Алиса Дей
Възраждането на Атлантида (11)

Глава 8

Конлан пое дълбоко дъх, сигурен, че ароматът на Райли все още се носи във въздуха около него. Той можеше да усети вкуса й в устата си — нейната топлина и сладост. Все още чувстваше отпечатъка на копринената й кожа върху ръцете си, върху втвърденото си, копнеещо тяло. Още чувстваше емоциите, които тя излъчваше толкова силно.

Всичко в него крещеше да тръгне след нея. Заля го нужда, граничеща с мания, но вековете на обучение се надигнаха, за да му помогнат да преодолее повика на инстинктите си. Трябваше да се изправи пред заплахата и да я анализира. Никога преди не беше преживявал нещо подобно на тази вълна на слабост. Беше отминала за минути, но кой знаеше дали няма да се повтори отново?

И какво, по дяволите, я бе предизвикало? Дали беше от споделянето на емоциите й? В името на Посейдон, това беше нещо, за което никога не бе чувал в цялата история на своя народ. Нещо, за което не бе предупреден.

Трябваше да идентифицира причината за тази слабост, така че да може да я предотврати. Да се пребори с нея. Както Аларик обичаше да казва, знанието е сила.

Той потърси брат си чрез мисловната връзка, която споделяха.

Вен?

Гласът се появи мигновено в главата му, изпълнен с ярост и добре скрита, но все пак очевидна — загриженост. Почти съм при теб, братко.

Дългът, вкоренен в него след толкова много години, се бореше да възвърне контрола си над съзнанието му. Негово задължение бе да открие и върне Тризъбеца. И най-накрая да се възкачи на трона, нещо, за което избягваше да мисли през последните два века. Да поведе своя народ. Един бъдещ крал не изоставя дълга си, за да тръгне подир жена. Той се засмя безрадостно.

Аха, дълг. Защото точно това, от което Атлантида се нуждае след перфектното управление на баща ми в продължение на половин хилядолетие, е на трона да седи сбъркана откачалка, която дори не успя да избяга от една вампирка.

Челюстта му се стегна и той започна да описва с крак кръгове в пясъка. Не, че Райли или която и да било друга жена заслужаваше да бъде обременена с него.

Мислите му внезапно се върнаха на Анубиса. Ами ако болката го е покварила? Ами ако сексът за него отсега нататък винаги ще е изроден, извратен? Грешен?

Какво можеше да предложи на която и да е жена? Трябваше да мисли разумно.

Точно така. Само че рационалното мислене беше адски невъзможно. Тялото му се стегна още повече, болезнено само при мисълта за косата на Райли, плъзваща се между пръстите му, като най-фината коприна в Атлантида. Не бе почувствал нищо грешно, когато я докосна. Нищо у нея или в това да бъдат заедно не му се бе сторило друго, освен правилно. Твърде правилно. Как би могло да бъде така редно да държи в прегръдките си жена, която току-що бе срещнал?

Човек!

Затваряйки очи, Конлан вдиша бавно през носа и призова дисциплината от обучението си, за да усмири яростната си нужда. Той бе върховен принц и знаеше задълженията си.

Да, е, майната му на дълга. Вен има пет минути, след това тръгвам след нея. Ще се уверя, че е в безопасност, преди да поема за Тризъбеца.

Въртящ се фонтан от вода се издигна във въздуха, носейки Аларик към пясъка. Драматичен, както винаги. Тъмната, като нощ, черна коса на жреца се къдреше около раменете му, напомняйки на Конлан разказите за него. В тях Аларик бе представен като тъмния пазител на гнева на Посейдон. Хората използваха името на върховния жрец, за да плашат децата, които не слушат родителите си.

Конлан се намръщи и за първи път се зачуди как ли Аларик се чувства от факта, че изпълва нечии кошмари. Проблясъкът на съчувствие обаче изчезна, когато жрецът започна да се смее.

— Търпението ми е дяволски близо до изчерпване, така, че се смей на свой риск — изръмжа той, чувствайки се като глупак, докато се опитваше да възвърне достойнството си, след като само преди малко бе проснат на земята. С ясното съзнание, че Аларик също го знаеше. Жрецът му се ухили.

— Не оценяваш ли забавлението ми, Конлан? Прекарвам толкова малко време на земята, заслужавам да се позабавлявам, не мислиш ли?

Той пристъпи напред и протегна ръка. Така, както носеше прилепнали черни панталони и черна копринена риза, почти идентични с тези на Конлан, Аларик би могъл да бъде негов близнак. Неговият зъл брат близнак.

Все пак, Конлан нямаше време за детинско цупене. Той сграбчи протегнатата ръка, знаейки, че Аларик ще го прочете по-лесно чрез докосване. Нуждаеше се да разбере какво се бе случило с него, точно както негодуваше срещу нахлуването в главата му.

— Фонтан от вода? Твоите детински игрички привличат нежелано внимание върху нас, жрецо. Предупреждавам те, предпочитам да спреш — изръмжа той, прибягвайки към официален тон.

Аларик се ухили отново, очевидно несъжаляващ, и отпусна ръката си.

— Охо-о-о. Наричаш ме жрецо, вместо Аларик. Това трябва да означава, че се опитваш да се държиш кралски, стари приятелю.

После усмивката му избледня и илюзията за любезност изчезна заедно с нея. На тяхно място остана мрачен и смъртоносен хищник, а ледените му зелени очи проблясваха със сила.

— А аз те предупреждавам, че правя това, което поискам. Върховният жрец на Посейдон отговаря единствено пред самия Бог на моретата.

Преди Конлан да успее да формулира отговора си, по-скоро почувства, отколкото чу, как брат му се изстрелва нагоре от водата, едва раздвижвайки повърхността й. Той се обърна, за да наблюдава как Вен крачи по пясъка, а медните остриета на кинжалите му от орейхалк бяха извадени от ножниците и вдигнати в готовност.

Вен носеше титлата Отмъщението на Краля по наследство и по право, спечелено в битка. Нямаше по-умел воин от него. Никой не можеше да сритва задниците на вампирите или шейпшифтърите по-добре от него. Това беше полезна черта за човек, чиято клетва и дълг бе да защитава своя брат, върховния принц.

С изключение на случаите, в които Конлан се изстрелваше към повърхността, без да изчака нито брат си, нито елитната си охрана.

Нещо, което никога досега не бе правил. Нима имаше да доказва нещо, още повече?

Конлан отхвърли идеята да спори с Аларик и се обърна към брат си. Вен щеше да е бесен. Имаше право да бъде.

Брат му се насочи като вихрушка по плажа към него.

— Какво, в името на деветте кръга на ада, си мислеше, че правиш? Да не си си изгубил проклетия ум? Изправени сме пред заплаха, която дори не разбираме, а ти избра точно този момент да се държиш, сякаш си Рамбо?

Конлан се напрегна да сдържи ръмженето в собствения си глас и почти успя.

Почти.

— Бойно предизвикателство ли ми отправяш, братко? — каза той право в лицето на Вен, независимо от факта, че малкият му брат бе с няколко инча по-висок и може би с около двадесетина килограма по-тежък от него.

Вен му се озъби.

— Виж, идиот такъв…

Конлан вдигна ръката си съвсем бавно и в обърнатата му нагоре длан проблесна топка от тюркоазена и сребърна светлина. Тогава той отправи поглед към Вен и останалите от Седемте и извика в себе си останките от достойнство, които все още притежаваше.

— Мисля, че превишаваш правата си като Отмъщението на Краля, братко. Аз не отговарям пред никого.

Още докато думите излизаха от устата му, той осъзна колко приличат на тези, които Аларик бе изрекъл преди малко.

Очевидно и жрецът го забеляза, защото очите му блестяха развеселено. Но поне имаше достатъчно здрав разум, за да държи устата си затворена.

Но не и Вен. Той зяпна, докато се взираше в топката от чиста енергия, която пращеше в ръката на Конлан.

— Превишавам? Аз превишавам правата си? Аз съм Отмъщението на Краля, ти недорасло, неудачно, твърдоглаво принцче.

Конлан се взря в брат си, двамата бяха застанали лице в лице и Вен бе готов за битка. Тогава звуци от аплодисменти отклониха вниманието му. Той извърна рязко глава, за да изпепели Аларик с кръвнишки поглед. Жрецът продължи да пляска с ръце.

— Прекрасно. Много впечатляващо — каза той провлечено. — Райзън е на свобода с Тризъбеца и някаква неизвестна заплаха е успяла да източи силите на нашия принц и въпреки това двете сърдити братчета намират време да си играят на „чий е по-голям?“

Конлан отвори уста, след това я затвори отново, а гневът му постепенно намаля. Раздвижи пръсти и енергийната топка изчезна, после се отдалечи от брат си.

— Ти просто не уважаваш кралските особи, нали? — каза той на Аларик. — Но, колкото и да ми е неприятно, си прав.

Конлан погледна защитниците си, всички облечени като брат му в черни кожени панталони и дълги палта, които Вен бе настоял те да носят всеки път, когато излизат на повърхността. Той смяташе, че видът на печен рокер е също толкова добро прикритие, колкото всяко друго, за всеки, който се извисяваше над повечето от човешките мъже.

Неговите воини — Воините на Посейдон — стояха, готови за битка, стиснали ръце върху дръжките на кинжалите си, докато непрестанно оглеждаха заобикалящата ги среда за непосредствена заплаха към техния лорд.

А той стоеше тук и губеше времето им в глупави спорове.

Вен прокара ръка през косата си.

— Да, да, ясно. Както и да е, какво се случи? Всички усетихме смущение в елементите, когато беше нападнат. Какъв вид създание би могло да направи това? Вампир ли беше?

— Не…

Вен продължи, изричайки едновременно с брат си.

— И защо, в името на деветте кръга на ада, се изправи срещу него без нас? Защо тръгна, без нас?

Конлан огледа хората си, неговите братя по оръжие, преди да отговори. Изражението на Денал бе изпълнено с укор, но веднага се промени до сурова маска, когато воинът осъзна, че Конлан го наблюдава.

Вен проследи погледа на Конлан по редицата мъже. Неговите бойци. Заклели се в служба на Посейдон и на трона, бяха изправени пред съдби със зловеща цел. Те се бореха с всеки, който заплашваше човечеството. Мнозина загинаха. Тези, които бяха оцелели, се бяха закърпили и завърнали, за да се бият отново.

И каква бе тяхната награда? Бяха принудени да встъпят в бракове без любов с жени, за които им е наредено да се оженят. Както самият той щеше да направи до две седмици.

Конлан обмисляше начина на живот на своите хора, осъзнавайки отново какъв късметлия е. Нямаше никой друг, който би предпочел да му пази гърба.

Алексий, свиреп, с мрачно белязано лице.

Бренън, безстрастен, с изключение на кокалчетата на ръцете му, които бяха побелели от стискането на оръжията си.

Джъстис, с обагрената си в синьо коса, вплетена в плитка до кръста и с меч, чиято дръжка винаги се подаваше от ножницата зад рамото му. Членът на Седемте, когото Конлан разбираше най-малко, на когото вярваше най-малко. Но той беше воин, който бе сериозен противник, според общото мнение.

Бастиян, извисяващ се над останалите. Почти седем фута чиста мускулна маса и със съвършени инстинкти в битка.

Кристоф, чиято кожа леко проблясваше с остатъка от едва контролирана мощ.

И накрая отново Денал, най-младият от Седемте и най-новият в общата им цел. Все още се обучаваше в академията, когато Конлан… изчезна.

Преди да успее да проговори, гласът на Вен зазвъня отново.

— Ще ме светнеш ли какво точно си мислеше? Разсъждаваше ли изобщо? Тези мъже са се заклели да те защитават, дори да умрат за теб. Но ти трябваше да си играеш на екшън герой — брат му изпухтя, а отвращението бе изписано на лицето му. — Защото, това проработи толкова добре последния път, нали?

Някой ахна. Конлан наведе глава, приемайки болезнения удар. Ако беше изчакал достатъчно от воините си, когато преследваше Анубиса обратно в бърлогата й, може би той…

Не. Съжалението е за загубеняците.

Той се бореше да успокои гласа си.

— Все още не се колебаеш да играеш мръсно, нали, братко?

Вен поклати глава, а изражението му бе повече от намръщено. Възмущението върху лицето му беше очевидно.

— Един добър владетел позволява на подчинените си да си вършат работата, Конлан. Може би е време да научиш това.

Конлан се извъртя рязко, за да застане с лице към брат си, със стиснати юмруци. После пое дълбоко дъх и размисли.

— Може би си прав.

Дочу ново ахване зад себе си. Дори преди залавянето му, воините никога не бяха ставали свидетели на толкова много отстъпки от своя принц.

Може би беше време. Разумът трябваше да смекчи яростта. Може би философът трябваше да върви ръка за ръка с воина.

Конлан кимна на брат си.

— Вбесяваш ме, но имаш право.

Вен премигна, очевидно онемял. Конлан не спря да говори, докато това щастливо събитие продължаваше.

— Но ще го сметна за лична услуга, ако ми дадете вашата прошка и забравите случилото се, за да можем да се заемем с намирането на Тризъбеца.

Вен премигна отново, след което се поклони отсечено и усмивка изви ъгълчетата на устните му.

— Считайте го за сторено, Ваше Височество.

— Наречи ме „Ваше Височество“ още веднъж и ще ти сритам задника — каза Конлан и на лицето му се появи унила усмивка, която бързо изчезна. — Трябваше да изчакам, признавам. Но това не е всичко, което трябва да призная. Налага се да обсъдим нещо. Считайте го за въпрос от изключителна спешност.

Вен повдигна едната си вежда. Тялото му, ако беше възможно, се напрегна до още по-голяма степен на предпазливост, докато обръщаше глава наляво и надясно в изследване на плажа и тъмнината напред.

— Какво има? Райзън? Попадна ли на някакви вампири или променящи формата си приятелчета? Дай ми някого, с когото да се бия, по дяволите.

Аларик се плъзна безшумно по пясъка, докато се приближаваше, напомняйки на Конлан акула, която се готви за атака.

— Каква беше заплахата? — настоя той. — Да не би да се сблъска с някаква нова форма на магия, която може да контролира дори и елементите?

Конлан поклати глава, претегляйки думите си.

— Почти съм сигурен, че ще съжалявам, че ви казвам това. Но имате право да знаете. Особено когато се отнася за потенциална слабост.

Само че сега говореше за своята лична слабост. Слабост на наследника на трона. Политическата стратегия на Атлантида щеше да настоява да си мълчи.

Военната стратегия на Атлантида — да разкрие всичко.

Той измери Вен и Аларик с поглед. Вен бе неговото семейство, а Аларик му беше приятел от дете. Конлан никога не бе крил нищо от тях. И все пак, докато се взираше в свирепия зелен блясък на мощта, блестяща в очите на жреца, Конлан стигна до неприятно заключение, че не беше съвсем сигурен, дали Аларик може да каже същото за себе си.

Конлан повика защитниците си да се приближат, след което заговори ясно в официалния тон, съответстващ на положението му. Без значение, че тази формалност се усещаше фалшива след толкова много години.

По дяволите, може би ако звучеше като крал, щеше се почувства като такъв.

— Моята припряност да тръгна бе неподходяща и неправилна в този случай. Брат ми ми напомни, че един добър крал позволява на воините си да правят това, за което са обучени.

Той измери лицето на всеки воин, а след това продължи с мрачен глас.

— Въпреки това, чувствайте се предупредени. Аз ще бъда крал и дори сега съм върховен принц. Ще действам, както сметна за редно през цялото време.

Той замълча и внезапно се ухили на Вен.

— Просто се опитай да не изоставаш, братле.

Хуморът напусна лицето му и Конлан вдигна глава, за да провери аромата на вятъра за някаква промяна в елементите, сканирайки околността за някой от живите или неживите наблизо. После изпрати мисловен сигнал, за да докосне Райли отново и проскърца със зъби, когато осъзна, че раздялата им дори за кратко го прави напрегнат.

Раздразнителен.

По дяволите, коя беше тя? Или по-скоро какво бе тя?

Дори не осъзна, че той бе останал в съзнанието й, незабелязано, докато изминаваше краткото разстояние до малкия си дом. Конлан беше нарушил връзката по време на разговора със своите воини и Аларик.

Той й изпрати нежно докосване. Аз съм тук, Райли. В безопасност ли си?

Той усети стреснатото й ахване и почти можеше да я види. Нейното докосване се върна при него, емоциите й пърхаха като малки морски анемонии^[1] в съзнанието му.

Конлан? Все още можеш да говориш с мен? Но аз съм на почти десет мили от брега на морето и някак зная, че ти все още си там.

Мога да те почувствам, акнаша. И ще те пазя. Ти си много важна за… моя народ.

Тя му отговори с лек намек за смях — това и непреодолимото усещане колко е изтощена.

Това е една много приятна мисъл, но аз не съм важна за никого. Просто имам нужда да взема една вана с мехурчета и да си легна да спя. Довиждане.

С тези думи усети как вратите към съзнанието й се затвориха рязко и прекъснаха връзката му с нея. Той трепна от усещането и устата му пресъхна. Бореше да опази тялото си от повторно втвърдяване при мисълта за голото й тяло, блестящо във вана с ароматни мехурчета. Той стисна очите си и изпъшка.

Вен присви очи.

— Какво има? Заплахата?

Очите на Конлан рязко се отвориха и видя брат си и останалата част от Седемте, навели се в бойна готовност, с приготвени остриета. Аларик вдигна ръце във въздуха, сякаш за да призове мощта си, а океанските вълни незабавно отвърнаха в грохотна симфония, разбивайки се в брега.

Конлан вдигна ръка.

— Не, всичко е наред. Няма заплаха — той се ухили. — Или, за да бъда по-точен, заплахата смята да си вземе вана с мехурчета.