Пол Хофман
Петата погибел (2)

1.

„Балада за Томас Кейл, Ангелът на Смъртта“ е една от най-бездарните поеми, излизали някога от Службата за разпространение на Вярата на Обесения Изкупител. Впоследствие тази институция става тъй прочута с умението си да измисля опашати лъжи в полза на Изкупителите, че изразът „от монах го чух“ се превръща в пословица.

Книга четирийсет и седма:

Спорът

„Събуди се! Виж, изгрев сред мрака дълбок

разкрива Лявата ръка

на Всевишния Бог.

Кейл зове се той, на Смъртта херувим

и юмрукът му мощен е непогрешим.

Срещу Папата тръгнаха убийци проклети,

но тогава Кейл въже си изплете

и се престори уж, че избяга

на Светилището любимо от прага,

и своя наставник Боско привидно отхвърли,

та в защита на Светия отец да се хвърли.

Във Мемфис, града на поквара и гнет

Кейл спаси една принцеса със сърце от лед.

С магии и сласт искаше тя да го погуби,

а щом той каза «Не» — тя убийци подкупи.

Баща й отдавна плетеше срещу Папата мрежи,

Изкупителите нападна с такива кроежи,

но край Силбъри Хил коварният враг

срещна Принцепс, Боско и Кейл и бе изтребен до крак.

Тъй империята на Мемфис загина,

а Кейл заедно с Боско отново замина

да се бие срещу еретиците Антагонисти.

Нека се молим за Папата и Изкупителите чисти.“

Общоизвестно е, че истинските събития преминават в историята и биват преобразени според предразсъдъците на онзи, който ги записва. После историята бавно се превръща в легенда, където всички факти са замъглени въпреки интереса на разказвачите, които вече са мнозина, различни и често си противоречат. Накрая, може би след хилядолетия, всички намерения, добри или зли, всички лъжи и всички истини се сливат в универсален мит, където всичко може да е вярно или невярно. Вече няма значение. Но истината е, че много неща се отклоняват от факта почти веднага, след като са се случили, и още преди залез-слънце започват да се преобразяват в необятната мъгла на митовете. Така например, цитираните по-горе стихове са написани само два месеца след събитията, които тъй неудачно се мъчат да обезсмъртят. Нека да ги прегледаме ред по ред.

Когато го доведоха в зловещото Светилище на Обесения Изкупител, Томас Кейл едва бе навършил три или четири години (никой не знаеше точната му възраст, а и никой не даваше пет пари за нея). Веднага след пристигането си момченцето привлече вниманието на един от свещениците на тази най-страховита религия, Изкупител Боско, споменат на три пъти в поемата — вероятно защото именно той заръча да я напишат. Не си въобразявайте, че стиховете са били вдъхновени от нещо тъй простичко като човешка суета или амбиция.

Мрачната слава на Изкупителите идваше не само от суровите им възгледи за греховната човешка същност, но и от стремежа им да наложат тези възгледи чрез бойни завоевания, осъществявани от техни монаси, повечето от които бяха обучени не на молитви, а на бойни умения. Най-интелигентните и най-благочестивите (границата между двете лесно се губеше при Изкупителите) имаха задачата да осигуряват разпространението на правата вяра в множество завладени и препокръстени страни. Останалите попадаха във въоръженото крило на Единствената истинска вяра — Бойците, където растяха и често умираха (стига да имаха този късмет) в многобройни казарми, най-голямата от които се наричаше Светилището. Именно в Светилището Боско избра Кейл за свой личен ученик — особена чест, на която би могло да издържи само дете с нечовешка издръжливост. Докато навърши четиринайсет (или петнайсет) години, Кейл се превърна в студено и пресметливо същество, каквото за нищо на света не бихте желали да срещнете в някоя мрачна уличка или където и да било другаде, водено само от две чувства — безгранична ненавист към Боско и пълно безразличие към всичко останало. Но лошият късмет на Кейл щеше да стане още по-лош, когато той отвори една погрешна врата в погрешното време и завари Лорда на Дисциплината, Изкупител Пикарбо, да прави дисекция на едно издъхващо момиче, докато друго, все още живо, очакваше същата ужасна съдба. Самосъхранението надделя над съчувствието и ужаса, Кейл тихичко затвори вратата и се оттегли. Но в миг на безумие, за който той сетне твърдеше, че вечно ще съжалява, погледът на младата жена, очакваща да бъде жестоко изкормена, го накара да се върне и в последвалата схватка да убие един човек, може би десети по ранг след самия Папа. Вече сте чули достатъчно за Изкупителите, за да ви е ясно каква съдба можеше да очаква Кейл — със сигурност огласена от диви писъци.

Ако бягството от Светилището беше лесно, Кейл отдавна нямаше да е там. И макар че той наистина използва въже, както се твърди в „Балада за Томас Кейл“, нямаше никакъв заговор за убийство на Папата — поредната измислица на Боско, за да прикрие бягството на своя ученик, когото държеше на всяка цена да върне обратно, а причината за това нямаше нищо общо със странните и гнусни дела на Пикарбо. Поемата обаче не споменава, че Кейл бе придружен от още трима: спасеното момиче, Хенри Мъглата — единственото момче в Светилището, към което той проявяваше известна търпимост — и Клайст, към когото се отнасяше, както към всички, тоест с подозрение и неприязън.

Интелигентността на Кейл, изострена от дългогодишното обучение, му помогна да избегне преследването на Изкупителите, но обичайният му лош късмет сблъска четиримата бегълци с кавалерийски патрул на Матераците от големия град Мемфис — място, по-пъстро и по-богато от Париж, Вавилон или Содом — още една от редките частици истина в „Балада за Томас Кейл“. В Мемфис четиримата привлякоха вниманието на канцлера Випонд и неговия непрокопсан полубрат ИдрисПюк, който по причини, неясни дори за самия него, хареса Кейл и му предложи нещо, което момчето не бе срещало никога — мъничко човешка топлина.

Но човещината далеч не бе достатъчна, за да спечели доверието на Кейл, чиято подозрителност и враждебност бързо разбуждаха омраза у почти всички срещнати — от Кон, златното момче на клана Матераци, до прекрасната Арбел Матераци. Наричана обичайно „Лебедовата шия“ (и това не е случайно съвпадение с лютата ненавист към лебеда в онзи сън, откъдето започна нашият разказ), тя бе дъщеря на човека, който властваше над империята на Матераците — тъй необятна, че слънцето никога не залязваше над нея. Боско обаче бе заложил изключително много на злобата на Кейл и нямаше намерение да остави момчето да я използва там, където тя можеше само да го погуби. Не е изненадващо, че младеж като Кейл неминуемо трябваше да се влюби във високомерната красавица Арбел Матераци, въпреки цялата й неприязън към него. Тя продължаваше да го смята за груб наемник, дори — или именно — след като той я спаси чрез безмилостен и смъртоносен акт на жестокост (обявен по-късно от неговите врагове за проява на долнопробно перчене). Оплакването на Клайст, че където попадне Кейл, скоро почват и погребения, стана по-разбираемо, особено за ИдрисПюк, който видя с очите си хладнокръвната му жестокост при спасяването на Арбел. Но чуждото и странното може да се окаже опияняваща напитка за младите, откъдето идва и намекът в баладата, че прекрасната Арбел се е опитала да съблазни Кейл. Само че нямаше никакво съблазняване, ако под тази дума се разбира преодоляване на нечия съпротива; нямаше и момент, в който от устните му да се е отронила думата „не“ или някакъв друг израз на възражение. Тя със сигурност не изпрати срещу него наемни убийци, и както се пошегува Клайст по-късно, когато прочете поемата, не би имала и причина да го стори, тъй като твърде много хора жадуваха да убият Кейл съвършено безплатно.

Също тъй недостоверно е твърдението, че бащата на Арбел някога е имал и най-малкото намерение да нападне Изкупителите. Въображаемата му агресия бе измислена от Боско, само за да осигури на началниците си повод да започнат война с една-единствена цел — връщане на Кейл в Светилището. И понеже резултатите никога не отговарят на предвижданията ни, страдащата от епидемия армия на Боско под командването на Изкупител Принцепс в крайна сметка бе притисната в капан от десетократно по-мощната армия на Матераците близо до Силбъри Хил. Последвалата битка се разигра пред очите на ужасения Кейл (който по волята на обстоятелствата бе разработил бойните планове и на двете армии) като смес от лош късмет, хаос, кал, безумие и липса на контрол над тълпите, предизвикала едно от най-смъртоносните преобръщания на ситуацията в цялата военна история.

Смаяният Боско се оказа победител на Мемфис; в ръцете му попаднаха всички завоевания и богатства, освен онова, което желаеше — Томас Кейл. Но Боско отдавна имаше пръст в една от най-гнусните афери на Мемфис, ръководена от изумителния търгаш и сводник Кити Заека. Кити знаеше, че Кейл се е влюбил с цялото си неопитно сърце в красивата Арбел, а след време откри и това, че нейната пламенна страст към това необикновено момче е започнала да прегаря — странен плод, както се пошегува Кити, за подобно парниково цвете. Толкова по-добре за Боско, чиито хора бяха пленили Арбел. Щом пристигна в Мемфис, Боско използва дълбоките си познания за човешката същност — срещу които младата принцеса не можеше да се бори, въпреки цялата си интелигентност — и убедително я заплаши, че ще опустоши целия град, ако тя не му предаде своя любовник. Същевременно я увери — както се оказа, съвсем искрено — че не възнамерява да му причини зло. Така тя предаде Кейл, ако станалото може да се нарече предателство, но никой не узна какво става в душата й. В крайна сметка Кейл доброволно се отказа от свободата, като постави само едно допълнително условие — освобождаването на Хенри Мъглата и Клайст — и едва тогава научи, че жената, която обичаше с цялото си сърце, го е предала на човека, когото ненавиждаше повече от всичко на света. Това ни води към последните стихове от „Балада за Томас Кейл“, описващи как героят тръгва през пущинака, а в гърдите му бушува люта омраза към жената, която някога е обичал, и към човека, от когото е чул главозамайващи разкрития за самия себе си. Боско му бе казал да спре да се самосъжалява, защото той не е личност, не е човек, който може да бъде обичан или предаден, а самият Ангел на Смъртта, както твърди баладата. И идва моментът да се захване сериозно с божествената си мисия.

От тук нататък всичко е чистата истина.

 

 

Има и по-високи върхове от Тигровата планина; има далеч по-опасни за изкачване, чиито главозамайващи висоти и смъртоносни пукнатини вледеняват душата със своята враждебност към всичко живо. Но няма нито една по-впечатляваща, по-вдъхновяваща, по-смайваща със своето самотно великолепие. Огромната й конична форма се издига над Таметските равнини, които я обкръжават почти отвсякъде и се простират в далечината, тъй че от осемдесет километра разстояние величествената й симетрия изглежда като сътворена от човешки ръце. Но нито един човек в цялата история на света, та бил той и върховен егоист като Ехнатон или Озимандиас, не би могъл да изгради подобен връх. По-отблизо се разкрива свръхчовешката му необятност, надхвърляща стотици хиляди пъти великата пирамида на Линкълн. Не е трудно да се разбере защо най-различни вероизповедания са я смятали за единственото място в света, откъдето Бог може да говори пряко на хората. Именно навръх Тигровата планина Моисей получил каменните скрижали, върху които били изписани всичките шестстотин и тринайсет Божи заповеди. Пак там, като дан за победата срещу амонците, Галаадецът Ефтай — крайно неохотно, трябва да се признае — прерязал върху олтара гърлото на единствената си дъщеря, след като бил обещал да принесе в жертва на Бога първата жива твар, която срещне на прибиране у дома. Тя охотно се съгласила, а клетият Ефтай до последния миг се надявал на милосърдна намеса — глас, пратеник от небесата, сурово, но състрадателно доказателство, че всичко това е само изпитание на вярата. Ала Ефтай слязъл сам от Тигровата планина. И отново там, върху Голямата издатина малко под линията на вечните снегове, самият Сатана предложил на Обесения Изкупител власт над целия свят.

От друга страна Планинарите — племе без особен интерес към религията, което владееше Тигровата планина вече над осемдесет години — я наричаха Великия тестис. Причината за това започна да интригува Кейл, докато се изкачваше из предпланините заедно с Боско и трийсет телохранители.

Би било крайно неточно да опишем настроението на Кейл като „гнусно“. В нито един някога съществувал език няма дума, способна да опише кипящия хаос в сърцето му, отвращението към мисълта да се върне в Светилището и горчивия гняв от предателството на Арбел Матераци, наричана от всички Лебедовата шия, за чиято грациозност и красота едва ли може да се намери по-висша възхвала от това прозвище — както и за пъргавината на дългите й нозе, главозамайващо тънкото кръстче и извивката на гърдите й (те не бяха горделиви, а влудяващо високомерни). Тя беше лебед в човешко тяло. През ума на Кейл непрестанно се нижеха видения как прекършва шията на омразната лебедица, а после чудодейно я съживява, за да я убива отново и отново — ту с един жесток удар, ту с бавно душене, ту като изтръгне и изгори сърцето й, а сетне грижливо разрови пепелта, за да е напълно сигурен.

За двете седмици, откакто напуснаха Мемфис, той не проговори нито веднъж. Дори не попита защо насред Келявите земи внезапно се отклониха от пътя към Светилището. Отначало Боско смяташе, че ще е по-добре да остави гнева на своя бивш ученик постепенно да тлее. Но той бе подценил неговата способност за безмълвна ярост и накрая реши да наруши мълчанието.

— Отиваме на Тигровата планина — каза Изкупител Боско тихо и дори с известно съчувствие. — Там има нещо, което искам да ти покажа.

Когато в нечие сърце кипи тъй мощна ненавист към определен човек, би било логично да не му останат сили за подобна омраза към другиго. Отчасти това е вярно, но когато ставаше дума за ненавист, сърцето на Кейл бе изваяно от еластичен и здрав материал. Омразата му към Боско просто се измести от центъра на огъня към жаравата отстрани, сякаш за да остане топла в очакване да бъде върната на старото място. И все пак, въпреки препълващата го в момента ненавист, Кейл неволно се питаше каква е причината за огромната промяна в отношението на Боско към него. Още от най-ранното му детство Боско го управляваше като кораб в буря — неуморно, безжалостно, непреклонно, жестоко, без да му дава нито миг за отпускане или отдих. Ден след ден, година след година той го пребиваше до припадък, учеше и наказваше, наказваше и учеше, докато накрая престана да съществува разлика между едното и другото. Сега той излъчваше само сдържаност, мекота и едва ли не нещо подобно на нежност. Какво ставаше? Отговор нямаше, дори ако Кейл успееше да намери сили за любопитство сред непрестанните си видения как да погуби Арбел Матераци (да я пребие с тояга, да я разпъне на колело, да я удави в планинско езеро сред бурните овации на тълпата). Но въпреки чудовищния грохот на чукове в душата му, някаква частица от Кейл обръщаше внимание на терена, през който се движеха, и това му носеше мигове на разбиране, ала не и на разведряване — нищо не бе в състояние да разведри мрака около него. Сега той виждаше защо наричат планината Великия тестис. Гледани отблизо, гладките очертания изчезваха, превръщаха се в терен, прорязан от стръмни хребети, водещи винаги към водата, която ги бе изваяла, но се срещаха странични и напречни възвишения, лъкатушещи насам-натам и дори поемащи в обратна посока на местата, където скалата е най-твърда. Отблизо преживяването бе като на нищожна мушица, опитваща да се промъкне през гъсталака около слабините на великан.

Движението из този заплетен лабиринт би било безкрайно трудно въпреки факта, че теренът не беше особено стръмен, ако не съществуваше тясното шосе, изградено от Планинарите, което лъкатушеше през хребетите и многобройните засипани оврази и дефилета. То не бе създадено като преднамерено богохулство, а само за да осигури достъп до солните залежи, осейващи планинските склонове. За осемдесетте години, през които държаха под своя власт това най-свещено за Изкупителите място, Планинарите издълбаха огромна мрежа от тунели. Независимо дали богохулството бе преднамерено, или не, когато отново си възвърнаха силите и властта след дългите религиозно-граждански войни, Изкупителите го наказаха най-безмилостно, като изтребиха до крак всички Планинари — мъже, жени и деца.

Отвъд Великия тестис склонът ставаше по-стръмен, но не много. Макар и висока, Тигровата планина не беше особено трудна за изкачване. Сред този по-открит пейзаж се мяркаха множество тесни дупки — порутени входове на шахти към солните пластове, лежащи на дълбочина между десет и трийсет метра под повърхността. Въпреки мълчанието и лошото настроение, Кейл неволно се заглеждаше към интригуващите подробности на тия свещени места. Но макар тук да нямаше дълбоки пукнатини и опасни чукари, изкачването неминуемо ставаше по-трудно, и скоро им се наложи да слязат от седлата и да поведат конете нагоре по неравни и криви пътеки. Най-сетне стигнаха до тесен проход между стръмни скални стени.

Макар че още бе ранен следобед, Боско нареди на хората си да спрат на бивак, после се обърна към Кейл и го заговори за втори път:

— Те ще останат тук. Ние трябва да продължим. Има нещо, което искам да ти покажа. А и трябва да си изясним отношенията. Единственият изход от тази част на планината минава през този проход. Ако се опиташ да слезеш сам, знаеш какво ще се случи.

С това кротко изречено предупреждение той тръгна нагоре през прохода, и Кейл го последва. Изкачваха се около трийсет минути; Кейл спазваше постоянна дистанция от десетина метра зад бившия си учител, докато не достигнаха една площадка с ширина около двайсет метра. От едната страна имаше простичък, но красиво изработен каменен олтар.

— Това е мястото, където Ефтай удържал своята клетва пред Бога и принесъл в жертва единствената си дъщеря.

Гласа на Боско прозвуча странно, без капка преклонение и почтителност.

— А аз предполагам — отговори Кейл, — че онова петно отстрани би трябвало да е нейната кръв. Силна кръв ще да е имала — още да си личи цели хиляда години, след като се е разплискала по планинския склон.

— За Бога няма невъзможни неща. — Двамата се спогледаха за момент. — Никой не знае къде е я е убил. Този олтар е построен заради вярващите, на някои от които се разрешава да идват тук на Зли петък. Един ден след тяхното посещение идва художник и изрисува петното отново, така че да има време да остарее до следващата година.

— Значи не е истина.

— Що е истина? — рече Боско, без да очаква отговор.

След два часа бяха само на около петстотин метра под линията на снеговете и започнаха последното изкачване, преди да могат да разговарят със самия Бог. Но точно там Боско зави настрани и тръгна през планината, успоредно на снежната пелена. Разреденият въздух затрудняваше всяко движение, макар че вече не се катереха. В главата на Кейл се надигаше мъчителна болка. Докато заобикаляха едно малко възвишение, той за момент изгуби Боско от поглед и когато отново го зърна, едва не се блъсна в него. Изкупителят бе спрял и напрегнато се взираше в една плоска скала, стърчаща от планината като изоставено начало на мост.

— Това е Великата издатина, където Сатаната изкушавал Обесения Изкупител, като му предлагал власт над целия свят. — Той се обърна, погледна Кейл и посочи края на издатината. — Искам да дойдеш там с мен.

— Първо ти.

Боско се усмихна.

— Поверявам ти живота си, както и ти ми поверяваш своя.

— Не съвсем — отговори Кейл, — като се има предвид, че долу ни чакат трийсет пазачи с не твърде благи намерения.

— Така си е. Но мислиш ли, че бих си направил целия този труд само за да се опитам да те хвърля от планината?

— Изобщо не желая да мисля за теб.

Някога Боско би пребил жестоко Кейл за подобна дързост. И Кейл би му позволил да го стори. Точно в този момент той осъзна, макар и съвсем смътно, колко голяма промяна е настъпила в отношенията между тях двамата само за няколко месеца.

— А ако откажа?

— Не мога да те принудя, и няма да се опитвам.

— Но ще заповядаш да ме убият.

— Откровено казано, не. Но колкото и голяма да е омразата ти към мен — нещо, което ме наскърбява дълбоко — вече би трябвало да си осъзнал, че ти и аз сме обвързани с неразрушими въжета… мисля, че точно този израз използва в посланието си към Арбел Матераци, когато напускахме Мемфис.

Може би Боско усещаше, че Кейл е готов всеки момент да му строши врата. Но дори и да усещаше, не го показа. И все пак в него имаше някаква тревога — неразбираемата за Кейл тревога на човек, който от все сърце иска да му повярват, да го разберат, и се бои, че няма да успее.

— Освен това — добави Боско, — трябва да знаеш нещо за родителите си.

С тези думи той тръгна по грубия гранит на Великата издатина. За момент Кейл се загледа след него, потресен от казаното, както и се полагаше. Не е лесно да си представим чувствата на човек като Кейл, за когото идеята за майка и баща беше също тъй условна, както би се сторила идеята за море на някой селянин от континенталните равнини. Какво ли би изпитал такъв човек в момента, когато му кажат, че океанът е отвъд следващия хълм? Кейл тръгна по Издатината доста по-предпазливо от Боско — той не се страхуваше от височини, но не ги обичаше. Освен това Издатината под краката му изглеждаше много по-крехка, отколкото гледана от разстояние. Когато се приближи до Боско, бившият му наставник се отдръпна така небрежно, сякаш стоеше на тренировъчната площадка в Светилището, и с жест покани Кейл да застане до него, само на няколко сантиметра от страховитата бездънна пропаст.

Кейл огледа света и го обзе чувството, че е увиснал насред самото небе; с разтуптяно сърце и смаяни очи той виждаше на безкрайни километри наоколо необятното синьо небе отгоре и жълтата пръст отдолу, която се извиваше, за да го срещне в дъга от блестяща виолетова мараня. Сякаш пред взора му се разстилаше целият свят, а не само дъга от около осемдесет километра. Няколко минути Боско мълча, докато Кейл гледаше потресен безкрайната шир. Накрая Кейл се обърна към него.

— Е?

— Първо — за родителите ти. Чух слухове… — Той помълча за миг. — … слухове от Мемфис, малко след като ти уби Соломон Соломон.

— Той си получи заслуженото, което не бих казал за хората, които ти ме накара да убия.

От многото им неприятни общи спомени този бе най-лошият. Убеден, че убийствената дарба на Кейл е божествено вдъхновение, Боско дори не си бе помислил, че принудата да се бие до смърт срещу няколко опитни, макар и осъдени войници може да бъде дълбоко травмираща за едно момче на дванайсет или тринайсет години, колкото и да е тренирано и коравосърдечно.

— Сърцето ми беше готово да изхвръкне от гърлото през всяка секунда, когато си мислех, че си в опасност.

Това не беше лъжа, или поне не съвсем. Отначало той бе изпаднал във възторг от смъртоносното доказателство за убийствения талант на момчето. Подобно великолепие можеше да се обясни само с религиозен екстаз. Но след шестата смърт Боско осъзна, че Бог може да се засегне от неговото желание за доказателство и да накаже високомерието му, като позволи Кейл да бъде наранен. Именно тази мисъл накара Боско изведнъж да се изплаши за Кейл и да сложи край на клането.

Единствено смайването попречи на Кейл да го хвърли веднага от Издатината. Човекът, който го пребиваше по всяка възможна причина, измислена от злобното му въображение, и още толкова пъти съвсем без причина, сега признаваше, че се е тревожил за него през цялото време, и то с тон, способен да размекне и най-коравото сърце. Но сърцето на Кейл бе далеч по-кораво от всяко друго. Той пощади живота на Боско само защото любопитството му надхвърляше дори омразата. А освен това не забравяше за трийсетте свирепи негодници, които го чакаха долу.

— Разкажи ми за слуховете.

— След като ти го уби, плъзна мълва, че Изкупителите са те отвлекли още като бебе от едно семейство, свързано пряко с Дожа на Мемфис — че по рождение си Матераци, и то не от най-незначителните.

Може ли тишината да бъде зашеметяваща? Бихте повярвали в това, ако стояхте до тях на Великата издатина.

— Вярно ли е? — гласът на Кейл неволно спадна до шепот. Настана кратко мълчание.

— Ни най-малко. Твоите родители бяха неграмотни селяни без значение за когото и да било.

— Убихте ли ги?

— Не. Те на драго сърце те продадоха за шест пенса.

Дори Боско се изненада от дивия смях, който последва думите му.

— Мислех, че може да се разочароваш — заради Матераците, искам да кажа — но нима те радва, че си бил купен за шест пенса?

— Не е важно какво ме радва. Защо сме тук?

Боско отново се загледа към просторната равнина под тях.

— Когато Бог решил да създаде човешкия род, взел ребро от първото си велико творение, ангела Сатана. И с реброто на Сатаната създал първия човек от земна пръст. Недоволен, че докато спял, Бог взел реброто му, без да го пита, Сатаната се разбунтувал срещу Господа и бил низвергнат от небесата. Но Бог се смилил над човешкия род, защото било грешка да го сътвори от реброто на тъй коварен слуга. И понеже грешката била негова, Бог пратил много пророци да спасят човечеството от собствената му същност, като се надявал така да извади на бял свят всички онези хубави неща, заради които го бил създал. Накрая, в отчаяние, изпратил собствения си син да ги спаси. — Боско леко се завъртя с изражение на крайно учудване и в очите му бликнаха сълзи. — Ала те го обесили.

Той пак замълча за две-три минути.

— Тъй милостив е Господ Бог, че размишлявал печално над тази ужасна рана цели хиляда години. През цялото това време той прехвърлял в ума си всичко хубаво, всичко добро за хората. Но винаги чувал и виждал непоносимия сблъсък между Божественото и злата отрова, вградена в човека поради неговата любяща, но ужасяваща грешка.

Отново настана кратко мълчание, докато той се вглеждаше в зашеметяващия пейзаж под Издатината. Когато пак заговори, гласът му бе станал още по-мек и разсъдлив.

— Сърцето човешко е дребно, но желае големи неща. Само по себе си не би стигнало за вечеря на куче, но и целият свят не може да го засити. Човекът не жали нищо живо; той убива, за да се нахрани, за да се облече, за да се украси; убива, за да нападне и за да се защити; убива за знания и за забавление; убива заради самото убийство. Изтръгва червата от агнето и с тях свири на арфа; взема смъртоносния зъб на вълка и с него вае прекрасните си произведения на изкуството; от слонските бивни прави играчки за децата си.

Боско пак се обърна към Кейл — в очите му грееше цялата обич и надежда на любящ родител, копнеещ отчаяно да бъде разбран от съществото, което обича най-много на този свят.

— А кой да унищожи него, унищожителя на всички останали? Ти. На теб се пада да изтребиш човека. Цялата земя ще превърнеш в необятен олтар, върху който да бъде принесено в жертва всичко живо — без край, без мярка, без отдих, докато не бъде унищожено всичко, докато не изчезне злото, докато смъртта не намери своята смърт.

Боско се усмихна на Кейл с търпеливо и искрено разбиране.

— Защо би сторил нещо тъй ужасно? Понеже е в природата ти да го направиш. Ти не си човек, а въплътен Божи гняв. В теб има достатъчно от човешкото, за да искаш да бъдеш различен. Ти искаш да обичаш, искаш да проявяваш съчувствие и милосърдие. Но в сърцето си знаеш, че не си такъв. Ето защо хората те мразят, и колкото повече се мъчиш да ги обичаш, толкова повече се страхуват от теб. Ето защо момичето те предаде, и всички ще те предават, додето си жив. Ти си вълк, който се мъчи да повярва, че е агне. Откъде си мислиш, че идва твоят талант да раздаваш злини и смърт? Ти убиваш със същата лекота, както хората дишат. Попадна в най-големия град на света, и въпреки най-добрите ти намерения трябваха само шест месеца, за да го превърнеш в руини. Ти не носиш бедствия, ти самият си бедствие. Ти си Мрачният жътвар, Ангелът на смъртта, независимо дали ти харесва, или не. Но ако не ти харесва, добре ще е да привикнеш да бродиш там, където всички ще те презират и ще се мъчат да те убият, без сами да знаят причината. Ела с мен, и когато работата ти бъде завършена, когато всичко живо умре, ще се върнеш отново тук, за да бъдеш възнесен на небесата. Това е единственият начин някога да намериш покой. Уверявам те.

След три часа двамата бяха слезли при чакащите ги Изкупители, и тази вечер Боско говори с уважение на мълчаливия Кейл до късно през нощта.

— Знаеш ли защо Бог те е създал?

Това беше добре познат цитат от Катехизиса на Обесения Изкупител. Кейл предпазливо отговори също с цитат:

— Създал ни е, за да го опознаем и обикнем.

— Смяташ ли, че е постъпил добре?

— Не и според моя личен опит — каза Кейл, — но може би просто не съм имал късмет.

— Но твоят опит доста се разшири през последните осем месеца. Всъщност бих казал, че се разшири уникално. Очевидно Бог е благословил бягството ти и всички последвали невероятни събития, именно за да можеш да отговориш на въпроса. Ти вървя рамо до рамо с великото и доброто на този свят, бе обичан по всички възможни начини от най-красивите, извърши огромни услуги и в замяна получи огромни предателства.

От гледна точка на Боско всичко това имаше голямото предимство да съвпада в общи линии с убежденията на младежа — истината и самосъжалението се сливаха в едно хармонично цяло.

— Бих казал — продължи Боско, — че си разбрал по-добре от когото и да било простата истина: човек за човека е вълк.

— Лицемери — отвърна Кейл. — Напоследък срещнах мнозина от тях. Сега разбирам колко ги има по света.

— Камък в моята градина, предполагам — каза Боско, без да се обижда. — Ако е тъй, боя се, че трябва да обясниш защо.

— Как можеш да ме гледаш в очите и да говориш за предателство?

— Все още не те разбирам. Да предположим, че бях те оставил в ръцете на хора, готови да те продадат за шест пенса. Веднага щом проходиш, щяха да те изправят зад ралото да се взираш в задника на коня по петнайсет часа на ден — глупав, невеж, вероятно мъртъв, преди да навършиш сегашната възраст. Обикновено нищожество.

— Бог е бил милостив. Освен това нали каза, че съм особен.

— Много хора се раждат особени. Както казва Обесения Изкупител, „Твърде много цветя се раждат, за да разцъфнат невидени от никого и да похабят аромата си в пустинния въздух“.

Кейл се засмя.

— Цвете? Вярно, аз съм по-ароматен и по-цветист, отколкото предполагат хората.

— Тогава нека го кажа по-ясно: ти си роден, за да прегазиш през кръв до престола на Бога. Мнозина са звани, малцина са избрани. Но аз те избрах и те направих годен да бъдеш носител на обещания край.

— Имаш ли представа колко безумно звучи това?

— Имам. Понякога се съмнявам в разсъдъка си. — Той се усмихна със странно обаятелна смес от притеснение и подигравка.

— И?

— Тогава си давам сметка що за творение е човекът. Несъвършен в разума, ограничен в способностите, грозен във формата и движенията, свиреп като дявола в действието, плах като крава в страха си. Красота на света? Господар на животните? За мен е просто квинтесенция на праха. — За момент Боско сякаш изгуби нишката, но после се вгледа изпитателно в Кейл.

— Не си ли съгласен?

Кейл не отговори.

— Остави настрани за малко омразата си към мен и помисли какво си видял в този свят. Не си ли съгласен дълбоко в сърцето си?

Отново настана дълго мълчание.

— Продължавай.

— Не за пръв път Господ изтребва човечеството заради неговия провал. Малцина знаят, че е имало човешки род и преди Адам. Бог го унищожил чрез велик потоп, с който залял целия свят и започнал отново.

— Всичко?

— Всичко. До последното стръкче трева.

— Звучи доста лесно. Защо сега да не направи същото?

— Много хора, малко вода. И твърде много трева.

— Папата вярва ли в това?

— Не съвсем — отвърна Боско, — но каквото изгуби на земята, ще бъде загубено и на небето.

— Не те разбирам… О, ясно. — Кейл се замисли за онова, което си мислеше, че е разбрал. — Ти ще убиеш папата, за да заемеш мястото му.

— Ако не те познавах добре, бих казал, че си по-скоро дявол, отколкото ангел. Наистина ли си мислиш, че човек може да убие Божия наместник, без мигновено да си навлече вечно проклятие?

— Навярно не.

Поседяха мълчаливо. Боско искаше Кейл да помоли за обяснение. Кейл разбираше, и въпреки любопитството си не искаше да му достави това удоволствие.

— Папата не е на себе си — заяви Боско.

— А на кого е? — учуди се Кейл. Не беше чувал преди този израз.

— Не, искам да кажа, че не е добре. Стар е и страда от заболяване на ума, което постепенно се влошава. Той забравя.

— И аз забравям.

— Той забравя кой е.

— Ако е толкова зле, скоро ще умре.

— Да, толкова е зле, но хората с подобни страдания често живеят дълго… твърде дълго.

Той погледна Кейл и с наслада усети, че отново има власт над своя ученик.

— Какво трябва да направя? — попита Боско. Това не беше въпрос, а призив към Кейл да покаже умението си за преценка.

— Когато той умре, трябва да бъдеш там и да станеш папа.

Боско се засмя.

— Лесно е да се каже.

— Смей се — каза Кейл, — но греша ли?

— Не, нека да гледаме просто на сложните неща. Това е наистина краят, но какво е началото? Дори за най-умния често се оказва убийствено трудно да се отдръпне от нещо, което цял живот е било под носа му.

— Какви са позициите ти? — попита Кейл след дълго мълчание.

— Превъзходни — разсмя се Боско. — Когато уби Изкупител Пикарбо, ти бе така любезен да ме придвижиш от десети претендент за папството може би до девети.

— Нямаше ли да ме накажеш?

— Трудно е да се каже. Твоите действия по онова време наистина ме притесниха. Плановете ми за теб — за всичко това — бяха нейде в далечното бъдеще. Десетият претендент за папството няма на практика никакви шансове. Твоето изчезване и моето идване да те прибера ускориха всичко по най-странен и неочакван начин. Мемфис падна. Голяма част от заслугата за това беше моя, а останалата е твоя. Вече съм на четвърто място сред претендентите за папския престол. Уви — той се усмихна — в действителност четвъртото място не е кой знае колко по-добро от десетото или двайсетото.

— Кои са на първо и второ?

— Както винаги, хващаш бика за рогата! — иронично подхвърли Боско. — Гант и Парси.

— Никога не съм ги чувал.

— Че откъде да ги чуеш? Тогава погрешно си мислех, че е преждевременно да те запознавам с тия неща.

— Значи сега ще ми кажеш?

— Сега ще те помоля да съобразиш сам.

— Защо не ми кажеш?

— Защото ще разбереш по-добре, ако сам си направиш изводите. А и защото така ще ми бъде по-приятно.

Кое разумно момче не би изпитало любопитство въпреки цялата си омраза, ако чуе, че дяволът, който го е мъчил през целия му живот, се готви да му разкрие тайните си?

— В библиотеката имаше една книга със собствена ключалка — преброяване на населението. Успях да отключа някои други, но не и нея.

— Но успя да я счупиш все пак.

— Колко е голяма империята на Изкупителите?

— Не е империя, а общност. Общността обхваща четирийсет и три страни и според последното преброяване има шанс да осигури изкупление на сто милиона души.

— Колко е голям светът?

— Нямам представа. За Индия и Китай знаем твърде малко. Но колкото до четирите краища на света, без да броим Мемфис, ние сме може би четири пъти по-обширни по площ и многократно по-богати, отколкото смята широката публика.

— Защо без да броим Мемфис?

— Високомерието на Мемфис идваше от военната му мощ. Ние завладяхме Мемфис и унищожихме Матераците, но не завладяхме империята им — тя просто се срина. Всяка страна в тази империя обяви независимост и започна да се кара със своите съседи за същите неща, за които се караха и преди идването на Матераците. Превземането на Мемфис се оказа нож с две остриета, а след време може да се окаже, че само е навредило на всички.

— Ако Изкупителската империя е толкова по-голяма, отколкото се предполага…

— Общност — поправи го Боско.

— … тогава защо сте закъсали в борбата с Антагонистите?

— Добре. Точно така. — Боско явно се зарадва на този въпрос. — Общността на Изкупителите е не само голяма, но и раздута — пълна с противоречия. Някои части на общността са небрежни към вярата и толкова податливи на богохулства, че почти не отстъпват на Антагонистите. Много области изстискват от нас повече субсидии, отколкото плащат като данъци. Други са фанатични във вярата, но вечно спорят помежду си, по една или друга точка от доктрината. Има множество отцепници, заплашващи да се превърнат в истински еретици като Антагонистите.

— Щом нещата са толкова зле, защо Антагонистите не са ви победили?

— Още веднъж — браво. Те са изправени пред същите проблеми. Работата не е, че религията унищожава човечеството, а точно обратното — човечеството унищожава религията. Подобно създание е неспособно да се стреми да стане Божие подобие. Бог се опита, но не успя. Ще опита отново.

— Мислех, че Бог е съвършен — каза Кейл.

— Бог е съвършен.

— Тогава защо се е издънил така с човечеството?

— Защото той е съвършен и във великодушието. Бог не е някакъв мошеник, който мами в собствената си игра на карти. Той желае да се свърже с нас свободно, по свой избор. Но дори Бог не може да направи кръга квадратен. Бог е самотен — той иска човечеството да приеме волята му по свое желание, а не от страх. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, разбирам.

— Нито аз, нито Бог, комуто и двамата служим, се нуждаем от твоето съгласие. Ти не си нито човек, нито бог — ти си въплъщение на гнева и разочарованието. Ти си това, което вършиш. Няма значение какво мислиш.

— А когато всичко свърши?

— Във виденията ми бе казано, че ще бъдеш отнесен на остров Авалон, гдето текат реки от мляко и мед. Ще останеш там, облечен в бял златотъкан брокат, докато дойде времето — ако изобщо дойде — когато Бог отново ще се нуждае от теб.

След това Кейл дълго мълча.

— Разкажи ми за Шартр.

— Светилището е военната сърцевина на вярата, но точно затова е разположено тук, насред пущинака — за да заглушат гласа му. Въпреки че имам голяма власт, всеки командир на Светилището, който се приближи до Шартр на по-малко от шейсет километра, ще бъде отлъчен с папски едикт. Аз мога да влизам там само с изричното му разрешение — каквото рядко ми дават — и никога с повече от дванайсет свещеници. Дори и тогава не се срещам с него насаме, тъй като Гант и Парси напълно са го изолирали от света, като грахово зърно в шушулка.

— Не знам какво е това. — Мълчание. — Защо още не са те убили?

— Праволинеен, както обикновено. Те ме смятат за съперник, но успешно неутрализиран, защото цялата ми власт е в армията, а не в Шартр. Увличаш се, Кейл, твърде бързо напредваш.

— Или пък — каза Кейл, — ти им позволяваш да се залъгват с тази заблуда.

— Не е така. Още почти от деня, когато ти пристигна в Светилището, аз започнах да събирам триста военни офицери, които приеха, че човечеството не може да бъде изцелено и че ти си единственото решение. Те скоро ще бъдат тук. Ти ще обучиш тези вече напреднали мъже, те на свой ред ще обучат още по триста, и тъй нататък. До две години ще са подготвили четири хиляди бойци, и аз ще бъда готов да тръгна срещу Гант и Парси. Ако успея, ще бъдем поканени в Шартр да спасим папата.

— И как ще го направите?

— Не се притеснявай за това.

— Но все пак се притеснявам.

— Ами притеснявай се, тогава.

— Какво е златотъкан брокат?

— Коприна. Тежка бяла коприна.

Не че Кейл вярваше за Авалон, макар Боско очевидно да бе искрен в своята увереност за съществуването на това място; но силно се съмняваше в описанието на удоволствията, които го чакаха там.

— Последният път, когато видях някой да носи тежка бяла коприна, това беше някакъв архиепископ, отслужващ тържествена меса за възхвала на Бога. Четири часа ми бяха предостатъчни. Ако случайно не си забелязал, аз не си падам по възхвалите.

— Че защо да си падаш? В Авалон за теб ще се грижат седемдесет и две създания, които не са точно ангели.

— Тоест?

— Женствени духове. Не тъй могъщи като бунтовните ангели, с които някога се съюзили, защото вечно били недоволни от мястото си на небесата. Но преди окончателната победа на Бог седемдесет и два от тях осъзнали, че ще загубят дори малкото, което имали, и тогава с ридания измолили от Бог да ги пощади — въпреки волята на Светата Майка, която разбирала що за продажни твари са. Но милосърдният Господ ги пратил в Авалон заради тяхното покаяние и същевременно като наказание за това, че не са имали твърда вяра. Те чакат да ти служат както пожелаеш.

— Като монахини в манастир.

— Това ще зависи от теб… и затова не ми се вярва да е като в манастир.

— И откъде знаеш всичко това?

— Беше ми разкрито в пустинята.