Ейми Плъм
Саможертвата (17)

17.

В събота сутринта излязох от нас, готова за ежеседмичната тренировка, но отпред не ме чакаше никой. Чак сега се сетих, че Венсан нямаше как да ме посрещне. Дори като дух. Днес щеше да потъне в безпаметен сън.

Набрах кода, когато пристигнах в „Ла Мезон“, влязох в двора и почуках на вратата, както правех винаги, когато Венсан не беше с мен. Гаспар отвори изненадано, след това побърза де се извини.

— Мила Кейт — рече той, излезе навън и ме въведе в къщата. — Съвсем забравих за заниманието ни. Трябваше да ти позвъня, за да отложим. Шарлот се обади тази сутрин. Шарл е изчезнал.

— Как така изчезнал?

— Изглежда е изчакал Женвиев да пристигне, след което е изоставил Шарлот. Тази сутрин оставил бележка, в която им пише да не се безпокоят за него, че известно време нямало да бъде на разположение. Имал нужда да отиде някъде, за да „проясни“ мислите си. — На Гаспар винаги му личеше, че се насилва, когато се опитва да използва съвременни изрази.

— Ще отиде ли някой да го потърси?

— Откъде да започнем? — отвърна той. — Шарлот и Женвиев ще останат да чакат където са, поне за момента, в случай че реши да се върне. Аз пък съобщих на най-близките и доверени от братството и съм сигурен, че те ще разпространят новината. Може някой да го е зърнал някъде. — Той сведе поглед към пода, сякаш в плочите се криеше тайната на местонахождението на Шарл, след това се отърси от налегналите го мисли. — Както и да е, трябва да звънна на още няколко места, така че би ли ме извинила.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, няма с какво — отвърна той, докато вървеше към двойното стълбище.

— Тогава ще остана — провикнах се след него.

— Да, да — отвърна разсеяно и се скри в коридора на горния етаж.

Останах на място и се почувствах ужасно, в пълно недоумение какво е намислил Шарл този път, след това си представих колко е притеснена Шарлот. Щях да й пиша в мига, в който се прибера.

Погледнах по коридора към стаята на Венсан и едва намерих сили да не вляза да проверя как е. Той дори нямаше да разбере, но аз реших да се държа прилично. Поне този път.

И тогава ми хрумна. Та това бе най-подходящият момент да преровя библиотеката на Жан-Батист. Изчаках няколко секунди, чух, че Гаспар затваря вратата на стаята си, след това се втурнах нагоре по стълбите и се отправих към библиотеката.

За мен тази стая беше истински рай. Никога не бях влизала тук сама — само с цяла група на две от срещите им, на които присъствах. А сега бях сама и можех да разглеждам до насита. Тук бяха подредени хиляди томове, много от които със сигурност посветени на ревенантите, подредени чак до тавана, до които можеше да се стигне единствено със стълба.

Откъде да започна? Знаех какво искам. Трябваха ми новите придобивки, които Гаспар като неофициален библиотекар и специалист по проучванията на братството все още не бе намерил време да прегледа. Бях напълно убедена, че ако той беше виждал „Безсмъртна любов“ — и я бе прочел — щеше да е проверил възможността с guerisseur и Венсан щеше да ми е разказал.

Трябваха ми няколко минути, за да прегледам полиците, също както направих в библиотеката на деди, и да се ориентирам в лабиринта от книги. Макар да имаше някакъв ред, така и не успях да разбера какъв е той. На гръбчето на всяка книга имаше малък етикет с референтен номер, също както в обществена библиотека. След като огледах бързо стаята, забелязах нещо, което сгря сърцето ми: огромен дървен шкаф с десетки чекмеджета. Гаспар имаше старомоден каталог с картички. Прииска ми се да го разцелувам.

На книгата на деди не бе написано името на автора, затова се прехвърлих на чекмеджетата, в които книгите бяха каталогизирани по заглавията. С огромна изненада открих „Безсмъртна любов“, заглавието беше записано със старомодни печатни букви. Не откъсвах очи от него и не можех да повярвам, че съм го открила толкова лесно. Под заглавието, в десния ъгъл, с цифра от децибалната система на Гаспар, той беше записал на френски: „Ill um. manu. 10th century, Fr.“^[1]. Запомних номера и продължих да търся.

Оказа се… че съвсем не е толкова лесно, колкото си мислех. Книгата не беше на полицата, на която трябваше да е. Там бяха подредени архивни кутии, в които по всяка вероятност имаше други илюстрирани ръкописи. Не я намерих и на съседните полици. Претърсих цялата стая, като отново се опитах да разбера системата на подреждане на Гаспар. Близо до прозореца забелязах рафтове, които не бяха натъпкани с книги като другите. Когато ги огледах по-внимателно, забелязах малка метална плочка отпред, на която беше гравирано „A lire“ („За четене“).

Сърцето ми се разтуптя, когато прокарах пръсти по книгите и забелязах, че и те са номерирани. Благодарих на боговете на прецизните хора и тогава я видях. Открих правилния номер на корицата на кутия за архивни документи. Отворих я и я видях вътре, подвързана в същата ръждива на цвят кожа като екземпляра на деди.

Извадих внимателно книгата и върнах кутията на място. След това отнесох томчето до малката маса, отрупана с какви ли не издания, седнах и я отворих. Годерик и Елиз се държаха за ръце на рисунката, която беше почти същата като на дядовата книга.

Започнах да разгръщам страниците, за да намеря откъса с guerisseur, когато чух стъпки и бравата щракна. Обзета от паника, пуснах книгата в чантата си, грабнах друг том от купчината пред мен и го отворих.

На вратата се показа дребничката като на врабче фигура на Виолет.

— Кейт! — извика тя, приближи се до мен и ме разцелува. — Какво правиш тук?

— Гаспар отложи тренировката ни, затова останах да почета.

Виолет надникна през рамото ми към книгата, която бях отворила.

— И седна да четеш за анатомията на змиите ли? — попита невярващо тя.

Сведох поглед и видях, че съм отворила на страница, на която се виждаше дисекция на змия с латински термини, които изброяваха различните кости и органи.

— Ами да. Намирам природата за… невероятна! — Говорех точно като предводител на смотаняците.

Тя затвори книгата и седна на бюрото срещу мен.

— Венсан спи. Искаш ли да правим нещо заедно?

Ухилих се.

— Ще обядвам с Джорджия, но след това можем да отидем на някоя следобедна прожекция.

— Можем и двете да прегледаме „Парископ“ и да си звъннем по телефона. Какво ще кажеш за четири часа?

— Супер — отвърнах и станах. Виолет нямаше намерение да мръдне от библиотеката, а пък аз нямах търпение да разгледам книгата. Можех да я прочета и тук, пред нея, но щеше да изглежда странно, че крия том от колекцията на Жан-Батист в раницата си. Щях да я върна по-късно. Гаспар имаше толкова много книги в раздела „За четене“, че едва ли щеше да забележи липсата й.

— Повече няма ли да четеш за змиите? — пошегува се Виолет.

— Няма — отвърнах гузно и се отправих към вратата. — До по-късно. Ще ти пусна есемес с моя избор на филми.

Тя се усмихна, помаха ми с ръка и се отправи към каталога с картичките.

Затворих вратата след себе си. Сърцето ми блъскаше до пръсване, а аз усетих как ме обзема чувство на вина. Какви, за бога, ги вършех? Сигурна бях, че Жан-Батист и Гаспар няма да имат нищо против да използвам библиотеката, но как можех да отмъкна стара, ценна книга у дома? Никак нямаше да се зарадват на подобно нещо. Реших да я върна утре и си тръгнах от къщата на мъртвите, за да вляза отново в света на живите.