Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (16)

Глава 15

„Къде отивам и защо съм в тази кошница?“

Стикер върху броня на кола

Главата ми се разтресе — същата тази, която преди малко беше пострадала от тъп предмет — от удара в стената на нечий багажник. Това ме разбуди. Но бързо започнах да губя почва под себе си, потъвайки в забрава с всеки удар на сърцето си. Гъстият мрак се канеше да ме погълне, а това ме караше да се боря със зъби и нокти, за да се вкопча в ясния си разсъдък.

Концентрирах се върху острата и пулсираща болка в главата си, върху факта, че ръцете и краката ми бяха вързани, а също и върху бученето на двигателя и шума от гумите по асфалта под мен. Ако това беше начинът на Куки най-сетне да ме натика в багажника на някоя кола, за Коледа щеше да получи толкова кутии с кола маска за бикини зоната, че щяха да й стигнат за цяла година.

— Какво правиш?

Наложих си да отворя очи пред ухилената физиономия на тринайсетгодишния член на банда Ейнджъл. Слава богу. Той със сигурност можеше да ме измъкне от тази каша. Навеждаше се към мен от задната седалка. В този момент бих дала всичко да съм безтелесна.

— Умирам — изграчих, тъй като гърлото ми беше пресъхнало и правеше гласа ми дрезгав. — Върви да доведеш помощ.

— Не умираш. А и приличам ли ти на Ласи? — Тарикатската му усмивка помръкна за миг, достатъчно колкото да прочета в изражението му загриженост. Това беше лошо.

— Кой е? — попитах и затворих очи заради талазите от болка в черепа ми.

— Двама бели мъже — отговори той, а в гласа му личеше тревога.

— Как изглеждат?

— Бели мъже — повтори той и вдигна рамене с въздишка. — Вие всички си приличате.

Опитах се да изсумтя силно, но не събрах достатъчно въздух в притиснатия си гръден кош.

— Полезен си, колкото лъжица при бой с ножове. — Помъчих се да напипам пистолета в кобура под мишницата си, но той беше изчезнал. Естествено. А и опитите ми да запазя съзнание ставаха все по-безуспешни. — Върви да доведеш Рейес — наредих, губейки почва по-бързо, отколкото можех да понеса.

— Не мога да го намеря. — Гласът му звучеше като ехо в пещера. — Не знам как.

— Тогава да се надяваме, че той знае как да ме открие.

Като че само след секунди капакът на багажника се отвори и това ме събуди за втори път, а пространството се изпълни със силна светлина. Изведнъж почувствах странно родство с вампирите, докато мижах срещу нетърпимата яркост.

— Будна е — отбеляза един от двамата. Звучеше изненадан.

— Сериозно ли, Шерлок? — казах аз и получих силен удар в основата на черепа си като награда за усилието.

От всички моменти да бъда уплашена този беше сред най-подходящите, но аз не чувствах нищо. Нямаше и помен от адреналин. Във вените ми не пулсираше страх. Не се потях и стомахът ми не се преобръщаше заради пристъпи на паника. Или ми бяха дали някакъв вид незаконен медикамент, или се бях превърнала в зомби. И тъй като не изпитвах желание да им изям мозъците, бях склонна да приема версията с наркотика.

— Ударихте ме — заявих, докато те ме измъкваха от багажника и ме помъкнаха към нещо, приличащо на изоставен мотел. Проявявайки крайна грубост, никой от тях не отговори и осъзнах, че не произнасям думите ясно. Придвижването с вързани крака се оказа трудно или по-скоро невъзможно. За мой късмет имах въоръжен ескорт. Това ме накара да се чувствам странно важна. Определено имах нужда от лични телохранители. Изпълнението на програма максимум по отношение на моята сигурност не само би възпрепятствало бъдещи отвличания, но също така би повишило значително личната ми самооценка, а това щеше да ме направи щастлива.

— Какво да правя? — попита Ейнджъл, подскачайки наоколо като скакалец. И бездруго ми беше трудно да го видя. Не можех да се съсредоточа върху нищо друго, освен върху дебелината на езика си.

— Доведи Чибо — отговорих завалено.

— Не ти ли хрумна, че вече съм се сетил за това? Опитах се да го доведа, докато ти изпълняваше ролята на пациент в кома в багажника на вана. Той се стресна и сега се опитва да ти се обади. Мисли, че е преследван от пралеля ти Лилиан.

Придружителите ми ме пренесоха през прага на олющена единична стая. В предния край на помещението имаше стол и набор от инструменти за мъчения с не особено ясно предназначение, поставени върху скрин. Игли, ножове, обезпокоителни метални уреди, произведени само с една-единствена цел. Поне придружителите ми бяха положили някакви усилия, бяха си направили домашното и бяха подготвили терена. Не бях някое случайно момиче, което щяха да измъчват и да погребат в пустинята. Бях подбрана специално, за да бъда изтезавана и погребана в пустинята. Самооценката ми вече се повиши мъничко.

— Защо Чибо мисли, че е преследван от леля Лил? — попитах, когато те ме захвърлиха на стола, за да ме завържат за него.

— На кого говори? — попита единият от двамата.

Другият измърмори нещо. Не беше трудно да се определи кой беше Ригс и кой беше Мъртог^[1], макар че те очевидно бяха техни зли еквиваленти. Установих причината, поради която не можех да видя лицата им. Носеха маски за ски, които наистина не съответстваха на костюмите им.

Много бързо разбрах, че да бъдеш вързан за стол далече не е така комфортно, както някой би помислил. Въжетата се впиваха в китките ми и в горната част на ръцете, а също така притискаха до крайност Опасност и Уил Робинсън. Вече никога нямаше да бъдат същите.

— Опитах номера със захарта — обясни Ейнджъл, като продължаваше да подскача в опит да види какво точно правят. — Нали помниш, както ми поръча преди, но котката я облиза и надписът вече не изглеждаше като „Чарли има нужда от помощ“, а повече като „Лил си пада по готини дупета“.

— Чибо има котка?

Зърнах някакво движение, така бързо, че едва успях да го регистрирам, когато погледнах към ръждясалата мивка вдясно от мен. В този миг челюстта ми беше прерязана от остра болка и аз осъзнах, че не ме очаква нищо приятно. Мразех мъченията.

— Пак ме удари — казах и изпъшках гневно.

— Сериозно ли? — процеди злият Ригс. Тарикат.

— Боли ме част от мозъка. Настоявам да науча как се нарича и за кои функции отговаря.

Злият Ригс се замисли.

— Не знам как се нарича тази част от мозъка ти. Ти знаеш ли? — обърна се той към приятелчето си.

— Занасяш ли ме? — попита злият Мъртог и аз почувствах, че въпросът му е неискрен.

Дадох най-доброто от себе си да идентифицирам мъжете, за които имах сериозни подозрения, че са ме отвлекли, но не можех да се съсредоточа. Каквото и да ми бяха дали, си го биваше. Нямаше да е зле да взема рецептата.

Гласовете им звучаха като записани на бавни обороти и не можех да видя ясно очите им, за да определя цвета. Общо взето не можех да видя нищо, за което да трябва да наклоня главата си в друга посока, освен надолу. Имаха хубави обувки.

— Свършва ни търпението и времето, госпожице Дейвидсън — заяви злият Мъртог. Гласът му не беше много плътен и имаше малки ръце. Определено не беше мой тип. — Имаш един-единствен шанс.

Един шанс беше по-добре от никакъв. Трябваше да дам най-доброто от себе си. Да се целя в десетката от раз. Дано точно сега не ме напуснеше късметът на начинаещите.

— Къде е Мими Джейкъбс?

По дяволите. Като не ти остава нищо друго, излъжи.

— Тя е във Флорида.

— Къде е Флойд? — попита партньора си злият Ригс.

— Флорида — повторих. Боже. Опитах отново. — Фло…

Главата ми отхвърча на една страна и болката се плъзна от челюстта надолу към гръбнака ми. Въпреки всичко имах усещането, че от приятелските потупвания на Мъртог щеше да боли много повече, ако не бях дрогирана до козирката. Сега отново трябваше да печеля позиции. Въздъхнах гневно.

Злият Мъртог коленичи пред мен и повдигна брадичката ми, така че да мога да го погледна. Това наистина помогна. Почти успях да видя цвета на прозрачно сините му очи. И бих заложила и последния си цент, че другият също имаше прозрачно сини очи. Неслучайно от тях ме бяха полазили тръпки. Откачените фалшиви агенти на ФБР бяха истинска напаст.

— Ще те заболи много повече, отколкото ме боли мен — заяви злият Мъртог, известен още като специален агент Пауърс.

Аз се усмихнах.

— Не и ако мъжът, застанал до прозореца отвън има да каже нещо по този въпрос.

Двамата ми похитители се завъртяха бързо. Преди да успеят да реагират, Гарет Суопс изстреля два куршума в злия Ригс с толкова бързо движение, че беше трудно да бъде регистрирано. Аз, разбира се, не успявах да регистрирам много ясно почти нищо, но все пак. Злият Мъртог извади пистолета си и стреля в отговор, с което принуди Суопс да се притисне към стената. Беше изключително шумно. Опитах се да помогна на Суопс, като ударя с глава злия Мъртог, но единственото, което успях да постигна, беше, че главата ми увисна отново надолу и пак получих добра видимост към обувките му.

— Иха! — извика Ейнджъл, който подскачаше наоколо възторжено. Никъде да не го заведеш.

Последваха още изстрели и някой изрита вратата. Той също имаше хубави обувки. Лъскави. В следващия момент Гарет започна да ме развързва. Той носеше прашни ботуши и джинси. Злият Ригс, който лежеше в краката ми, може и да беше, а може и да не беше мъртъв. Искам да кажа, че изглеждаше мъртъв с отворените си невиждащи очи, но не исках да прибързвам със заключенията.

— Избяга отзад — обърна се Гарет към онзи с хубавите обувки. Кой да предполага, че се движи в такава добра компания.

Успях да задържа главата си вдигната достатъчно дълго, че да различа Смъртоносния Нинджа от Тримата смешници. Не се беше променил особено, откакто заедно с групичката си бяха влезли с взлом в апартамента ми.

— Господин Чао — произнесох напълно изумена. — Как ме открихте?

— С господин Чао си разменихме номерата неотдавна, когато го хванах да те следи — отговори Гарет, докато се мъчеше с въжетата. Накрая се отказа и извади зловещ на вид нож.

— Искаш да кажеш, когато ти също ме следеше?

— Да, той го правеше от дни.

— Господин Чао — обърнах се към него с укорен тон. — Задникът ми си го бива, а?

— Не трябва ли да го последваме? — попита господин Чао с мек кантонски акцент.

Гарет ме освободи и аз се стоварих в ръцете му като парцалена кукла.

— Къде, по дяволите, са костите ми? — зачудих се. Изправянето на крака наистина ме затрудни.

— Ти и приятелчето ти можете да го направите — заяви Гарет в отговор на господин Чао. Моят въпрос и бездруго беше риторичен.

Вдигнах поглед и видях Франк Смит, шефа на господин Чао, в безупречния му тъмносив костюм. Усмивката на лицето му беше такава, все едно живееше за моменти като този.

— Искам Чарли да е в безопасност — продължи Гарет.

— Носиш ли атрактивното си бельо? — попита Смит, като очевидно се забавляваше.

— Как ме открихте?

Смит посочи с ръка и кимна.

— Господин Чао забелязал, че двама мъже товарят нещо обемисто в багажника си в пряката зад твоята сграда.

— Обемисто? — попитах с внезапна обида.

— Обади се на мен — каза Гарет, докато се опитваше да ми помогне да се изправя, — за да отида и да проверя апартамента ти, докато той проследи превозното средство. Просто за всеки случай. Повече от ясно е, че те нямаше у вас.

— Когато установихме, че са те отвлекли, господин Чао вече се беше обадил и на мен и се срещнахме зад онзи хълм там — посочи Смит през счупения прозорец. Но можех да видя единствено ослепителна светлина.

— Ченгетата идват насам — добави Гарет.

— Чарли — произнесе Ейнджъл уплашено, само секунда преди върху нас да завалят куршуми.

Гарет ме изблъска на земята зад доста отвратителни на вид матрак и пружина. Другите двама мъже също залегнаха. Звукът беше странен. Стрелба от напълно автоматично оръжие ехтеше и кънтеше около нас, докато в стените, оскъдната мебелировка и античната мивка се забиваха куршум след куршум. После стрелбата спря, предполагам, за да презаредят. Господин Чао стенеше от болка. Беше прострелян, но не можех да преценя колко зле.

— Трябва ни помощ — заявих на Гарет, докато се опитвах да се изправя.

— Чарли, по дяволите! — Той ме дръпна обратно долу зад счупеното и ръждясало легло. — Първо трябва да решим как да действаме.

— Бихме могли… и аз не знам… да вземем господин Чао и да се махнем оттук. — Адреналинът явно беше отблокирал езика ми. Вече нямах проблеми да изразя мнението си.

Гарет не ми обръщаше никакво внимание. Не е истина! Пак ли я бяхме докарали до това положение?

— Ако изчакаме, ченгетата ще пристигнат всеки момент — каза той.

— Ако вдигнем господин Чао и се насочим към задния прозорец, можем да се измъкнем от тази дупка и да чакаме полицията отвън.

Около нас се разнесоха още изстрели.

— Дяволите го взели! — изкрещя Гарет, докато куршумите рикошираха във всяка възможна повърхност. — Кой може да е това?

— О, да, забравих да спомена, че ми се представи. Името му е „Да се разкараме от скапаната дупка“.

— Ето, вземи това. — Той посегна зад гърба си.

— Имаш пропуск за навън ли?

Гарет постави малък пистолет върху лявата ми длан.

— Приятел, действам изцяло с дясната ръка.

— Чарли — с раздразнение произнесе той.

— Само казвам.

— Стой тук — нареди ми. Застана на колене, като очевидно се готвеше да извърши нещо героично.

Първият куршум, който намери пътя си до тялото на Гарет, ме хвърли в пълен шок. Светът се смали около мен, когато в ушите ми прозвуча шумът от метал влязъл в допир с плътта му. Той се втренчи в мен с изражение на пълно недоумение на лицето си. Когато беше пронизан от втори куршум, той погледна надолу и встрани в опит да открие входната рана. По времето, когато беше улучен трети път, вече знаех какво да правя.

По стената зад нас се появи редица от кръгли дупки и стрелецът се извъртя към мен с отработено движение.

Скочих на крака, забих пети в пода и зачаках.

Гарет се облегна на стената, челюстта му беше стегната от болката, а всеки изстрел откъртваше парченца от овехтелите стени на бордея, в който се намирахме, рикошираше в метална мивка или разцепваше паянтовите мебели, като че бяха направени от хартия. Помещението приличаше на злочеста жертва от петъчен бой с възглавници.

Къде беше синът на Сатаната, когато ти е нужен? Може би все още ми беше ядосан. Може би този път нямаше да се появи. Нямаше го, когато онзи предсрочно освободен затворник се канеше да прободе сърцето ми, но бях готова да поема риска заради Гарет.

Чаках да се случи едно от двете възможни неща. Или щях да бъда застреляна на място, или Рейес щеше да дойде. Той би ни спасил. Отново. И всичко това, целият този шум и хаос щяха да приключат. Почувствах върху кожата си трептенето от вълните, причинени от стрелбата, топлината на обектите, движещи се с по-висока скорост от тази на звуковите вибрации.

Затворих очи и прошепнах тихо, без да съм способна да чуя собствените си думи през гърмежа.

— Рей’азиел, призовавам те.

Ехото от изстрелите кънтеше около мен. Все повече доближаваха целта си. Следващият сигурно щеше да се забие в шията ми и вероятно да разкъса сънната ми артерия.

Отворих очи, готова за сблъсъка и наблюдавах с изненада как светът още повече се смаляваше около мен. Отломките се рееха из въздуха като серпентини, сякаш времето беше спряло, а поредица от куршуми бавно си проправяха път към тялото ми. Разгледах онзи най-близо до мен. Онзи с моето име, изписано върху него. Металът беше нажежен до бяло. Триенето повишаваше температурата му мигновено. После някаква могъща сила ме запрати към земята, при което изкара въздуха от дробовете ми. Куршумите, наблюдавани от мен, се забиха в стената над главата ми с пукот.

Всичко около мен потъна в мрак, започвайки от периферното ми зрение и обгръщайки ме напълно, докато не потънах в прекрасно черно неведение.

Сякаш само миг по-късно очите ми се отвориха и установих, че се нося към ронещ се таван, който не можех да разпозная. Погледнах назад към тялото си, а около главата ми се образуваше кръгла локва кръв. После хвърлих поглед към тъмната фигура, възнасяща ме към небесата. Стиснах зъби и стиснах дланите си в юмруци.

Проклетата Смърт. Щях да й дам да се разбере.

Измъкнах ръка от хватката й и паднах обратно на земята. Изведнъж пред мен стоеше Рейес, а черната му роба се стелеше около него, но аз вече бях замахнала и го ударих в челюстта.

— Това защо беше нужно? — попита той и свали качулката от съвършеното си лице.

— О… — Вдигнах рамене глуповато. — Мислех, че си Смъртта.

По лицето му се плъзна усмивка и подчерта очарователните му трапчинки, от което по гърба ми затанцуваха тръпки.

— Това по-скоро си ти — заяви и повдигна закачливо вежди.

— Да, мъртва съм. Знаех си! — Погледнах към тялото си, което лежеше проснато на пода. — Значи съм мъртва?

— Ни най-малко. — Той се приближи към мен, хвана брадичката ми и завъртя главата ми в двете посоки, за да провери нараняванията, причинени ми от злия Мъртог. — Трябваше да ме призовеш по-рано.

— Дори не знаех, че мога да го направя. Стрелях напосоки.

Той смръщи вежди.

— Обикновено не се налага да го правиш. Мога да почувствам емоциите ти, преди да са изплували на повърхността.

— Упоиха ме. Чувствах се наистина щастлива.

— Следващия път ме призови по-рано.

Наведох глава колебливо.

— Какво? — попита той.

— Онази вечер бях нападната от мъж с нож и доколкото си спомням, емоциите ми бяха доста силни. Теб те нямаше.

— Така ли мислиш?

Примигнах изненадано.

— Там ли беше?

— Разбира се, че бях. Ти се справяше отлично сама.

Не можех да не изсумтя.

— Очевидно си отишъл при някоя друга Чарли, заплашена от наръгване, защото мен едва не ме убиха.

— Но ти се справи. Между другото ти го казах и преди.

— Какво си ми казал?

— Способна си на повече, отколкото си мислиш. — Ъгълчетата на устата му потрепнаха от възможно най-чувствената усмивка и той скъси разстоянието между нас. — На много повече.

— Гарет! — изкрещях и се събудих само секунда по-късно до него. Обратно в тялото си, се изправих непохватно и се озърнах за Рейес. Бях ли сънувала всичко това? Би било типично в мой стил. Но изстрелите бяха спрели. — Какво стана? — попитах Смит.

— Стрелецът е мъртъв — отговори той, докато помагаше на господин Чао. — И ченгетата са наблизо, така че ние си тръгваме.

— Почакай, ти ли го спря?

Той изправи стенещия господин Чао на крака и го подхвана с ръка.

— Не бях аз.

— Почакай, ами Гарет? — попитах, докато той измъкваше колегата си навън. Отпред спря кола с Андре гиганта зад волана, известен още като техния трети човек Улрих.

— Ченгетата идват. Притискай раните.

— Благодаря — извиках зад гърба му. Обърнах се към Гарет и осъзнах, че кръвта, която бях видяла около главата си, не беше моята, а неговата. Открих най-тежката рана и, добре де, притиснах я.