Ейми Плъм
Саможертвата (30)

30.

Утрото премина бързо. Четиримата се разхождахме из градчето, после по пустия зимен плаж. След лек обяд, по време на който Женвиев забрани сериозни и потискащи разговори, се насочихме към пристанището, където източена, елегантна моторница бе закотвена между огромни луксозни яхти.

— Леле, на кого ли е? — попита Шарлот. След това прескочи ниския парапет и се настани зад руля. — Всички на борда! — провикна се тя и се ухили, щом видя изражението ми. — Спокойно, Кейт, наша е. — Тя потупа мястото до себе си. — Хайде, идвай!

През следващите два часа плавахме покрай брега, пейзажът се менеше бързо от великолепни плажове на надвиснали над морето скали. По едно време Венсан се наведе към мен.

— Не помня някога досега да съм те виждал толкова неземно щастлива.

— Че това е най-близкото преживяване до летенето — признах аз.

— Значи вече си имам списък със задължителните дейности с Кейт — рече той доволно. — Да излизаме по-често на разходка с моторница.

Същата вечер, след като се нахранихме, Венсан стана и стисна ръката ми.

— Бихте ли ни извинили. Двамата с Кейт излизаме — обърна се той към Женвиев и Шарлот. Тръгнахме по стъпалата от терасата, минахме покрай покрития плувен басейн, излязохме през портата и тръгнахме през дърветата. След минутка излязохме на скалиста поляна с великолепен изглед към залеза.

— Идвам тук, откакто познавам Жан-Батист — рече той, настани се на ръба на една скала, протегна ръка към мен и ме привлече до себе си. — Това е любимото му убежище далече от дома. Построил го е през 1930, след като видял снимки на сградите на Корбюзие. Къщата е невероятна, но аз винаги идвам тук — на това място — когато имам нужда да забавя темпото и да си припомня какво представлява животът.

Той ме прегърна и двамата притихнахме, краката ни висяха покрай скалата, докато наблюдавахме как светлините на лодките блестят във водата.

— Затвори очи и ми кажи какво чуваш — рече той и зачака.

Усмихнах се.

— Това някаква игра ли е?

— Не, медитация.

Затворих очи, успокоих дишането си и оставих сетивата си да поемат контрол.

— Чувам как се разбиват вълните. Чувам вятъра в дърветата.

— Какъв мирис усещаш?

Превключих на друго сетиво.

— Борове. Солена вода.

Той пое ръката ми и прокара пръсти по камъка, върху който бяхме седнали. Заговорих, без да дочакам въпроса му.

— Студена, гладка скала с малки вдлъбнатини колкото върховете на пръстите ми. — Отворих очи, вдъхнах леденостудения морски въздух и се насладих на усещането. Каква невероятна разлика с градския парижки въздух.

Усетих как природата се завърта около мен и вътре в мен, докато пулсът ми забавя и следва ритъма на разбиващите се в ниското вълни и всеки полъх на морския ветрец. Двете ни незначителни човешки тела се сляха с безвремието на стихиите около нас. Докато седяхме мълчаливо, знаех, че Венсан изпитва същото вълшебно спокойствие като мен. Най-сетне той заговори:

— Ти медитираш пред картините, нали? Направи го и сега, докато си сред природата, в момент, когато имам нужда да си спомня, че вселената ми не е някаква измислица, че все още съществувам в истинския свят, да знам, че безсмъртието ми не е някаква шега на същата тази вселена. Това е най-чистото място, което познавам. Онова, което изпитвам тук, е най-близкото чувство до щастие, което съм изпитал през годините след смъртта. Сега обаче имам нещо, което издухва това чувство от морето. Всеки път, когато имам нужда от доза радост, си мисля за теб. Ти си моята утеха, Кейт. Достатъчно ми е да знам, че те има на този свят, и всичко останало си идва на мястото.

Той се наведе напред, приглади косата ми и ме целуна бързо, сладко, преди да продължи:

— Искам връзката ни да се получи, Кейт. Тъкмо затова търся нещо — каквото и да било — за да може времето ни заедно да протече безпроблемно, без да бъдем изложени на болката, родена от съществуването ми като ревенант, същата болка, която ще породи всяка моя смърт. На пръв поглед може и да не изглежда много обнадеждаващо, но мисля, че открих решението.

Сърцето ми затрепка от радост, същевременно усетих как ужасът дави избликналата радост. Щеше да бъде дори по-зле, отколкото си представях. Венсан подхождаше твърде предпазливо към въпроса, а изражението в очите му издаваше, че се тревожи как ще приема истината. „Започва се“ — помислих си и се стегнах.

Венсан задържа погледа ми.

— Знаеш, че като се жертваме за някой човек, утоляваме жаждата, която съществува у нас. Знаеш, че спасяването на хората е целта на съществуването ни.

Кимнах и страхът ме обзе.

— Древните писания наричат този „начин на живот“ „лесния“ — обясни той. — Това е естественият начин на живот. Той заличава миналото, дава ни възможност да започнем на чисто, дава ни около година, преди отново да почувстваме подтика.

Има и друг начин да потиснем нуждата да умираме. Нарича се „черният“. Той представлява временно решение и не ни връща към възрастта, на която сме били при смъртта си. Някои обаче са го използвали като начин да устоят… когато се появи особено важна причина.

Потръпнах, защото разбрах, че каквото и да представлява този начин, не исках той да се възползва от него.

— Помниш ли енергийния трансфер, който Артур получи, когато спаси Джорджия?

— Да.

— При черния начин се прилага същият принцип, но е обратен. Когато някой ревенант убие нума, временно се зареждаме с неговата енергия.

„Лошо, много лошо“ — чух аз глас в главата си. Потръпнах и си наложих да мълча и да слушам.

Венсан продължи:

— От историческа гледна точка има основателна причина. Ако ранен ревенант успее да убие нума в битка, приливът на енергия, който получава, му дава достатъчно сили, за да избяга на сигурно място. Нали забеляза колко силен беше Артур, след като уби нума в алеята? Изправи се, въпреки че му беше нанесена тежка рана. Откакто прие енергията на нума, както и силите на Джорджия, след като я спаси, той почти не страда.

Кимнах и се опитах да осмисля наученото. Макар повечето от правилата на ревенантите отначало да ми се струваха странни, за всяко от тях се оказваше, че има разумно обяснение.

— Значи това е една от ползите да убиеш нума. Освен това, ако ревенантът не е умирал от известно време, този начин потиска желанието му да умре, както се казва, това е начин да си начеше крастата.

— За някого, който се възползва от черния принцип, редовните убийства на нума не само че са начин да си начеше крастата, ами и да я предотврати. Напълно. Поне до такъв извод стигнаха Гаспар и Виолет на базата на древните писания. Не знаем някой да е пробвал този начин в последно време.

— Защо? — попитах глухо. — Защото е опасно ли?

— Само по себе си не е опасно.

— Тогава защо?

— Защото самата мисъл е противна — въздъхна дълбоко Венсан. Очевидно нямаше никакво желание да обсъжда този въпрос. — Човеците са добри по душа. Когато се зареждаме с тяхната енергия, ние поемаме вродената им добрина. Нума са зли, следователно енергията им е неблагоприятна. Така че когато ги убиваме, у нас се пренася отрицателната им енергия, яростта, която ги тласка напред.

— Искаш да кажеш, че… значи гадната енергия на нума се пренася у теб, така ли?

Опитах се да прикрия отвращението си. Венсан правилно бе предположил, че самата мисъл ще ме стресне. Аз не бях просто стресната, ами потресена.

Той кимна и побърза да продължи:

— Характерът им не ми влияе. Той няма да ме промени… няма да ме превърне в зло същество. Просто има неблагоприятни странични ефекти — докосна тъмните кръгове под очите си, — но те няма да се задържат дълго. В момента означават, че тялото ми си изгражда съпротивителни сили.

— Защо тогава си в още по-ужасно състояние, отколкото миналия месец? — избухнах аз. — Ако си изграждаш съпротивителни сили, би трябвало да се чувстваш по-свеж и да изглеждаш по-добре, нали така?

— Според книгите трябва да се получи.

— По дяволите старите книги, Венсан!

Скочих на крака и той ме последва.

— Трябва да се поразходя — заявих аз. Имах чувството, че движението ще прогони буреносните облаци, натрупали се в главата ми. Чувствах се потисната. Истината бе, че вече не знаех какво да мисля.

— Да се разходим до плажа — предложи Венсан и стисна ръката ми, поведе ме надолу по хълма, докато излязохме на пясъка, а вълните се разбиваха съвсем близо до нас. Не можех да го погледна в очите, затова бях забола поглед в краката си.

— Убийството на нума е достойно дело — заяви най-сетне той. — Просто не ги преследваме и не ги избиваме, за да тръгнем по черния път. Убиваме единствено за да спасим хората, което е и целта на съществуването ни.

Стана ми толкова студено, че зъбите ми започнаха да тракат. Постарах се да говоря спокойно:

— Поемането на онази гнусна енергия може и да не те притеснява — намръщих се аз, — но не си ли се замислил, че всички нума в Париж ще се опитват да ти отрежат главата?

— Нападам ги, когато са сами, и внимавам никой да не види какво става. След това унищожаваме телата, като ги изгаряме, така че не остава нито следа. Нума знаят единствено, че някои от техните изчезват, нямат представа, че са посечени.

Ужасът ми растеше. Не само че зъбите ми тракаха, ами цялото ми тяло се тресеше.

— Откога продължава това? — попитах.

Венсан забеляза, че треперя, спря и се опита да ме привлече към себе си, но аз се отдръпнах. Смръщи разочаровано чело.

— Започна се след Нова година — отвърна той. — От шест седмици. По няколко нума на седмица. Жан-Батист и Гаспар одобриха, тъй като и без това някой трябваше да е непрекъснато нащрек и да следи какво става.

— Останалите знаят ли?

— Едно от условията им беше да го върша единствено когато съм с други. Така че да, Жул и Амброуз ми помагаха. — Венсан ме гледаше в очите, без да трепне.

— И ти криеше от мен, защото се страхуваше, че ще си променя отношението към теб ли? — Наблюдавах го внимателно.

Мълчанието му и изражението на уязвимост потвърдиха опасенията ми.

— Така ли стана? — попита той.

— Настоявам да престанеш веднага — рекох аз, за да избегна въпроса му. — Това е прекалено.

— Кейт, ако се получи, това е отговорът, който търсим. Ще мога да избягвам смъртта, докато…

— Докато аз умра — довърших вместо него.

Венсан поклати глава, сякаш искаше да прогони тази мисъл.

— Не е ли смъртта на нума по-добър вариант от моята?

— Не е там работата. Ти рискуваш да те унищожат, ако нещо се обърка. Ако те заловят, знаеш, че ще те унищожат. И то, ако черната магия не те съсипе преди това с неблагоприятните си странични ефекти. Погледни се, Венсан. Трябва да има и друг начин, вместо да се превръщаш в убиеца на нума.

— Само че няма.

— Ами guerisseur, Венсан? Очевидно не си проверил всички възможности. Аз обаче няма да си седя и да рискувам безсмъртието ти заради няколко хубави годинки заедно. Поне ме остави да потърся алтернатива, нещо безопасно. Както сам каза, животът ми е твърде кратък. Просто едно мигване на фона на вековете, кой знае, може би хилядолетията, които ще изживееш ти. Няма да ти позволя да рискуваш всичко това заради мен.

Двамата бяхме застанали един срещу друг на плажа, отпуснали ръце, стиснали юмруци. Сякаш усетил чувствата ни, морският вятър се усили и разпиля във въздуха капчици солена вода, които полепнаха по лицата ни като сълзи. Венсан стисна ръката ми и ме поведе навътре към сушата, след това отпусна длани на раменете ми и ме погледна умолително.

— Без теб безсмъртното ми съществуване — както ти го нарече — е просто живуркане. Поне така беше досега. С теб, Кейт, аз не просто оцелявам, а живея истински. Готов съм да заменя тази секунда с теб — той затвори очи и докосна нежно устните ми със своите — за хиляда години без теб. Ако пък успея да продължа тази секунда в няколко десетилетия… за сметка на безсмъртието си, за мен това е напълно справедлива размяна.

— Не ми е никак приятно онази енергия да влиза в теб. Не мога дори да понеса мисълта какво ще се случи, ако някой отмъстителен нума те хване — рекох и усетих как се изпълвам с решителност. — Довърши откачения си експеримент, щом се налага, но да знаеш, че ще търся друг начин. Ако лечителката не успее да намери разрешение, просто ще потърся друг вариант.

Венсан наклони глава и се вгледа в лицето ми.

— Щом настояваш, ще търсим и двамата. Когато следващата седмица се върнеш при жената, ще дойда с теб.

Останахме неподвижно още цяла минута. И двамата бяхме колкото гневни, толкова и изпълнени с облекчение. Нищо не решихме, но поне вече нямахме тайни един от друг. Защо тогава имах чувството, че съм се отдалечила от него?

Затичахме нагоре по хълма, за да избягаме от разбеснялото се море и да се скрием в къщата.

— Венсан? — повиках го аз. — Остани с мен тази вечер.

 

 

Когато се унасях, пръстите ми лежаха на бузата на Венсан. Тази нощ се будих два пъти, а той гледаше в тавана, докато аз спях.

На сутринта, когато се събудих, него го нямаше. Влязох в кухнята и го заварих да прави кафе, а в тигана на печката се пържеха яйца. Шарлот и Женвиев седяха на масата, пиеха кафе и похапваха кроасани.

— Дори не ме гушна — прошепнах аз и го прегърнах.

— Може и да съм свръхестествено създание, но не съм от стомана, Кейт — усмихна се той. — Освен ако не си променила мнението си през последните двайсет и четири часа, реших, че е най-сигурно да съм в друга стая, когато се събудиш. — Той се наведе и ме целуна бавно и страстно. — Това достатъчно добра компенсация ли е?

— Засега — отвърнах и го погледнах кокетно. Той изви вежда и се ухили, а аз поех чашата кафе от ръката му и седнах на масата.

Денят премина лениво и приятно. Отидохме с колата до Италия и отбихме от крайбрежния път, за да се повозим през ниските хълмове, осеяни с руините на древни села. Спряхме в средновековния град Долчеаква, Женвиев купи зехтин, а Шарлот — сладки амарети, след това седнахме да обядваме в малко ресторантче с пет маси. Докато слушах как прекрасната италианска реч се лее от устата на Венсан, ми се прииска да замина на дълга ваканция в Италия с него. Много ми беше трудно да не планирам предварително. Трудно ми беше да си спомня, че не сме най-обикновена двойка с приятели.

Уикендът премина прекалено бързо. Когато се върнахме в къщата, бе станало време да си тръгваме. Взехме саковете и се натъпкахме в миниатюрния автомобил.

— Как само ми се иска да останем още седмица — признах, докато прегръщах Шарлот и Женвиев на входа на летището.

— Върни се веднага щом имаш време. Колкото често ти се иска — покани ме Шарлот.

— Не се притеснявай — обади се Венсан. — Не е нужно да убеждаваш дълго Кейт.

Помахахме за довиждане и се отправихме пеша по пистата към самолета, който щеше да ни откара у дома. Връщахме се в реалността.