позволи да допусне грешка. И дума не можеше да става някоя от жиците да се е оголила случайно.

— Не се е оголила случайно — казах аз. — Видях я зад сцената с инспектор Хюит. Изолацията беше изрязана чисто.

— Щях да се изненадам, ако не беше така.

— Поздравления за брилянтната логика, макар на мен това да не ми мина през ум.

Което беше така, защото женското съзнание работи по различен начин.

Погледнато отгоре, мъжкото съзнание сигурно приличаше на водните канали в Европа, покрай които коне дърпаха тежко каруците с идеи. Нямаше никакво съмнение, че и във вятър, и в дъжд, те ще достигнат крайната си цел, като следват проста поредица от свързани пътеки.

Но женското съзнание, дори от моя ограничен опит, изглеждаше по-скоро като ширнало се блато, което обаче разбира веднага, когато непознат — дори на километри — е потопил пръста на крака си във водите му. Хората, които говорят за този феномен, повечето от които нямаха никаква реална представа за него, го наричат „женска интуиция“.

Макар да бях достигнала до същото заключение като Догър, направих го по съвсем различен начин.

Първо, макар да беше очевидно, че Рупърт е убит заради нещо, което е сторил на жена, мисля, от самото начало знаех, че не го е убила Ния.

— В мига, в който той падна на сцената — казах аз. — Ния скочи от мястото си и тръгна към него. Първата и инстинктивна реакция беше да му се притече на помощ.

Догър потри брадичка и кимна.

— Но тя се спря насила — продължих аз, — веднага щом видя пушека и искрите. Бързо се е усетила, че ако докосне тялото му, ще умре на място. Тя… и бебето й.

— Да — рече Догър. — И аз го забелязах.

— Затова Ния не е убиецът.

— Мисля, че можете спокойно да я задраскате от списъка си.

 

 

Чак на половината път към фермата Кълвърхаус осъзнах колко съм уморена. Станах преди изгрев и не спрях на едно място оттогава. Но времето беше от съществено значение: ако не стигнех там преди инспектор Хюит, нямаше да разбера зловещите подробности, докато не ги прочетях в „Нюз ъф дъ Уърлд“.

Този път, вместо да прегазя през реката зад църквата, реших да заобиколя по пътя за Хинли и да вляза във фермата от запад. Така щях да виждам терена отвисоко, както и да се възползвам от прикритието на Гибът Уд. Сега, след като примката се затягаше, така да се каже, не биваше да допускам хладнокръвен убиец да ми устрои засада.

На половината разстояние нагоре по прашния път покрай Гибът Хил имах чувството, че кръвта ми се е превърнала в кал, а подметките на обувките ми са от олово. При други обстоятелства щях да пропълзя в някой храсталак за кратка дрямка, но сега не можех. Времето течеше, а както обичаше да казва татко: „Умората е несериозно оправдание“.

Докато слушах въздишките на вятъра и шепота на дърветата в Гибът Уд, изведнъж ми се прииска Лудата Мег да изскочи от храстите и да ме отклони от мисията ми. Но това не стана: освен една жълта овесарка, която кълвеше като зает обущар в другия край на гората, не се забелязваха никакви признаци на живот.

Стигнах до върха на хълма и пред мен се ширна нивата Джубили Фийлд, която се спускаше към реката като яркосиньо одеяло. Когато войната избухнала, държавата наредила на Гордън да отглежда лен, или поне така ми каза госпожа Малит, защото ленът се използвал в производството на парашути. Но битката за Великобритания бе приключила преди години и повече изобщо нямаше нужда от толкова големи количества парашути.

И въпреки това, докато е работил за нуждите на войната, Гордън, изглежда, е успял да опази в тайна градинката си с канабис, сгушена на удобно място сред дърветата на Гибът Уд, за която знаеха само шепа хора.

Замислих се кой от тях — ако, разбира се, беше някой от тях — освен омразата, достатъчна, че да иска да го убие, имаше необходимите познания по електротехника, за да изпържи Рупърт Порсън?

Проблясване на светлина привлече погледа ми: беше отражение от нещо край пътя. Веднага видях, че това е една от захвърлените украси на Лудата Мег, която виси на канап от един къпинов храст. Беше просто нащърбено парче хром, откъснало се от радиатора на преминаващ автомобил заради неравния път. Зад него висеше и се извиваше лениво на слънцето (именно това бе привлякло погледа ми), малък набразден сребърен диск, който, заради червените петна по него, явно някога е бил капак на кутия с боя.

Странно защо, но това ми напомни за миналата година, когато татко заведе Офелия, Дафни и мен в Лондон за среднощна литургия в католическия храм в Бомптън. При вдигането на нафората, когато свещеникът вдигна парченце бяла коричка (която по неясни причини някои хора вярват, че е тялото на Христос) над главата си за необичайно дълго време, само за миг нафората улови светлината от свещите и цветните отблясъци от олтара и засия с неземен блясък, който не беше нито твърд, нито газообразен. Тогава това ми се стори като знак, че ще се случи нещо съдбовно.

Сега, в края на Гибът Уд, смазаните зъбци на някакво зъбчато колелце в съзнанието ми си паснаха по местата с поредица почти осезаеми изщраквания.

Църквата. Щрак! Викарият. Щрак! Прекъсната електрическа верига. Щрак! Велосипедна щипка. Щрак! Капак от кутия с боя. Щрак! Мег. Щрак!

И видях всичко в ослепително видение: викарият е идвал в Кълвърхаус миналия четвъртък. Именно тук крачолът му се е закачил за веригата на велосипеда му и щипката е паднала. Значи все пак е била на панталона му! И точно тук във варовития прах той е паднал от колелото. Белите петна по черното му сако бяха точно от този път.

Лудата Мег, като постоянно бдяща сврака, е намерила щипката и — като всички лъскави метални предмети, изгубени в околността на гората — и я е взела със себе си в дома на викария.

„Изгони ме. Взе гривната на старата Мег и я изгони. Мръсна, мръсна!“

Думите й отекнаха в главата ми. Тя е говорила за жената на викария.

Именно Синтия Ричардсън е взела щипката — „гривната“ на Мег — и я изгонила от дома си.

Къщата на викария бе само на крачка от енорийската зала, където зад кулисите щипката се бе появила като оръжието на убийството на Рупърт.

Сигурно е станало точно така. Убедена съм, както съм убедена, че името ми е Флавия де Лус. И нямах търпение да разкажа всичко на инспектор Хюит!

В далечината, от другата страна на морето от син лен, сив трактор „Фъргюсън“ пъплеше бавно покрай една каменна стена и влачеше ремарке след себе си. Проблясването на руса коса под слънцето ми подсказа, че мъжът, който вървеше пеша и разтоварваше камъни, за да се поправи стената, трябваше да е Дитер, а несъмнено фигурата с гащеризона зад волана на трактора беше Сали. Дори да се обърнеха, бяха твърде далеч да ме забележат как слизам към фермата.

Когато прекосих предпазливо двора, всичко изглеждаше потънало в сенки: стари каменни постройки с прозорци като мъртви очи (както каза Сали) се взираха сляпо в нищото. Зачудих се кой ли от празните прозорци е на някогашната стая на Робин. През кое ли стъкло се е взирало самотното му личице преди онзи страшен Понеделник през септември 1945 година, когато краткият му живот бе завършил неочаквано на въжето?

Потропах символично на вратата и изчаках почтително трийсет секунди. След като времето изтече, натиснах бравата и влязох вътре.

— Госпожо Ингълби? — провикнах се. — Господин Ингълби? Аз съм, Флавия. Дойдох да попитам дали ви се намират от големите яйца.

Не очаквах някой да ми отговори, както и стана. Гордън Ингълби беше твърде трудолюбив, за да се върти из къщата, докато навън още имаше светлина, а Грейс — хм, Грейс беше или в гълъбарника, или се скиташе по хълмовете. Веднъж любознателната госпожа Малит ме попита дали случайно не съм я срещала, докато се разхождам из околията.

— Странна е онази Грейс Ингълби — каза тя. — Приятелката ми Едит — Едит Кроули, скъпа, казваше се Едит Фишър, преди да се омъжи за Джак — отивала пеша на репетиция на църковния хор в Недър Стоуъл, тъй като била изпуснала автобуса, и забелязала Грейс Ингълби да излиза от храсталаците в края на улица Бидис Лейн, която стига до върха на хълма, но не води доникъде.

„Грейс!“, извикала тя. „Ехо! Грейс Ингълби!“, но Грейс се промъкнала през някаква ограда, точно това й бяха думите, „промъкнала се през някаква ограда“ и докато Едит стигне до мястото, Грейс вече била изчезнала. „Сякаш се изпари във въздуха“, точно това ми каза.

По отношение на селските клюки госпожа Малит беше непогрешима като папа Пий IX.

Тръгнах бавно по коридора, почти убедена, че съм сама в къщата. В дъното, край един кръгъл прозорец, стоеше голям часовник и тиктакаше — единственият звук, който се чуваше в смълчаната къща.

Надникнах набързо във всички стаи: в гостната, в дрешника, в кухнята, в килера…

До часовника две стъпала водеха до малка квадратна площадка и когато надникнах зад ъгъла, видях тясно стълбище към първия етаж.

Под стълбите имаше пъхнат шкаф със странно разположени врати от закрепени една в друга дъски, увенчани с пищни дръжки от зелено-бял порцелан, който можеше да е само марка „Уеджууд“. По-късно щях добре да го преровя.

Всяко стъпало надаваше различен стон, докато се изкачвах. Сякаш се отварят поредица от капаци на ковчези, помислих си с приятно потръпване.

„Внимавай, Флавия. Не бързай.“

На върха на стълбите имаше втора, по-малка площадка, от която под прави ъгли три други стъпала водеха до коридора на горния етаж.

Беше логично всички стаи тук да са спални, и се оказах права. Хвърлих по един поглед зад първите две врати и видях студени, спартански обзаведени стаи, всяка с по едно легло, поставка за леген, гардероб и нищо повече.

Голямата спалня в предната част на къщата несъмнено беше на Гордън и Грейс. Освен двоен скрин и двойното легло със захабено одеяло и тази стая изглеждаше също толкова стерилна, колкото и останалите.

Прегледах набързо чекмеджетата на скрина — в неговата половина имаше чорапи, бельо, ръчен часовник без каишка и мазна, често използвана колода карти с Герба на кралската кавалерия; в нейната половина намерих комбинезони, кюлоти, кутийка ампули с приспивателно (моя стар приятел хлорния хидрат — мощно приспивателно средство, което се наричаше „Мики Фин“, когато някой го сипеше тайно в алкохола на американски разбойници. В Англия селските лекари го пробутваха на раздразнителни домакини и му викаха „нещо, което ще ти помогне да заспиваш по-лесно“.)

Не сдържах усмивката си, когато се сетих за случая, в който само с помощта на алкохол, почистващ препарат за тоалетна и шише белина синтезирах цяла партида от това вещество и след като го инжектирах в ябълка, го дадох на Фиби Сноу — изложбената свиня на съседа ни Макс Уайт. Фиби спа пет дни и седемнайсет часа и за известно време „Забележителната спяща свиня“ стана осмото чудо в селскостопанските среди във Великобритания. Макс благородно я даде на заем за празника на „Свети Танкред“, където Фиби можеше да бъде видяна срещу шест пенса как хърка в ремаркето на един камион с надпис Спящата красавица. В крайна сметка тя успя да събере почти пет лири за фонда за църковния хор.

С въздишка се върнах към задачата си.

В дъното на чекмеджето на Грейс, пъхната зад твърда ленена носна кърпа, имаше Библия с оръфани от четене страници. Отворих корицата и прочетох надписа от вътрешната страна Моля, върнете книгата на енорийската църква „Свети Танкред“, Бишъпс Лейси.

Докато я връщах на мястото й, от книгата изпадна листче хартия и кацна бавно на пода. Вдигнах го с палци, като внимавах да не оставя отпечатъци по него.

Думите бяха изписани с лилаво мастило: Грейс, моля те, обади ми се, ако имаш нужда от още утеха. Беше подписано Денуин.

Денуин Ричардсън — викарият. Когото Лудата Мег е видяла да танцува гол недалеч в Гибът Уд.

Прибрах доказателството в джоба си.

Сега оставаше само малката спалня в дъното. Стаята на Робин. Нямаше как да не е неговата стая. Тихо прекосих площадката и спрях пред затворената врата. Чак тогава изпитах лек страх. Ами ако Гордън или Грейс внезапно нахълтаха в къщата и изтичаха на горния етаж? Как щях да обясня какво правя в спалните им?

Прилепих ухо до вратата и се заслушах. Не се чуваше нито звук.

Натиснах бравата и влязох.

Както и очаквах, стаята беше на Робин, но на малко момче, мъртво от пет години: легълце, сгънати одеяла, празен гардероб и балатум на пода. Нямаше олтар, нямаше свещи, нямаше снимки в рамки на покойника, яхнал кон или покачен на клона на ябълково дърво. Какво разочарование!

Стаята беше гола и простичко обзаведена като „Стая в Арл“ на Ван Гог, само че без топлината; тук беше студено и безлично като луната през зимата.

Огледах се набързо, излязох и затворих почтително, почти нежно, вратата след себе си.

В този миг чух стъпки на долния етаж.

Какво да правя? Възможностите се стрелнаха в главата ми. Можех да изтичам разплакана по стълбите и да се престоря, че съм се изгубила, докато съм ходела насън. Можех да заявя, че съм получила нервна криза и не знам къде се намирам; че от двора съм видяла на прозореца лице, което ме е подканило да се кача горе с костелив пръст: че съм помислила, че Грейс Ингълби е в беда.

Колкото и интересни да бяха тези варианти те щяха да си имат последици, а ако имаше нещо, от което никак не се нуждаех в момента, то това бяха нови усложнения в живота ми. Реших да се промъкна тихо надолу по стълбите и да се моля да не ме хванат.

Но идеята угасна още в мига, в който се роди. В мига, в който стъпих на него, най-горното стъпало изскърца пронизително.

В подножието на стълбите се чу плясък като от криле на хваната в къщата птица. Изминах бавно, но равномерно останалата част от стълбите надолу. Слязох, надзърнах зад ъгъла и кръвта ми се смрази.

Слънчев лъч осветяваше края на коридора, където малко момче с гумени ботуши и моряшко костюмче тъкмо излизаше през отворената врата.