Бека Фицпатрик
Кресчендо (15)

Четиринадесета глава

Когато влязохме отново в пределите на Колдуотър, подкарах мустанга през града и поех по Бийч към Дийкън. Продължаваше ритмично да ръми. Пътят беше тесен и лъкатушещ, а от двете му страни растяха вечнозелени дървета. На следващия завой Скот ми посочи един комплекс с апартаменти в стил Кейп Код — с мънички балкончета и сиви керемиди. На малката тревна площ отпред имаше занемарено игрище за тенис. Цялото място се нуждаеше от пребоядисване.

Вкарах мустанга в паркинга.

— Благодаря, че ме докара — каза Скот и преметна ръка през облегалката на седалката ми. Очите му бяха изцъклени, усмивката му бе лениво извита на една страна.

— Ще успееш ли да влезеш? — попитах.

— Не искам да влизам — завалено отговори той. — Килимите миришат на кучешка пикня, а по тавана на банята има мухъл. Искам да остана тук навън, с теб.

Понеже си пиян.

— Трябва да се прибирам. Късно е, а днес още не съм се обаждала на мама. Ще откачи, ако не й звънна скоро. — Пресегнах се през него и отворих предната врата.

В това време той навъртя една моя къдрица около пръста си:

— Красота.

Освободих къдрицата.

— Няма да стане. Ти си пиян.

— Съвсем малко — ухили се той.

— Утре нищо няма да си спомняш.

— На плажа ми се стори, че помежду ни се появи някаква близост.

— Така беше. И толкова. Сериозно ти казвам. Ще те изритам. Прибирай се.

— Ами колата ми?

— Тази вечер ще я взема с мен и ще ти я върна утре следобед.

Скот въздъхна доволно и се отпусна още по-удобно на седалката.

— Искам да вляза вътре и да изсвиря едно соло с Джими Хендрикс. Ще кажеш ли на всички, че партито свърши?

Завъртях отчаяно очи:

— Но ти току-що покани шейсет човека. Няма да отида да им съобщя, че купонът се отменя.

Скот се наведе извън колата и повърна.

Ужас.

Хванах го за ризата и го дръпнах вътре, после преместих колата няколко метра по-напред. Натиснах ръчната спирачка и излязох навън. Минах от страната на Скот и го измъкнах от колата за ръцете, като внимавах да не стъпя в изсипаното съдържание на стомаха му. Той преметна ръка през рамото ми и аз едва не се свлякох под тежестта му.

— Кой апартамент? — попитах.

— Трийсет и две. Най-горния етаж.

Естествено, че ще е на последния етаж. Защо да очаквам да ми бъде лесно?

Помъкнах Скот нагоре по стълбите, пристигнах горе задъхана и го вмъкнах пред вратата на апартамента му, където беше същински хаос от тела и оглушителен рап, който направо ми разтърси мозъка.

— Спалнята е отзад — промърмори Скот в ухото ми.

Задърпах го напред през блъсканицата, отворих вратата в дъното на коридора и го стоварих на долния матрак от леглото на два етажа. В съседния ъгъл имаше малко бюро, сгъваем кош за дрехи, стойка за китара и няколко гирички. Стените бяха бели и доста захабени, украсени оскъдно с плакат от „Кръстникът 4“ и емблемата на „Ню Ингланд Пейтриътс“.

— Моята стая — отбеляза Скот и се огледа. Потупа матрака до себе си. — Настанявай се удобно.

— Лека нощ, Скот.

Запътих се към вратата, а той каза:

— Ще ми донесеш ли нещо за пиене? Вода. Трябва да измия този вкус от устата си.

Нямах търпение да се махна от това място, но не можех да се отърся от растящото си състрадание към Скот. Ако си тръгнех сега, той сигурно щеше да се събуди на следващия ден в локва от собственото си повръщано. По-добре да го поизмия и да му дам малко ибупрофен.

Тясната подковообразна кухничка на апартамента беше отворена към превърналата се в танцова площадка дневна и след като се проврях между нагъчканите тела, запушили входа на кухнята, започнах да отварям и да затварям шкафовете, търсейки чаша. Намерих един стек бели пластмасови чаши над мивката, пуснах кранчето и напълних една. Тъкмо се обърнах да занеса водата на Скот, и сърцето ми подскочи. Пач стоеше на няколко метра от мен, облегнат на шкафовете до хладилника. Беше се отделил от навалицата и беше нахлупил ниско шапката си, с което показваше, че не иска да разговаря с никого. Поведението му издаваше нетърпение — току поглеждаше часовника си.

Понеже нямаше как да го избегна, освен да прескоча през плота направо в дневната — пък не бяхме ли достатъчно големи, за да се справим зряло със ситуацията, — навлажних устните си, които внезапно се оказаха пресъхнали, и се приближих до него.

— Забавляваш ли се?

Суровите черти на лицето му се смекчиха от усмивка.

— Сещам се най-малко за едно нещо, което бих предпочел пред това тук.

Ако това беше намек, щях да го пренебрегна. Качих се на плота и провесих крака надолу.

— Цяла нощ ли ще останеш?

— Ако трябва да остана през цялата нощ, по-добре веднага ме разстреляй.

— Нямам пистолет, съжалявам — разперих ръце.

Усмихна се като съвършеното въплъщение на лошо момче.

— Само това ли те спира?

— Ако те застрелям, няма да те убия — изтъкнах. — Един от недостатъците на безсмъртието.

Той кимна и под сянката на кепето му се прокрадна мрачна усмивка.

— Но би го направила, ако можеше, така ли?

Поколебах се, преди да отговоря.

— Не те мразя, Пач. Още не.

— Омраза може би не е достатъчно силна дума — предположи той. — Нещо по-дълбоко?

Усмихнах се, но едва-едва.

И двамата усещахме, че нищо добро няма да излезе от този разговор, особено тук, затова Пач спаси и двама ни, като кимна към тълпата отзад:

— Ами ти? Дълго ли ще останеш?

Скокнах от плота.

— Не. Ще занеса на Скот вода и вода за уста, ако намеря, и си тръгвам.

Той ме стисна за лакътя.

— Мен би застреляла, но смяташ да се погрижиш за махмурлука на Скот, така ли?

— Скот не ми разби сърцето.

Смълчахме се, после Пач каза тихо:

— Да вървим.

От начина, по който ме гледаше, разбрах точно какво има предвид. Искаше да избягам с него. Да се опълчим на архангелите. Да пренебрегнем факта, че те в крайна сметка ще намерят Пач.

Не можех да си помисля какво ще му сторят, без да се почувствам като в леден капан, замръзнала от страх, вледенена от ужас. Пач никога не ми беше описвал ада. Но знаеше. И фактът, че не ми казва, рисуваше много жива и много зловеща картина в съзнанието ми.

— Обещах да занеса на Скот чаша вода — казах, без да откъсвам поглед от дневната.

— Доста време прекарваш с този тип, когото бих нарекъл тъмна личност, а от моя гледна точка това е трудно завоювана титла.

— Трябва да си тъмна личност, за да разпознаеш друга тъмна личност.

— Радвам се, че си съхранила чувството си за хумор, обаче говоря сериозно. Внимавай.

Кимнах.

— Оценявам загрижеността ти, но знам какво правя. — Заобиколих Пач и се запровирах през клатушкащите се тела в дневната. Трябваше да се махна. Беше непосилно да стоя близо до него и да усещам дебелата и непроницаема ледената стена. Да знам, че и двамата искаме нещо, което не можем да имаме, макар да сме на една ръка разстояние.

Бях насред тълпата, когато някой дръпна презрамката на блузата ми отзад. Извърнах се, очаквайки да видя Пач, който иска да сподели още нещо, но се оказа Скот, който ми се хилеше лениво. Отметна косата ми от лицето, наведе се и устата му запечата моята. Имаше вкус на ментова паста и на току-що измити зъби. Понечих да се дръпна, но после се запитах какво толкова, че Пач гледа? Не правех нищо по-различно от него. Имах не по-малко право да продължа напред. Той използваше Марси, за да запълни празнината в сърцето си, и сега беше мой ред да направя същото със Скот.

Плъзнах длани по гърдите на Скот и преплетох пръсти на тила му. Той реагира, като ме придърпа по-близо към себе си и прокара ръце надолу по гръбнака ми. Значи това беше усещането да се целуваш с друг.

Пач действаше бавно, умело и търпеливо, а Скот беше игриво нетърпелив и малко небрежен. Беше съвсем различно и ново усещане… и не лошо.

— В моята стая — прошепна Скот в ухото ми, преплете пръсти с моите и ме дръпна към коридора.

Отместих поглед към Пач. Очите ни се срещнаха. Ръката му беше застинала на тила и той изглеждаше потънал в размисъл, докато гледаше как двамата Ето такова е усещането, казах му мислено.

Само че не се почувствах по-добре, след като си го помислих. Почувствах се тъжна и неудовлетворена. Не си падах по игричките и не разчитах на мръсни номера, за да се утешавам или да подхранвам самочувствието си. Само че вътре в мен все още гореше мъчителна болка и заради нея оставих Скот да ме поведе по коридора.

Скот отвори вратата с крак. Угаси лампите и се оказахме обгърнати от мек сумрак. Погледнах към тесния матрак на долното легло, после към прозореца. Беше открехнат. Паникьосана си представих, че пропадам през пролуката и изчезвам в нощта. Вероятно това бе признак, че ще допусна огромна грешка. Наистина ли щях да го направя, само за да натрия нечий нос? Така ли исках да покажа на Пач колко съм му ядосана? Какво говореше това за мен?

Скот обгърна раменете ми и ме целуна още по-настойчиво. Премислих възможностите си. Можех да кажа на Скот, че не ми е добре. Можех да му кажа, че съм променила намеренията си. Можех просто да му откажа…

Той съблече фланелката си я метна настрани.

— Ами… — подех. Отново се огледах, търсейки път за бягство, и забелязах, че вратата на спалнята явно е отворена, понеже нечий силует запречваше светлината от дневната. Фигурата пристъпи вътре и затвори вратата, а аз усетих, че зяпвам.

Пач хвърли фланелката на Скот и го улучи в лицето.

— Какво, по дяво… — изруга Скот, дръпна рязко фланелката от главата си и я навлече.

— Ципът ти е отворен — осведоми го Пач.

Скот дръпна ципа си.

— Какви ги вършиш? Не може да влизаш тук. Зает съм. Излез от стаята ми.

— Да не си луд! — викнах на Пач и усетих как кръвта се качва в лицето ми.

Пач ме изгледа строго.

— Не искаш да си тук. Не и с него.

— Не ти решаваш!

Скот се стрелна покрай мен:

— Остави ме да се погрижа за него.

Направи още само две крачки, преди Пач да забие юмрука си в челюстта му и да се чуе хрущене.

— Какви ги вършиш? — креснах на Пач. — Счупи ли му челюстта?

— О-о-ох! — изстена Скот и притисна долната половина на лицето си.

— Не съм му счупил челюстта, но само да те пипне с пръст, това ще е едно от много неща, които ще му счупя — отсече Пач.

— Вън! — наредих на Пач и посочих вратата.

— Ще те убия — изръмжа Скот на Пач, като отваряше и затваряше уста, за да провери дали всичко е наред с челюстта му.

Само че вместо да послуша и да си тръгне, Пач с три крачки се озова до Скот. Завъртя го към стената. Скот се помъчи да се ориентира какво му се случва, но Пач го притисна към стената и още повече го обърка.

— Докоснеш ли я — прошепна той в ухото на Скот тихо и заплашително, — горчиво ще съжаляваш!

Преди да излезе от стаята, Пач ме стрелна с поглед:

— Той не си струва. Нито пък аз.

Понечих да кажа нещо, но нямах доводи. Не бях тук, защото така исках. Бях тук, понеже исках да натрия носа на Пач. Аз го знаех и той го знаеше.

Скот се завъртя и се смъкна по стената.

— Щях да го поваля, ако не бях пиян — каза той, разтривайки долната половина на лицето си. — За какъв се мисли, по дяволите? Аз дори не го познавам! Ти познаваш ли го?

Скот явно не позна Пач от „Зи“, но онази вечер там имаше доста хора. Не можех да очаквам да е запомнил всяко лице.

— Много съжалявам — направих жест към вратата, през която току-що бе излязъл Пач. — Добре ли си?

Той се усмихна лениво.

— Никога не съм бил по-добре. — И това въпреки огромната синина, която започваше да се появява около челюстта му.

— Беше изгубил контрол.

— Няма нищо по-хубаво — провлачено отбеляза Скот и с опакото на дланта си избърса струйка кръв, която се стичаше от нацепената му устна.

— Трябва да тръгвам — казах. — Ще ти докарам мустанга утре след училище.

Запитах се как се предполагаше да изляза оттук и да мина покрай Пач, като съхраня поне частица от достойнството си. По-добре да отида и да му кажа, че е имал право: бях отишла със Скот само за да го нараня. Но от мисълта да му позволя да разбере, че е успял да ми провали вечерта, ми идеше да се разпищя. В същото време част от мен изпитваше облекчение, задето той го бе сторил.

Скот дръпна туниката ми с пръст и ме задържа.

— Не си тръгвай, Нора. Още не.

Отместих пръста му.

— Скот…

— Кажи ми, ако смяташ, че прекалявам — каза той и за втори път свали фланелката си. Бялата му кожа се открояваше светла в тъмното. Явно доста вдигаше тежести — личеше си по мускулите на ръцете му.

— Прекаляваш.

— Не прозвуча убедително. — Той отметна косата от шията ми и зарови лице в извивката.

— Не се интересувам от теб по този начин — казах и поставих ръцете си помежду ни. Бях изморена и усещах пулсиращо главоболие между ушите си. Срамувах се от себе си и исках да спя, да спя, докато забравя тази вечер.

— От къде знаеш? Никога не си ме изпробвала в това отношение.

Натиснах ключа за лампата и светлина заля стаята. Скот закри очите си с ръка и залитна назад.

— Тръгвам си… — подех, после замълчах и вперих очи в кожата на Скот някъде между гърдите и ключицата му. Кожата беше лъскава и грапава. Дълбоко в съзнанието си направих връзката, че това би трябвало да е дамгата, която Скот е получил, когато се е заклел във вярност на кървавото нефилимско общество, но мисълта беше по-скоро неясна и незначителна, доста безинтересна в сравнение с онова, което действително бе ангажирало вниманието ми. Дамгата имаше формата на стегнат юмрук. Беше съвсем същата — дори по размер — като релефния пръстен от онзи плик.

Все още закрил очите си с ръка, Скот изстена и посегна към леглото, за да се подпре.

— Какъв е този белег на кожата ти? — попитах с пресъхнала уста.

Скот се слиса за миг, после прокара ръка по белега.

— Една вечер вършехме щуротии с няколко приятели. Нищо сериозно. Просто белег.

И имаше дързостта да ме лъже.

— Ти си ми изпратил плика. — Той не отговори, затова добавих по-ожесточено: — Алеята край морето. Пекарната. Пликът с железния пръстен. — Стаята ми се стори зловещо усамотена, откъсната от вибриращия бас в дневната. Вече не се чувствах в безопасност, затворена тук със Скот.

Той присви очи и ме изгледа на светлината, която явно още беше твърде силна за очите му.

— Какви ги дрънкаш? — Тонът му беше предпазлив, враждебен, объркан.

— Да не смяташ, че преструвката ти е забавна? Знам, че ти си ми изпратил пръстена.

— Какъв пръстен?

— Пръстена, с който е направен този белег върху кожата ти.

Той тръсна глава, сякаш се опитваше да се отърси от ступора си. После ръката му се стрелна напред и ме изтласка до стената:

— От къде знаеш за пръстена?

— Причиняваш ми болка — казах заканително, но цялата треперех от страх. Осъзнах, че Скот не се преструва. Освен ако не беше много по-добър актьор, отколкото си представях, той наистина не знаеше за плика. Но знаеше за пръстена.

— Как изглеждаше? — стисна ме за туниката и ме разтърси той. — Онзи, който ти даде пръстена — как наглеждаше?

— Махни си ръцете от мен — наредих му и го бутнах. Само че Скот беше много по-тежък от мен и сгъналата му не се отлепиха от пода, а тялото му продължи да ме притиска до стената. — Не го видях. Беше предал плика да ми го връчат.

— Той знае ли къде съм? Знае ли, че съм в Колдуотър?

— Той ли? — остро попитах. — Кой е той? Какво става?

— Защо ти е дал пръстена?

— Не знам! Не знам нищо за него! Защо ти не ми кажеш?

Разтрепери се целият, обзет от пристъп на паника.

— Какво знаеш?

Приковах очи върху Скот, но гърлото ми беше толкова стегнато, че едва дишах.

— Пръстенът беше в плик с бележка, че баща ми е убит от Черната ръка. И че пръстенът е негов. — Облизах устни. — Ти ли си Черната ръка?

Лицето на Скот още изразяваше дълбоко недоверие, очите му се стрелкаха напред-назад, докато се мъчеше да прецени дали може да ми вярва.

— За твое добро е да забравиш, че сме водили този разговор.

Помъчих се да се откопча, но той продължаваше да ме стиска.

— Махай се и стой далеч от мен. — Този път ме пусна и ме побутна към вратата.

Спрях на прага. Изтрих потните си длани в панталона.

— Не и преди да ми разкажеш за Черната ръка.

Имах чувството, че Скот ще се разбеснее още повече, но той просто ме прикова с поглед, с който би удостоил и куче, клекнало да се изходи на моравата му. Вдигна си фланелката и понечи да я нахлузи, но после устните му се разтеглиха в заплашителна усмивка. Хвърли дрехата на леглото. Разхлаби колана си, смъкна ципа, събу бермудите си и остана само по памучни гащета.

Залагаше на шока, явно с намерението да ме прогони. Беше доста убедителен, но нямаше да го оставя на мира толкова лесно.

— Клеймото от пръстена на Черната ръка е дамгосано върху кожата ти. Не очаквай да ти повярвам, че не знаеш нищо по въпроса, включително и как се е озовало там.

Той не отговори.

— Щом си тръгна от тук, ще се обадя на полицията. Ако не искаш да говориш с мен, може би ще се разприказваш пред тях. Сигурно са виждали подобни дамги и преди. Само от един поглед ми става ясно, че работата не е добра.

Говорех спокойно, макар че мишниците ми бяха потни. Ама че глупави и рисковани думи. Ами ако Скот не ме пуснеше да си тръгна? Аз очевидно знаех достатъчно за Черната ръка, за да успея да го разстроя. Дали не мислеше, че ми е известно прекалено много? Ами ако ме убиеше и после изхвърлеше тялото ми в контейнер за смет? Мама не знаеше къде съм, а всички, които ме бяха видели да влизам в апартамента на Скот, бяха пияни. Дали утре сутрин някой щеше да си спомня, че ме е видял?

Толкова се бях паникьосала, че не забелязах кога Скот е седнал на леглото си. Беше навел глава и закрил лицето си с ръце. Гърбът му се тресеше и си дадох сметка, че той плаче безмълвно, че ридае конвулсивно. Отначало си помислих, че се преструва, капан, но давенето в гърдите му си беше съвсем истинско. Беше пиян, емоционално нестабилен и аз не можех да преценя доколко изобщо е на себе си. Стоях неподвижно, понеже се опасявах, че и най-незначителното движение може да стане причина да превърти.

— В Портланд натрупах много дългове от комар — каза той с глас, дрезгав от отчаяние и изтощение. — Управителят на билярдната зала ми дишаше във врата и се налагаше да си пазя гърба всеки път, когато изляза от къщи. Живеех в страх, понеже знаех, че някой ден той ще ме намери и тогава ще имам късмет, ако се отърва само със счупени капачки на коленете.

Една нощ, докато се прибирах след работа, ме нападнаха в гръб, замъкнаха ме в някакъв склад и ме вързаха за сгъваема маса. Беше тъмно и не виждах човека, но допусках, че е изпратен от управителя. Казах му, че ще платя, когато поиска, само да ме освободи, но той се засмя и заяви, че не го интересуват парите — всъщност вече бил платил дълговете ми. Преди да успея да разбера такава ли е представата му за шега, той ми каза, че е Черната ръка и че последното, от което се нуждае, са още пари.

Имаше запалка „Зипо“, поднесе пламъка към пръстена на лявата си ръка и го нагря. Целият бях плувнал в пот. Обещавах му, че ще направя каквото поиска от мен, само да ме свали от масата. Той разкъса ризата ми и притисна пръстена към гърдите ми. Кожата ми пламна, крещях с пълно гърло. Той прекърши пръста ми, счупи костта и ме предупреди, че ако не млъкна, ще продължи, докато не счупи всичките ми десет пръста. Заяви, че ме е белязал със своя знак. — Гласът на Скот се снижи до дрезгав шепот. — Напиках се. Там, на масата. Той адски ме изплаши. Готов бях на всичко, само да не го виждам повече. Затова се преместихме в Колдуотър. Престанах да ходя на училище и по цял ден се криех в спортната зала, за да заякна, ако онзи отново дойде. Ако ме намереше, исках този път да съм готов. — Той замълча и изтри носа си с опакото на дланта.

Не знаех дали да му вярвам. Пач ясно ми показа, че той не му вярва, но Скот целият трепереше. Беше прежълтял, потеше се и прокарваше пръсти през късата си и намазана с гел коса, въздишайки дълбоко и накъсано. Възможно ли беше да си измисли такава история? Всички подробности се връзваха с нещата, които знаех за Скот. Беше пристрастен към комара. Нощем беше работил в магазин в Портланд. Беше се преместил в Колдуотър, за да избяга от миналото си. На гърдите си имаше дамга, доказателство, че някой го е жигосал. Възможно ли беше да седи на половин метър от мен и да ме лъже най-безсрамно.

— Как изглеждаше? — попитах. — Черната ръка.

Той поклати глава.

— Беше тъмно. Но мъжът беше висок, само това си спомням.

Започнах да търся начин да свържа Скот с баща си — и двамата се оказваха свързани с Черната ръка. Той беше платил дълга на Скот и после го беше издирил. В замяна на платения дълг Черната ръка го беше дамгосал. Дали и баща ми беше преживял същото? Дали убийството му не е било планирано, а неслучайно, както смяташе полицията? Дали и Черната ръка не беше платил някакъв дълг на татко и после не го беше убил, когато татко е отказал да бъде дамгосан? Не. Нямаше да се хвана. Татко не играеше комар, не трупаше дългове. Той беше счетоводител. Нищо не го свързваше със Скот. Трябва да имаше друго.

— Черната ръка каза ли още нещо? — попитах.

— Мъча се да си спомня нещо за онази нощ. — Скот бръкна под матрака и извади пакет цигари и пластмасов пепелник. Запали си цигара, бавно издиша дима и затвори очи.

В главата ми не спираха да се въртят същите три въпроса. Наистина ли Черната ръка беше убил баща ми? Кой е той? Къде мога да го намеря?

А после се появи и нов въпрос. Дали Черната ръка не беше ръководителят на кървавото нефилимско общество? Ако той дамгосваше нефилимите, всичко се връзваше. Само лидер или човек с много власт би набирал нови членове, за да може обществото да даде отпор на падналите ангели.

— Той каза ли защо те дамгосва? — попитах. Явно така маркираха членовете на кървавото общество, но можеше да има и още нещо. Нещо, което знаят само нефилимите.

Скот поклати глава и отново си дръпна от цигарата.

— Не ти ли каза причината?

— Не — рязко отговори Скот.

— Търсил ли те е след онази нощ?

— Не. — От погледа му разбрах, че се ужасява, задето невинаги ще може да отговаря на този въпрос така.

Мислите ми се върнаха към „Зи“. Към нефилима с червения потник. И той ли имаше същата дамга като Скот? Бях почти сигурна. Всички членове би трябвало да го имат. Което означава, че съществуваха и други като Скот и като нефилима в „Зи“. Навсякъде имаше членове, привлечени насила, но лишени от реална мощ, или цел, понеже ги държаха на тъмно. Какво чакаше Черната ръка? Защо все още не обединяваше членовете си? За да не може падналите ангели да научат какво е намислил?

Затова ли беше убит татко? Понеже имаше някаква връзка с кървавото общество?

— Виждал ли си Черната ръка да дамгосва още някого? — Съзнавах, че стрелям напосоки, но трябваше да разбера колко точно знае Скот.

Той не отговори. Лежеше сгушен на леглото, унесен. Устата му зееше, дъхът му вонеше на алкохол.

Разтърсих го.

— Скот? Какво можеш да ми кажеш за обществото? — Плеснах го леко по бузите. — Скот, събуди се. Черната ръка каза ли, че си нефилим? Обясни ли ти какво означава това?

Той обаче беше потънал в дълбок алкохолен сън.

Загасих цигарата му, завих го и излязох.