Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (7)

Глава 6

„Хич да не ти пука да си тананикаш пред хора мелодията от «Мисията невъзможна».“

Надпис на тениска

След като паркирах яркочервения си джип „Ранглър“, известен и като Мизъри, половин пресечка по-надолу, превключих отново на режим „Мисията невъзможна“, за да прекося опасния терен в рамките на южната бойна зона. Бандите процъфтяваха в бедняшкия район около психиатричната клиника. А самата клиника, изоставена от властите някъде през петдесетте години, сега бе владение на наложила се банда рокери, зовящи се Бандитите. Бяха предимно от старата школа и официалните им цветове бяха отражение на лоялността към Бог и родина.

Огледах района, като обърнах особено внимание на свърталището на Бандитите до приюта, познато и като предпочитана бърлога на ротвайлери — Бандитите обичаха ротвайлери — и започнах да се катеря по оградата възможно най-бързо. Честно казано, не беше много бързо. Само няколко пъти през годините, когато съм нахлувала в територията на Бандитите, бях засичала ротвайлерите. Бандата обикновено ги държеше вътре през деня.

Молех се късметът да е с мен, но все пак бях нащрек, докато се катерех и се подхлъзвах към върха на оградата, а металната тел се впиваше в пръстите ми. Когато мъжете го правеха, изглеждаше толкова лесно. Аз лично обичах да се катеря само върху тези въпросни мъже, които го караха да изглежда лесно.

Щом се прехвърлих от другата страна, ми се наложи да поспра, докато се съвзема, отчасти за да се отдам на самосъжаление, отчасти за да инвентаризирам пулсиращите си пръсти. За щастие всичките си бяха на мястото. Щеше да е гадничко да жертвам някой от пръстите си заради катерене по ограда.

След още един бърз поглед хукнах към прозореца на мазето, който използвах, за да се вмъквам в приюта още откакто бях в гимназията. Изоставените приюти открай време ми бяха любимо място. Обикалях ги — което ще рече, че влизах с взлом — редовно, след като открих този една нощ, когато бях на петнайсет години. През същата нощ открих и Ракетата, реликва от научната фантастика на петдесетте години, когато космическите кораби са изглеждали като задвижвани с пара, а извънземните са били също така нежелани, както и комунистите. Открих, че Ракетата беше феномен в едно отношение — знаеше имената на всички починали, милиони и милиони имена бяха събрани в детинския му мозък. Това беше много удобно в някои моменти.

Промъкнах се през прозореца по корем и направих салто, като се приземих на крака върху циментовия под на мазето. Така го правя аз.

Случаите, в които бях пробвала същия трик и се бях приземявала на задник с боклуци и паяжини в косата, не се брояха. Обърнах се, за да затворя прозореца отвътре. Винаги се стараех да избегна захапката на ротвайлерите, когато идвах при Ракетата.

— Госпожице Шарлот!

За трилионен път този ден подскочих и си порязах пръста на резето. А още беше рано. Очевидно днес беше денят „Изкарайте ангелите на Чарли“. Ако знаех, щях да поръчам хапки със сирене.

Обърнах се и се озовах срещу ухиленото лице на Ракетата. Той ме сграбчи в прегръдка, която беше нежна и топла, въпреки че неговата лична температура клонеше към точката на замръзването. От устата ми излезе пара, когато се засмях.

— Госпожице Шарлот — повтори той.

— Това беше като да те прегърне ледена статуя — подразних го аз.

Той ме пусна, очите му бяха блестящи и щастливи.

— Госпожице Шарлот, ти се върна.

Засмях се.

— Казах ти, че ще дойда пак.

— Да, но сега трябва да тръгваш. — Той ме хвана през кръста и започна да ме избутва обратно през прозореца на мазето. Същия прозорец, който току-що бях затворила.

— Почакай, Ракета — възразих, като запънах краката си от двете страни на перваза, от което се почувствах ужасно глупаво. Бях готова за гинекологичен преглед. И преди бях изхвърляна от приюта, но никога от Ракетата.

— Та аз току-що дойдох — запротестирах, запряла крака на перваза. Но Ракетата беше силен, да му се не види.

— Госпожица Шарлот трябва да си тръгва — повтори той, като поне не се бореше с мен.

Изсумтях под тежестта му.

— Госпожица Шарлот не трябва да си тръгва, Ракета. Гарантирам ти.

Понеже той не отстъпваше, а само ме буташе все по-близо и по-близо до прозореца, аз изгубих равновесие. Преди да се усетя, десният ми крак се подхлъзна и се озовах залепена за прозорчето.

В този момент чух пропукването, смразяващия звук на стъкло, трошащо се под натиска. Мамка му. Ако се наложеше да ме шият, Ракетата щеше да си плати. Е, не буквално, но…

Правех всичко по силите си да се извъртя и да избегна вековно старото стъкло, когато Ракетата изчезна. На мига паднах на цимента, като се приземих на лявото си рамо и на главата. Болката избухна и плъзна като напалм по нервните ми окончания. Тогава усетих, че не мога да дишам. Мразех, когато се случва така.

Ракетата се появи отново, вдигна ме от земята и ме изправи на крака.

— Добре ли си, госпожице Шарлот? — попита ме той.

Виж го ти, притеснил се!

Единственото, което можех да направя, беше да си вея пред лицето в опит да вкарам малко въздух в горящите си дробове. При падането си бях изкарала въздуха. Фактът, че това не беше животозастрашаващо състояние, никак не намали паниката, в която бях започнала да изпадам.

Когато не отговорих, Ракетата ме разтърси, изчака малко, после ме разтърси още веднъж за по-сигурно. Виждах света размазано, фокусирах поглед и после пак всичко се размаза, което ме накара да се почудя дали от удара по главата не получавам гърч.

— Госпожице Шарлот — каза той, докато поглъщах малки порции въздух, определено недостатъчни, за да предотвратят опасността от задушаване, — защо направи това?

— Какво? Аз? — попитах, като се придържах към едносрични думи. След малко може би щях да успея и с по-дълги.

— Защо падна?

— Нямам представа. — За беда Ракетата рядко усещаше сарказма.

— Нови имена. Имам нови имена — каза той и ме завлачи нагоре по стълбите.

Той галеше олющените стени, сякаш бяха от скъпоценни метали. Това правеше Ракетата. Издълбаваше едно след друго имената на починалите, и въпреки че приютът беше голям, знаех че накрая ще изпълни покритите с цимент стени. Накрая мястото щеше да свърши. Чудех се дали сградата ще падне, дали ще стане на пепел като хората, чиято памет беше увековечена от ръцете на Ракетата. Какво би се случило с него тогава? Къде би отишъл? Бих го поканила у дома, но не бях сигурна как господин Уонг би възприел това пораснало дете с фетиш към драскането по стени.

— Мислех, че трябва да си вървя — казах с най-сетне отпуснати дробове.

Той спря на най-горното стъпало и погледна нагоре замислено.

— Не, вече не трябва да си вървиш. Само не нарушавай правилата.

Опитах се да сдържа смеха си. Той беше педант относно правилата, въпреки че не знаех какви са те. И все пак се зачудих каква беше тази работа с изтикването през прозореца. Досега не се беше опитвал да ме гони.

— Ракета, трябва да поговоря с теб — казах, докато го следвах. Той галеше стената от дясната си страна, докато вървяхме през рушащата се сграда.

— Имам нови имена. Не би трябвало да са тук. Хич дори.

— Знам, миличък, ще ми ги кажеш, но трябва да те попитам нещо.

Преди да успея да хвана ризата му, за да го накарам да забави ход, той отново изчезна и трябваше да впрегна всички сили, за да не скрия глава в ръцете си от отчаяние.

— Госпожице Шарлот — чух го да ме вика от другия край на коридора. — Трябва да побързаш.

Отправих се по посока на гласа му, като се молех паянтовият под да ме издържи и си мечтаех да си бях взела фенерче.

— Идвам. Стой там.

— Всички тези — каза той, когато стигнах до него. — Всички тези. Не бива да са тук. Те трябва да следват правилата като всички останали.

Ракетата знаеше, че аз трябва да им помогна да преминат. Погледнах стената, която ми показа. На нея имаше стотици имена от десетки държави. Изненадах се как можеше да знае тези неща.

Реших да пробвам, да видя какво ще излезе, ако спомена подземното — поради липса на по-добър термин име на Рейес. Но първо щях да питам за Мими Джейкъбс. Трябваше да се уверя, че още е жива.

— Добре, но сега аз имам някои имена за теб.

Той спря и се обърна към мен. Нямаше нещо на света, което можеше да привлече вниманието на Ракетата по-бързо от споменаването на име. В очите му гореше нетърпение, почти глад.

Приближих се до него, не исках да го изпусна, ако речеше да хукне на някой от походите си из призрачните коридори на приюта.

— Мими Ан Джейкъбс. Моминското й име е Маршал.

Той наведе глава и за да получи информацията клепачите му започнаха да треперят, сякаш бяха апарат за издирване и изследваше дълбините на съзнанието му. Той спря и отново върна погледа си върху мен.

— Не. Още не й е дошло времето.

Заля ме облекчение и събрах кураж за следващото име. Знаех, че е безполезно да питам Ракетата за нещо друго за Мими, въпреки че подозирах че има какво да ми каже. Сега за Рейес. Като хванах ръката му за по-сигурно, попитах:

— Ракета, какво знаеш за Рей’азиел?

Том стисна устни и остана безизразен за миг, и още един, после се наведе към мен и промълви тихо:

— То не би трябвало да е тук, госпожице Шарлот.

Ракетата беше казал същото нещо преди, когато бях попитала за Рейес Фароу. Явно знаеше, че са едно и също същество.

Стиснах ръката му за кураж и прошепнах:

— Защо?

Изражението на лицето му се промени.

— Госпожице Шарлот, казах ти. — Той ми хвърли уж сърдит и строг поглед, който приличаше повече на цупене. — Не е бивало да се ражда като момче на име Рейес. Той е Рей’азиел. Изобщо не е бивало да се ражда.

И това го бях чувала преди.

— Ракета, живо ли е материалното му тяло?

Той прехапа долната си устна замислено, преди да ми отговори.

— Момчето Рейес още е тук, но той наруши правилата, госпожице Шарлот. Правилата не се нарушават — каза и размаха пръст предупредително.

За пореден път започнах да дишам по-леко. Бях ужасена, че тялото на Рейес може да умре, преди да го намеря. Мисълта, че ще го загубя, ме вцепеняваше.

— Марсианците не могат да станат хора, само защото искат да пият водата ни — продължи Ракетата.

— Значи Рей’азиел иска водата ни? — С всички сили се опитвах да разбера метафорите му, но не беше лесно. С Ракетата нищо не беше лесно.

Момчешките му очи се спряха на моите. Гледа ме дълго, преди да ми отговори.

— Още я иска — каза той, а пръстите му галеха брадичката ми. — Иска я повече от въздуха.

Поех си внимателно дъх. Ракетата рядко беше толкова ясен, толкова разумен. Толкова поетичен.

— Рейес ми каза веднъж, че се е родил заради мен, за да бъде с мен. Това ли те плаши, Ракета? Да не би да се страхуваш за мен?

— То е Рей’азиел, госпожице Шарлот. Разбира се, че се страхувам за теб. Страхувам се за всички.

Ох, това май беше лошо. Изправих рамене и го погледнах право в очите.

— Знаеш ли къде е тялото му, Ракета?

Той поклати глава и цъкна с език отрицателно.

— Той не може да нарушава правилата.

— Какви правила, Ракета? — Може би ключът се криеше в правилата, които Рейес очевидно бе нарушил. Знаех, че се хващам за сламка, но без помощта на Ейнджъл нямах никакви сведения.

— Не се играе на криеница в къщата.

— Коя къща? — попитах, малко изненадана от отговора му. Рейес криеше тялото си. Това ли имаше предвид под криеница Ракетата?

Той застина и погледна надолу за миг, като че ли усещаше нещо. Без предупреждение сложи ръка на устата ми и ме избута до стената. Облегнат на мен, той огледа стаята с разширени от страх очи.

— Шшшшш — пошепна. — Тук е.

В този момент го усетих. Стаята се зареди с топлина и статично електричество, все едно между стените й се изви магнитна буря. С плясък на крила мракът се взриви срещу нас, завихри се като обсидиановочерни облаци в сърцевината на Армагедон. Когато се материализира, той остана загърнат в мантията си, лицето му беше в сянка, скрито.

О, да. Той беше бесен.

Избутах ръката на Ракетата от себе си и пристъпих напред към него.

— Рейес, почакай…

Преди да успея да кажа нещо, чух издрънчаването на метал. Дъхът ми спря, когато осъзнах, че ще използва острието си срещу Ракетата.

— Не, Рейес — извиках и скочих пред Ракетата, но мечът бе вече размахан. Той изсвистя във въздуха и се заби на един пръст дълбочина в лявата страна на гръдния ми кош. Парването беше мигновено, но знаех, че няма да има кръв. Рейес убиваше с хирургическа точност, отвътре навън. Без изходна рана. Без признаци на небрежност. Само чист разрез, толкова съвършен, че объркваше и най-добрите лекари… или пък натолози, в зависимост от последствията.

Времето сякаш беше спряло, когато сведох очи към меча, към острите му ръбове и зловещи ъгли. Висеше успоредно на пода, забит на два сантиметра в тялото ми, блестящ с ослепителна светлина.

Рейес издърпа меча и го прибра под мантията си, а аз залитнах непохватно към стената, при което сърцето ми също се препъна в ритъма си. Той отметна качулката на мантията си, веждите му бяха сключени от тревога и се наведе към мен, като че да ме хване. Отблъснах го, обърнах се назад, но Ракетата вече го нямаше. Тогава се извърнах към Рейес. Гневът ми срещу пълната му глупост беше достигнал връхната си точка.

— Изглежда напоследък имаш голямо желание да нараняваш хората. — Случващото се ме караше да се съмнявам във всичко, което бях вярвала за него. Вярвах, че е благороден и, добре де, убийствен, но в добрия смисъл.

— Напоследък? — попита той учуден. — От дълго време наранявам заради теб, Дъч.

Това беше истина. Беше спасявал живота ми неведнъж. Той нараняваше хора, които искаха да наранят мен. Но всеки път жертвата имаше вина за нещо наистина лошо.

— Не можеш просто да нараняваш и убиваш, защото така искаш. Сигурно баща ти не те е възпитал…

Мантията му изчезна с тътен и той се отвърна от мен, а горещината от гнева му беше като полъх от ада.

— Кой точно баща имаш предвид? — попита с равен тон, обиден, че изобщо съм го споменала.

Той беше пълководец от ада. Предвождал бе армиите на баща си в битки и бе изстрадал невъобразими последствия. По-късно избягал и се родил на Земята. Заради мен. Но животът, който планирал — този, в който трябвало да отраснем заедно, да ходим на училище и в колеж заедно, да имаме деца — се превърнал в остатъци от разбита мечта, когато като дете бил отвлечен от чудовище на име Ърл Уокър, човекът, за чието убийство бе пратен в затвора. Животът, който бе живял на Земята, мъките, които бе понесъл, бяха предопределили трагичната му съдба.

Приближих се.

— Съжалявам. Не исках да намесвам нито единия от двамата.

Той погледна над широкото си рамо, мускулите му потрепваха под тежестта на неприятните спомени.

— Трябва да престанеш да ме търсиш.

— Не — пророних почти шепнешком.

Устата му се разтегли в усмивка, но очите му останаха мрачни и той отново се извърна.

— Тялото ми ще умре достатъчно скоро. Няма да издържи още дълго.

Сърцето ми се сви от остра болка при тази мисъл.

— Измъчват ли те? — попитах, като задържах дъха в гърдите си.

Той започна да изучава работата на Ракетата, протегна ръка и прокара пръстите си през едно име, а плавните линии на татуировките му се извиваха при движението.

— Безмилостно.

Не можах да спра паренето в очите си, сълзите, които се стичаха по миглите ми.

Той мигом се озова пред мен.

— Недей — каза с остър и заплашителен тон. — Никога не ме съжалявай.

Отново се запрепъвах назад към стената. Той ме последва. Това ми хареса. По-лесно беше да му се сърдя, когато се държеше като кретен. Само дето не очаквах да се опита да ме целуне. Докато се преструваше, че ме гали, че ме съблазнява, всъщност проверяваше раната, която преди малко ми беше нанесъл, ръката му ме лекуваше с милувки.

— Защо нарани Пари? — попитах, все още изумена колко нежен можеше да бъде и в същото време да наранява с такава лекота.

Той се отблъсна от стената.

— Никога не съм наранявал приятелката ти. Дори не знам коя е.

Аз примигнах изненадана.

— Но тя те е призовала.

— Тя ли ти го каза?

— Да. Каза, че е призовала Рей’азиел при викане на духове.

Той се изсмя грубо.

— Значи приятелката ти си мисли, че ме е повикала като куче?

— Не, изобщо не е така.

— Група глупави тийнейджъри, които си играят на градски легенди, не могат да ме призоват. Има само един жив човек, който е в състояние да ме призове — отсече той, като ме гледаше изпитателно.

Мен ли имаше предвид? Можех ли да го призова?

— Значи не си бил ти?

Той само поклати глава.

— Не си я наранил ти?

Рейес замълча и се загледа в мен.

— Знаеш ли какво ми е най-интересно?

Това беше номер. Усещах го.

— Какво?

— Ти наистина вярваш, че съм способен да нараня невинни хора без никаква причина.

— Не си ли? — попитах със смекчен от надежда тон.

— Напротив, повече от способен съм. Просто не си давах сметка, че го знаеш.

Ясно, беше огорчен. Схванах.

— Щеше ли да убиеш Ракетата? Изобщо възможно ли е това?

— Той вече е мъртъв, Дъч.

— Тогава…

— Само щях да го пратя малко да потрепери от страх. В това го бива.

— Значи си и жесток — отсъдих безстрастно.

Той плъзна дългите си пръсти около шията ми, при което тя лумна в огън, а после повдигна брадичката ми с палец.

— В ада бях пълководец. Как мислиш?

— Мисля, че много се стараеш да ме убедиш колко си лош.

Той се усмихна.

— Прекарах векове в подземния свят. Аз съм какъвто съм. Ако бях на твое място, щях да сваля розовите си очила и да се замисля какво се опитвам да спася. Просто остави тялото ми да умре.

— Защо сам не го убиеш? — попитах, а в мен кипеше нетърпение. — Приключи с това веднъж завинаги. Защо им позволяваш да те измъчват?

— Не мога — каза той и отпусна ръката си, а аз затаих дъх, за да чуя какво ще каже. Рейес стисна челюст, очевидно изнервен. — Пазят тялото ми. Няма да допуснат да го приближа.

— Демоните? Колко са?

— Повече, отколкото дори и ти би понесла.

— Значи са двама? — попитах. Не можех да си представя да се справя дори и с един.

— Ако те успеят да ме приберат, ти трябва да откриеш на какво си способна, Дъч. И трябва да го направиш бързо.

— Защо просто не ми кажеш?

Той поклати глава. Естествено.

— Все едно да кажеш на новоизлюпено пиленце, че може да лети, преди да е излязло от гнездото. То трябва само да го направи, да му идва отвътре. Това е инстинкт. Ако се върна обратно, ако ме вземат, когато тялото ми умре, ти ще бъдеш сама. И да, накрая те ще те открият.

Мътните го взели.

 

 

Ракетата беше изчезнал и не можеше да се каже кога ще се върне. Веднъж се случи да не го видя два месеца, а не беше замесен Рейес. Не можеше да се предвиди колко дълго ще се крие този път.

Отправих се към Мизъри, устата ми още гореше от целувката на Рейес, която ми подари точно преди да изчезне. Обадих се да проверя как е положението при Куки.

— Още нищо — каза тя, за да ме осведоми за откритията си или по-скоро за липсата на такива.

— Добре, продължавай да ровиш. Ще се отбия при Уорън. Обади ми се, ако научиш нещо интересно.

— Непременно.

Тафт, един от полицаите, които работеха с чичо ми, отби зад мен патрулната си кола точно когато затворих телефона. Няколко хлапета от квартала се кискаха, като си мислеха, че съм загазила. Децата в райони като този рядко приемаха полицията като част от добрите. Не беше лесно да простиш на униформените, които идват посред нощ, за да отведат майка ти или баща ти заради нарушаване на обществения ред.

Излязох, а Тафт намести фуражката си и си проправи път към мен, като оглеждаше района за признаци на агресия. Беше с изгладена черна униформа и военна подстрижка, но не него се надявах да видя.

— Здрасти, Тафт — казах без излишни любезности, преди да насоча поглед към мъртвото деветгодишно момиченце, което го следваше по петите, наречено от мен Детето демон.

— Здравей, миличка.

— Здрасти, Чарли — изчурулика сладко тя, като че не беше самото зло.

Също като самия дявол Детето демон имаше много имена: Детето демон, Издънката на сатаната, Копелето на Луцифер, Ягодово сладкишче или на галено — любимото ми прозвище за нея — Есес. Тя беше сестричката на Тафт и беше умряла, когато и двамата били малки. Тафт се опитал да я спаси от удавяне и прекарал седмици в болница заради пневмонията, от която се разболял тогава. Тя никога не го напуснала. Тогава ме откри и се опита да ми издере очите, без да имам никаква вина.

Първия път, когато я видях, тя седеше на задната седалка в патрулната му кола, а той трябваше да ме прибере от местопрестъпление. Ягодка си помисли, че се интересувам от брат й, нарече ме грозна кучка и се опита да ме ослепи. Беше впечатляващо.

Тя погледна назад, а дългата й руса коса падаше в безпорядък около лицето й, зърна рушащия се приют за душевноболни и скръсти тънките си ръчички.

— Какво правим тук?

— Чудех се дали би ми направила една услуга.

Тя се обърна отново към мен и сбърчи нос, докато обмисляше предложението ми.

— Добре, но и ти ще ми направиш една.

— Така ли? — попитах и се облегнах на Мизъри. — Какво ти е нужно?

— Дейвид се среща с някого.

— О! — измърках, като си дадох вид, че ме интересува. — А кой е Дейвид?

Тя извъртя очи в гримаса по начин, който само деветгодишните умееха.

— Брат ми! Дейвид Тафт! — Тя насочи палец към него като стопаджийка.

— О! Този Дейвид — казах и му се усмихнах заговорнически.

— Какво казва тя? — попита Тафт.

Не му обърнах внимание.

— Грозна е, слага си прекалено много червило и дрехите й са прекалено впити.

— От занаята е, така ли? — Намръщих му се с упрек.

Той вдигна ръце с дланите нагоре в недоумение.

— Какво?

— Чиста проба — отсече Ягодка и потвърди подозренията ми. Тя вдигна показалец. — Трябва да говориш с него. Тази занаятчийка остана през цялата нощ. Честно.

Стиснах устни и поставих юмруци на кръста си, като се надявах да не съм получила вътрешен кръвоизлив от меча на Рейес. Мразех вътрешните кръвоизливи. Ако ще кървя, исках да виждам доказателствата за героизма си.

— Със сигурност ще го направя.

След като го стрелнах с демонстративно разочарование, на което той ми отвърна с ядосан поглед, обясних на малката за какво ми беше нужна.

— Докато с брат ти си поговорим, би ли влязла в онази сграда, за да потърсиш едно момиченце?

И Тафт, и Ягодка погледнаха сградата с недоверие.

— Там ми изглежда страшно.

— Изобщо не е страшно — излъгах като долна мръсница. Кое можеше да е по-страшно от изоставена клиника за душевноболни, в която според легендите лекарите са извършвали експерименти! — Там има един мил човек на име Ракета, който живее с малката си сестричка. Тя е дори по-малка от теб.

Никога не бях виждала сестрата на Ракетата, макар той да ми беше казвал безброй пъти, че тя е там с него. Май беше починала от пневмония по време на пясъчните бури и доколкото можех да преценя от думите му, предполагах, че е била на около пет.

— Името му е Ракета? — Тя се изкиска.

— Да, и като стана дума за това… — Наведох се към нея. — Като влезеш, виж дали не можеш да узнаеш истинското име на Ракета. — Все още нямах действителна информация за произхода на Ракетата, макар да бях прегледала всички сведения за приюта, до които се бях добрала. Очевидно Ракета не беше истинското му име.

— Добре.

— Чакай — спрях я за части от секундата, преди тя да изчезне. — Не искаш ли да разбереш за какво отиваш там?

— За да намеря малкото момиче.

— Да, но ми е нужна информация от нея, ако я има. Искам да знам дали тя може да ми каже къде да открия тялото на Рейес. Човешкото му тяло. Ще запомниш ли това?

Тя пак скръсти ръце и рече:

— Аха. — След което изчезна.

Леко изскърцах със зъби, убедена, че Ягодка беше начинът на Бог да ме накаже, задето миналия четвъртък препих с коктейли „Маргарита“, в резултат на което се стигна до грозни танци върху масата.

Тафт стоеше напрегнат и поглеждаше притеснено сградата, а аз се подпрях на Мизъри и стъпих с ботуша си на стъпалото.

— Виж — обадих се, за да привлека вниманието му. — Сестра ти казва, че мацката, с която се срещаш, е от занаята.

Той се извърна към мен втрещен.

— Тя не е от занаята. Добре де, от занаята е, затова се и срещам с нея, но тя дали го знае?

Свих рамене.

— Мой човек, нямам представа дали приятелката ти знае, че е от занаята.

— Не, говоря за Беки. Знае ли, че се срещам с някого?

Вдигнах ръце.

— Може би ако знаех коя е Беки…

Той ме изгледа раздразнен.

— Сестра ми.

— О, да бе — измъкнах се от ситуацията. Кой да предположи, че Детето демон имало такова нормално име? Очаквах нещо по-екзотично като Серена или Дестини или Зла Ужасия.

От радиостанцията на Тафт се чу грачене, което ми се стори абсолютно несвързано. Той се запъти към патрулната кола, за да говори на спокойствие и в този момент звънна мобилният ми телефон. Беше Куки.

— Фирма „Адски болки“, тук Чарли — представих се аз.

— Джанел е загинала в автомобилна катастрофа.

— О, боже, съжалявам. Бяхте ли близки?

След като въздъхна раздразнено, тя каза:

— Джанел, Чарли. Джанел Йорк, приятелката на Мими от гимназията, която починала наскоро.

— А, вярно — измъкнах се отново. Започваше да ми се случва често напоследък. — Чакай, автомобилна катастрофа ли? Мими беше казала на Уорън, че Джанел е била убита.

— Точно така. Според рапорта е била болна. Мислят, че е починала на волана и се е забила в хълм край шосе 1–25. Но го броят като нещастен случай.

— Тогава защо Мими е казала, че е била убита?

— Нещо я е изплашило — отвърна Куки.

— И вероятно има връзка с убития търговец на коли.

— И аз така предположих. Мисля, че трябва да поговориш пак с Уорън. Открий защо се е карал с човека, дни преди да бъде открит мъртъв.

— Великите умове мислят еднакво. Вече се заех с това.

— Куки ли е?

Ягодка се беше появила до мен. Затворих телефона и я погледнах.

— Единствената и неповторимата. Много бързо се връщаш. Намери ли сестрата на Ракетата?

— То се знае.

Страхотно. Не бях сигурна дали наистина бе съществувала или беше плод на въображението на Ракетата. Зачаках повече информация. Почти цяла вечност.

— И?

— Тя е Блу^[1].

Синя? Е, все пак беше умряла от пневмония. Може би беше посиняла от недостиг на кислород.

— А нещо повече?

Тя пак скръсти ръце. Щеше да е дразнещо, ако не беше толкова сладко.

— Няма да ти хареса.

— Тя знае ли къде е тялото на Рейес?

— Не. Отиде да провери. Но каза че Рей’азиел не е трябвало да се ражда на Земята.

— И аз така съм чувала.

— Той е много могъщ.

— Да, още преди време го разбрах.

— И ако човешкото му тяло умре, ще се превърне в това, което е трябвало да бъде, когато се е родил от пламъците на ада.

Добре, това беше ново.

— И какво е то? — попитах предпазливо, изпълнена с боязън.

— Върховното оръжие — рече тя, сякаш си поръчваше сладолед във фунийка. — Приносителят на смърт.

— Гадост.

— Антихристът.

— Проклятие.

— Той е по-могъщ от всеки демон и от всеки ангел, съществувал някога. Може да манипулира континуума пространство-време и да доведе до унищожението на цяла галактика и всичко в нея.

— Добре, схванах — казах и вдигнах ръка, за да я накарам да спре. Внезапно усетих, че не мога да си поема въздух. Просто трябваше да попитам. Не можеше ли да е нещо простичко, нещо несвързано с унищожението на света? По дяволите, не. Трябваше да е апокалиптично и отвратително. Лоша работа отвсякъде. Нямах никаква представа как да се боря с това. Но откриването на тялото на Рейес беше наложително.

— Доста си научила за пет минути.

— Ами да — каза тя и сви рамене.

Включих на първа, после изключих от скорост, после се насочих на вълна отрицание, преди да се обърна към Ягодка.

— А научи ли истинското име на Ракетата?

— Да — отвърна, като опипваше ръкава на пуловера ми. Беше смущаващо.

Зачаках. Мина цяла вечност.

— И?

— И какво?

— Името на Ракетата?

— Какво за него?

Дишай дълбоко. Дишай дълбоко, за да се успокоиш.

— Сладурче — изрекох спокойно, като не спирах да дишам дълбоко. — Как е името на Ракетата?

Тя ме погледна, като че ли бях смахната.

— Ракета. Туй то.

Стиснах зъби. Ако не бяха големите й невинни очи и сладката й нацупена устичка, бих й приложила екзорсизъм на секундата. И стига да знаех как. Вместо това наведох глава и започнах да си играя с един конец от джинсите си.

— Ракетата добре ли е?

Тя сви рамене.

— Да, само е малко уплашен.

По дяволите. Рейес беше такъв гадняр понякога. Да му се не видят и проклетите антихристи. Изплува нова мисъл.

— Хей, как се казва сестричката му?

Ягодка отвори уста и после ме стрелна ядосано.

— Абе ти слушаш ли ме изобщо?

Какво пък бях направила сега?

— Какво?

— Вече ти казах. Името й е Блу.

— О, така ли?

Тя кимна.

— Името й е Блу?

Ягодка скръсти ръце — отново — и бавно кимна, очевидно искаше да ми даде време да го осмисля.

— Тя случайно има ли и второ име? — Малка нахалница.

— Да. Бел.

Въздъхнах. Нов псевдоним.

— Блу Бел, а?

Това нямаше да помогне много на разследването ми. Ракетата и Блу Бел. Прекрасно. Не, почакай, сега имах Ракетата, Блу Бел и предполагаем Антихрист. И после ми кажете, че животът в Света на Чарли не е интересен!

— И защо Блу Бел не ми се показва? — попитах, едва ли не обидена.

— Сериозно? — Тя ме погледна, като че ли бях кръгъл идиот. — Ако ти беше умряла и искаше да останеш на Земята, за да бъдеш с брат си във вечността, щеше ли да се покажеш на единственото същество във вселената, което може да те изпрати отвъд?

Имаше право.

Тафт приключи разговора си и се върна при нас.

— Тя тук ли е? — попита той и се огледа. Винаги се оглеждат. Не знам защо.

— В плът и кръв — отговорих. — Метафорично.

— Още ли ми се сърди? — Той ритна пясъка пред краката си.

Ако не бях шокирана от предстоящия апокалипсис, щях да се изсмея, когато Ягодка направи същото, малките й розови пантофки се носеха над земята, без да успеят да ритнат нищо.

— Не бях сърдита — поясни тя. — Само ми се иска той да престане да води грозни момичета на вечеря.

Преди да успея да кажа нещо, тя пъхна ръчичка в дланта ми.

— Теб трябва да заведе на вечеря.

Малко беше да кажа, че и най-беглата представа за това ме ужасяваше. Преглътнах мъчително, като се стараех да не направя гримаса.

— Всъщност не е сърдита — предадох на Тафт, когато се съвзех. Наведох се и прошепнах: — Само моля те, за бога, намери някое момиче, което е достатъчно добро, за да го представиш на майка си. И побързай.

— Добре — смънка той, а веждите му се бяха сключили от притеснение.

— И престани да излизаш с оборотни мацки.