Бека Фицпатрик
Кресчендо (5)

Четвърта глава

Сънят беше в три цвята: черен, бял и бледосив.

Нощта беше студена. Стоях боса на един черен път, а дъждът бързо пълнеше с кал дупките по него. На места пътят беше осеян с камънаци и подобни на скелети бурени. Цялата околност тънеше в мрак, с изключение на едно-единствено светло място: на няколкостотин метра по-надолу се виждаше осветена странноприемница от дърво и камък. На прозорците блещукаха свещи. Тъкмо се наканих да отида да потърся там подслон, когато чух далечното подрънкване на звънчетата.

Звънът се усили и аз се дръпнах на безопасно разстояние от пътя. Видях как от мрака изникна теглена от коне карета и спря на мястото, където до преди секунди стоях аз. Щом колелата престанаха да се въртят, кочияшът скочи от капрата и ботушите му разплискаха калта. Отвори вратичката и отстъпи назад.

Показа се тъмна фигура. От раменете й висеше наметка, която вятърът развя и отгърна, но лицето бе скрито под качулка.

— Чакай тук — каза мъжът на кочияша.

— Господарю, вали проливно…

Мъжът с наметката кимна по посока на странноприемницата:

— Имам работа. Няма да се бавя. Конете да бъдат готови.

Кочияшът отмести поглед към странноприемницата:

— Но, господарю… там се събират крадци и разбойници. А и въздухът тази вечер е лош. Усещам го с костите си. — Той потърка отривисто ръка, сякаш да прогони студа. — Може би е по-добре господарят да се прибере у дома при госпожата и малките господари.

— Нито дума за това на жена ми. — Мъжът с наметката се приведе и разпери ръцете си, облечени в ръкавици, вперил поглед в странноприемницата. — Тя си има достатъчно грижи — промърмори той.

Насочих вниманието си към странноприемницата — зловещите пламъчета на свещите блещукаха на тесните скосени прозорчета. Покривът също беше скосен малко надясно, сякаш бе строен с неточни инструменти. Бурени задушаваха постройката отвън, а от време на време отвътре се разнасяше свадлив крясък или шум от натрошено стъкло.

Кочияшът изтри носа си с ръкав.

— Синът ми умря от чума преди две години. Ужасно е това, което преживявате с господарката.

В последвалата напрегната тишина конете тупаха нетърпеливо с копита, а от козината им се издигаше пара. От ноздрите им излитаха бели облачета. Картината беше толкова автентична, че неочаквано изпитах страх. Никога преди сънищата ми не са били толкова реалистични.

Мъжът с наметката тръгна по покритата с обли камъчета пътека, която водеше към странноприемницата. Краищата на съня изчезнаха подире му и след кратко колебание аз го последвах, понеже се опасявах да не би и той да изчезне, ако не съм наблизо. Шмугнах се зад него през вратата на странноприемницата.

По средата на стената в дъното имаше огромна пещ с почернял комин. От двете страни на пещта на големи пирони висяха дървени купи, тенекиени канчета и съдове. В ъгъла имаше три бъчви. Пред тях, свито на кълбо, спеше краставо куче. По пода се валяха катурнати столове и мръсни съдове и чаши, но той и бездруго трудно можеше да се нарече под. Беше просто пръст, отъпкана и поръсена с дървени стърготини, а щом стъпих на него, калта, която вече бе полепнала по стъпалата ми, попи прашната пръст. Мечтаех за горещ душ, но в този момент вниманието ми привлякоха десетина посетители, настанили се на масите в странноприемницата.

Повечето от мъжете имаха дълга до раменете коса и странни остри бради. Панталоните им бяха провиснали и натъпкани във високи ботуши, ръкавите на ризите им бяха широки и издути. Носеха шапки с широка периферия като поклонници.

Сънувах отминала епоха и понеже подробностите в съня ми бяха много живи, явно имах някаква представа за времето, което сънувах. Но бях объркана. Най-вероятно се намирах в Англия, някъде между петнайсети и осемнайсети век. Тази година имах шестица по история, само че историческото облекло не беше включено в теста. Нищо от сцената пред очите ми не беше.

— Търся един човек — обърна се мъжът с наметката към съдържателя, който стоеше зад висока до кръста му маса, явно служеща за бар. — Изпратиха ме да се срещна с него тук тази вечер, но се опасявам, че не знам името му.

Съдържателят, нисък и плешив мъж, ако не броим редките косъмчета, щръкнали на темето му, изгледа мъжа с наметката.

— Нещо за пиене? — попита той, устните му се раздалечиха и отдолу се показаха нащърбените и почернели пънчета на зъбите му.

Преодолях отвращението, което плисна в корема ми при вида на зъбите му, и се дръпнах назад.

Мъжът с наметката явно не се отврати като мен. Само поклати глава:

— Трябва да намеря този човек възможно най-бързо. Казаха ми, че ще ми помогнеш.

Гнилата усмивка на съдържателя избледня зад устните му.

— Ще ти помогна да го намериш, господарю. Ама, довери се на стареца, пийни нещо преди това. Да ти се стопли кръвта в студената нощ. — И побутна една чашка към мъжа.

Той отново поклати скритата си под качулката глава.

— Боя се, че бързам. Кажи ми къде да го намеря. — По масата се търкулнаха няколко изкривени монети.

Съдържателят ги прибра и кимна към вратата:

— В гората ей там е. Обаче, милорд, внимавай. Говори се, че в гората бродят призраци и че влезе ли в гората, човек повече не се връща.

Мъжът с наметката се наведе над масата между двамата и снижи глас:

— Искам да те попитам нещо лично. Да знаеш нещо за еврейския месец хешван?

— Не съм евреин — отговори равнодушно съдържателят, но нещо в погледа му ми подсказа, че не за пръв път му задават този въпрос.

— Мъжът, с когото идвам да се срещна тази вечер, ми каза да се явя през първата нощ на хешван. Трябвало да му служа за цели две седмици.

Съдържателят поглади брадичката си.

— Две седмици са доста време.

— Твърде много. Нямаше да дойда, но се притеснявам от онова, което този човек може да направи, ако не се явя. Спомена семейството ми. Познава ги. Имам красива съпруга и четирима синове. Не искам нищо да им се случи.

Съдържателят снижи глас, сякаш споделяше скандална вест:

— Човекът, с когото идвате да се срещнете… — Той замълча и огледа подозрително странноприемницата.

— Той е необикновено могъщ — каза мъжът с наметката. — Виждал съм и други прояви на силата му — той е могъщ човек. Дойдох да разговарям разумно с него. Не може да иска от мен да изоставя задълженията и семейството си за толкова дълго. Сигурен съм, че ще прояви разум.

— Не знам нищо за разума на този човек — отбеляза съдържателят.

— Най-малкият ми син е болен от чума — обясни мъжът с наметката и гласът му потрепери отчаяно. — Лекарите смятат, че не му остава много. Семейството ми се нуждае от мен. Синът ми се нуждае от мен.

— Пийни си — тихо предложи съдържателят и за втори път побутна към него чашата.

Мъжът с наметката рязко се извърна от масата и тръгна към вратата. Последвах го.

Навън зашляпах боса в ледената кал подире му. Продължаваше да вали и трябваше да пристъпвам внимателно, за да не се подхлъзна. Изтрих очите си и видях мъжът с наметката да хлътва между дърветата в началото на гората.

Последвах го, залитайки, но се поколебах, когато стигнах до дърветата. Пригладих назад мократа си коса и се взрях в плътния мрак пред себе си.

Долових някакво движение и не щеш ли, човекът с наметката хукна насреща ми. Препъна се и падна, после се изправи на крака. Клоните смъкнаха качулката му и той неистово се помъчи да я развърже от шията си. Извика силно и ужасено. Диво размаха ръце, цялото му тяло се сгърчи и се разтресе в конвулсии.

Пробих си път към него — клоните драскаха ръцете ми, камъни бодяха босите ми стъпала. Отпуснах се на колене до мъжа. Качулката все още скриваше по-голямата част от лицето му, но виждах, че устата му е полуотворена, застинала в крясък.

— Завърти се! — наредих му и дръпнах силно плата, затиснат от тялото му.

Той обаче не ме чуваше. За пръв път в съня настъпи познат обрат. Точно като всички останали кошмари, в чийто капан се озовавах, колкото повече се мъчех да се откопча, толкова повече всичко ми се изплъзваше.

Стиснах го за раменете и го разтърсих.

— Завърти се! Мога да те измъкна от тук, но трябва да ми помогнеш.

— Аз съм Барнабас Ъндърууд — заваляно избъбри той.

— Можеш ли да стигнеш до странноприемницата? Добро момиче! — Потупа въздуха, все едно потупваше нечия въображаема буза.

Застинах. Не би могъл да ме вижда. Имаше халюцинации, виждаше друго момиче. Нямаше друго обяснение. Как би могъл да ме вижда, след като не ме чуваше?

— Хуквай натам и кажи на съдържателя да доведе помощ — продължи той. — Кажи му, че няма никакъв човек. Кажи му, че е един от ангелите на дявола, който иска да обладае тялото ми и да изхвърли душата ми. Да изпрати свещеник, светена вода и рози.

Когато спомена за ангелите на дявола, косъмчетата на ръката ми настръхнаха.

Мъжът рязко извърна глава назад към гората и изпъна шия.

— Ангелът! — прошепна паникьосан. — Ангелът идва!

Устата му се разкриви, явно се мъчеше да овладее тялото си. Гърбът му диво се изви като лък назад и качулката се смъкна изцяло.

Все още стисках наметката му, но усетих как ръцете ми интуитивно отпускат хватката. Смаяна се втренчих в мъжа и в гърлото ми заседна изненадано възклицание. Той не беше Барнабас Ъндърууд.

Беше Ханк Милар.

Бащата на Марси.

* * *

Примигнах и отворих очи.

През прозореца на спалнята ми струеше слънчева светлина. Прозорецът беше открехнат и ленив ветрец плъзна по кожата ми първото дихание на утрото. Сърцето ми все още биеше два пъти по-учестено заради нощния кошмар, но аз си поех дълбоко въздух и си повторих, че сънят не е реалност. Честно казано, сега, когато бях здраво стъпила в своя свят, повече от всичко друго ме тревожеше фактът, че сънувам бащата на Марси. Исках да го забравя колкото се може по-бързо.

Измъкнах телефона си изпод възглавницата и проверих за съобщения. Пач не беше звънил. Придърпах възглавницата към себе си, сгуших се върху нея и се помъчих да не обръщам внимание на бушуващите в мен чувства. Колко часа бяха минали, откакто Пач си беше тръгнал? Дванайсет. Още колко щяха да минат, преди да го видя отново? Не знаех. И точно това ме притесняваше. Колкото повече време минаваше, толкова по-осезаемо усещах, че се втвърдява ледената стена помежду ни.

Само се постарай да издържиш днес, казах си и преглътнах буцата в гърлото си. Непривичното отчуждение помежду ни не можеше да продължава вечно. Нищо нямаше да се разреши, ако останех да се крия в леглото цял ден. Трябваше отново да видя Пач. Може би той щеше да се отбие след училище. Или пък аз щях да му се обадя. Такива нелепи мисли продължаваха да ми се въртят в главата, но аз ги загърбих, не исках да си спомням за архангелите. За ада. За това колко съм уплашена и че с Пач сме изправени пред проблем, който нито един от двамата не е достатъчно силен да реши.

Станах от леглото и намерих жълто залепващо се листче на огледалото в банята.

„Добрата новина: убедих Лин да не изпраща Скот тази сутрин да те откара. Лошата новина: Лин не отстъпва от обиколката на града. На този етап не съм сигурна, че ако й откажа, това ще свърши работа. Нещо против да го разведеш след училище? Постарай се да е кратко. Много кратко. Оставих ти номера му на плота в кухнята.

Целувки, мама

П.П. Ще ти звънна довечера от хотела“

Изстенах и отпуснах тежко челото си на плота. Не исках да прекарам със Скот и десет минути, камо ли няколко часа.

Четирийсет минути по-късно си бях взела душ, бях облечена и бях погълнала купа овесена каша с ягоди. Някой почука на входната врата, отворих и застанах пред усмихнатото лице на Ви.

— Готова ли си за още един изпълнен със забавления ден в лятното училище? — попита тя.

Взех раницата си от закачалката в дрешника.

— Хайде просто да избутаме някак този ден, става ли?

— Опа! Някой да не ти е пишкал в гърненцето?

— Скот Парнел. И Пач.

— Явно проблемът с напикаването не е отминал с времето.

— Трябва да го разведа из града след училище.

— Самичка с момче. Какво толкова му е лошото?

— Само да беше тук снощи. Вечерята беше, меко казано, странна. Майката на Скот ни разказваше за някакви негови минали проблеми, но той я прекъсна. И не само това, ами сякаш я заплашваше. После се извини, че трябва да отиде до тоалетната, но всъщност ни подслушваше от коридора. — И накрая заговори мислено на майка си. Може би.

— Явно иска да запази личния си живот в тайна. И явно ще се наложи ние пък да предприемем нещо, за да променим това положение.

Вървях на две крачки пред Ви, но се заковах на място. Усетих пристъп на вдъхновение.

— Хрумна ми страхотна идея — казах и се обърнах. — Защо ти не разведеш Скот из града? Не, сериозно, Ви. Той адски ще ти допадне. Държи се безразсъдно, като лошо момче, което не зачита правилата. Дори ме попита дали има бира — скандално, нали? Според мен е много подходящ за теб.

— Няма как. Имам уговорка за обяд с Риксън.

Усетих неочаквано бодване в областта на сърцето.

С Пач също имахме планове да обядваме заедно днес, но се съмнявах, че ще се осъществят. Какво направих! Трябваше да му се обадя. Трябваше да намеря начин да поговоря с него. Нямаше да допусна всичко да свърши така. Беше абсурдно. Но едно тъничко омразно вътрешно гласче попита защо той не ми се беше обадил пръв. И Пач имаше не по-малко сериозен повод да помоли за извинение.

— Ще ти платя осем долара и двайсет и два цента, ако разведеш Скот из града. Това е последното ми предложение — казах.

— Изкушавам се, обаче не. И още нещо, Пач няма да остане доволен, ако двамата със Скот си прекарвате специални мигове заедно. Не ме разбирай погрешно. Пет пари не давам какво мисли Пач и ако искаш да го подлудиш, толкова по-добре. Но все пак се чувствах длъжна да повдигна въпроса.

Бях стигнала до средата на стълбите от верандата, но се подхлъзнах, когато тя спомена Пач. Поколебах се дали да не й кажа, че съм сложила точка на цялата история, но не бях готова да го изрека на глас. Усещах как телефонът, в който бях запазила снимка на Пач, пари в джоба ми. Част от мен искаше да запокити устройството между дърветата от другата страна на пътя, но друга част от мен не желаеше да го изгуби толкова бързо. Пък и ако кажех на Ви, тя неизбежно щеше да изтъкне, че скъсването ми дава право да се срещам с други момчета, а това бе погрешно заключение. Не търсех друг, Пач също. Поне така се надявах. Просто се бяхме сдърпали. Първата ни истинска кавга. Не бяхме скъсали завинаги. В пристъп на гняв и двамата бяхме казали неща, които не мислим.

— На твое място щях да се измъкна — отбеляза Ви, а високите й токчета тракаха зад мен. — Така правя, когато се окажа в затруднено положение. Обади се на Скот и му кажи, че котката ти повръща миши черва и че след училище трябва да я заведеш на ветеринар.

— Скот беше вкъщи снощи. Знае, че нямам котка.

— В такъв случай, ще се досети, че не проявяваш интерес, освен ако вместо мозък няма разкашкани спагети.

Обмислих предложението й. Ако се отървях от задължението да развеждам Скот из града, можех да взема колата на Ви и да го проследя. Колкото и да се мъчех да намеря рационално обяснение на нещата, които чух снощи, не можех да пренебрегна гризящото ме отвътре подозрение, че Скот беше разговарял мислено с майка си. Преди една година щях да отхвърля идеята като абсурдна, но сега беше различно. Пач ми говореше мислено безброй пъти. А също и Чонси (известен още като Джулс), нефилим от миналото ми. Понеже падналите ангели не остаряват, а аз познавах Скот от петгодишен, вече бях изключила вероятността той да е паднал ангел. Но пък можеше да е нефилим.

Ако беше нефилим, какво търсеше в Колдуотър? Защо живееше като най-обикновен тийнейджър? Знаеше ли, че е нефилим? А Лин знаеше ли? Скот беше ли дал вече клетва да служи на някой паднал ангел? Ако не беше, мое задължение ли е да го предупредя какво го очаква? Не бяхме си допаднали, но това не означава, че той заслужаваше да преотстъпва тялото си за две седмици всяка година.

Разбира се, възможно бе Скот изобщо да не е нефилим. Може да се бях поувлякла и да си бях въобразила, че е разговарял мислено с майка си.

След часовете по химия се отбих до шкафчето си, оставих учебника, взех си раницата и излязох през страничния вход, откъдето ясно се виждаше ученическият паркинг. Скот седеше на капака на своя сребристо-син мустанг. Пак беше с хавайската шапка и аз си казах, че ако продължава така, няма да мога да го разпознавам без нея. Дори не знаех какъв цвят е косата му. Извадих жълтото листче, на което мама ми беше написала номера му, и го набрах.

— Сигурно е Нора Грей — обади се той. — Надявам се, че няма да ми вържеш тенекия.

— Лоши новини. Котката ми е болна. Ветеринарят ме вмести за дванайсет и половина, така че ще трябва да отложим обиколката. Съжалявам — казах накрая, понеже наистина не очаквах да се почувствам чак толкова виновна. В крайна сметка, беше просто дребна лъжа. Пък и бездруго не вярвах, че Скот наистина иска да разгледа Колдуотър. Поне така си казвах, за да успокоя съвестта си.

— Добре — отговори Скот и прекъсна.

Тъкмо затворих мобилния си, когато Ви цъфна зад мен.

— Лесно го подхлъзна, нали. Браво на теб.

— Нещо против да взема колата ти за следобеда? — попитах, докато наблюдавах как Скот слиза от капака на колата и звъни по мобилния си.

— По какъв повод?

— Искам да проследя Скот.

— Защо? Нали тази сутрин твърдеше, че е задник…

— Нещо в него… ме смущава.

— Да, тъмните му очила. Като на Хълк Хоган са, нали? Така или иначе, няма да стане, имам уговорка за обяд с Риксън.

— Да, но Риксън може да те закара и аз да взема твоята кола — предложих и хвърлих поглед навън, за да се уверя, че Скот още не се е качил в мустанга си. Не исках да потегли, преди да убедя Ви да ми даде ключовете за колата си.

— Разбира се, че би могъл да ме закара, но тогава ще изглеждам като момиче в нужда, а мъжете обичат силните и независими жени.

— Ако ми дадеш колата, ще напълня резервоара.

Изражението на Ви омекна съвсем малко.

— Догоре ли?

— Догоре. — Или поне за колкото ми стигнат осем долара и трийсет и два цента.

Ви задъвка устната си.

— Добре — изрече бавно. — Но може би трябва да дойда с теб за компания, да не би да се случи нещо лошо.

— Ами Риксън?

— Няма да зарежа най-добрата си приятелка в труден момент само защото си имам готино гадже я! Имам чувството, че се нуждаеш от помощта ми.

— Нищо лошо няма да случи, просто ще го проследя. Изобщо няма да ме усети. — Но й бях признателна, че предложи. Последните няколко месеца ме бяха променили. Не бях наивна и безразсъдна като преди, така че компанията на Ви ме радваше по много причини. Особено ако излезеше, че Скот е нефилим. Единственият друг нефилим, когото познавах, се бе опитал да ме убие.

Ви се обади на Риксън и отмени обяда, после двете изчакахме Скот да се намести зад волана и да излезе на заден от паркинга. Той зави наляво и с Ви хукнахме към нейния лилав додж от 1995 година.

— Ти ще караш — нареди Ви и ми метна ключовете. След броени минути настигнахме мустанга и аз оставих три коли помежду ни. Скот се качи на магистралата, която водеше на изток към брега, и аз го последвах.

Половин час по-късно той се отклони по отбивката за кея и спря на един паркинг до редица магазини на брега на океана. Намалих, за да му дам време да заключи вратите и да се отдалечи, после паркирах през две редици от него.

— Май Скоти Пикльото отива на пазар — отбеляза Ви. — Като стана дума, нещо против да поогледам, докато ти детективстваш по аматьорски? Риксън каза, че много обича момичетата да носят шалчета, а в гардероба ми няма нито едно.

— Върви.

Останах на известно разстояние зад Скот и го видях да влиза в магазин за скъпи дрехи, от който излезе петнайсет минути по-късно с торба в ръка. Влезе в друг магазин и го напусна след десет минути. Нищо необичайно, нищо, което да ми подскаже, че може да е нефилим. Пред третия магазин вниманието на Скот привлякоха група колежанки, които обядваха на отсрещния тротоар. Седяха под чадър на външната тераса на едно заведение, облечени с бермуди и потници. Скот извади телефона си и щракна няколко импровизирани снимки.

Обърнах се и направих гримаса пред дебелото стъкло на близкото кафене… и тогава го видях да седи в едно сепаре вътре. Беше облечен с панталони в цвят каки, синя риза с копчета и кремав ленен блейзер. Чупливата му руса коса беше по-дълга и прибрана на опашка. Четеше вестник.

Баща ми.

Сгъна вестника и тръгна към дъното на заведението.

Хукнах по тротоара към входа на кафенето и влетях вътре. Татко беше потънал в тълпата. Тичешком стигнах дъното на заведението и отчаяно се озърнах. В края на коридора с черно-бели плочки се намираха мъжката тоалетна отляво и женската отдясно. Нямаше друг изход, което ще рече, че татко е влязъл в мъжката тоалетна.

— Какво правиш? — попита Скот точно до рамото ми.

Завъртях се рязко.

— Как… ти какво правиш тук?

— Тъкмо се каня да те попитам същото. Знам, че ме проследи. Не се прави на учудена. Не си ли чувала за огледало за обратно виждане. Защо ме следиш?

В мислите ми цареше пълен хаос, пет пари не давах какво ми говори.

— Влез в мъжката тоалетна и ми кажи дали вътре има мъж със синя риза.

Скот почука с пръст по челото ми.

— Наркотици? Поведенчески смущения? Държиш се откачено.

— Просто го направи.

Скот ритна вратата, тя отхвръкна и се отвори. Чух го как отваря вратичките на кабинките и след малко се върна.

— Нищо.

— Видях мъж със синя риза да влиза тук. Няма друг изход. — Насочих вниманието си към вратата в другия край на коридора — единствената друга врата. Влязох в женската тоалетна и отворих кабинките една след друга. Усещах сърцето си в гърлото. И трите бяха празни.

Осъзнах, че съм притаила дъх, затова издишах. Няколко чувства се бореха вътре в мен, но разочарованието и страхът оглавяваха списъка. Сторило ми се бе, че виждам татко жив, но се оказа жесток номер, който ми беше погодило въображението ми. Татко го нямаше. Никога нямаше да се върне и аз трябваше да намеря начин да го приема. Клекнах, опряла гръб в стената, и усетих как плач разтърсва цялото ми тяло.