Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (8)

Глава 7

„Престанах да се боря с демоните си, вече сме от един отбор.“

Надпис на тениска

След като показах документите си на входа, влязох в главното полицейско управление, където бяха довели Уорън Джейкъбс за разпит и мернах Чибо през море от бюра. За щастие само няколко от униформените ми обърнаха внимание. Повечето ченгета не приемаха добре намесата ми на техен терен. Отчасти заради факта, че бях тайното оръжие на Чибо и решавахме случаите по-бързо от тях, отчасти защото ме мислеха за откачена. Нито едно от двете не ме притесняваше.

Ченгетата бяха странна комбинация от правила и високомерие, но аз бях научила много отдавна, че се нуждаеха от тези си атрибути, за да оцелеят в опасната си професия. Хората си бяха чисто луди.

Когато го приближих, Чибо разговаряше с някакъв детектив. В последния момент се сетих, че му бях сърдита, задето ми беше прикрепил опашка. Слава богу, защото тъкмо щях да му се усмихна.

— Чибо — процедих с леден тон.

Очевидно несмутен от хладината ми, той ми се засмя, затова се смръщих и съобщих:

— Мустаците ти се нуждаят от подстрижка.

Усмивката му се изпари и той ги опипа смутен. Не ми беше леко, но той трябваше да разбере, че съм твърда в политиката си „без полицейско наблюдение“. Никак не одобрявах незачитането му на нуждата ми от лично пространство. Ами ако решах да си взема от видеотеката порнофилм?

Другият детектив кимна за довиждане и се отдалечи със спотаена в ъгълчетата на устните си усмивка.

— Може ли да го видя? — попитах.

— Той е в първа зала за наблюдение, чака адвоката си.

Приех го за положителен отговор и се отправих натам, после подхвърлих през рамо.

— Между другото, той е невинен.

Точно когато влязох, чичо ми извика след мен:

— Да не би да го казваш само защото си ми ядосана?

Оставих вратата да се затвори след мен, без да отговоря.

— Госпожице Дейвидсън — каза Уорън и се надигна да се ръкува с мен. В интерес на истината изглеждаше по-зле, отколкото в кафето. Беше облечен в същия тъмносив костюм, вратовръзката му беше разхлабена, най-горното копче на ризата разкопчано.

— Как се справяш? — попитах и седнах срещу него.

— Никого не съм убивал — каза той, а ръцете му трепереха от мъка. И виновните често бяха нервни по време на разпит, но по други причини. В повечето случаи се опитваха да си съчинят хубава история. Такава, която ще покрие всички възможности и ще издържи в съда. Уорън беше нервен, защото го обвиняваха не в едно, а в две убийства, а той отричаше и за двете.

— Не се съмнявам в това, Уорън — уверих го, като въпреки това се опитвах да запазя тона си твърд. Той не ми казваше всичко и исках да знам защо. — Но ти си се скарал с Томи Запата, седмица преди да бъде открит мъртъв.

Уорън отпусна глава в ръцете си. Знаех, че чичо Боб гледа. Беше оставил Уорън в стаята за наблюдение, защото знаеше, че ще дойда, но ако се надяваше на някакво признание, щеше да остане много разочарован.

— Вижте, ако знаех, че ще бъде намерен мъртъв, изобщо нямаше да се карам с него. Поне не и на публично място.

Е, поне не беше глупак.

— Защо не ми кажеш какво се случи?

— Вече казах — рече той и по тона му личеше колко е разстроен. — Споделих как си мислех, че Мими може да има любовник. Тя се промени толкова много, отчужди се, беше така… нетипично за нея, че един ден я проследих. Тя обядваше с него, търговеца на коли, и аз си помислих… Просто знаех, че има любовник.

— Има ли конкретна причина, която те наведе на тази мисъл? Нещо, което те накара да го усетиш?

— Тя беше толкова различна към него, едва ли не враждебна. Още преди да е пристигнала храната им, тя се изправи да си върви. Той се опита да я спре. Дори хвана ръката й, но тя се отдръпна, сякаш се отвращаваше от него. Когато се опита да го отмине, той се изправи и препречи пътя й. Тогава разбрах, че е истина. — От спомена съвсем изгуби своята жизненост и отпусна рамене.

— Защо? — попитах, като потисках желанието си да хвана ръката му. — Как разбра?

— Тя го зашлеви. — Той зарови лице в ръцете си за втори път и заговори през тях. — Никога не е удряла шамар на никого през целия си живот. Приличаше на кавга между любовници.

Накрая сложих ръка на рамото му и той ме погледна, а очите му бяха влажни и с червени кръгове.

— След като тя си тръгна — продължи той, — го проследих до офиса му и се изправих срещу него. Не искаше да ми каже какво става, само да държа Мими под око, защото може да е в опасност.

От очите му потекоха сълзи и той ги избърса с пръстите на едната си ръка. Другата лежеше свита в юмрук на масата.

— Аз съм невероятно глупав, госпожице Дейвидсън.

— Разбира се, че не си глупав.

— Такъв съм — настоя той и ме прониза с тъй отчаян поглед, че ми беше трудно да си поема дъх. — Помислих си, че я заплашва. Наистина, колко заблуден може да бъде човек? Той се е опитвал да ме предупреди, че нещо се случва, нещо извън моя контрол, а аз му се развиках. Заплаших го с какво ли не, от съд до… до убийство. Боже, какво направих? — попита сам себе си.

Веднага си дадох сметка, че Уорън ще има нужда от две неща, след всичко, което каза: добър адвокат и добър терапевт. Горкият нещастник. Повечето жени биха убили за някого, така отдаден на тях.

— Какво друго знаеш за него? — попитах. Нямаше начин да не е проучил миналото на този тип.

— Нищо. Във всеки случай не много.

— Добре, кажи каквото знаеш.

— Честно ли? — попита той и повдигна рамо с отчаяние. — Мими изчезна веднага след като се скарах с него. Няма много за казване.

— И ти си си помислил, че е избягала с него?

Стисна юмрука си още по-здраво.

— Казах ви, че бях заблуден.

Почти чувах как стиска зъби мъчително от отвращение към себе си.

— Разбра ли откъде се познават?

След дълга въздишка той призна:

— Да, били са съученици в гимназията.

Чух в главата си камбанките на печалба, изхвърлена от игрален автомат. Бива си я тази гимназия, няма що.

— Уорън — казах, като се опитвах да привлека вниманието му, — не се ли досещаш?

Веждите му се извиха въпросително.

— Двама души, които са учили в една и съща гимназия с жена ти, са мъртви, а тя е изчезнала.

Той примигна и очите му проблеснаха от откритието.

— Случило ли се е нещо? — попитах. — Разказвала ли е някога за гимназията?

— Не — каза той, като че ли беше открил окончателното обяснение.

— Глупости.

— Не, вие не разбирате. Тя никога не говореше за гимназиалните си дни в Руис, преди да се премести в Албукърки, просто отказваше. Питах я няколко пъти, веднъж дори я попритиснах, а тя толкова ми се ядоса, че не ми говори цяла седмица.

Наведох се напред, изпълнена с надежда.

— Нещо се е случило там, Уорън. Гарантирам ти, ще разбера какво е.

Той взе ръката ми в своята.

— Благодаря.

— Но ако умра, докато се опитвам — добавих и размахах пръст пред него, — със сигурност ще ми платиш двойно.

Едва доловима усмивка омекоти чертите му.

— Дадено.

Точно когато приключвахме разговора си, адвокатът му влезе в стаята. Докато си говореха тихичко, аз се извиних и отидох до двустранното огледало, наведох се и се ухилих.

— Казах ти — рекох, като сочех с палец през рамо. — Невинен. Нека това те отучи да ми пращаш опашка.

Разплатата беше сладка.

 

 

Занесох снимка в „Шоколадово кафе“, но нямаше резултат — никой не си спомняше да е виждал Мими предишната вечер. Пофлиртувах малко с готвача Брад, после забързах към офиса, но Куки си беше тръгнала рано, за да вечеря навън с дъщеря си Амбър. Всеки път, след като дванайсетгодишната й дъщеря оставаше при баща си, Куки настояваше да я изведе на вечеря, притеснена да не би Амбър да е нещастна. Изведнъж ми се стори странно, че за двете години, откакто познавах Куки, никога не бях виждала бившия й мъж. Дори нямах представа как изглежда, въпреки че Куки говореше много за него. Основно не добри неща. Някои не бяха толкова лоши. Други бяха направо чудесни.

Татко беше зад бара, когато слязох долу да хапна. Той подаде кърпата на Дони, бармана индианец, който имаше потресаващи гръдни мускули и гъста синьо-черна коса, за която всяка жена би продала душата си. Но той открай време ме смяташе за под нивото си. Най-вече защото бях много по-ниска от него.

Гледах как татко върви към моята маса. Беше любимото ми място, свряна в тъмен ъгъл на бара, от който можех да наблюдавам всички, без никой да вижда мен. Не обичах особено да ме гледат. Освен ако наблюдаващият не беше близо два метра висок, със страхотно тяло и секси усмивка. И не беше сериен убиец. Това винаги беше плюс.

Цветовете на татко все още никакви ги нямаше. Обичайно ярките тонове на аурата, която го обграждаше, сега бяха тъмни и сиви. Единствения друг път, когато го бях виждала такъв, беше, когато като детектив разследваше брутални серийни отвличания на деца. Беше толкова ужасно, че той не позволи да се замесвам. По това време бях на дванайсет, достатъчно голяма, за да знам всичко, че и отгоре, но той отказа предложението ми за помощ.

— Здравей, малката ми — подхвърли ми и си лепна фалшива усмивка, при която очите му останаха сериозни.

— Здрасти, татко — отвърнах и направих същото.

Беше донесъл сандвичи с шунка и кашкавал върху пълнозърнест хляб и за двамата, точно за каквито си мечтаех.

— Мммм, благодаря.

Той ме наблюдаваше с усмивка как захапах моя, как го дъвчех и преглъщах, като си прокарвах с глътка студен чай.

Спрях и се обърнах към него.

— Добре, това става зловещо.

След нервен смях той каза:

— Извинявай. Аз просто… порастваш толкова бързо.

— Пораствам? — Изкашлях се в ръкава си, преди да продължа. — Вече съвсем съм си пораснала.

— Така е. — Още беше някъде другаде. В друго време. На друго място. В следващия момент се промени и стана сериозен. — Миличка, твоите способности по-големи ли са, отколкото си ми казвала?

Бях отхапала нова хапка и извих вежди въпросително.

— Нали разбираш, разни неща. Можеш ли… да правиш разни неща?

Миналата седмица съпругът на моя бивша клиентка се опита да ме убие. Рейес беше спасил живота ми. Отново. И го беше направил по обичайния за него начин. Беше се появил от нищото и беше прекъснал гръбначния мозък на мъжа с едно проблясване на меча си. Същото се беше случвало и преди — прекъснат гръбначен мозък без външни наранявания или признаци, без медицинско обяснение — опасявах се, че татко започва да прави връзка.

— Разни неща? — попитах с невинен тон.

— Ами например като с мъжа, който те нападна миналата седмица.

— Ммм-хммм — изсумтях и налапах следващата хапка.

— Ти… можеш ли… способна ли си…?

— Не съм го наранила, татко — отговорих, след като преглътнах. — Казах ти, че там имаше друг мъж. Той го бутна към асансьора. При удара явно…

— Да — каза той и поклати глава. — Аз… аз го знаех. Просто съдебният лекар каза, че това е невъзможно. — Той вдигна поглед към мен, меките му кафяви очи ме изпитваха.

Оставих сандвича си.

— Татко, нали не мислиш, че съм способна да нараня някого?

— Имаш толкова нежна душа — каза тъжно той.

Нежна? Той познаваше ли ме изобщо?

— Аз просто… чудех се дали има още нещо…

— Донесох десерт.

И двамата вдигнахме поглед към мащехата ми. Тя придърпа един стол до татковия и разположи задника си върху него, като постави внимателно бяла кутия за десерт на масата. Бях готова да се обзаложа, че тъкмо е направила късата си кестенява коса и ноктите си. Миришеше на лак за коса и на лак за нокти. Често се чудех какво вижда татко в нея. Просто беше заслепен от твърде лъскавата й външност като всички други. Всички, които я познаваха — или си мислеха, че я познават — я смятаха за светица, задето е взела за съпруг полицай с две малки деца. Светица не беше думата, за която се сещах аз. Струва ми се, че я дразнех. Честно казано, и тя мен също. Червилото й винаги беше твърде червено за светлата й кожа, сенките — твърде сини. Аурата й — възтъмна.

Сестра ми Джема, която я следваше по петите, седна на единственото свободно място до мен с дежурна, тоест насилена усмивка. Русата й коса беше опъната назад в стегнат кок и беше с точно толкова грим, че да изглежда поддържана, но и като делова жена. Беше психоаналитик все пак.

Отношенията ни, някога твърде топли, бяха започнали постепенно да се развалят след гимназията. Нямах представа защо. Тя беше три години по-голяма от мен и когато бяхме деца, не пропускаше възможност да ми припомни това. Докато Дениз беше единствената майка, която аз познавах — колкото и тъжно да беше това — Джема беше имала три прекрасни години с истинската ни майка, преди тя да умре при раждането на моя милост. Често се бях чудила дали напрежението в отношенията ни беше породено от това. Дали подсъзнателно Джема не ме винеше за смъртта на майка ни.

Овакантеното място беше заето само година по-късно, когато татко се ожени за вълчицата. Джема мигом се беше привързала към нея. Аз, от друга страна, още бях далеч от връхната точка на връзката майка-дъщеря. Предпочитах да поддържам по-неангажирани отношения с мащехата си, обогатени с известна пикантност.

Странно, бях почти доволна, че ни прекъснаха. Не бях сигурна докъде ще доведе разпитът на татко — нито дори дали самият той знаеше какво иска да постигне с него — но все още имаше твърде много, което той не знаеше. Не че му трябваше да го знае. И нямаше никога да го узнае, ако зависеше от мен. Да речем това, че бях жътвар на души. И все пак изглеждаше толкова объркан. Почти отчаян. Човек би си помислил, че след двайсет години служба в полицията ще е по-опитен в разпитите. Залавяше се за сламки, използваше прозрачни детински похвати.

Довърших сандвича си набързо, извиних се за огромно неудоволствие на татко и хукнах към вкъщи, като си отбелязах наум, че Дениз не ми предложи от чийзкейка, който беше взела от пекарната в края на улицата. По дългия опасен трийсетсекунден път до вкъщи осъзнах, че Джема беше озадачена от поведението на татко също колкото мен. Тя не спираше да го поглежда любопитно изпод спуснати ресници. Може би трябваше да й се обадя по-късно и да я попитам дали има представа какво става. Или да се оставя на немска състезателка по свободна борба да ми направи кола маска на бикини зоната, което със сигурност щеше да е по-забавно от телефонен разговор със сестра ми.

— Е, какво? — попита Куки, показала глава през вратата, като ме видя да влизам в апартамента си. Как така винаги знаеше кога се прибирам? Бях съвсем тиха. Дим. Почти невидима. Като нинджа, без увитата глава.

— Гадост — изругах, след като се спънах и си изпуснах мобилния телефон.

— Говори ли с Уорън?

— Естествено. — Вдигнах телефона си и затърсих из чантата вечно изчезващите ключове.

— И?

— Човекът ще има нужда от лечение.

Тя въздъхна и се облегна на касата на вратата.

— Бедничкият. Той наистина ли е заплашил убития търговец на коли?

— Пред няколко свидетели, служители във фирмата — кимнах аз.

— По дяволите. Това няма да помогне много на нашия случай.

— Вярно, но ще е без значение, когато открием истинския извършител.

— Ако открием истинския извършител.

— А ти научи ли нещо?

— Каубоите носят ли шпори? — Сините й очи проблясваха в сумрака.

— Ооо, звучи обещаващо. Искаш ли да влезеш?

— Разбира се. Нека само да взема бърз душ.

— И аз. Имам чувството, че още мириша на незаконно изхвърлено автомобилно масло.

— Не забравяй кафето — поръча тя, преди да затвори вратата.

 

 

Подвикнах за поздрав на съквартиранта си господин Уонг, преди да вляза под душа. Но за пореден път не бях сама. Мъртвецът от багажника се появи точно когато водата стана гореща. Опитах се да изхвърля гадината, като се подпирах на стената и го бутах с всичка сила, но той не помръдваше. Със сигурност трябваше да се науча да подлагам лудите на екзорсизъм. После облякох спортен екип и започнах да правя кафе. Колкото и да се стараех да отбягвам тази мисъл, съзнанието ми постоянно се връщаше към онова, което сестрата на Ракетата бе казала за Рейес. Приносителят на смърт, моля ви се. Кой се изразяваше така?

Тъкмо включих копчето на Господин Кофеин и усетих как отзад ме облъхна зверска топлина. Спрях и се насладих на чувството за миг, преди да се обърна. Рейес беше подпрял ръце на шкафа от двете ми страни. Отпуснах се назад и си позволих рядкото удоволствие само да гледам. Плътните му устни бяха възможно най-чувственото нещо в него. Така приканващи. Така готови за целувка. Бистрите му кафяви очи бяха подчертани от гъсти мигли, толкова тъмни, че в контраст с тях зелените и златисти точици в ирисите му искряха. Всичко това бе материал за фантазиите на всяко момиче.

Погледът му, решителен и потрепващ, задържа моя в плен, когато пръстите му дръпнаха връзките на спортния ми панталон. Впери поглед в устата ми като дете в магазин за бонбони. Както винаги, кожата му излъчваше топлина и аз се чудех дали това е така, защото въпреки че не беше във физическото си тяло, все пак беше жив, или защото се бе родил в пламъците на ада. Буквално.

— Днес научих някои неща за теб.

Пръстът му се спусна надолу и причини земетръсни вълни в тялото ми.

— Нима?

Така нямаше да стигнем доникъде. Шмугнах се покрай него и се насочих към канапето.

— Идваш ли? — попитах го, когато той въздъхна.

Рейес проследи с поглед как седнах и кръстосах крака по турски. Още чувствах паренето на пръстите му по корема си. Колкото и силно да исках тези пръсти да стигнат до интимното ми местенце, с притежателя им трябваше да си поговорим.

Малко след това Рейес влезе в дневната ми, за което му бяха нужни не повече от две крачки и веднага забеляза господин Уонг, който стоеше в ъгъла. Обърна се и го изгледа сърдито.

— Той знае ли, че е мъртъв?

— Нямам представа. Според слуховете, ако материалното ти тяло умре, ще се превърнеш в Антихриста.

Той замълча, стисна челюст и наведе глава, с което ме накара да се запитам колко силно бях ударила точно по болното място. Не ме остави да се чудя дълго.

— С тази цел съм създаден.

Паниката, която ме завладя, се появи от само себе си, не можех да я контролирам.

Той ме погледна.

— Изненадана ли си?

— Не. Малко — признах.

— Срещала ли си хора, които искат да са професионални бейзболисти, но уменията им не са достатъчно добри?

Сбърчих вежди при внезапната промяна на темата.

— Ами, познавах едно момче, което много искаше да стане професионалист. Правеше всичко по силите си.

— Сега женен ли е?

— Да — отвърнах, като недоумявах накъде бие. — Има две деца.

— Син?

— Да. И момиче.

— Ще те попитам нещо. С какво се занимава синът му?

Естествено. Беше ми дал точната илюстрация.

— Играе бейзбол. Още от двегодишен.

Той кимна с разбиране.

— И той ще притиска това дете все повече и повече да успее като професионален бейзболист, какъвто той не е станал.

— Баща ти така и не е успял да покори света, така че е подготвил детето си да го направи.

— Именно.

— И колко добре те е подготвил?

— Какви са шансовете на това дете да стане професионален играч?

— Разбирам. Ти не си като него. Но ми казаха, че материалното ти тяло те задържа и без него ще загубиш човечността си. Че ще се превърнеш точно в това, в което той иска.

— Защо вярваш на всичко, което чуеш за мен и на нищо, което аз ти казвам?

— Не е истина — отрекох и притиснах към гърдите си възглавницата, която запрати към мен. — Ти ми каза, че не знаеш какво ще се случи, ако умреш. Просто се опитвам да разбера.

— И все пак всичко, което слушаш за мен, е лошо. Катастрофално. — Той ме погледна изпод миглите си и прошепна: — Лъжа.

— Току-що сам ми каза защо си бил създаден. Това не е лъжа.

— Баща ми ме е създал с някаква цел. Това не ме прави негова марионетка. И със сигурност не ме прави тъп Антихрист. — Той се извърна от мен, гневът му нарастваше бързо и измести отчаянието му. — Не искам да се караме.

— И аз не искам да се караме — казах и се изправих бързо. — Само искам да те намеря. Искам да си добре.

— Коя част от капан не можеш да разбереш? — Той се обърна и ми отправи смразяващ поглед. — Докато ти не си в безопасност, аз няма да съм добре.

Чухме почукване на вратата и двамата отправихме погледи натам.

— Приятелчето ти е — каза той раздразнен.

— Куки? — Тя никога не чукаше.

— Другото.

— Имам повече от двама приятели, Рейес.

— Чух това — каза Гарет, когато отворих вратата. Извади оръжието си, преди да успея да мигна. Непременно трябваше да се науча да правя това. — Къде е той? — Гарет ме избута и започна да оглежда наоколо.

Рейес още беше там. Чувствах го. Просто вече не можех да го виждам. Естествено, Гарет също не можеше да го види, не че имаше значение. Пистолетът надали щеше да му е от полза в схватка със сина на Сатаната.

— Той не е тук.

Гарет се обърна към мен, стиснал зъби.

— Мислех, че имаме уговорка.

— Спокойно, верни друже — казах, като затворих вратата и тръгнах към кухненския бокс. Имах нужда от кофеин. — Материалното му тяло не е тук. Нематериалното се омете, за да се цупи.

Чух далечно ръмжене, докато търсех любимата си чаша, онази с надпис: „Едуард предпочита брюнетки“.

— Пиеш кафе толкова късно вечер?

— Ако не е кафе, ще трябва да преполовя бутилка „Джак Даниълс“.

— Цялата тази история с материалното и нематериалното тяло на Фароу… направо ме побърква.

— Откри ли нещо за Мъртвеца от багажника? — попитах точно когато Куки влезе по пижама.

— О — възкликна тя, изненадана от присъствието на външен човек. — Хм, май трябва да се преоблека.

— Не ставай смешна — намръщих й се. — Това е само Суопс.

— Да — рече тя и прикри гърди срамежливо, като че ли можехме да видим повече от обичайното под трикотажната й пижама. Изкикоти се нервно и тръгна към каната за кафе.

Беше крайно време двамата да се опознаят. Тя си падна по Гарет от момента, в който той влезе в кабинета ми с чичо Боб. Водеха разследване и Гарет остана в чакалнята, или по-точно в кабинета на Куки, за да може Чибо да ме разпита насаме дали не знам нещо за убита възрастна жена от богаташки квартал. Това се случи преди Гарет да узнае истината за мен. Не знам за какво си бяха говорили, но Куки вече никога не беше същата. Или просто се дължеше на това, че прекара цели десет минути насаме с висок, мускулест мъж, чиято кожа с цвят на кафе мока караше сивите му очи да блестят като сребро на слънцето.

Той й се ухили, съвсем наясно как й въздейства, как въздейства на повечето жени, и седна на бар стола, разположен по диагонал на канапето.

— Учителка в детска градина — каза той, като очевидно отговаряше на въпроса ми дали е открил нещо за колата на Куки, докато аз сипвах такова количество сметана в кафето си, че то стана неузнаваемо.

— Суопс — рекох, като намигнах на Куки, — не ни интересува какъв искаш да станеш, когато пораснеш. Искаме да разберем какво си открил за колата на Куки.

Очите й се разшириха.

— Моята кола? — прошепна тя.

— Много си забавна — подхвърли разсеяно той, като оглеждаше ъгъла, в който знаеше, че стои господин Уонг. Пардон, рее се.

— Предишният собственик е учителка в детска градина.

— Имаш предвид човекът, който е притежавал колата ми преди мен? — попита Куки, която пиеше кафето си черно, седнала на канапето срещу него.

Гарет се усмихна. И аз се усмихнах, като се замислих, че тя за първи път му каза толкова много думи наведнъж.

— Да, и е понатрупала доста глоби за превишена скорост.

Седнах до Куки, която дори и в трикотажната си пижама беше голяма красавица.

— Мислиш ли, че го е блъснала и е избягала?

— Не и щом е умрял в багажника.

— О, да. — Тя поклати глава. — Чакай. — Ченето й увисна. — Нали не мислиш, че тя го е убила? И го е сложила в багажника нарочно?

— Обратното на случайно? — попита той.

Куки сви рамене и се изкикоти свенливо.

— Била е хваната да шофира в пияно състояние — каза Гарет. — Преди е била арестувана за каране в пияно състояние, но делото е било прекратено от съда по формални причини.

— Добре — измърморих, като разсъждавах на глас, — да кажем, че тя се прибира от купон, когато Мъртвеца от багажника излиза на платното — само дето още не е мъртъв де — и тя го блъска, изпада в паника, спира да провери и разбира, че той е още жив. Така че го натъпква в багажника… защо? За да не я издаде? — След кратък размисъл признах: — Това не се връзва. Щом толкова се е страхувала да не я хванат, защо изобщо да спира?

— Точно така — каза Гарет. — Теорията ти издиша.

Зачудих се къде ли ходеше Мъртвеца от багажника, когато не бях под душа. Сигурно се връщаше в багажника на Куки.

— Просто ще трябва да се поразровиш още малко — заръчах на Гарет.

— Ти знаеш ли за изкуствените й умиращи растения? — обърна се той към Куки.

Тя стисна устни и кимна, като в същото време завъртя показалец до ухото си. Никой не разбираше истинската ми същност.

— А ти какво откри за Мими? — попитах я.

— О, много неща. — Куки изправи гръб, развълнувана, че й се дава думата. — Когато Мими била ученичка в гимназията в Руис, се преместила да живее в Албукърки при баба си и дядо си.

Очаквахме да чуем още. След малко попитах:

— Това ли е?

Тя се ухили.

— Не, разбира се. Училищните дневници вече са на път.

Аха, сега разбрах защо беше толкова горда. При последния ни случай, когато се опитахме да получим училищен дневник, все едно карахме баща, който не плаща издръжка, да дари бъбрек. Накрая се наложи да призова чичо Боб, който размаха значка и свали училищната секретарка.

— И как успя? — попитах, нетърпелива да чуя какво е направила.

Тя се умърлуши.

— Просто ги помолих.

О! Е, това не беше особено вълнуващо.

— Но все пак си ги издействала — опитах се да я ободря.

— Така е. Отивам да си лягам. — Куки погледна стеснително Гарет, после ме стрелна лукаво изпод мигли.

Повдигнах вежди въпросително. Тя стисна зъби и ококори очи. Аз сбърчих нос все още неразбиращо. Куки въздъхна и кимна леко по посока на вратата. О! Погледнах Гарет, който се стараеше да бъде джентълмен и да се прави, че не забелязва размяната ни на физиономии и жестове. Внезапно силно се заинтригува от облегалката на стола.

— Ще те изпратя. — Станах и я придружих до площадката, като бях наясно, че тя иска да говорим за Гарет. Надявах се, че няма да ме моли да му предам бележка. Така или иначе не си носех лист.

Тя отвори входната си врата и се обърна.

— Е, той тук ли е?

— Гарет? — попитах аз притеснена.

— Какво?

— Чакай, кой?

— Чарли — изпъшка тя раздразнено, — момчето.

— О! — Съвсем бях забравила, че докато бродехме по улиците на Албукърки в три часа през нощта — да ходиш по пантофи-зайци не беше много по-различно от това да си бос — се бях изпуснала, че скромният й дом е обитаван от мъртво хлапе. Трябваше да се науча да си мълча. Огледах се набързо. Апартаментът й беше контраст между черно и ярките цветове, типични за Мексико, обзавеждането — смесица от рустикалния стил на югозападните райони и селски елементи. Моят апартамент, независимо че беше с абсолютно същото разположение и размери, изглеждаше като обзаведен с мебели от гаражна разпродажба и изостанали джунджурии от колежанския ми период.

— Не, не го виждам.

— Може ли да провериш и другите стаи?

— Разбира се.

След петминутно претърсване и чувство за вина, което ме ядеше отвътре — наистина не биваше да й казвам — отново стояхме до входната врата и нямаше мъртво хлапе на хоризонта.

— Добре, ще те попитам нещо — казах, за да привлека интереса й. — Ако ти си умиращият син на Сатаната, къде щеше да скриеш тялото си?

Тя ме погледна със съчувствие.

— След като ти си тази, от която се крие, сладурче, предполагам, че е избрал последното място на света, където би проверила.

— Без да се засягаш — казах разочаровано, — не ми помогна много.

— Знам. Никак не ме бива в сферата на свръхестественото. Затова пък приготвям жестоко пържено пиле.

— А, добре. Мразя да пържат добричките.

— Може ли да го получа за Коледа? — попита тя.

— Рейес?

С въздишка на влюбена, тя каза:

— Не, другия.

— Пфу — рекох, като разбрах, че говори за Гарет. Добре де, той беше секси и така нататък, но все пак „пфу“.

— Казваш го, защото ревнуваш, че има нещо между нас.

След удивително невъзпитано прихване отвърнах:

— Нещото между вас сигурно е тайна и за него.

— Щом казваш, приятелко — тросна се тя и ми показа длан, преди да затвори вратата. Много обичах, когато я прихванеше да театралничи.

Когато се върнах в апартамента си, Гарет продължаваше да изучава ъгъла на господин Уонг.

— Няма да те ухапе — подхвърлих заядливо.

Той сбърчи вежди със съмнение, а после ме погледна с любопитство.

— Какво е да растеш и около теб да е пълно с мъртви хора? Не се ли страхуваше?

Ухилих се.

— Не познавам друг живот. А и не се плаша като повечето хора. Не се плаша лесно.

— Е, все пак си жътварят на души — каза той и потрепери, за да ме подразни.

После погледът му бавно обходи тялото ми, като очевидно се радваше на гледката.

— Стига си зяпал нещо, което не можеш да имаш — срязах го, грабнах чашата си и се отправих към кухнята.

— Просто проверявах как си с телосложението. Анцугът ти седи много добре като за момиче на име Чарлс.

Нямаше как да не се разсмея, а той стана и тръгна към вратата. Отвори я и се поколеба.

— Да не би да имаш нещо друго наум? — попитах.

Той ме погледна с дяволити пламъчета в очите.

— Освен факта, че мога да те хапна ли?

Въздухът изтрещя от гнева на Рейес. Зачудих се дали Гарет не направи това нарочно. Може би се досещаше за схемата на отношенията с отвъдното.

— Не се гледа с добро око на канибализма, приятел.

— Нали няма да подадеш жалба за сексуален тормоз?

— Не, но ще те държа под око — отвърнах и разклатих кафето в чашата си.

Той ми намигна и затвори вратата.

Изчаках един момент и попитах:

— Цяла нощ ли смяташ да седиш тук и да се цупиш?

Рейес изчезна на секундата. Явно това беше отговорът му.

Пуснах компютъра, за да направя малко проучване, преди да се гушна под „Бъгс Бъни“. Имах това пухено юрганче от деветгодишна. Доста неща бяхме преживели заедно, включително и случката с Уейд Форестър. Бях в средното училище. Той беше в училището на живота. Там усвояваха далеч повече за възпроизводството, отколкото в гимназията. „Бъгс Бъни“ изгуби своята невинност тогава.

И тъй, върнах се към демонския проблем. Щом не можех да видя тези проклетии, как се очакваше да се боря с тях? От друга страна, дори да можех да виждам демони, как се очакваше да се боря с тях? Не бях пропуснала покрай ушите си изтърваните от Рейес реплики за въставането ми срещу въплъщението на злото. Имах нужда от информация за всичко демонично.

Пуснах търсене за това как се откриват демони и получих кръгла нула в резултат на усилията си. Всичко, което излезе на екрана ми, беше безполезно като конец за зъби при самолетна катастрофа — от сведението, че синдромът на дефицита на вниманието се дължи на обладаване от демони, до видеоигри, пълни със страшилища. Но след няколко страници открих сайт, който ми се стори почти свързан с въпроса. Като пренебрегнах факта, че името на собственичката беше Мадам Невен, прехвърлих легенди, фолклор, библейски и исторически препратки и стигнах до страница, наречена „Как да установим наличието на демони“. Бинго.

А и Мадам Невен беше наистина полезна. Предоставяше цял списък с начини за откриване на демони, от хвърляне на сол в очите им — за което първо се искаше да съм ги видяла и второ, предполагаше евентуална заплаха от съдебен иск, защото като нищо щях да ослепя нещастника, когото бих заподозряла като обладан — до препоръка да се наблюдават растенията при влизането на съмнителния индивид в стая. Очевидно присъствието на демони би накарало нещастните същества да повехнат, преди да се усетят откъде им е дошло. Огледах апартамента си. По дяволите тази моя страст към изкуствените умиращи цветя. Може би трябваше да си взема кактус.

Единственото, за което Мадам Невен не споменаваше, бе, че в действителност никой не може да види демоните. В крайна сметка се оказа, че тя беше безполезна като въздушна пушка при престрелка.

Тъкмо щях да затворя страницата, когато две думи привлякоха вниманието ми. Там, в средата на най-обикновен параграф, посветен на предполагаемите алергии на демоните към омекотител за пране, имаше линк с плътни букви, наименуван: „Жътвар на души“. Аз! Е, това беше вълнуващо. Щракнах върху линка. На страницата, която се отвори, над надписа „Сайтът е в процес на обновяване“, имаше само едно изречение, но пък си го биваше.

„Ако си жътвар на души, моля те, свържи се с мен незабавно.“

Добре. Това беше нещо ново.