Ерик Лустбадер
Кървав сняг (24)

23.

Денис Пол се събуди в стая с много прозорци. Ранната сутрешна светлина заливаше излъскания паркет — по това той разбра, че не се намира в болница или в правителствена сграда. Освен това не беше и вързан. Но се чувстваше дезориентиран. Къде се намираше? Какво се беше случило? Последното нещо, което си спомняше… Боже, как го болеше главата!

— Ще ви дам нещо за главоболието.

При звука на женския глас той извъртя глава и незабавно усети стягане на мястото, където се беше забила стреличка. Жената беше облечена в консервативен костюм, който беше твърде, стилен, за да бъде купен дори с цяла месечна заплата в някоя от страните от Г-15.

— Аз съм доктор Дениз Найланд, невролог — представи се тя с усмивка, държейки две хапчета в едната ръка и чаша вода в другата. — Ето тези ще ви помогнат. — Когато той се поколеба, тя добави: — Уверявам ви, че това е просто „Тиленол“.

Той взе лекарствата от ръката й и след като провери знака, отпечатан върху всяка таблетка, ги глътна с водата.

— Знам, че вероятно имате много въпроси, господин министър — каза тя. — Скоро ще получите техните отговори и ще се сдобиете и с допълнителна информация. Междувременно предлагам да си починете малко, докато ви обясня къде се намирате. — Тя погледна през един от прозорците към мраморния фонтан навън, който хвърляше водни струи във въздуха.

Зад него се виждаха тревни площи и грижливо подкастрени храсти, вероятно дори и малък лабиринт, макар че Пол не можеше да бъде сигурен в това, гледайки от мястото, където се намираше. Той се надигна от стола, на който го бяха сложили да седне, и тутакси почувства замайване, което го принуди да се отпусне отново.

— Намирате се в Невърууд — имот, който е собственост на „Ализарин Глоубъл Груп“. Аз съм служителка на фирмата.

Пол се опита да не обръща внимание на световъртежа и пулсиращата болка в главата си, за да се съсредоточи над онова, което му говореха. „Ализарин Глоубъл“ беше организацията, платила за неофициалните пътувания на генерал Брент до Русия. Така и не я беше потърсил в „Гугъл“, защото мислите му бяха твърде заети с мъката, самосъжалението и яростта, които го бяха изпълнили след новината за смъртта на Луиз.

— Тогава вие трябва да сте човекът, приготвил химикалите по онази стреличка. — Пол имаше затруднения с произнасянето на думите, сякаш някой беше бил в устата му инжекция с новокаин.

— Невърууд се намира в Мериленд, точно на сто четирийсет и пет километра от Белия дом — обясни доктор Найланд, като многозначително пропусна забележката му.

— Защо ме докараха тук? — намръщи се Пол и болката в главата му започна да се мести.

— След малко, господин министър, всичко ще ви се изясни. — В професионалната й усмивка, която беше ледена като в реклама на паста за зъби, нямаше каквато и да е злонамереност. — За момента е достатъчно да ви кажа, че никой не иска да ви навреди по какъвто и да е начин. Веднага след като бъдете информиран, ще получите обратно ключовете от колата си. Ще бъдете свободен да си тръгнете, без да ви бъдат поставяни никакви условия.

— Какво е „Ализарин Глоубъл“?

— Довиждане, господин министър — каза доктор Найланд и само се усмихна в отговор. — Желая ви приятен ден, където и да ви отведе вашият път.

След това Пол остана сам в продължение на точно шест минути. Той измери времето с часовника си, който не му бяха взели. Като се възползва от обстоятелството, че е сам, прерови джобовете си и установи, че като се изключат ключовете за колата, всички други негови лични вещи си бяха по местата.

На шестата минута вратата се отвори и в стаята влезе един млад мъж с приятно лице. Беше облечен в елегантен делови костюм и от него се носеше леко ухание на одеколон, също толкова скъп, колкото и дрехите, които носеше. На предния джоб на сакото му беше защипана малка ламинирана табелка с шестоъгълна форма. Цветът й беше оранжев или може би яркочервен. На нея нямаше име или друг надпис. Пол се досети, че това вероятно е емблемата на „Ализарин Глоубъл“.

— Добро утро, господин министър — енергично го поздрави той със същата гладка усмивка като онази на лицето на доктор Найланд.

Той закачи същата табелка като своята на сакото на Пол.

— Предполагам, че сте гладен. — Мъжът отстъпи и направи жест към отворената врата. — Очакват ви кафе и прясно изпечени кроасани с домашен ягодов конфитюр. Разбрах, че той е любимият ви.

Без да отвърне нищо, Пол го последва в коридор с тъмнозелени стени, месингови аплици и картини на знаменити платноходи от началото на двайсети век. Мъжът се приближи до плъзгащи се врати от резбован абанос и ги отвори безшумно. Застана на прага в очакване Пол да го последва. След като министърът влезе, той затвори вратите.

Пол се озова в старомодна приемна с мраморна камина, малък роял, две огромни канапета и бар край едната стена. Отсрещната стена беше покрита с лавици от пода до тавана, отрупани с книги. Един огромен еркерен прозорец гледаше към езерце, над което имаше мостче в японски стил. На полицата над камината беше поставен месингов корабен часовник, който отмерваше времето с мелодичния си звън.

Двама мъже седяха един срещу друг на столове в стил „кралица Анна“, между които беше разположена масичка за кафе. Върху нея беше сложен гравиран сребърен сервиз за трима, а отстрани имаше хотелска сервитьорска количка. В момента, в който Пол влезе в стаята, мъжете се изправиха едновременно. Той ги позна веднага — Майлс Бенсън, бившия директор на ЦРУ, и Морган Томсън, съветника по националната сигурност на предишната администрация. Бенсън беше един от онези ветерани от морската пехота, които могат да се видят по плакатите за набиране на новобранци. Лицето му, макар и набраздено с белези и дълбоки бръчки, имаше особено изражение, излъчващо сила и власт. Имаше високи скули и свиреп поглед като на Клинт Истууд. Държанието му беше открито и прямо и макар да му хвърли само бегъл и безцеремонен поглед, Пол беше готов да се обзаложи, че е видял всичко, което му е нужно. Томсън беше слаб и строен, с лице на копой, с дълъг остър нос и полупритворени очи на гризач, които гледаха на света с неизменно подозрение. Почти нямаше устни и поради това белите му, блестящи и остри зъби се виждаха още по-добре. Интелектуалната му мощ беше легендарна в кръговете на новите консерватори и дори извън тях, което го беше направило един от най-често канените специалисти в телевизионните предавания.

На пръв поглед двамата мъже нямаха нищо общо и въпреки това по време на двата мандата, докато бяха на власт, те бяха създали непоклатим съюз, на който бившият президент беше разчитал почти до края. Бяха оформяли политиката му и бяха отговорни за бъркотията, която бе оставил в наследство. Те не се разкайваха за нищо и сега бяха точно толкова арогантни, колкото и в деня, в който бяха поели своите постове. Отказваха да повярват, че някое от решенията, които бяха взели, е било погрешно. С други думи, държаха се все едно светът е техен, макар реалността да бе съвсем друга. Целта им от край време бе пълният контрол над света. Това беше идея фикс, защото нищо толкова грандиозно не можеше да бъде контролирано от двама, от сто или дори от сто хиляди души.

Всичко това мина през ума на Пол за трите секунди време, които бяха нужни на тези двама мъже — заклети врагове на Едуард Карсън, планиращи унищожението му — да пристъпят към него и с тънки усмивки да стиснат ръката му.

Миг по-късно Пол каза:

— Поведението ви е скандално, граничи с престъпление. Искам да получа веднага ключовете от колата си.

— Разбира се — съгласи се Бенсън и пусна ключовете в дланта му.

Без да каже и дума повече, Пол се обърна и си тръгна. Почти беше стигнал до вратата, когато Томсън се обади с плътния си и обработен от участието в много телевизионни предавания глас:

— Разбира се, свободен сте да си тръгнете, господин министър, но би било жалко да не се видите с дъщеря си и с внука си.

Пол замръзна за момент, сърцето му биеше оглушително. След това се насили да се обърне с лице към тях.

— Моля?

— Дъщеря ви Клер е в стаята в отсрещния край на залата. Внукът ви е с нея.

— Защо са тук? — Пол беше буквално смаян.

Очевидно Томсън контролираше нещата.

— Дойдоха да ви видят.

— Не ме разсмивайте. Дъщеря ми не желае да ме вижда още отпреди да се роди внукът ми.

— Сега вече иска — увери го Томсън. — Казахме й, че сте неизлечимо болен.

— Вие, хора, сте побъркани. — Пол се обърна, сложи ръце на дръжките на плъзгащите се врати и понечи да ги отвори.

— Арън — каза Томсън с плътния си глас. — Вашият внук се казва Арън.

Изпълнен с противоречиви чувства, Пол рязко се завъртя към мъчителите си.

— Нищо от това няма да има особено значение за мен, когато ви арестуват. Отвличането на член на правителството на Съединените щати е федерално престъпление, наказуемо от…

— Никой няма да бъде арестуван — рязко го прекъсна Бенсън — и никой няма да ходи в затвора.

— Той не може да се сдържи, военното мислене го е белязало за цял живот — обясни Томсън със спокоен, почти любезен тон и след това вдигна ръка. — Защо всички не седнем? Не сте ли поне малко любопитен защо искаме да говорим с вас?

Томсън се обърна, настани се на едно от канапетата и наля кафе в трите чаши.

— Не знам за вас, господин министър, но аз умирам от глад. — Той вдигна поглед очаквателно. — Вашето мнение за нас толкова ли е непоклатимо, че дори няма да ни дадете възможност да обясним… нетрадиционния… метод, по който бяхте доведен тук?

— Нетрадиционен? — повтори като ехо Пол.

Томсън стрелна Бенсън с многозначителен поглед. Бившият военен се прокашля в отговор, преди да каже:

— Извинявам се за крайните методи, които бяха използвани, за да ви доведем тук. — Той отиде до канапето и прие чашата, предложена му от Томсън. — Обаче — и мисля, че с ръка на сърцето ще се съгласите с мен — дълбоко се съмнявам, че бихме могли да ви склоним да дойдете тук по някакъв друг начин.

Бенсън кимна одобрително на помирителния тон на своя колега. Той взе още една чаша и я предложи на Пол.

— Моля, повярвайте ни, господин министър, вие сте гост тук. Почетен гост.

С възможно най-подозрителното си изражение Пол се настани на канапето срещу двамата мъже. Сложи си три лъжички захар в кафето и същото количество сметана и го разбърка. Докато правеше това, Бенсън отвори контейнера на количката и извади чинии с кроасани, яйца, бекон и малки, еднакви триъгълни препечени филийки, намазани с масло. Пол си помисли, че всичко това е много изтънчено, докато отпиваше от кафето, което беше силно, с богат аромат и много по-хубаво от помията, която щеше да си купи в „Макдоналдс“ или „Денис“.

— Ако ми позволите — подхвана Томсън, — грешката ви беше, че проникнахте в банковата сметка на генерал Брент. Следим я денонощно.

— Но както се оказа — намеси се Бенсън, — грешката ви беше късмет за нас и ще ви кажа защо. — Той сложи сос табаско на яйцата си, опита ги и кимна одобрително, преди да остави вилицата си, сякаш вече се е нахранил. — Брент е нашият вътрешен човек.

— Той не е член на кабинета — възрази Пол.

— Неговата позиция е дори по-добра — той е съветник, когото Карсън слуша, особено що се касае до всички въпроси, свързани с руснаците — сви рамене Бенсън. — Като се има предвид с какво сте се занимавали през последните няколко дни, това едва ли е голяма изненада за вас. Ние обаче сме все по-загрижени за генерала. — Той прехапа устна, сякаш току-що беше опитал нещо люто. — Предполагам, че си спомняте полковник Кърц.

— „Сърцето на мрака“ — отвърна Пол, — великата книга на Джоузеф Конард.

— Слава богу, че не се сетихте за „Апокалипсис сега“ — отбеляза Томсън. — Копола се подигра с този шедьовър.

— Да се върнем на Кърц — настоя Пол. — Да не искате да кажете, че генерал Брент е умопобъркан?

— Е, ако не е — кисело отвърна Бенсън, — то поне е в своето собствено „сърце на мрака“.

За пръв път Томсън изглеждаше смутен. Той вдигна ръка и почеса веждата си с палец — жест, зловещо напомнящ за офицера от разузнаването (в ролята Дж. Д. Спрадлин), който инструктира капитан Уилърд за задачата му да ликвидира Кърц в незабравимата сцена в началото на филма.

Бенсън, който според Пол не беше подготвен да съобщи лошите новини, отново се прокашля.

— Всъщност въпреки онова, което спомена моят уважаем колега, алюзията за „Апокалипсис сега“ не е съвсем неоправдана. — Той замълча за момент, несигурен как да продължи.

— Предполагам, знаете, че персонажът на Кърц се основава на личността на многократно награждавания полковник Робърт Риолт?

— По време на войната във Виетнам — отвърна Пол, след като порови в паметта си — Риолт не беше ли освободен от длъжност?

— Точно така — потвърди Бенсън и се изправи на стола, като изглеждаше така, сякаш е глътнал бастун. — Беше обвинен в убийство.

— Какво общо има това с генерал Брент? — В стомаха на Пол премина малка, но ужасна ледена тръпка.

Томсън седеше вкаменен до Бенсън и лицето му беше пребледняло като платно.

Бенсън му хвърли кос поглед, преди да отвърне с усилие:

— Генерал Брент е издал нареждане за незабавното ликвидиране на Джак Макклюр.

Разбира се, Пол знаеше това, но не виждаше никаква полза да им го каже. Всъщност точно обратното. Сега беше сигурен, че разполага с повече информация от тях за последните действия на Брент, което означаваше, че подобно на Кърц и Риолт, генералът беше изгубил връзка с началниците си или поне със съзаклятниците си. Както бе казал Бенсън, сега той беше в своето собствено „сърце на мрака“. Нямаше представа какво означава това за всички тях, но за голяма своя изненада усети лека промяна в отношението си към двамата мъже. Не че враговете му внезапно и безразсъдно се бяха превърнали в негови приятели, но крайностите на бялото и черното, изглежда, започваха да се смесват в нюансите на сивото.

— Как, по дяволите, генерал Брент си мисли, че може да си позволи да издаде нареждане за ликвидация? — попита той накрая.

— Това — отвърна Томсън, като най-сетне се поотпусна — е нещото, което искаме да обсъдим с вас, и затова ви доведохме тук.

 

 

Винаги бдителен, когато ставаше дума за Али, Джак зърна с крайчеца на окото си една неясна сянка и веднага разбра, че е тя. Извърна се встрани от Каркишвили и видя, че Али тича по скалистия нос към ръба на пропастта. Без да се замисли и за миг, той веднага хукна, като изчисляваше векторите, за да е сигурен, че ще я пресрещне, преди тя… Какво щеше да направи тя? Дали щеше да се хвърли от скалите? Възнамеряваше да се самоубие ли? Дали беше проявила някакви признаци за това, които той беше пропуснал, докато обръщаше внимание на Аника?

Кучетата го последваха с неспокойни подскоци, лаейки истерично, сякаш усетили нарастващата му тревога. Стремителната й инерция го повлече още една-две крачки напред и така двамата се озоваха опасно близо до стръмната пропаст. Хрътките ръмжаха, хълбоците им трепереха, козината на вратовете им се беше изправила. Той я дръпна назад от ръба.

Двамата паднаха на каменистата земя и кучетата се приближиха до тях и започнаха да лижат лицата им, докато Каркишвили не ги повика. Те се втурнаха към мястото на известно разстояние, където стоеше той.

— Али — извика Джак, останал без дъх от тичането и от съпротивата, която му бе оказала, — какво, за бога, си мислиш, че правиш?

— Махни се! — изкрещя тя, като го буташе. — Махни се от мен!

Тя плачеше истерично и вероятно беше плакала и преди това, тъй като по страните й имаше следи от сълзи.

— Какво се случи? — попита разтревожено той. — Какво ти става?

Тя извърна глава встрани, към тревата, и тялото й се разтърси от ридания.

— Али, говори ми. — Аника му беше казала, че Али иска да му сподели какво й е сторил Морган Хер, че нуждата й да разкаже на някого за ужаса, който е преживяла, накрая ще надделее над сдържаността й. — Можеш да ми кажеш всичко, нали знаеш това?

Тогава тя го удари. Ударът беше лек, попадна отстрани на главата му, но го изненада достатъчно и той охлаби хватката си над нея. Тя побягна, в началото на четири крака като ранено животно, а после се изправи и отново хукна на зигзаг към ръба на скалите.

Джак спринтира след нея, вдигна я и се затича с нея обратно към къщата, но се спъна в един стърчащ камък и му се наложи да я остави на земята. По някаква причина не виждаше ясно и когато вдигна ръка към очите си, разбра, че те са пълни със сълзи. Седна задъхано на тревата и заплака, а трите хрътки обикаляха в кръг около двамата, сякаш за да ги защитят, както той ги бе видял да правят с Каркишвили.

За негова чест руснакът остана на разстояние. Той тръгна към къщата, от която Аника току-що бе излязла. Като видя какво става, тя се затича към Джак. Много преди да стигне до него обаче, Каркишвили я пресрещна и я дръпна встрани, така че Джак и Али да останат сами.

Джак усети морския бриз в косата и върху страните си. Беше мек и влажен, с дъх на сол и фосфор. Облаците над главата му изглеждаха неспособни да помръднат, сякаш някаква гигантска ръка ги беше приковала към местата им. Заслуша се в ударите на вълните, но не чу нищо. Сякаш целият свят беше притаил дъх.

— Али — повика я той тихо, но не направи опит да я докосне или дори да се приближи още до нея, — не искаш да се самоубиеш, знам, че не го искаш.

Докато трепереше и зъзнеше, тя го погледна със зачервените си очи и изкрещя:

— Дойде ми до гуша от хора, които влизат в главата ми и ми нареждат какво да правя!

— Али, моля те, кажи ми…

— Не мога, не мога! — изплака тя.

Ръцете й се свиха в юмруци и тя започна да го удря по гърдите, сякаш той беше физическото изражение на ужаса, който я бе обхванал.

Изправен пред нарастващата й истерия, той знаеше, че трябва да запази самообладание. Не се опита да спре ударите й, нито да ги избегне.

— Защо не можеш?

— Защото…

Тя сякаш искаше да го нарани и може би така да нарани и самата себе си.

— Защото… — Гласът й беше толкова слаб и дрезгав, че му се наложи да я дръпне по-близо до себе си, за да я чува. — Сега ще ме намразиш, ще ме намразиш завинаги.

— Откъде ти дойде това наум? Защо бих те намразил?

— Защото те излъгах — призна тя и сякаш я обхвана ужасен страх. — Излъгах, не ти казах цялата истина.

Той я хвана в прегръдките си и прошепна в ухото й:

— Никога не бих могъл да те намразя. Обичам те безусловно. — Целуна я по бузата и добави: — Но мисля, че трябва да ми кажеш онова, което ти причинява толкова много болка. Не е здравословно да го таиш в себе си.

— Твърдиш, че ме обичаш, но това ще се промени в мига, в който ти кажа — изсумтя насмешливо тя през сълзи.

— Направи го тогава. — Той я отдалечи от себе си, за да може да погледне в очите й.

Юмруците й се бяха отпуснали и пръстите й трепереха върху гърдите му.

— Остави ме сам да реша, вместо ти да решаваш от мое име. Довери ми се. Довери се на двама ни.

Светлината напусна очите й. Тя го гледаше, сякаш без да го разпознава, и той я притисна отново към себе си и й прошепна:

— Не си отивай, Али. Остани тук с мен. Тук си в безопасност, в безопасност си. — Говореше й точно както й беше говорил, когато я бе спасил от тъмното място, където я беше отвел Морган Хер.

Главата й се отпусна тежко върху гърдите му. Тя сякаш дишаше едва-едва.

— Али, моля те, няма да те намразя, каквото и да се случи. Обещавам ти.

Той усети върху себе си въздишката й — дълго издишване, което показваше, че едновременно се предава и примирява. Тялото й беше отпуснато и крехко, сякаш се налагаше да даде всичко, дори и физическото си присъствие, за да направи ужасяващия скок, който той искаше от нея.

— Аз… Излъгах те за онова, което се случи на сутринта, когато Ема загина.

— Какво? — Той беше очаквал някакво ужасно разкритие за онова, което й бе сторил Морган Хер, но не и това.

— Знаех си. — Тя се сгърчи в прегръдките му, опитвайки се да се отскубне. — Знаех си, че не трябва да си отварям голямата уста.

— Не, не — побърза да каже той. — Продължавай. Какво се случи тогава?

Гласът й беше глух, сякаш не говореше на него, а в него. Сякаш думите й бяха отправени към нещо вътре в него, с което тя отчаяно се нуждаеше да се свърже.

— Аз… Когато ме попита, ти казах, че не съм била там и че не съм знаела какво е намислила Ема.

— После ми каза, че според теб е отивала да се види с Хер.

— Това беше лъжа. Знаех къде отива, защото тя ми беше споделила. — Гласът на Али стана още по-неясен и изпълнен с чувство на вина и отчаяние. — Бях там. Тя ме помоли да я закарам. Каза ми, че цяла нощ не е спала и не е в състояние да шофира. — Тя се притисна към него и отново се разплака.

— Отвърнах й, че не мога. Съчиних си фалшиво извинение, понеже се страхувах и не исках да се забърквам. И тя умря, защото бях такава пъзла. Ако я бях закарала, нищо лошо нямаше да й се случи и сега тя щеше да е жива.