Стивън Кинг
Под купола (50)

7.

Младши седеше на най-горното стъпало пред семейната къща на Мил Стрийт, когато фаровете на хамъра на баща му осветиха алеята. Беше спокоен. Главоболието не се беше върнало. Анджи и Дуди бяха натикани в килера на Маккейн, където нямаше да ги намерят… поне известно време. Беше върнал в сейфа откраднатите пари. В джоба му имаше оръжие — пистолетът трийсет и осми калибър със седефена ръкохватка, който Рени старши му беше подарил по случай осемнайсетия му рожден ден. Сега щеше да си поговори с баща си. Щеше да го изслуша много внимателно. Усетеше ли, че старият знае какви ги е свършило синчето му (изглеждаше му почти невероятно, но за баща му сякаш нямаше тайни), щеше да го застреля. После щеше да насочи оръжието към себе си. Защото нямаше как да избяга, не и тази нощ. Може би дори и на следващия ден. На връщане се беше отбил при хората на градската мера и беше чул какво си говорят. Приказките им звучаха налудничаво, обаче голямото светещо кълбо на юг и по-малкото на югозапад, където шосе 117 завиваше към Касъл Рок, говореха, че тази нощ налудничавото е вярно.

Баща му слезе от джипа, тресна вратата и тръгна към къщата. Не изглеждаше нащрек, обезпокоен или ядосан. Седна до Младши, без да продума. После направи нещо, което безкрайно изненада младежа — сложи ръка на врата му и леко го стисна.

— Чу ли?

— Подочух това-онова. Само че не го разбирам.

— Никой не го разбира. Подозирам, че ни чакат тежки изпитания, докато положението се нормализира. Затова ще те питам нещо.

— Какво? — Младши стисна ръкохватката на пистолета.

— Ще изпълниш ли дълга си? Също и твоите приятели Франки, Картър и онзи Сиърлс?

Младши мълчеше и чакаше. Какви ги дрънкаше дъртият?

— Сега Питър Рандолф е началник на полицията. Трябват му хора. Искаш ли да работиш като полицай, докато се разчисти това мазало?

Младши изпита безумното желание да се запревива от смях. Или да изкрещи победоносно. Или и двете. Ръката на баща му още беше на врата му. Не го стискаше, не го щипеше, а сякаш… го галеше.

Пусна ръкохватката на пистолета. Хрумна му, че продължава дяволски да му върви — късметът не го беше изоставил.

Днес беше убил две момичета, които познаваше от малки.

Утре щеше да е градски полицай.

— Разбира се, татко — каза. — С радост ще помогнем. — И за пръв път от около четири години (може би дори от повече) целуна баща си по страната.