Алиса Дей
Възраждането на Атлантида (17)

Глава 14

Райли пак заобиколи леглото, тъй като имаше нужда да остави малко разстояние между себе си и Конлан. Или трябваше да каже принц Конлан.

Принц Конлан. Свещена кралска особа от Атлантида. В какво се беше забъркала този път? И защо той трябваше да ухае толкова хубаво? На подправки и океан и на истински, стопроцентов мъж? С това прекрасно ухание, невероятно тяло и чувствен глас трябваше да се досети, че е прекалено хубаво, за да е човек. Дявол да го вземе, последната й среща беше с адвокат, който имаше повече мозък, отколкото мускули.

Не че мислеше, че Конлан няма мозък. Тя бе в ума му и беше съзряла невероятна интелигентност. Повечето от нещата, които казваше, показваха логика и аналитични способности. Но когато я докоснеше, ами, логиката изхвърчаше през прозореца. От прозорците и на двамата, ако трябваше да разшири метафората извън пределите й.

— След десетилетие съжителство с шейпшифтъри и вампири, които общо взето излязоха от митовете и легендите и се вляха в улиците — дявол го взел, дори в Конгреса — идеята за Атлантида не е толкова трудна за вярване, колкото би трябвало да бъде — призна тя. — Плюс това го има и онзи готин номер, който направи с водата. Има смисъл един атлантидец да притежава власт над водата, нали?

Той се усмихна с онази бавна, опасна усмивка и тя продължи по-бързо, преди да се е разсеяла.

— Е, говорите ли с рибите? И каква е работата с хрилете? Имате ли? Ако да, къде? Имам предвид, вие… ъм, имате ли… нормални части?

Той премигна, после започна да се смее отново, докато топлината се изкачи от гърдите към лицето й.

— Никога не казваш това, което се очаква, нали? — попита я.

След което се усмихна и повдигна ръце с дланите нагоре. Блестяща синьо-зелена светлина започна да се излъчва от тях и се издигна нагоре с искри, завъртя се спираловидно в каскада от светлини из цялата стая и после през вратата на банята.

След секунди началото на спиралата от светлина се върна в спалнята, но с една изумителна разлика. Светлината се въртеше в тунел от вода. Тръба от течност — може би три или четири инча дебела — се изви и се спусна около стаята. Около нея, докато тя стоеше, замръзнала, с отворена уста. След това се върна при Конлан и го обгради, сякаш галеше тялото му за момент, а след това изчезна в кожата му. Но той въобще не беше мокър.

Тя затвори уста, сигурна, че изглежда като идиот, особено когато усмивката му премина в смях. По дяволите, но той беше наистина секси, когато се смееше. Нервите й, които вече бяха раздразнени от свръхдозата тестостерон и, добре де, от очевидното сексуално напрежение в стаята, се разбиха на още по-малки парченца.

Тя се облегна на стената и потърка раменете си с длани, опитвайки се да се отърве от настръхването.

— Не, обикновено не правя това, което се очаква — отвърна и опита да се върне към нормалността на предишния им разговор. — Трябва да чуеш за нещата, които сестра ми правеше, за да ме спре да не издрънкам тайните й пред момчетата. Между другото, сръчен номер с водата.

Той се настани удобно обратно в стола, запазвайки дистанция, като очевидно се опитваше да я успокои.

— Благодаря. Мога да правя и животни от балони.

— Обзалагам се, че можеш.

Той й се ухили.

— Никога не съм имал сестра. Бяхме само Вен и аз. Имаш ли други сестри? Или братя?

— Не, само двете сме. Мама и татко починаха, когато бяхме малки и развихме имунитета, „ние срещу света“. Приемните семейства… — тя прехапа устни. — Научихме се да не се привързваме към хората. Обикнеш някого и той си отива.

Райли се отърси от меланхолията. Едва ли това беше нещо, което той искаше да чуе. Само че изглеждаше заинтересован. Той чувстваше, че е заинтересован.

— Куин е… ами, тя е един вид крехка. Винаги съм се грижила за нея, въпреки, че е малко по-голяма.

Нямаше голям смисъл да споделя семейната си история, докато бе облегната на стената, затова тя предпазливо пристъпи напред и се настани на края на леглото.

Готова да скочи встрани от него, ако я приближи.

Или бе готова да скочи върху него, ако я приближи?

Тя безмилостно изтласка тази мисъл от ума си. Никакво мислене за секс, никакво мислене за секс, никакво…

— Мислене за секс — довърши той.

— Какво? — ахна тя, изумена да чуе как Конлан изрича мислите й. Въпреки че може би не трябваше да се изненадва, като се имаше предвид как споделяха чувствата си. Все пак можеше да усети лицето й да пламва отново. Една от радостите на това да си червенокос, бе склонността да се изчервяваш като къща в пламъци. Не допринасяше особено за хладнокръвно изражение.

Той сключи ръце и ги положи в скута си, след което погледна нагоре, за да срещне погледа й.

— Трябва да поговорим за това. Напрежението. От привличането помежду ни, което е много силно. Наистина е… — той направи пауза и прочисти гърло. — Силно.

Тя се засмя леко.

— Да. Разбирам, че според теб е силно. Е, не е като да обикалям наоколо и да скачам на всеки готин чуждестранен принц, който се изпречи на пътя ми. Не че каквито и да било кралски особи се размотават в квартала ми, но знаещ какво имам предвид. Силно.

Онази самодоволна, чисто мъжка усмивка се завърна на лицето му, която, напук на всеки феминистки принцип, който й бе известен, по някакъв начин я караше да иска да положи устни върху него.

Навсякъде по него. Вълна от топлина я обля и тя изстена.

— Конлан, не зная за какво е всичко това. Може ли да е… може ли да е някакъв страничен ефект от това, че разчитам емоциите ти? Може би ще реагирам по този начин на всеки атлантидец, когото срещна.

Той мигновено се напрегна в стола си и се наведе напред, а кокалчетата на сключените му в скута ръце побеляха.

— Каквато и да е причината, Райли — процеди през стиснати зъби. — Изглежда не съм способен да понеса мисълта да реагираш по този начин на който и да е друг мъж, атлантидец или не.

Тя го наблюдаваше, докато той видимо се бореше за контрол, ноздрите му се разшириха и дишаше дълбоко, а белите линии се задълбочиха в ъгълчетата на устата му. Мисълта, че тя му причинява това — кара го да изгуби контрол, дори малко — беше странно възбуждаща. Много. Особено след като имаше чувството, че той не бе от типа, който губеше контрол чак до такава степен. Все пак бе влизала в ума му. Безкомпромисен контрол, дълг и чест. Нямаше особено много спонтанност или безгрижно щастие.

И болката. Никога нямаше да забрави болката.

— Конлан, не че насърчавам това неандерталско поведение, но мисля… мисля, че това няма да е проблем — осмели се тя. — В края на краищата, до известна степен забравих, че брат ти току-що беше в стаята. Той дори изглежда като теб и трябва да има доста от същото, носещо суперсили атлантско ДНК, нали?

Конлан се усмихна леко и кимна, все още стискайки ръце.

— Е, нямаше нищо. Нищичко — каза тя, свивайки рамене. — Имам предвид, той изглежда страхотно и всичко останало… — Конлан пак издаде онзи странен ръмжащ звук ниско в гърлото си и тя вдигна ръце с дланите навън. — Имах предвид, че той изглежда добре, но не изпитах никакъв порив да сваля дрехите му и да го оближа целия или нещо подобно — довърши Райли с усмивка.

Тогава осъзна какво беше казала току-що. О, мамка му.

Конлан също не го беше пропуснал, ако се съдеше по изражението на лицето му. Изражение, което говореше, че той също иска да я оближе цялата.

Топлина се вряза в нея, принуждавайки я буквално да стисне краката си един в друг срещу влажността, която заплашваше да се разлее навън.

Добре, това е лошо. Мислите за готин принц, ближещ някой — ъ-ъ, нещо… са забранени.

Той прекара ръка през прелестната си черна коса и изхвърча от стола. След което започна да крачи на свой ред.

— Райли, докато не разберем защо реагираме по този начин един на друг, може би е по-добре да стоим настрана.

— Да, добре. Всъщност, защо не ме заведеш обратно в къщата ми… или просто ми повикай такси, да, такси би било добре и ще ти се махна от главата — каза тя, необяснимо наранена, че е произнесъл на глас същото нещо, което тя си беше мислила допреди миг.

Той спря да крачи и се обърна, за да я погледне.

— Съжалявам, но няма да ходиш никъде.

Болката мигновено се превърна в раздразнение.

— Какво имаш предвид? Виж, приятел, може и да имаш право да заповядваш на твоите атлантски лакеи, но аз съм американска гражданка. Нямаш никакви права, що се отнася до мен.

Той закрачи към леглото и седна до нея, преди тя да успее да помръдне.

— Това няма нищо общо с правата, акнаша. Става въпрос за твоята безопасност. Вампирите, които ни нападнаха пред къщата ти — защо бяха там? След нас ли бяха? Предполагам, че да, като се има предвид естеството на атаката.

Вземайки ръцете й в своите, той продължи.

— Но сега знаят, че живееш в тази къща. Ще се чудят какво те свързва с нас. Вече няма да си в безопасност там.

Тя погледна надолу към ръцете им, чудейки се дали той въобще осъзнава, че палецът му милваше опакото на ръката й. Питайки се как такъв малък жест може да разтопи костите й. Внезапно уплашена, че той може да използва някаква атлантска разновидност на контрол върху съзнанието й, тя издърпа ръцете си от неговите.

— Значи, това което казваш, е, че си съсипал живота ми.

— Не — отвърна той нежно. — Мисля, че това, което казвам, е, че ти усложни моя.

Отдръпвайки се далеч от него на леглото, тя се опита да бъде разумна.

— Добре. Нека се разберем. Кажи ми, каквото трябва да зная за Атлантида. Кажи ми защо тези вампири ви преследват. Кажи ми какво означава акнаша и защо си толкова развълнуван, че може да съм една от тях. Работя по-добре с информация, така че ми дай някаква най-после.

Конлан се усмихна и част от напрежението изглежда напусна раменете му.

— Информация е нещо, което определено мога да ти дам. Ти я заслужаваш. Първо, моята родина. Атлантида. Ще ми отнеме години, за да ти разкажа за Атлантида. Доста от мита, малко от легендата и дори част от измислиците са истина.

— Но без хрилете? — Райли не можеше да не отвърне на усмивката му, нейната малко по-закачлива.

— Определено без хриле. Ние много приличаме на вас.

— Значи сте хора тогава, със специални сили?

Той поклати глава.

— Не, не хора. Несъмнено нашият биологичен вид е братовчед на вашия. По-близък е до човешкия, отколкото до този на шейпшифтърите. Много по-различен от неживите. Живяхме в хармония с вашия вид в продължение на много хилядолетия.

— А после потънахте под водата и сега живеете в балон, нали така? — Райли знаеше, че се държи несериозно, но едно момиче си имаше граници за това колко може да възприеме за една нощ.

Невероятно чувствената му усмивка повдигна крайчетата на устните му и той се облегна върху дъската на леглото.

— Не, няма балони. Също така няма и русалки, преди да си попитала. Холивудските филми не са достоверен източник на исторически факти, Райли, независимо какво мисли брат ми.

— Хей! Обичах русалки, когато бях малка. Исках да порасна и да имам делфин за домашен любимец, и да плувам с опашката си и всичко останало — каза тя възмутена.

Той се наведе напред, внезапно станал сериозен.

— Беше на плажа тази вечер, след като беше преживяла травмиращо събитие, вместо да се прибереш вкъщи. Защо?

Изведнъж почувствала се неудобно, Райли се размърда в леглото, гледайки където и да е само не и към него.

— Не зная — призна тя. — Винаги е било така. Отивам при океана за утеха, за уединение. За да се излекувам.

Искреността на думите й увисна в тишината между тях за един дълъг миг, а после той се отпусна на дъската отново.

— Това може да е важно, Райли. Не знам защо, но имам чувството, че е нещо важно. Може би Аларик ще знае.

Името й прозвуча познато и тя се сви леко.

— Аларик? Това онзи страшният, който ме гледаше, сякаш съм буболечка, забодена на карфица, ли е? Аз един вид заплаших, че ще го нараня.

Очите му се разшириха и после той се ухили.

— О, бих дал половината от кралското съкровище, за да видя това.

Райли се засмя, опитвайки се да не откачи от факта, че мъжът до нея спокойно изричаше думи като „половината от кралското съкровище“. Господи.

Той повдигна едната си вежда и изглежда отново се напрегна.

— Няма да ми кажеш, че си помислила, че и той изглежда страхотно, нали?

— Имаше вид на осъден престъпник — каза тя равно. — Предизвика в мен желание да се обадя за подкрепление. Така че не се притеснявай, няма дори и лек намек за привличане тук.

Той се наведе толкова бързо, че тя почти не го видя да се движи и повдигна едната й ръка до устата си, целуна я кратко и я освободи.

— Благодаря ти за това, Райли. Не разбирам защо — и трябва да съм честен, не ми харесва въобще, но изглежда имам нужда да зная, че не си привлечена от никого от моите воини. От никой друг мъж като цяло.

Тя завъртя очи.

— Виж, Конлан, зная, че може да мислиш иначе, заради начина, по който реагирам на теб, но не е като да съм някаква нимфоманка.

— И това би било лошо, защото… — попита провлечено той, а блясъкът се върна отново в очите му и любопитният синьо-зелен пламък в зениците му заискри срещу нея.

— Не бъди перверзник — каза тя със смях. — Добре, и това е друго нещо. Защо очите ти придобиват този синьо-зелен пламък, както в момента?

Той се изправи бързо в седнало положение, изпънат като пружина.

— Очите ми правят какво точно?

— Съжалявам, не исках да те разстроя. Просто зениците ти са толкова черни, докато не се появи този синьо-зелен пламък в тях. Бях малко любопитна.

Конлан се изстреля от леглото. Когато се обърна, за да я погледне, тя видя, че очите му отново са станали черни. Когато проговори, гласът му бе леден.

— Много е късно, Райли. Трябва да обсъдя стратегията ни с Аларик, преди да си почина. Ти също трябва да си починеш, защото несъмнено ще тръгнем рано сутринта.

Той се запъти към вратата, оставяйки я с отворена уста след себе си.

— Какво, по дяволите, се случи току-що? Да не би вие, атлантите, да имате раздвоение на личността или нещо подобно? И защо мислиш, че ще отида някъде с теб сутринта? Все още не си ми обяснил нищо, принц Конлан, или който и там да си — каза тя, а раздразнението й нарастваше.

Той се спря на вратата и погледна назад към нея.

— Аз съм Конлан, върховният принц на Атлантида — каза с равен глас. — Не е нужно да давам обяснения на никого. Воините на Посейдон са защитници на човечеството повече от единадесет хиляди години, а аз съм техен водач от векове. — Той дръпна силно вратата, за да я отвори, направи една стъпка и спря. — Реакциите ми към една човешка жена, акнаша или не, не променят нищо.

Преди да има възможност дори да обмисли отговор, достатъчно презрителен, за да смъкне на ивици кожата му, той бе изчезнал, затръшвайки вратата след себе си.

— Ти… ти, задник такъв! — извика тя и хукна към вратата. Но преди да успее да я достигне, чу безпогрешно щракването на ключалката. Инерцията я доведе до крайната й цел и тя задърпа дръжката, с което само потвърди това, което вече знаеше, след като чу звука.

Тази арогантна, надменна, властна отрепка, наречена принц, я бе заключила в стаята. О, несъмнено щеше да си плати.