Ейми Плъм
Саможертвата (16)

16.

Венсан ми беше казал, че ще мине да ме вземе по-късно вечерта, въпреки това след училище отидох право у тях. Щом ме видя, той ме прегърна и притеснено прокара ръка през косата си.

— До довечера трябва да се погрижа за стотина досадни задачки — извини се той.

— Знам. Донесла съм си домашно. — Мляснах го бързо по устните и влязох покрай него в просторното фоайе. Бях влизала тук поне сто пъти досега и всеки път имах чувството, че влизам в палат. А то си беше нещо като палат. Венсан стискаше ръката ми, докато вървяхме по коридора към стаята му. Вътре коленичи пред камината, за да запали огън, докато аз се настанявах на канапето.

Много обичах да наблюдавам как Венсан се подготвя за големия сън. Така имах чувството, че контролирам нещата, че и аз се подготвям за трите дни, в които той щеше да бъде в латентно състояние. Не можех да помогна с нищо, но поне можех да гледам.

Много лесно бе да забравя какво представлява той, докато отговаряше на имейли и проверяваше сметките, пристигнали онлайн, и банковите баланси на братството. Приличаше на трудолюбив, вглъбен тийнейджър от онази рядка порода, която знае какво иска от бъдещето и полага огромни усилия, за да го постигне.

Илюзията се стопи, когато той постави бутилка вода и пакетче сушени плодове и ядки до снимката ни на нощното шкафче. Напомних си, че това е бъдещето му — точно каквото той правеше в този момент — и щеше да е така чак до края на вечността.

Наблюдавах го как довършва всичко, преди да заспи. Въпреки че Жан вече бе подготвила поднос с храна и напитки, които да го чакат при събуждането, Венсан бе завладян от първичния страх, че може да се случи някоя катастрофа и тя и останалите да не са тук, за да му дадат така необходимата храна. Вече знаех колко е важно да се нахрани. Ако не ядеше и не пиеше, събудилият се ревенант умираше. Това означаваше, че Венсан ще премине от състояние на временна смърт в постоянна.

— И така, mon ange, плановете ни остават ли или предпочиташ да правим нещо различно тази вечер? — попита той и лекичко гризна ухото ми, докато аз се преструвах, че чета учебника по химия.

За пети месец преживявах големия сън на Венсан. Първия път не знаех какъв е той и когато попаднах на привидно мъртвия Венсан, уплахата ми беше толкова силна, че едва не ме вкара в гроба. Хубавото бе, че разбрах какво представляват ревенантите.

Вторият месец беше, когато разбрахме, че можем да общуваме дори когато спи. После това състояние се превърна в нещо обичайно. Прекарвахме вечерта, преди той да заспи, в частното кино на приземния етаж. Гледахме филм и хапвахме пица, след това Венсан ме изпращаше до нас и се сбогувахме. На следващия ден не ходех у тях — той не искаше да го виждам мъртъв по време, когато не можеше да общува с мен. Затова пък през следващите два дни, когато той можеше да излиза от тялото си и да разговаря с мен, прекарвахме заедно всяка секунда, стига той да не беше дежурен с двама от братството.

Отначало не му позволявах да идва у нас, когато спеше. Сега обаче нямах нищо против. Стига да знаех, че е около мен, не се стрясках. Напротив, обичах да заспивам, докато той ми шепнеше нещо. Какво по-романтично от това да чуваш как гаджето ти шепне красиви думи, докато се унасяш?

Кълна се, че сънищата ми бяха по-хубави, когато той беше с мен. Бях сигурна, че ми внушава красиви идеи през цялата нощ, но когато споменах пред него подозренията си, той отвърна, че никога не би се възползвал от дама, докато тя не е в пълно съзнание. Игривата му усмивка, докато го казваше, съвсем не беше убедителна.

— Задължително ще гледаме филм — рекох аз.

Венсан кимна и ми се стори по-напрегнат от обикновено.

Въпреки че щеше да заспи по някое време през нощта, той започваше да отслабва няколко часа преди това. Този месец обаче изглеждаше по-зле от обикновено. Беше наистина много зле.

Тъмните кръгове под очите му приличаха на синини. Беше силно прежълтял, с изопнато лице, изтощен, сякаш бе участвал в маратон.

— Венсан, знам, че обещах да не ровя за подробности във връзка с „експеримента“, но онова, което правиш, би трябвало да ти даде сили, а очевидно не се получава. Дори бих казала, че има обратен ефект.

— Да, знам. Всички са буквално изперкали колко зле изглеждам. Както вече ти казах, нещата първо трябва да се объркат, а след това ще се оправят.

— Има объркване, а има и… насинено око. — Плъзнах пръст по синия кръг.

— След три дни ще бъда като нов — рече Венсан и ме погледна така, сякаш му беше трудно да повярва на думите си.

— Добре — свих примирено рамене и скръстих ръце. — Кажи сега… какво ще дават тази вечер в „Le Cinema de la Maison“^[1]?

Първоначално се стрясках от енциклопедичните знания на Венсан за киното.

— Мислех, че след като не си ги гледала, най-добре да видим или „Белязания“^[2], или „Криле на желанието“^[3] — отвърна той.

Обърнах двете дивидита, които той ми показваше.

— Изобщо не съм в настроение за кървава картелна война през 1980 в Маями, артхаус немският филм за ангели-хранители май е по-подходящ.

Венсан се усмихна уморено и посегна към телефона, за да поръча пици.

Погледнах часовника. Оставаха ни няколко часа заедно, преди той да ме отведе вкъщи. След това разполагах с цял един ден, през който Венсан нямаше да има никаква представа какви ги върша. А аз исках точно това.