Ерик Лустбадер
Кървав сняг (17)

16.

Джак се събуди с усещането за уханието на Аника до себе си и се почувства в друг свят — сякаш беше изял цяла купа праскови и сега миришеше на тях. Когато отвори очи, веднага почувства угризения и това предизвика неприятно усещане у него. Не че не беше изпитал удоволствие, дори напротив, то се бе оказало много голямо. Онова, което го безпокоеше, бяха последствията, защото опитът го бе научил, че сексът винаги има последствия, каквото и да твърдеше партньорът ти. Ако си изпитвал някакви чувства, каквато и да е интимност неизбежно ги объркваше. Познаваше предостатъчно мъже, които не ги беше грижа с кого спят. Всички до един бяха разведени или в браковете им нямаше любов. Във всеки случай те продължаваха да ходят в същите барове, където навремето бяха жънали успехи сред жените. Сега обаче се чувстваха стари и изолирани от треската на ходенето по срещи, от което вече не бяха част и което дори не разбираха.

До него Аника продължаваше да спи. Жестоките й белези се издигаха и спускаха с бавното й дишане. Тя се обърна към него, заровила лице във възглавницата. За момент той не правеше нищо друго, освен да я наблюдава, сякаш в съня си щеше да му разкаже нещо за себе си. Но тя си оставаше загадка, каквато всъщност са и всички други жени, и той се зачуди дали не я познава по-добре, отколкото познаваше Шарън. На пръв поглед това изглеждаше абсурдно — да сравнява жена, която току-що беше срещнал, с жената, с която бе живял двайсет и три години. Но той виждаше истината в спокойното лице на Аника, на което нямаше никакво изражение, освен може би лек намек за усмивка, сякаш за нея сънят беше по-реален от света наоколо, по-реален от самия Джак. Това го накара да се замисли дали изобщо е възможно един човек да опознае друг. Нямаше ли винаги да се появяват изненади — като слоевете на лукова глава, които падат един след друг, за да разкрият различен човек? Човек, когото почти не познаваме или пък когото от години сме се опитвали да не разберем, защото сме предпочитали измислената реалност, която да отразява нещата такива, каквито на нас ни се иска да бъдат.

Точно това беше направил с Шарън и сега, когато реалността, която бе измислил, се бе пропукала и срутила, той знаеше, че Ема е права — те никога не са имали шанс. И все пак, когато погледнеше назад, сърцето му се късаше, като виждаше как една погрешна стъпка беше водила до друга, след това до следващата и така нататък — малки натрупвания от грешки, които бяха довели до един непълноценен живот. Струваше му се странно и дори нелепо това, че някога я беше държал в прегръдките си, че си бяха шепнали интимни думи, че са могли да си казват „Обичам те“ във всякаква възможна обстановка. Това време бе рухнало под собствената си тежест. Беше като да живееш в къща или в стая, която познаваш като дланта си и в която нищо не се променя. Сега тази къща, стая или жена бяха изцяло променени и непознати за него, сякаш наблюдаваше живота на друг мъж. Той затвори очи за миг. Искаше да изтръгне с корена им всички жлъчни спомени и неприятни разкрития, които избуяваха в мислите му като бурени след дъжд.

Джак повдигна завивките и се изтърколи внимателно от леглото, за да не събуди Аника. Облече се, отвори вратата и отиде с тихи стъпки във всекидневната, където вече будната Али седеше с подвити крака в края на дивана с цвят на шоколад, точно под мандалата. Тя държеше полупълна чаша с горещ чай, която му подаде, щом той седна до нея.

— Забавлява ли се? — попита тя, докато той сърбаше от чая.

Джак се опита да прецени тона й. Дали беше неодобрителен, ядосан или ироничен, или пък се опитваше да изглежда небрежно възрастна? Стигна до заключението, че това няма значение. Когато седна до нея, той осъзна колко глупав е страхът, който беше изпитал преди малко — той никога нямаше да бъде като онези свои стари познати, не и докато имаше Али. „Тя е твоя, Джак, за добро или за лошо“, му беше казала Аника миналата нощ.

— А ти? — попита той след известно време.

Подаде й обратно чашата с чай и тя я взе.

— Дори не беше необходимо да допирам ухо до стената — отвърна тя, а когато той я погледна, закачливо добави: — Чух всичко.

— Съжалявам, че си чула… — Кръвта се отдръпна от лицето му.

— Не съм — засмя се Али, — но сега знам какво сте правили. — Тя се наведе и го помириса. — Освен това миришеш на разгонено животно.

— Просто очарователно.

— Хей, като се стигне до това, всички ние сме животни — съвършено спокойно сви рамене тя.

— Значи ли това, че не ме осъждаш?

— Щеше ли да те е грижа?

Той се замисли само за миг.

— Да, мисля, че да.

Тя изглеждаше изненадана или може би по-точната дума беше развеселена.

— Благодаря ти.

Джак отново взе чая от нея. Усети топлината му и едновременно с това действието на кофеина.

Докато го наблюдаваше как сърба остатъка от чая, Али каза:

— Сега искам да чуя всичко за посещението на Ема.

Али беше единствената, която вярваше, че Ема се е завърнала или че в действителност изобщо не си е тръгвала — той се бе отказал да реши кое от двете е вярно. Чувстваше облекчение, че може да довери на някого тази страна от своя живот, която беше едновременно зловеща и радостна.

— И след това ти ще ми разкажеш всичко, нали? — попита Джак.

— За какво? — Тя направи озадачена гримаса.

— Знаеш за какво — за онова, което ти се е случило, докато си била с Морган Хер.

При споменаването на името на нейния похитител изражението на лицето й се промени едва доловимо. Вероятно Джак беше единственият човек, който би могъл да забележи това, и той усети как го залива вълна на съжаление, защото последното нещо, което би искал да направи, бе да я накара да се отчужди. Но сега се довери на Аника и на думите й от миналата нощ: „Тя иска да ти каже.“

Али наклони главата си на една страна — той знаеше, че това е лош знак.

— Да не би да ми предлагаш танто за танто?

— Моля те…

— Като политик? Такъв ли си вече?

— Забрави. — Той затвори очи. — Не искам да знам.

— Защо не? — Гласът й внезапно се промени, стана по-дълбок и по-мрачен, сякаш изпълнен с разочарованията и загубите на възрастен. — Защо не би искал?

— Твърде късно е. Всичко е свършило и в миналото няма нищо друго, освен сълзи.

Тихият звук, който тя издаде, го накара да погледне към нея и видя, че тя плаче. Сълзите се стичаха от очите й и се търкаляха надолу по бузите.

— Не ми я отнемай, вече ми липсва толкова много!

— Не бих ти отнел каквото и да е — успокои я той и я взе в прегръдките си, — най-малкото пък Ема.

Но Али нямаше предвид само Ема. Джак беше сигурен в това. Тя също така го молеше да не й отнема възможността да му каже. Сега вече той със сигурност знаеше, че Аника е права. И така, той й предаде дума по дума — една от чудатостите на страдащия му от дислексия мозък — целия разговор с Ема от миналата нощ и когато свърши, тя каза:

— Истина ли е това, което тя е казала за теб и Шарън?

— Просто се заблуждавахме взаимно — кимна той. — Не беше останало нищо, защото от самото начало не е имало нищо друго, освен секс.

— „Оста не стяга, всичко се разпада“^[1] — цитира Али стиховете на Йейтс, един от поетите, които се бе научила да обича от дъщеря му. — Ема винаги казваше, че всичко родено носи в себе си семената на своето собствено унищожение.

И Джак се замисли отново за разпадането — за това, че да бъдеш аутсайдер, да се криеш в сенките и да наблюдаваш, без да те видят, е неговата собствена форма на разпадане дълго преди настъпването на смъртта.

— Ема ли ти каза това или Морган Хер?

— Знам, че не искаш да чуеш това — отвърна Али и той усети, че тя се отдръпва, — но го казаха и двамата.

Джак почувства как през тялото му премина тръпка, сякаш Хер по някакъв начин беше успял да излезе от гроба си.

— Ема от него ли заимства своята философия?

— Не — поклати глава Али, — но на някакво ниво и двамата бяха нихилисти. Не мисля, че Ема виждаше смисъл в живота, и знам, че и за него беше така.

— Той ли ти го каза?

— Не ми го каза директно. — Очите й избягваха неговите. — Не беше нужно да го прави.

— Ще приготвя още чай за двамата — меко предложи той.

— Не. Стой тук, не ме оставяй.

Той се облегна върху възглавниците на дивана. Наближаваше девет часът. Джак знаеше, че трябва да тръгват, защото колкото по-дълго останеха в Киев, толкова повече изстиваше следата на Магнусен. От друга страна, не му се искаше с действията си да прекъсне тънката нишка към миналото на Али, която тя тъкмо бе започнала да разплита. А и с ранената си ръка Аника имаше нужда да поспи колкото се може по-дълго.

— Никъде няма да ходя — каза той едновременно и на себе си, и на Али.

Тя му се усмихна, но усмивката й беше достатъчно слаба, за да го накара да застане нащрек. Той се зачуди какво ли следва сега. Какво беше потискала в себе си от отвличането си насам?

— Ема го познаваше, преди аз да го познавам.

Джак знаеше това, точно както знаеше и че тя говори за Морган Хер, чието име не можеше да се насили да произнесе.

— Ема беше видяла нещо в него — никога не ми каза какво е то, — но мисля, че са седели заедно и са разговаряли за това как нещата се разпадат и се губи центърът, как над всички и всичко царува хаосът.

На Джак му се прииска да вметне нещо, но вместо това прехапа устни и се опита да загрее крайниците си, в които беше усетил внезапен студ.

— Той беше харизматичен и момичетата бяха привлечени от него, както и сам знаеш. Но с Ема беше различно. Тя не се поддаде на влиянието му, никога не изпадна в състояние да го боготвори, нито пък се остави да бъде заблудена от очарователната му външност. Тя знаеше какво представлява той. Всъщност сега вече съм убедена, че това бе причината да прекарва времето си с него. Той беше аутсайдер до такава степен, каквато тя никога не си беше мислила, че съществува. Ема не би наранила друго човешко същество, но мисля, че искаше да знае защо той би го направил.

Джак слушаше много внимателно, макар Али да говореше за дъщеря му, а не за самата себе си. Или не беше така? Той знаеше, че каквото и да й се беше случило през онази седмица, когато е била под контрола на Морган Хер, то бе оказало дълбоко въздействие върху нея, може би дори я беше променило, вероятно завинаги. Каквото и да беше това нещо, тя се бореше с него от месеци, опитваше се да го разбере или да го види в истинския му вид.

— Аз… Аз така и не ти казах истината преди церемонията по встъпването в длъжност на баща ми. — Али беше свела поглед към ръцете си. — Той ми каза да не го правя.

— Разбира се, че ще ти каже така, това е част от промиването на мозъка — не се сдържа този път Джак.

— Не беше само промиването на мозъка. — Тя бавно, но категорично поклати глава. — Искам да кажа, че не си спомням тази част. Исках да направя онова, което ми беше казал. Исках да занеса антракса. Исках да нараня всички онези хора. Мразех толкова много родителите си заради всички години, през които те не…

Внезапно тя се разплака и Джак отново я притисна към себе си, усещайки как тялото й е разкъсвано от ридания.

— Бях слаба. Ема нямаше да е толкова глупава да направи каквото той искаше. Тя знаеше, че под харизматичната му външност се крие ужасяващо чудовище. А аз не разбирах нищо. Той влезе в главата ми и ме накара да се увлека. Знаеше кои струни да дръпне и кои копчета да натисне. Знаеше къде съм слаба, което беше лесно, защото, за разлика от Ема, аз нямах вътрешна сила и той беше наясно и с това. — Риданията й ставаха все по-силни. — Как можеш да се бориш с някой, който те познава по-добре и от самия теб?

— Не знам — меко отвърна Джак. — Не мисля, че някой…

— О, но Ема можеше и точно в това е въпросът. Аз съм продукт на привилегии. Няма нещо, което да съм поискала и родителите ми да не са ми осигурили — всякакви боклуци, независимо колко са скъпи. И до какво доведе това? Направи ме мека. Това ми каза той: „Ти си мека като шкембето на свиня, въргаляш се в пари, престиж и привилегии и какво можеш да покажеш? Гади ми се от теб, но ти можеш да промениш това и да станеш здрава като върха на пирон и твърда като скала, стига да положиш усилия, за да го постигнеш. Като най-добрата ти приятелка, като Ема.“ — Тя се вкопчи в Джак, сякаш той бе спасителен пояс и единственият й шанс да не се удави в морето на собствените си чувства. — А аз толкова много исках да бъда като Ема. Той знаеше това, точно както знаеше и всичко друго за мен. Знаеше колко много завиждам на Ема. Знаеше, че макар да я обичах, аз й завиждах за онова, което имаше — и което не беше пари, престиж или привилегии. Тези неща бяха също толкова фалшиви, колкото слаба бях аз самата. А тя беше жилава и твърда. Можеше да бъде всичко, което пожелае, и това й идваше отвътре. Ема беше всичко, което някога бях мечтала да бъда, а аз бях едно нищо, абсолютно нищо.

— Какво става тук?

Джак притисна Али по-близо до себе си, сякаш за да я защити от въпроса на Аника.

— Нищо — отвърна той. — Тя е тук, на това далечно място, просто й е мъчно за дома — това е всичко.

— Това е всичко?

Той усети скептицизма в гласа й и отвърна може би малко по-рязко, отколкото възнамеряваше:

— Това е достатъчно, повече от достатъчно.

— Разбира се, че е така.

Аника се обърна и се отправи към банята. На фона на постепенно отслабващите ридания на Али звукът от течащата вода почти не се чуваше през затворената врата.

— Всичко е наред — каза той. — Всичко ще се оправи.

— И аз това искам. Не знаеш…

Но той знаеше, защото и той искаше същото. Кошмарът със смъртта на Ема, последван от отвличането на Али — още един кошмар за всички. Къде свършваше всичко това и кога щеше да свърши? Ако то вървеше към своя край, защо просто не свършваше и защо двамата с Али продължаваха да страдат толкова?

Той направи съзнателно усилие да я отстрани на една ръка разстояние от себе си и след това я накара да го погледне.

— Трябва да спреш да се самоизмъчваш и да се вслушваш в чувството си за вина. Ти си смела, умна и съобразителна. Може би Ема е била катализаторът, но тези качества са били вътре в теб. Те не принадлежат на друг, а са твои.

— Нали не само вината е онова, което ни свързва, Джак? — Очите на Али, все още пълни със сълзи, потърсиха неговите и по лицето й премина бледо подобие на усмивка. — Ще ми е много неприятно да мисля…

— Не е само тя — прекъсна я той. — Разбира се, че не е само тя.

— Но Аника мисли така. Сигурна съм в това.

— Това безпокои ли те?

— Иска ми се да не беше така — призна тя и се опита да се засмее, докато бършеше следите от сълзи по лицето си.

— Нали си спомняш, че тя е „смахната кучка“?

— Не е, ти знаеш, че не е. — Този път Али наистина се засмя.

— Какво те накара да промениш мнението си? — Джак беше донякъде изненадан.

— Не знам, аз…

— За бога! Стига сълзи вече! — прекъсна ги Аника за втори път.

Тя беше излязла от банята и сушеше с кърпа наклонената си на една страна глава.

— С този нещастен вид всеки ще помисли, че сте руснаци. Хайде, какво чакаме?

Джак и Али подскочиха като ужилени. Али мина покрай Аника и се отправи към банята, а Джак рече:

— Трябва да стигнем до Алуща. Най-безопасно ще е да пътуваме с кола.

— А също така и най-бавно — възрази Аника и хвърли влажната кърпа върху дивана на мястото, където допреди малко беше седяла Али, а преди нея — Ема.

Наблюдаваше Джак, за да види дали ще възрази, или поне дали ще направи някакъв коментар. Когато той не каза нищо, тя продължи:

— Ще ни отнеме твърде дълго време да стигнем до крайбрежието с кола. Освен това по пътя оттук до Кримския полуостров има редовни блокади за залавяне на контрабанда. За наш късмет разполагаме с твоя личен самолет.

— Самолетът не е мой — уточни Джак, — но разбирам какво имаш предвид.

Докато Али отиде да се облича, той извади мобилния си телефон и набра номера на пилота.

— Дайте ми четирийсет минути и ще съм готов — увери го мъжът, — но трябва да заявя план за полета. Къде отиваме?

— До летището, което е най-близо до Алуща — отвърна му Джак, — на Кримския полуостров, на брега на Черно море.

— Веднага се заемам — обеща пилотът и прекъсна връзката.

Четирийсет минути по-късно тримата пристигнаха на летище „Жуляни“.

 

 

— Северното летище на Симферопол.

— Къде? — Кириленко притисна толкова силно мобилния телефон към ухото си, че хрущялът го заболя. — Къде, по дяволите, е това?

— Крим. — Гласът на помощника му се разнесе през слушалката строго и остро като пирон, забит в консервена кутия. — Появила се е на камера за наблюдение на летище „Жуляни“, докато е минавала през ВИП терминала.

— ВИП терминала? — Кириленко, който шофираше обратно към Киев след безплодното търсене в Бровари, се опита да осмисли информацията, стигаща до него твърде бързо. — Първо ми кажи дали Аника Дементиева е била сама.

— Била е с мъж и момиче — отвърна помощникът му.

Кириленко извади мобилния телефон на Лимонев и погледна отново снимката с ниска резолюция на хората, хванати да излизат от дачата на Рочев. Той си припомни трите следи в гората — от мъж, жена и дете. „Да, точно така!“ — помисли си развълнувано той. Най-сетне беше попаднал на нещо.

— Взе ли снимките им от камерата за наблюдение?

— Разбира се. На бюрото ви са.

— Кажи ми, че си открил защо Аника Дементиева и приятелите й са били във ВИП терминала.

— Имам информацията някъде тук. — Чу се шум от прелистване на листа. — Качили са се на частен самолет за Симферопол, както вече споменах.

Кириленко се намръщи. Нещо тук не се връзваше.

— Откога бегълците имат достъп до частни самолети?

— Не знам.

— Ами, по дяволите, тогава няма да е зле веднага да разбереш!

— Вече опитах — оправда се помощникът му. — Но самолетът е американски и се намира под пълна дипломатическа защита. Не можах да разбера нищо за него, освен следващата му дестинация, която е достъпна, ако човек разполага с подходящи контакти.

Помощникът му, естествено, се опитваше да навакса пред шефа си червените точки, които току-що беше изгубил, но Кириленко почти не му обърна внимание. Обля го студена пот. Помисли си, че това сигурно е работа на Хари Мартин, и го обхвана паника. Този кучи син го беше изиграл — през цялото време е знаел за връзките между Аника и Карл Рочев или поне е подозирал за тях. Американецът сигурно беше разбрал веднага щом Кириленко го беше завел при дачата на Рочев. Ето защо го бе изпратил в онзи абсурден град Бровари, а той самият се беше върнал веднага в Киев. Било е хитрост, за да отвлече вниманието му, докато Хари Мартин се е готвел да хване Аника като риба на въдица. Той избърса потта от очите си. За бога, какво ли си бяха наумили американците?

Мислите му бяха толкова объркани, че за малко не изпусна следващите думи на помощника си.

— Както казах, северното летище на Симферопол се намира в Крим, приблизително по средата между Балаклава и Алуща.

Първоначалната му паника се превърна във възмущение, че е бил манипулиран от американците — точно от тях!, — и след това в ярост, насочена конкретно към Хари Мартин. Това му помогна да възвърне хладнокръвието си. Той мрачно си каза, че ако Хари Мартин смята да играе по този начин, то Кириленко щеше да го бие в собствената му игра.

— Аз съм само на двайсет минути от Киев — каза той и се насочи директно към летището. — Искам да съм на следващия самолет от „Жуляни“ до Симферопол.

— Предполагам, че ще искате две места — едно за вас и едно за Хари Мартин — рече помощникът му.

— Едно място. — Кириленко набираше скорост. — Ако Мартин попита, ще му кажеш, че още съм в Бровари и съвестно си върша работата. И ако се изпуснеш пред американците къде съм отишъл, лично ще те застрелям в тила.