Бека Фицпатрик
Кресчендо (17)

Шестнадесета глава

Три часа по-късно бедрата на Ви бяха почервенели, по горната част на стъпалата й имаше мехури, а лицето й беше подуто от жегата. Риксън си беше тръгнал преди час, а ние двете с нея мъкнехме чадъра и плажната чанта по пресечката на Олд Орчард Стрийт.

— Чувствам се странно — каза Ви. — Имам чувството, че ще припадна. Май трябваше да внимавам повече с това бебешко олио.

На мен ми се виеше свят и ми беше неприятно горещо, но това нямаше нищо общо с времето. Болка цепеше главата ми през средата. Непрекъснато се мъчех да преглътна лошия вкус в устата си, но колкото повече преглъщах, толкова повече ми се гадеше. Името Черната ръка непрекъснато изникваше в съзнанието ми, настояваше да го удостоя с цялото си внимание и забиваше нокти в главата ми всеки път, когато се помъчех да го пренебрегна. Не можех да мисля за това сега, пред Ви, понеже знаех, че в мига, в който го направя, ще рухна. Налагаше се още малко да пожонглирам с болката и да я подхвърлям във въздуха всеки път, когато аха да се стовари върху ми. Вкопчих се в безопасността на безчувственото опустошение и изтласках неизбежното колкото може по-надалеч. Пач. Черната ръка. Не може да бъде.

Ви се закова на място.

— Какво е това?

Стояхме на паркинга зад книжарницата, на няколко метра от доджа, а на лявата задна гума имаше голямо парче метал.

— Според мен е скоба — казах.

— Виждам. Но какво търси на колата ми?

— Явно наистина откарват автомобилите на нарушителите на наказателен паркинг.

— Не ми се прави на умна. Какво ще правим сега?

— Да се обадим на Риксън? — предложих.

— Няма да е доволен, че трябва да се връща чак до тук. Ами майка ти? Тя прибра ли се?

— Още не. Твоите родители?

Ви седна на тротоара и зарови лице в ръцете си.

— Сигурно струва цяло състояние да махнат скобата. Сега вече чашата преля. Мама ще ме изпрати в манастир.

Седнах до нея и двете заедно обмислихме възможностите.

— Имаме ли други приятели? — попита Ви. — Някой, когото можем да повикаме, без да се чувстваме виновни. Не бих се чувствала виновна да накарам Марси да дойде чак дотук, но съм сигурна, че не би го направила. Не и за нас. Особено пък за нас. Вие със Скот сте приятели. Той би ли дошъл според теб? Чакай малко… това не е ли джипът на Пач?

Проследих погледа на Ви към отсрещния край на пресечката. Тя излизаше на Империъл Стрийт и наистина там, до тротоара, беше паркиран черен лъскав джип „Командър“. Прозорците бяха матови и слънцето блестеше, отразено от тях.

Пулсът ми се ускори. Не биваше да се срещам с Пач. Не тук. Още не. Не и когато единственото, което ме спираше да не се разрева, беше старателно издигнатият бент, чиято основа се напукваше още по-надълбоко с всяка изминала секунда.

— Сигурно е наблизо — каза Ви. — Изпрати му съобщение и му кажи, че сме закъсали. Може и да не го харесвам, но ще го използвам да ме откара у дома.

— По-скоро ще изпратя съобщение на Марси, отколкото на Пач. — Надявах се Ви да не усети странната и печална нотка на отчаяние и омраза в гласа ми. Черната ръка… Черната ръка… не Пач… моля те, не Пач… грешка, обяснение… Главоболието ми стана непоносимо, сякаш собственото ми тяло ме предупреждаваше да престана да мисля за това в името на собствената си безопасност.

— На кого още можем да се обадим? — попита Ви.

И двете знаехме на кого можем да се обадим. На абсолютно никого. Нямахме други приятели. Никой не ни дължеше услуга. Единственият човек, който щеше да зареже всичко и да ми се притече на помощ, седеше до мен. И обратното.

Насочих вниманието си към джипа. Изправих се без всякаква причина.

— Ще се приберем с джипа. — Не бях сигурна точно какво послание ще изпратя на Пач с тази своя постъпка. Око за око? Ти ме нарани, сега и аз ще те нараня. Или може би: това е само началото, ако си виновен за смъртта на татко…

— Пач няма ли да се ядоса, когато разбере, че ти си откраднала джипа му? — попита Ви.

— Пет пари не давам. Няма да вися тук цяла вечер.

— Имам лошо предчувствие — призна Ви. — Не харесвам Пач дори при нормални обстоятелства, камо ли ако е ядосан.

— Къде остана приключенският ти дух? — Беше ме обзело бясно желание и не исках нищо по-силно от това да откарам джипа и да изпратя на Пач послание. Представях си как блъскам джипа в някое дърво. Не достатъчно силно, че да се отворят въздушните възглавници, но достатъчно, за да се посмачка ламарината. Малък спомен от мен. Предупреждение.

— Приключенският ми дух не се простира до самоубийствена мисия в стил камикадзе — поясни Ви. — Няма да е приятно, когато Пач разбере, че си била ти.

Гласът на логиката би ме инструктирал да направя крачка назад и да поохладя страстите, но логиката вече ме беше напуснала. Ако той беше навредил на семейството ми, ако беше съсипал семейството ми, ако ме беше излъгал…

— Можеш ли да запалиш без ключове? — попита Ви.

— Пач ме научи.

Не изглеждаше убедена.

— Искаш да кажеш, че си виждала Пач да краде кола и сега смяташ да опиташ?

Тръгнах по пресечката към Империъл Стрийт, Ви заподтичва подире ми. Огледах се за коли и приближих до джипа. Опитах вратата — беше заключена.

— Няма никого — оповести Ви и заслони очи от двете си страни, за да надникне вътре. — Мисля, че трябва да си тръгнем пеша. Хайде, Нора, дръпни се от джипа.

— Трябва ни кола. Загазили сме.

— Имаме по два крака, ляв и десен. Моите са в настроение за малко упражнения. Нямат нищо против една приятна дълга разходка… Откачи ли? — изпищя тя.

Бях насочила върха на плажния чадър към прозореца от страната на шофьора.

— Какво? Трябва някак да влезем.

— Веднага свали чадъра! Ще привлечеш вниманието, ако разбиеш прозореца. Какво ти става? — попита тя и ме изгледа ококорена.

Един образ премина през съзнанието ми. Представих си Пач, надвесен над баща ми с пистолет в ръка. В тишината отекна изстрел.

Опрях длани на коленете си и се приведох напред, а в очите ми вече пареха сълзи. Земята се завъртя шеметно пред очите ми. По лицето ми се стекоха браздулици пот. Задушавах се, сякаш кислородът беше излетял от тялото ми. Колкото повече се мъчех да си поема въздух, толкова повече се парализираха дробовете ми. Ви ми крещеше, но виковете й долитаха от много далеч, сякаш изпод вода.

Изведнъж земята се закова неподвижно. Поех си три пъти отривисто дъх. Ви ме караше да седна и дрънкаше нещо за топлинен удар. Освободих се от ръцете й.

— Добре съм — казах и вдигнах ръка, когато тя понечи отново да ме приближи. — Добре съм.

За да й покажа, че нищо ми няма, се наведох за плажната си чанта, която бях изпуснала, и в този момент забелязах резервния ключ за джипа, който проблясваше на дъното. Ключът, който бях откраднала от стаята на Марси по време на купона й.

— Имам резервен ключ — казах и думите изненадаха и самата мен.

Ви набърчи чело изненадана.

— Пач не си ли го поиска?

— Никога не ми го е давал. Намерих го в стаята на Марси във вторник вечерта.

— Уха.

Пъхнах ключа в ключалката, качих се в джипа и се настаних на шофьорското място. Дръпнах седалката напред, завъртях ключа на запалването и стиснах волана с две ръце. Макар да беше горещо, ръцете ми бяха студени и трепереха.

— Нали не възнамеряваш нещо повече от това просто да закараш тази чудесия до нас? — попита Ви настъпателно. — Понеже вената на слепоочието ти трепери, а за последен път това се случи, преди да фраснеш Марси в челюстта в „Девилс Хендбег“.

Облизах устните си, които ми се сториха едновременно като шкурка и като гума.

— Той е дал на Марси резервен ключ за джипа… Би трябвало да паркирам това чудо на дъното на океана.

— Може да е имал основателна причина — нервно каза Ви.

Тихо се изсмях.

— Няма да направя нищо, преди да те откарам. — Завъртях волана рязко наляво и излязох на платното.

— Заклеваш ли се да съобщиш тази подробност на Пач, когато му обясняваш защо си откраднала джипа?

— Не го крада. В безизходица сме. Вземам го назаем.

— Не, просто си луда. — Усещах смайването на Ви, предизвикано от гнева ми. В погледа й четях колко нерационално намира поведението ми. Може и да беше нерационално. Може и да бях попрекалила. Нима не беше възможно двама човека да имат един и същ прякор? Да, биха могли. Биха могли, биха могли. Надявах се колкото повече го повтарям, толкова повече да си повярвам, но онова кътче от сърцето ми, на което бях избрала да вярвам, беше някак кухо.

— Хайде просто да се махаме от тук — каза Ви уплашено и предпазливо, както никога не говореше с мен. — Вкъщи има лимонада. После можем да погледаме телевизия. Може дори да дремнем. Тази вечер на работа ли си?

Тъкмо се канех да й отговоря, че Робърта не ме беше сложила на смяна тази вечер, но скочих на спирачката.

— Какво е това?

Ви проследи погледа ми. Наведе се напред и взе някакво парче розов плат от таблото. Размаха бикините помежду ни.

Спогледахме се — явно и двете мислехме за едно и също.

Марси.

Нямаше съмнение, че е тук с Пач. В момента, на плажа. Лежеше на пясъка. И кой знае какво още правеше.

По тялото ми премина мощна и предателска вълна от омраза. Ненавиждах го. Мразех и себе си, задето бях добавила името си към списъка на момичетата, които беше прелъстил и после изоставил. Обзе ме неистово желание да получа компенсация за наивността си. Не исках да бъда поредното момиче. Той не можеше да ме накара просто да изчезна. Ако Пач беше Черната ръка, щях да го открия. А ако имаше нещо общо със смъртта на баща ми, щях да го накарам да си плати.

— Да намери начин да се прибере — заявих, но челюстта ми потрепваше. Натиснах газта и по асфалта останаха следи от гумите.

* * *

Часове по-късно стоях пред отворената врата на хладилника, оглеждах съдържанието му и търсех нещо, което да мине за вечеря. И когато нищо не привлече вниманието ми, се насочих към ъгловия бюфет. Там си избрах кутия макарони с формата на панделки и буркан със сос за спагети.

Когато часовникът на печката звънна, отцедих макароните, сипах си една купа и пъхнах соса в микровълновата. Нямахме пармезан, затова си настъргах чедар. Микровълновата звънна и аз залях макароните със соса и сиренето. Обърнах се да отнеса всичко на масата и установих, че Пач се е облегнал на нея. Едва не изпуснах купата със спагетите.

— Как влезе? — попитах.

— Не е зле да заключваш вратата. Особено когато си сама вкъщи.

Позата му беше спокойна, но очите не. Бяха като черен мрамор и ме пронизваха. Знаеше, че аз съм откраднала джипа. А и как не, след като беше паркиран на алеята пред къщи. Нямаше къде да скрия джип в къща, заобиколена от поле от едната страна и непроходими гори от другата. Пък и изобщо не ми хрумна да го крия, когато паркирах на алеята, толкова силни бяха отвращението и шокът ми. Всичко си дойде на мястото: умелите му думи, черните му проблясващи очи, огромният му опит с лъжите, съблазняването, жените. Бях се влюбила в дявола.

— Взела си джипа — каза Пач. Спокоен, но не доволен.

— Ви паркира на забранено място и закопчаха колата й. Трябваше да се приберем и точно тогава забелязахме джипа отсреща на улицата. — Дланите ми се изпотиха, но не опитах да ги избърша. Не и пред Пач. Тази вечер изглеждаше различен. По-суров, по-твърд. Светлината на кухненската лампа се плъзгаше по скулите му, черната му коса, разчорлена от деня, прекаран на плажа, падаше върху челото му и почти докосваше неприлично дългите му мигли. Устата му, която винаги тайничко бях определяла като чувствена, беше цинично извита в единия край — не беше сърдечна усмивка.

— Можеше да звъннеш и да ме предупредиш.

— Не си носех телефона.

— Ами Ви?

— Тя ти няма номера. А и не помня новия ти телефон. Нямаше как да се свържем с теб.

— Ти нямаш ключ от джипа. Как влезе?

Едва се сдържах да не му метна обвинителен поглед.

— С твоя резервен.

Видях го как съобразява какво целя. И двамата знаехме, че не ми е давал резервния ключ. Наблюдавах го внимателно дали знае, че говоря за резервния ключ на Марси, но в погледа му не просветна никакво разбиране. Беше овладян, непроницаем.

— Какъв резервен ключ? — попита той.

Въпросът ме разгневи още повече, понеже очаквах да знае точно за кой ключ говоря. Колко резервни ключа имаше? Колко други момичета държаха ключ от джипа му в чантите си?

— Този на гаджето ти — поясних. — Или това не е достатъчно разяснение?

— Я да видим дали съм разбрал. Откраднала си джипа, за да ми отмъстиш, понеже съм дал резервен ключ на Марси.

— Откраднах джипа, понеже двете с Ви трябваше да се приберем — отговорих хладно. — Преди време винаги беше до мен, когато ми трябваше. Реших, че може би все още е така, но явно съм сгрешила.

Очите на Пач не се откъсваха от моите.

— Ще ми кажеш ли за какво става дума всъщност? — И понеже не му отговорих, той измъкна един от столовете, напъхани под масата в кухнята. Седна, скръсти ръце и преспокойно изпружи крака. — Разполагам с време.

Черната ръка. Ето за това става дума. Обаче ме беше страх да му се противопоставя. Боях се какво може да науча и как би реагирал той. Сигурна бях, че няма никаква представа колко знам. Ако го обвинях, че е Черната ръка, нямаше връщане назад. Щях да съм длъжна да се изправя срещу истина, която би могла да унищожи душата ми.

Пач изви вежди:

— Ще си мълчим ли?

— Става дума за истината — казах. — Нещо непознато за теб.

Ако беше убил баща ми, как можеше да ме гледа в очите през цялото време, да ме уверява колко съжалява и нито веднъж да не ми признае истината? Как можеше да ме целува, да ме гали, да ме държи в обятията си и да живее преспокойно?

— Нещо непознато ли? От деня, в който се срещнахме, не съм те излъгал нито веднъж. Невинаги ти харесваше онова, което имам да ти кажа, но винаги съм бил откровен.

— Остави ме да вярвам, че ме обичаш. Това е лъжа!

— Съжалявам, че ти се е сторило лъжа. — Не съжаляваше. В очите му се четеше непримирим гняв. Адски му беше неприятно, че му държа сметка. Искаше да съм като всички останали момичета и да изчезна безследно в миналото му.

— Ако си изпитвал нещо към мен, защо се хвана с Марси след рекордно кратко време?

— А ти не се ли хвана със Скот след рекордно кратко време? Предпочиташ половин човек пред мен, така ли?

— Половин човек ли? Скот е човешко същество.

— Той е нефилим. — Пач направи безгрижен жест към входната врата. — Джипът струва повече.

— Може би той се чувства по същия начин по отношение на ангелите.

Пач сви рамене лениво и арогантно.

— Съмнявам се. Ако не бяхме ние, неговата раса нямаше да съществува.

— Чудовището на Франкенщайн не е обичало създателя си.

— И какво от това?

— Нефилимите вече търсят начин да отмъстят на ангелите. Може би това е само началото.

Пач свали шапката си и прокара пръсти през косата си. Съдейки по изражението му, останах с впечатлението, че положението е много по-опасно, отколкото смятах първоначално. Колко голяма беше вероятността нефилимите да наложат надмощие над падналите ангели? Със сигурност не през този хешван. Пач едва ли искаше да ми каже, че след по-малко от пет месеца пълчища от паднали ангели ще нападнат и в крайна сметка ще убият десетки хиляди хора. Обаче от поведението му, дори от погледа му правех извода, че точно това се очаква.

— И вие какво ще направите? — попитах ужасена.

Той взе чашата с вода, която си бях наляла и оставила на масата, и отпи:

— Наредиха ми да не се меся.

— Архангелите ли?

— Нефилимите са зли. Те изобщо не би трябвало да населяват земята. Съществуват само заради гордостта на падналите ангели. Архангелите не искат да имат нищо общо с тях. Няма да се намесят в нищо, свързано с нефилимите.

— И всички хора ще измрат?

— Архангелите имат собствен план. Понякога трябва да се случат някои лоши неща, за да се случат и добрите.

— План ли? Какъв план? Да гледат как невинни хора измират?

— Нефилимите ще паднат в капана, който сами залагат. Ако трябва да умрат хора, за да бъде унищожена нефилимската раса, архангелите ще поемат този риск.

Цялата настръхнах.

— И ти си съгласен с тях?

— Сега съм ангел пазител. Предан съм на архангелите. — В очите му се разгоря пламъче на неистова омраза и за един кратък миг си мислех, че тя е насочена към мен. Сякаш Пач винеше мен за онова, в което се е превърнал. В своя защита аз пък изпитах пристъп на гняв. Нима напълно беше забравил онази нощ? Бях пожертвала живота си заради него, а той не прие жертвата ми. Ако искаше да вини друг за положението, в което се намираше, виновникът не бях аз.

— Колко силни са нефилимите? — попитах.

— Достатъчно. — Гласът му беше тревожно лишен от загриженост.

— Могат да дадат отпор на падналите ангели най-рано през този хешван, нали?

Той кимна.

Обгърнах тялото си с ръце, за да прогоня дълбока и внезапно появила се ледена тръпка, но причината за нея беше по-скоро психологическа, отколкото физическа.

— Трябва да направиш нещо.

Той затвори очи.

— Ако падналите ангели не могат да обсебват нефилими, ще се насочат към хората — казах, опитвайки се да преодолея небрежното му отношение и да събудя съвестта му. — Ти така ми каза. Десетки хиляди хора. Може би Ви. Може би мама. Може би мен.

Той продължаваше да мълчи.

— Пука ли ти изобщо?

Погледът му се стрелна към часовника и той стана от масата.

— Никак не ми се тръгва, преди да сме си довършили разговора, но закъснявам. — Резервният ключ за джипа беше в една чиния на плота и той го прибра в джоба си. — Благодаря за ключа. Ще добавя и вземането на джипа към сметката ти.

Застанах между него и вратата.

— Към сметката ми ли?

— Докарах те от „Зи“, свалих те от покрива на Марси, а сега взе назаем и джипа ми. Не правя услуги безплатно.

Бях напълно сигурна, че не се шегува. Всъщност беше адски сериозен.

— Можем да се споразумеем да ми плащаш след всяка отделна услуга, но реших, че ще е по-лесно да водя сметка. — Усмивката му представляваше просто дразнеща извивка на устните. Първокласно самодоволство.

Присвих очи:

— Наистина се забавляваш, нали?

— Скоро ще поискам да ми се разплатиш и тогава наистина ще се забавлявам.

— Не си ми дал назаем джипа — възразих. — Откраднах го. И не беше услуга — аз така реших.

Той отново погледна часовника си.

— Ще довършим разговора по-късно. Трябва да вървя.

— Точно така. На кино с Марси. Върви се забавлявай, докато моят свят виси на косъм. — Казвах си, че искам той да си тръгне. Заслужаваше Марси. Пет пари не давах. Дори ми се искаше да го замеря с нещо, да затръшна вратата в гърба му. Само че нямаше да го пусна да си тръгне, без да задам въпроса, който прогаряше всяка моя мисъл. Зарових зъби във вътрешната страна на бузата си, за да не допусна гласът ми да потрепери. — Ти ли уби баща ми? — Гласът ми прозвуча хладно и овладяно, все едно не беше моят глас, а на човек, който бе преизпълнен до мозъка на костите си с омраза, обвинения и разруха.

Пач се закова на място с гръб към мен.

— Какво се случи през онази нощ? — Дори не се помъчих да скрия отчаянието в гласа си.

След като помълча малко, Пач каза:

— Питаш ме, сякаш смяташ, че би трябвало да знам отговора.

— Знам, че ти си Черната ръка. — Затворих очи за миг и усетих, че вълна от отвращение залива цялото ми тяло.

Той погледна през рамо.

— Кой ти каза?

— Значи е истина? — Усетих ръцете си стегнати в юмруци отстрани край тялото ми и че цялата треперя неконтролируемо. — Ти си Черната ръка. — Взирах се в лицето му и се молех по някакъв начин да ме опровергае.

Стоящият часовник в коридора отмери точен час — тежък и отекващ звук.

— Махай се — наредих. Не исках да се разплача пред него. В никакъв случай. Нямаше да му доставя това удоволствие.

Той стоеше неподвижен, лицето му беше студено и непроницаемо, малко сатанинско.

Часовникът прозвуча в тишината. Едно, две, три.

— Ще те накарам да си платиш — предупредих го, но гласът ми прозвуча непривично.

Четири, пет.

— Ще намеря начин. Заслужаваш да отидеш в ада. Ще съжалявам само ако архангелите ме изпреварят.

Гореща черна светкавица прекоси очите му.

— Заслужаваш всичко, което ще ти се случи. Всеки път, когато си ме целувал и прегръщал, макар да си знаел какво си причинил на баща ми… — Задавих се и се извърнах, понеже рухвах, а не можех да си го позволя.

Шест.

— Върви си — наредих с тих, но уверен глас.

Вдигнах гневен и изпълнен с омраза поглед с намерението да накарам Пач да си тръгне, но установих, че съм съвсем сама в коридора. Огледах се — мислех, че просто се е отдалечил, но него го нямаше. Странна тишина надвисна между сенките и аз си дадох сметка, че часовникът е престанал да бие.

Стрелките му бяха застинали на шест и дванайсет — бяха спрели в мига, в който Пач си беше отишъл завинаги.