Алиса Дей
Възраждането на Атлантида (4)

Глава 1

„Пъкълът се е опразнил и всичките му демони са тук.“

Уилям Шекспир, „Бурята“

Столицата на Атлантида, в наши дни

Конлан размаха ръка пред портала и за кратко се замисли дали магията ще разпознае въобще воин, който не е преминавал през портите му повече от седем години.

Седем години, три седмици и единадесет дни, за да бъдем точни.

Докато чакаше, потънал до гърдите в лечебната вода, смъртта му се присмиваше — пърхаше в ъгъла на полезрението му, блещукаше в теченията на дълбокия син океан, които го заобикаляха, пулсираше в аленочервената кръв, която се стичаше обилно по цялата му страна и крак. Засмя се без всякаква веселост и се подпря с ръка на коляното си.

— Щом онази вампирска кучка Анубиса не успя да ме довърши, дяволски сигурно е, че няма да се предам сега — изръмжа той срещу празната тъма, която го заобикаляше.

Преливащи се морскозелени светлини проблеснаха сякаш в отговор на неговото предизвикателство и порталът се отвори за него. Двама мъже — двама воини — стояха на стража, разширените им очи и отворените усти отразяваха идентично шокираните изражения на лицата им, докато се взираха през прозрачната мембрана на портала. Той си проправи път с рамо през отвора в портала, който се разширяваше, за да пропусне, каквото или когото считаше за достоен да премине.

— Принц Конлан! Вие сте жив — каза единият.

— Общо взето — отговори той и пристъпи в Атлантида. Опияни се от първата гледка на многообичната му родина след повече от седем години, а дробовете му се разшириха, за да вкусят свежестта на филтрирания морски въздух. В близката далечина белите мраморни колони със златни нишки пред храма на Посейдон светеха на отразените лъчи от изкуствения залез. Дъхът на Конлан заседна в гърлото му при тази гледка. Гледка, която беше сигурен, че никога няма да преживее отново. Особено когато тя през смях бе предложила да му извади очите.

 

 

— Върховен принц без зрение. Каква удивителна метафора за загубата на твоя крал-философ и баща, млади принце. Защо не молиш?

Тя се разхождаше около него, размахвайки почти мързеливо камшика, поръбен със сребристи шипове, докато той стоеше безпомощен, окован във вериги, изработени за създания, излезли от дълбините на Ада. Изправяйки един деликатен пръст, тя докосна капчиците кръв, които бликваха така нетърпеливо в резултат от играта на камшика й. След това вдигна пръста до устните си и се усмихна.

— Но ти ще се молиш. Точно както баща ти се молеше, когато отсякох плътта от майка ти, докато все още беше жива — тя се размърка, а жестокостта в очите й се смеси с противна похот.

Той бе крещял от ненавист и пренебрежение с часове.

Дни.

Дори бе плакал, докаран до лудост при седем различни повода.

По веднъж през всяка година от пленничеството си.

Но нито веднъж не се моли.

 

 

— Обаче тя ще го направи — обяви той с глас, пресипнал от усилията да стои изправен. — Тя ще се моли, преди да приключа с нея.

— Ваше височество? — Стражите се втурнаха напред, за да му помогнат, крещейки за помощ. Той рязко вдигна глава, оголи зъби и изръмжа като животното, в което се беше превърнал. И двамата спряха насред крачка.

Не бяха сигурни как да се отнесат с кралска особа, която е подивяла.

Конлан се заклатушка напред, решен да направи първите си стъпки на родна почва без ничия помощ.

— Трябва да уведомим Аларик незабавно — каза по-възрастният и по-опитен воин от двамата.

Маркъс. Мариус, може би? Конлан се съсредоточи, убеден, че трябва да познава мъжа.

Беше важно да си спомни.

Да, Маркъс.

— Кървите, ваше височество.

— Общо взето — повтори той и се препъна на следващата си крачка. След което светът се завъртя и всичко стана черно.

 

 

Вен стоеше в стаята за наблюдение и гледаше надолу към залата за лечение, където върховният жрец на Посейдон, очевидно изтощен, се трудеше над брат му. Беше дяволски трудно да се изцедят силите на Аларик. Носеха се слухове, че той е най-могъщият върховен жрец, който някога е служил на Бога на моретата.

Не че воините знаеха много за различията между един или друг жрец. Или обикновено не им пукаше особено. С изключение на този момент, когато това сравнение го интересуваше. Много.

Вен стисна парапета и пръстите му потънаха в меката дървесина, докато мислеше точно какво трябва да е сторила Анубиса на Конлан. Той знаеше какво бе причинила на Алексий. Един от най-верните стражи на брат му, един от Седемте, Алексий бе прекарал две години под нежните й грижи. Нейните и тези на злите й отстъпници от Алголагния, които извличаха сексуално удоволствие единствено от болката и мъченията.

После тя го остави — гол и полумъртъв — за да умре. В купчина свински лайна на остров Крит. Вампирската богиня на смъртта имаше афинитет към символиката. Може би го бе наследила от своя баща — съпруг, Хаос. И точно това беше наистина извратено.

На Аларик му отне почти шест месеца, за да възстанови спомените на воина. Тази половин година включваше два цикъла на прочистване в Храма, за да се изчисти душата му.

Вен не искаше да се замисля — ужасно много мразеше да го прави, но понякога се питаше дали Алексий въобще се е завърнал напълно от черната адска яма, в която го беше вкарала.

От друга страна Аларик го бе реабилитирал. Алексий се бе върнал като един от Седемте. Беше въпрос на чест Вен да му има доверие.

Седемте служеха като най-доверената стража на върховния принц на цяла Атлантида. Дори когато него го нямаше и се предполагаше, че е мъртъв.

Освен това те ръководеха и координираха отрядите от воини, които патрулираха на сушата. И бдяха над проклетите хора, които се оставяха да бъдат поведени като стадо… Как ги наричаха кръвопийците? Овце?

А междувременно Вен и воините на Посейдон трябваше да се крият в сенките. Вън от полезрение.

Шибано инкогнито. И да защитават земляните от гадните типове сред кръвопийците, чудовищата с козина и всички останали отрепки, които бродеха в нощта. При това, честно казано, гаднярите изглежда преобладаваха сред точно тези биологични видове през по-голямата част от времето.

Бяха свършили дяволски добра работа през последните близо единадесет хиляди години. До един ден, преди десет години, когато откачалките, които обитават нощта, не решиха да излязат от ковчезите си. Първо вампирите, после и шейпшифтърите. Работата на воините на Посейдон стана поне петдесет милиарди пъти по-трудоемка, когато това се случи.

Поради някаква причина Анубиса не си беше направила труда да въведе хората си — нейното вампирско общество — в тайната на Атлантида. Но Вен знаеше, че това може да се промени всеки момент. Ако някой познаваше капризността на боговете и богините, то това бе атлантът.

Обречен да стои на дъното на морето по прищявка на Посейдон.

Не че, Вен някога се беше оплаквал от това. Поне не на глас.

Все пак беше трудно да защитаваш човечеството, когато големите, грозните и злите се скитаха свободно, а атлантите трябваше да се крият в сенките. Но Вен беше спорил по този въпрос със Съвета, докато лицето му не посиня и накрая се бе отказал. Старейшините не искаха никой да знае за Атлантида и докато Конлан не се възкачеше на трона, никой не можеше да се противопостави на техния декрет.

Вен отново погледна надолу към брат си, като едва регистрира успокояващите звуци на арфите и флейтите, на които свиреха девиците от храма, в нишите, обграждащи Конлан. Предполагаше се, че музиката трябва да помогне при лечението.

Вен се засмя. Да бе, само че Конлан ненавиждаше тази лека, префърцунена простотия на Дебюси. Когато наследеше трона, вероятно щеше да поиска на коронацията му да свирят Брус Спрингстийн или Ю Ту.

Ако. Ако Конлан се възкачеше на трона.

Дори не искаше да мисли какво щеше да се случи, ако брат му беше загинал. Защото познайте кой е втори на опашката? Аха. Вен щеше да се превърне от Отмъщението на краля във върховен принц в рамките на една височайша, прокълната от боговете минута и нямаше никакъв шибан начин да се окаже подходящ да управлява каквото и да било?

Погледна отново надолу към брат си, който лежеше съвсем неподвижно. Конлан беше израснал като член на кралското семейство, с честта и дълга и всички онези весели простотии, вкоренени в душата му. А Вен растеше като абсолютен уличен побойник. Голяма част от душата му беше грозна. Онази, която бе увехнала и загинала, докато стоеше до майка си в последните й минути, преди тя да почине. Когато го бе умолявала да спаси сам себе си. И да пази брат си.

Той й бе обещал да го стори, ридаейки, докато тя умираше.

Страшно хубава работа свърши, удържайки на думата си, няма що.

Дървото се пречупи под стиснатите му юмруци.

— Избрал си жилаво дърво, което да чупиш с голи ръце — отбеляза сух глас.

Вен не вдигна поглед към жреца, а вместо това се зае да изважда трески от раздраните си, кървящи длани.

— Аха, вече не правят парапетите като преди — промърмори той.

Аларик тръгна напред — по-скоро се плъзна, за да застане до него. Мъжът беше като призрак, мрачен и зловещ.

— Мога да излекувам драскотините, ако искаш — предложи с безстрастен тон.

— Мисля, че лекува достатъчно за един ден, не е ли така?

Аларик не каза нищо, само се загледа надолу над перилата в спящия принц.

Вен изучаваше жреца, докато той наблюдаваше Конлан. Аларик и Конлан бяха израснали заедно, тичайки насам-натам из кралството като пакостливи деца, каквито бяха, и щурмуваха улиците и полетата със своите игри и лудории. Рядко бяха обуздавани от снизходителните си родители или от населението, което се държеше почтително с кралския наследник и неговия братовчед.

По-късно си проправяха път през таверните и сервитьорките със същия замах и момчешки чар.

Вече нямаше нищо момчешко в жреца. Той носеше силата на поста си като боен щит. Незабележим, но непогрешим. Острите линии на лицето му и ястребовият аскетизъм на носа му напомняха на всеки, който се изправеше срещу него, че той бе мъж на вярата, отдаден на нуждите на службата си до мозъка на костите.

На нуждите на силата. Ако слабото сияние на зелените му очи не бе послужило вече за предупреждение, то последното влизаше в тази роля.

Върховен жрец, мрачен фантом, инструмент на Посейдоновата сила.

Плашещ кучи син.

— Не, не е останала и една проклета частица момчешки чар, в когото и да е от нас, нали, Аларик?

Аларик повдигна вежда, но не показа друг признак на изненада от коментара.

— Искаш да знаеш дали е бил компрометиран — отбеляза с изтощено и пепеляво лице.

След като бе лекувал Конлан в продължение на около дванадесет часа, беше наистина впечатляващо, че дори може да стои на краката си.

— След Алексий… — започна Вен, но после спря, неспособен да продължи. Ако Анубиса беше компрометирала душата на брат му, тогава кралското семейство наистина беше обречено. Най-накрая щеше да е изпълнила обещанието си отпреди пет хиляди години.

Тъй като Вен щеше да прекрачи през самите порти на Ада, за да забие кинжалите си в кръвопийския й задник. А беше достатъчно честен със себе си, за да е наясно, че никога няма да се измъкне от този сблъсък жив.

Аларик си пое дълбоко дъх.

— Той е цял.

Цялото тяло на Вен се отпусна от облекчение, толкова интензивно, че зрението му буквално откачи. Той запремига, за да разсее малките сиви петънца, които заплуваха пред очите му.

— Слава на Посейдон!

Аларик запази мълчание, което разбуди подозрението на Вен. Съвсем мъничко съмнение.

— Аларик? Има ли нещо, което не ми казваш? Наистина ли е просто съвпадение, че той се завърна у дома точно няколко часа, след като Райзън взриви портите на Храма и открадна Тризъбеца?

Жрецът стисна челюст, но не каза нищо в продължение на още една минута. Най-накрая заговори.

— Колкото до Райзън, не мога да кажа. Все още не мога да го открия чрез силите си. Относно Конлан… — Аларик се поколеба, после изглежда стигна до някакво решение и кимна. — Принцът е цял. По някакъв начин, въпреки седемте години на изтезания, той е цял. Тя не е успяла да компрометира съзнанието му или да плени душата му за лична употреба. Но…

Вен сграбчи ръката на жреца в стоманена хватка.

— Но? Но какво?

Аларик не отговори, само погледна надолу към ръката на Вен, която беше вкопчена в неговата собствена. Фактът, че жрецът можеше да я изпепели с една-единствена вълна от силата на елементите, увисна помежду им.

Точно в този момент на Вен въобще не му пукаше. Но все пак въздъхна и освободи ръката на Аларик.

— Но какво? Той ми е брат. Имам право да знам.

С едва забележимо кимване Аларик отново хвърли поглед към неподвижната фигура на Конлан.

— Но само защото тя не е успяла да подкупи душата му, за да я използва, това не значи, че Конлан е запазил напълно разсъдъка си. Никой не може да оцелее с непокътната душа след толкова продължително изтезание.

Той вдигна поглед към Вен с безизразни очи. Мъртви. Очи, които обещаваха унищожение. Вен видя собствената си нужда да срита нечий вампирски задник, отразена в зениците на жреца.

— Конлан се завърна при нас, Вен. Но може в продължение на доста време да не разберем колко точно от него е това.

Вен оголи зъби в свирепа пародия на усмивка.

— Ще измислим нещо. Брат ми е най-силният воин, когото някога съм познавал. А Анубиса ще научи какво точно означава, че аз съм Отмъщението на краля. — Сграбчи дръжките на кинжалите си с проблясващи очи. — Ще изстрелям едно малко отмъщение право в мършавия й задник.

Очите на Аларик мигновено блеснаха с искряща зелена светлина, толкова ярка, че Вен запремига срещу нея.

— О, да. Ще научи. А аз с удоволствие ще ти помогна с този урок. — Докато двамата излизаха от залата за наблюдение, Аларик погледна обратно към перилата, които Вен бе счупил, а после отново към мъжа. — Посейдон има свое собствено отмъщение, което да предложи.

Вен кимна и мълчаливо положи втората си тържествена клетва.

Дори и това да ми коства живота, Анубиса ще бъде унищожена. Слава тебе, Посейдон.

Кучката ще умре.

* * *

— Интересен избор на време.

Конлан се напрегна, пръстите му се раздвижиха, за да се пресегне за стотен, хиляден път към меча, който Анубиса беше откраднала от него. Тогава фамилиарността на гласа проникна в съзнанието му през летаргията от процеса на лечение.

— Аларик — промълви и отпусна гърба си обратно върху възглавниците.

Върховният жрец на Посейдон се вгледа надолу в него и лек намек на усмивка изкриви ъгълчето на устата му.

— Малко е досадно да си прав през цялото време. Добре дошъл обратно, Конлан. Дълга ваканция?

Конлан седна на масата на лечителя, изработена от мрамор и злато, протегна се и се взря в плътта, която беше закърпена. В костите, които бяха наместени и възстановени. В белезите, които никога нямаше да заздравеят.

Погълна го нуждата да изпепели лицето й и да отдели главата от тялото й с една голяма шибана енергийна топка. Разяде вътрешностите му. Той се отърси и се фокусира отново върху жреца.

— Да си прав през цялото време? — повтори. — Ти си знаел, че съм жив?

— Знаех — потвърди Аларик, суровите линии на лицето му бяха като гравирани. Той скръсти ръце и се облегна назад върху една бяла мраморна колона.

Погледът на Конлан бе привлечен от ивиците от орейхалк^[1] с бакърен цвят, които се увиваха около изваяните форми на делфини в скок и на нереиди^[2], които се смееха на своята игра. Мирисът на нежни, зелени и сини лалета насищаше въздуха.

Образите и ароматите на дома, които му бяха отнети за седем прокълнати години.

Рязко върна погледа си върху Аларик.

— Остави ме да изгния? — Гняв, предизвикан от предателството избухна в него, в противоречие със здравия разум. Аларик вероятно е имал задължения към Храма. Към народа им. Към Атлантида.

Аларик се изправи и бавно отпусна ръце, сдържаността му само подчерта огромната сила, стаена в него, а леденозелените му очи искряха гневно.

— Търсих те. Всеки ден през последните седем години. Дори днес, преди да се появиш, се подготвях да се присъединя към брат ти, който чакаше горе за поредното безнадеждно пътуване, за да те потърсим и спасим от мястото, където си бил държан в плен.

Конлан стисна челюст, спомняйки си за последната жлъчна забележка на Анубиса, после кимна.

— Тя ни прикриваше. Следователно е по-силна, отколкото някога сме предполагали.

Лицето на Аларик се вкамени, ако можеше да се каже подобно нещо за чертите и изваяните линии, които вече изглеждаха като излети от мрамор.

— Анубиса — каза той категорично. Не беше въпрос. — Не е изненадващо, че богинята на нощта може да прожектира празнотата на смъртта, за да замаскира своите… занимания.

Думата изтезания увисна, пулсираща във въздуха между тях. Поне жрецът имаше благоприличието да не я изрече.

Конлан кимна и посегна към белега в основата на гърлото си, преди да осъзнае какво прави. После, когато разбра, се насили да свали ръка.

— Тя ме държеше далеч от вода. Много далеч от всякакъв вид вода, с изключение на необходимата за пиене, за да ме поддържа жив. Нямах никаква възможност да канализирам сила, абсолютно никаква.

Когато можеше да понесе да срещне погледа на Аларик, Конлан трепна от дълбочината на скръбта и яростта, която видя там.

— Нито веднъж. Ни най-малък резонанс за твоето съществуване — каза Аларик и улови нефритената дръжка на кинжала си. Подаде го на Конлан с острието надолу. — Ако имаш някакви съмнения в лоялността ми, братовчеде, сложи край на живота ми още сега. Заслужавам го заради своя провал.

Конлан разкри споменаването на роднинската им връзка с едно цинично ъгълче на ума си, като откри в това действие стратегическата атлантска политика. Аларик никога не изричаше и една-единствена дума, която не носеше в себе си поне две значения. Думите му често бяха полемични, понякога наставнически. И никога безцелни.

Конлан прие кинжала, обърна го в ръцете си и го подхвърли обратно на собственика му.

— Ако се провалиш в определената си роля, жрецо, правосъдието на Посейдон ще ти срита задника. Няма да имаш нужда от моето…

Аларик отметна черната си коса зад раменете и очите му се присвиха при акцентирането върху титлата му. След това кимна веднъж и плъзна кинжала в украсената му със смарагди кания.

— Както кажеш. Изправени сме пред други проблеми, принце. Ти най-накрая се завърна, при това само няколко часа, след като средството за твоето възкачване на престола бе изгубено.

— Разкажи ми — настоя Конлан и гневът попари последните останки от самоконтрола му.

— Райзън. Той уби двама от последователите ми — Аларик изплю думите, стиснал юмруци. — Той го взе, Конлан. Взе Тризъбеца. Изчезна с него на повърхността. Ако неживите се докопат до Тризъбеца…

Думите на Аларик заглъхнаха. И двамата знаеха цената за злоупотребата със сила. Предишният върховен жрец на Посейдон гниеше в черната бездна на тъмницата на храма за превишаване на правата си при употребата на сили.

Посейдон поднасяше смъртоносни предупреждения на онези, които са го предали.

Конлан си пое рязко дъх, а космите на ръцете му настръхнаха в отговор на почти незабележимите течения от стихийна енергия, които Аларик беше предизвикал в стаята. Щом имаше подобен теч на сили от него, то жрецът вероятно бе дяволски близо да изгуби самоконтрола си. Или за седем години силата му се бе повишила забележително много.

Конлан не беше сигурен кой вариант би трябвало да го притеснява повече.

Приятелството им бе устояло на напрежението от изискванията на политиката и силата. Конлан вярваше на Аларик с живота си. Не беше ли така?

Достатъчно, за да разцепи черепа на някого.

Стиснал чаршафите в юмруци, той се стараеше да запази спокойствие. Бореше се за някакво подобие на кралско самообладание, което да скрие острото безумие, което заплашваше да разяде ума му, вътрешностите му, душата му.

Сърцето му отдавна го нямаше. Беше разбито на парченца под ударите на камшика, докато бе принуден да слуша кадифените думи, шептящи му за зверствата, които са били причинени на майка му.

Анубиса и нейните отстъпници от Алголагния. Те бяха убили майка му инч по инч и се бяха наслаждавали на деянието си. Още по-лошо, бяха се възбудили от него. Силно потръпване го разтърси, когато си спомни как Анубиса се бе задоволявала до оргазъм пред него, докато му разказваше истории за това как е измъчвала родителите му. Отново и отново, и отново.

Анубиса щеше да умре. Те всички щяха да умрат.

— Конлан? — гласът на Аларик почти физически го изтръгна от спомените му за смърт и кръв. Аларик. Той беше казал няколко часа, след като…

— Часове? И ето ме тук — каза Конлан, обзет от спомени. — Тя ме пусна. Тя знаеше, Аларик. Тя знаеше.

Последният му ден. Последният му час.

 

 

— О, млади принце, ти ми достави толкова голямо удоволствие — промърмори тя в ухото му. После се плъзна надолу по голото му тяло и нежно облиза потта, кръвта и друга по-плътна течност, която капеше по бедрата му. — Но мисля, че се налага да се върнеш при народа си. Чака те възхитителна изненада у дома. А и в сегашното си състояние не ми носиш никакво забавление.

Тя се изправи и с размахване на ръка привика един от подчинените си.

— Дванадесетина от личната ми охрана. Дванадесет, разбра ли ме? Не се заблуждавай от временната му слабост. Това непослушно момченце, принцът на Атлантида притежава… скрити сили. — Анубиса прокара пръст надолу по пениса му и се засмя, когато той се опита да се отдръпне от нея.

След това погледът й отскочи обратно към прислужника й.

— Изхвърлете го.

Все още гола, с дълга, къдреща се коса, сплъстена от кръвта му, тя закрачи наперено към вратата на клетката, която бе служила за негов затвор в продължение на седем години. После се спря и погледна през рамо назад към него.

— Твоят род ме забавлява, млади принце. Кажи на брат си, че следващия път ще дойда за него.

Тогава той бе изругал, когато отново възвърна гласа си. Нарече я с имена, които дори нямаше представа, че знае. Докато не дойде охраната й и един от тях, който му показа колко обиден е от думите му, като удари Конлан с прът в главата.

 

 

Конлан се отърси от образа в главата си. Вече беше освободен от ада на Анубиса.

Но никога нямаше да се освободи от спомените.

Може би никога нямаше да бъде напълно нормален отново.

Но той бе Конлан от Атлантида и се беше завърнал. Народът му желаеше крал, а не прекършен, провалил се принц.

Когато хвърли поглед към Аларик, видя притеснението, отразено върху лицето на жреца. Може би дори и Аларик искаше крал.

Престани да се забавляваш с мечти за отмъщение… и се върни към реалността.

— Вече не сме момчета, които причиняват неприятности на празника за надбягване с бикове, нали? — попита Конлан, когато сянката на припомнената свобода пресече ума му. От времето преди да поеме задълженията си като син на баща си. Преди Аларик да поеме задълженията си като миропомазан от Посейдон.

Аларик наклони глава с предпазливо изражение, а после бавно я поклати.

— Не и от много дълги години, Конлан.

— От прекалено много — отвърна Конлан. — От наистина прекалено много. Той провеси краката си от масата за лечение и се изправи.

— Може и да сме надраснали детството, но никога няма да надраснем лоялността. Ти си мой принц, но и нещо повече от това — ти си мой приятел. Никога не се съмнявай в последното — каза Аларик.

Конлан прочете истината в очите на Аларик и се почувства по-добре. Той протегна длан и сключиха ръце в мълчаливо подновяване на приятелство, от което може би и двамата се нуждаеха. После се протегна, доволен да открие, че тялото му функционира нормално отново. Щеше да се нуждае от всяка частица енергия.

— Следователно и възкачването ми на трона, и съпружеските ми задължения към отдавна мъртва девица се отлагат — отбеляза сухо. — Откривам, че съм неспособен да проявя особена загриженост за последното.

— Не е мъртва. А само заспала, в очакване на твоите нужди. Това е съдбата ти — напомни му Аларик.

Като че ли имаше нужда да му напомнят. Сякаш не му бяха надували главата с приказки за точно този негов дълг в продължение на стотици години. Любовта не фигурираше в модела за продължаването рода на воините на Посейдон; най-вече не и в този на кралското семейство.

Той се намръщи на странното хрумване. Любов. Мит, с който се разглезваха децата, в най-добрия случай.

— Излизам. Ще тръгна след онова копеле Райзън. Ще върна Тризъбеца, жрецо. И правосъдието ще се стовари върху рода Микенски.

Аларик му се ухили и за момент Конлан съзря момчето, което някога беше.

— Тръгваме веднага заедно. Вен се приготвя за пътуването. Толкова по въпроса с празненствата по посрещането ти.

Конлан се опита да върне усмивката, но устата му беше забравила как да се усмихва след толкова много години на гримаси от агония. Години, през които беше вил от гняв и отчаяние.

Аларик повдигна вежда, а устните му се изпънаха в мрачна линия.

— Това е… интересно… изражение. Някой ден ще трябва да ми кажеш какво точно ти сториха.

— Не — отвърна Конлан. — Няма.