Джоузефин Анджелини
Любов под гибелна звезда (16)

15.

Ливадата продължаваше нататък и все по-нататък — до безкрайност. Тук растеше само един вид цвете — малко цветче, толкова бледо, че беше почти прозрачно. Около тези цветя не жужаха пчели и никое от тях не се помръдна от мястото си, докато Хелън се докосваше леко до тях. Те бяха безплодни растения, които нямаха ухание, и не поддържаха живот с нектара си. Никога нямаше да дадат плод.

Теренът, из който газеше с усилие, вече не беше хълмист, нито труден. Не беше нито горещо, нито студено, и никакви остри камъни или тръни не порязваха краката й, но въпреки това, мястото беше непоносимо. Нямаше значение дали върви или стои със седмици на едно място, като се взираше в същото потискащо цвете и дишаше същия застоял въздух — резултатът бе същият. Земята, в която бе влязла, беше еднообразна, повтаряща се, безсмислена, и колкото повече стоеше там, толкова повече се вцепеняваше.

Това беше поле на страданието.

Хелън се събуди и не можа да си спомни какъв ден е. Имаше ли значение? — запита се, но след това си спомни, че ако беше събота, нямаше да се наложи да ходи на училище. Това означаваше, че няма да е принудена да се примирява с още от случайните неудобни въпроси, които любопитните момичета все така й задаваха, в опит да определят дали тя и Лукас още са заедно. Клюкарите кръжаха като лешояди, като червяха устни или разкършваха мускули, до един надявайки се да кацнат първи върху единия или другия от труповете.

Ако беше събота, Хелън нямаше да рискува да види Лукас отдалече, докато той отиваше от един учебен час в друг. Нямаше да й се налага да разпознае грациозната извивка на рамото му или любопитно наклонената му глава, издигаща се над тълпите от безлични силуети, които съставляваха останалата част от учениците. Ако беше събота, тя можеше да отиде в къщата на семейство Делос, знаейки, че той няма да е там по време на тренировката й. Но ако беше събота, беше поставена пред друг проблем за през следващите шестнайсет-седемнайсет часа — цял ден да бъде някъде, където него го нямаше.

Хелън се претърколи върху надуваемия дюшек, погледна часовника и видя, че наистина беше събота. Бяха минали девет дни и половина, откакто Ноел й беше забранила да се вижда с Лукас, и Хелън все още чакаше да почувства нещо — но изпитваше единствено вцепенение. Чу Ариадна да се размърдва, а после — да притичва до крайчеца на леглото, за да погледне надолу към надуваемия дюшек, където лежеше тя.

— Добро утро — каза Ариадна с изнурена усмивка. — Как спа?

В отговор Хелън отметна завивката и се показаха непокътнатите звънчета, все още увити около глезените й. Бяха точно там, където се бяха намирали и когато двете момичета си легнаха, но под звънчетата краката на Хелън бяха мръсни, подути и зачервени, като от седмици ходене.

— Отново? — попита Ариадна удивена. — Сигурно излиташ през прозореца, защото се кълна, че не съм чула нищичко, а нощес почти не затворих очи!

— Не си виновна ти — каза Хелън, като поклати глава и отвърза безполезните звънчета. За миг си помисли да разкаже на Ариадна за ярките си кошмари. Всички знаеха, че ги сънува, но Хелън не беше споделяла с никого какво вижда в сънищата си, откакто ги беше разказала на Кейт. Пое си дъх с намерението да се довери на Ариадна, а после се спря. Дали Ари нямаше да си помисли, че тя полудява като Касандра? Хелън реши, че е по-добре да си държи устата затворена. — Знаеш ли, наистина не виждам какъв е смисълът да прекарваш тук всяка нощ, ако се изнизвам през прозореца в мига, щом се унесеш.

— Дори не започвай с това, защото няма да стане — каза Ариадна сърдито. Отметна завивката си и се изправи. — Лукас вероятно и без друго ще ме убие — промърмори безсмислено, докато се отправяше към банята.

— О, хей! Съжалявам! — възкликна Джери изненадано, когато се сблъска с оскъдно облечената Ариадна в коридора.

— Здрасти — изръмжа му Ариадна, докато затръшваше вратата на банята.

Хелън метна глупавите камбанки под леглото и вдигна поглед към баща си, който надзърташе боязливо покрай вратата й.

— Не знаех, че Ариадна е тук. Отново — каза той.

— Аха — отвърна Хелън, сякаш беше очевидно.

— Добре — каза той, като се колебаеше на прага. — И предполагам, че цял ден ще си в нейната къща? Още ли работите по онзи училищен проект?

— Аха.

— Добре — каза той, като смутено сбърчи чело. — Ъъ… Честит рожден ден!

— Благодаря — отвърна Хелън с кимване. После се втренчи в него, докато той си тръгна.

— Нима чух баща ти да казва, че днес е рожденият ти ден? — попита Ариадна с широко отворени очи, докато влизаше обратно в стаята.

— Аха — каза Хелън. — Нито думичка на никого. Просто искам да тренирам, а после да се прибера вкъщи и да си легна отново.

— Не! Редно е да направим нещо! — възрази Ариадна. — Трябва да си вземем почивен ден и да отидем да пазаруваме, после може би да излезем на вечеря!

— Съжалявам, Ари, но не мога. Току-що се събудих, а вече съм изтощена — отвърна Хелън, долавяйки, че гласът й прозвуча ниско и унило. — Тренировка и после — обратно в леглото. Това е всичко, което искам за рождения си ден.

Ариадна поклати тъжно глава и се втренчи в Хелън, докато тя оправяше надуваемото легло, на което настояваше да спи всяка нощ. Хелън видя, че Ариадна искаше да възрази, искаше да настои Хелън поне да се опита да се радва на рождения си ден, но за щастие се предаде.

Хелън едва си държеше очите отворени и беше гладна като вълк. Запита се отново дали наистина беше вървяла с дни, както в съня си, или нещо не беше наред с ума й. Думите на Ноел за това, че любовта е способна да докара някого до лудост, непрестанно възкръсваха в ума на Хелън и я преследваха. Дали не беше имала предвид твърде ярките й кошмари? А после бе принудена да се замисли дали на този етап нямаше да е утешително, ако беше наистина луда.

 

 

Креон стъпи на кея от частната яхта, която баща му беше предоставил за него и спътниците му. Презокеанското плаване от Испания до Нантъкет беше дълго и тягостно, но наложително. Имаха нужда от инструменти, които никога нямаше да минат митническия контрол, дори и на борда на частен самолет, а и нещо повече — и без друго никога нямаше да успеят да вземат със себе си плячката на връщане. Това щеше да е глупаво. Тя трябваше да бъде обезопасена подобаващо, независимо колко неудобства създаваше подготовката на Креон и хората му.

Баща му му беше обяснил всичко — как преди години беше имал шанс да я убие, но че беше омагьосан от лицето й — Лицето. Креон се изненада, че баща му се е показал по-слаб от него, но това също беше знак за възшествието на Атлантида. Поколенията Потомци бяха обречени да стават все по-силни и по-силни, да се раждат с все повече и повече таланти, докато накрая щеше да се яви поколение, което можеше да победи боговете. Мимолетната слабост на баща му, колкото и злощастна да беше, си имаше благоприятните страни. В онзи миг Тантал беше научил за нейната фобия от вода. Набелязаната от Креон жертва изпитваше страх и омраза към океана, и това беше предимство за Стоте братовчеди. Ако я превозеха с лодка, тя щеше да е буквално пленена от природен елемент, който не можеше да контролира, а като се имаше предвид колко силна беше, трябваше да снабдят затвора й с възможно най-дебелите стени, които успееха да намерят.

Докато слизаше от яхтата, Креон се обърна да каже на екипажа си да остане на яхтата и да го изчака да се върне. Искаше да им даде ясно да разберат, че тук командва той, като ги задържи възможно най-далече от действието. Всеки от скъпите му братовчеди можеше да се изкуши да се възползва от най-малкия възможен шанс, за да впише името си в аналите на историята на Потомците, като му отмъкне Триумфа. Креон не можеше да допусне това да стане, дори не и случайно. След всички рискове, които бе поел, след цялото си търпение, най-сетне той щеше да донесе на своята Династия славата, която тя заслужаваше. Беше му предопределено да бъде равен с героите от древността, като Херкулес или Персей. Може би дори по-добър, защото Креон беше готов да стори повече, отколкото да убие хидра или горгона. Много повече. Той щеше да дари с безсмъртие своето семейство и баща си.

Само един живот стоеше на пътя му и този живот щеше да бъде предаден на Тантал, главата на Тиванската династия и бъдещ владетел на Атлантида, от Креон, неговия син и наследник, който щеше да получи почестите за залавянето. А може би щяха и да му дадат пленително красивата награда, която заслужаваше — дъщерята на набелязаната от него жертва.

Ариадна и Хелън пътуваха към имението в пълно мълчание. Когато спряха зад Мат на един светофар в града, Ариадна помаха. И двете видяха очите и челото му присвити от тревога, докато се взираше към Хелън в огледалото за обратно виждане.

— Знам, че си тъжна, но не е редно да пренебрегваш така Мат — каза Ариадна малко разгорещено. — Той е един от най-добрите хора, които съм срещала, а ти го нараняваш.

— Права си. Държа се егоистично — каза Хелън. Чувстваше се пуста отвътре. Празна. — Знам го и ми е омразно, но изглежда, че просто не мога да спра.

— Нямах предвид това — заекна извинително Ариадна, с очи, приковани върху пътя. — Зная какво жертваш, и зная защо го жертваш. Но знаеш ли какво? Мисля, че имаш нужда да се наплачеш, дори само веднъж. Може би тогава ще можеш да си изкараш всичко и да се почувстваш малко по-добре.

Хелън се беше опитала да плаче, но сълзите не идваха. Вместо това изпитваше вътрешно единствено онова промъкващо се, пълзящо нищо. Знаеше, че би трябвало да я е грижа как се чувства Мат, но на нея не й пукаше как се чувства самата тя, дори когато се бореше за живота си срещу Хектор на тепиха. Тренировките им бяха станали кратки и брутални. Сега, когато Хелън вече нямаше емоционални задръжки да използва мълниите си, тя се учеше как да ги контролира и да ги пуска малко по малко. Само някой, който нямаше нищо против да бъде изпържен, можеше да се бори с нея в близка схватка. Сега, в съчетание със силата на пояса на Афродита, който я правеше неуязвима за всякакво оръжие, Хелън беше станала почти непобедима.

Към края на тренировката им този ден Хектор се опита да я приклещи в хватка „Кимура“, и тя му нанесе електрически удар за трети път. Той падна в безсъзнание на тепиха. След миг тя се приближи до него и го побутна с големия пръст на крака си.

— Приключихме ли за днес? — попита го с вдигнати вежди, докато той се свести.

— Все още не умееш да се биеш — промърмори той, докато бършеше кръв от устните си.

— Прехапал си си езика — каза Хелън с равен тон. — Вероятно е добре да си отдъхнеш.

Хелън отиде в своя ъгъл да пийне вода. Видя Клеър, Джейсън, Касандра и Ариадна до един втренчени в нея, докато стояха пред клетката за тренировки по бойни изкуства. Джейсън се раздвижи пръв. Направи две дълги крачки, гъвкаво прескочи металната ограда и се приземи до треперещия си брат.

— Мисля, че е достатъчно, Хектор — каза Джейсън. — Тя няма нужда от повече тренировки.

— Тя не може дори да нанесе юмручен удар! — възрази Хектор, като заваляше думите.

— Не е и нужно — заяви Касандра категорично. — Тя няма нужда да се учи да се бие с юмруци или да държи меч, или да стреля с лък, за да се защити. Вече е десет пъти по-смъртоносна от теб, Хектор, а ако продължаваш с опитите да намериш начин да я победиш, ще си докараш мозъчна смърт. Край на тези сеанси.

Касандра се изправи и излезе от доджото.

— Тя все още е уязвима! — извика Хектор след нейната отдалечаваща се фигура. — Има милион начини да я надвиеш, след като намериш начин да избегнеш мълниите й!

— Достатъчно, Хектор — каза кротко Джейсън. — Касандра е права. Открий уязвимите й места и я обучи как да се справи с тях, но с тренировките в доджото е свършено. Тя няма никакво основание да се страхува от близък бой.

— Значи без повече наглеждане? — попита Хелън, като вдигна очи от празната си бутилка за вода. Хлапетата Делос се спогледаха, свивайки рамене.

— Предполагам, че няма нужда — заключи най-сетне Хектор. — Поне докато Касандра не прозре заплаха. Тогава, не ме интересува колко смъртно опасна си, един от нас отново ще бъде с теб през цялото време.

— Мога ли да си отида дотогава? — попита Хелън, като погледна Хектор и вежливо зачака разрешение. Той кимна. Тя му се поклони, а после скочи във въздуха.

— Чакай, Лени! — извика Клеър нагоре към нея. — Щяхме да ти организираме парти! Кейт ти приготви торта!

Хелън погледна Клеър, видя колко беше разтревожена, но не можеше да направи каквото искаше тя. Не можеше да се преструва на весела. Не и в продължение на няколко часа, докато всички й организираха празненство, не и за половин час, за да им позволи поне да изпеят „Честит рожден ден“ и да похапнат торта, и дори не и за петте минути, които щяха да са й нужни да обясни на Клеър, защо не можеше да направи никое от тези неща.

— Обичам те — извика тя на най-добрата си приятелка, преди да отлети. Стори й се, че чу Джейсън да казва нещо от рода на: „Лукас е същият“, докато отваряше вратата и излиташе навън, но може би й се беше счуло.

Нямаше определена цел или ограничение във времето — знаеше единствено, че не й беше позволено да напуска пределите на острова. Беше дала честната си дума на Лукас, и нямаше да я наруши сега. Хелън така отчаяно се нуждаеше обещанията им да са верни, че не беше готова да наруши никое от тях — нито дори точно онова, което можеше да й донесе някаква утеха. Може би никога нямаше да успее да стигне до Патагония с Лукас, но най-малкото, което можеше да направи, за да запази доверието помежду им, беше да не прелита през океана, докато той не й кажеше, че е безопасно.

Можеше обаче да отиде точно до ръба. През изтеклата седмица избягваше Грейт Пойнт — не защото се тревожеше, че ще рухне и ще заплаче, ако отиде там, а защото се безпокоеше, че няма. Започваше да се изпълва със страх, че вече никога няма да почувства нищо. Че ще стане така безчувствена и безжизнена като някое от онези бледи цветя, които видя в нощното си скитане. Имаше достатъчно здрав разум да се запита защо реагира по този начин, но не и достатъчно яснота, за да открие отговора. Докато не видя Лукас да седи върху фара.

Беше „кацнал“ точно на ръба на тесния перваз, който обикаляше стъкления купол на върха на фара, и гледаше как последните остатъци от деня се изнизват бавно зад хоризонта. Над водата се зараждаше буря, а цветовете на залеза, напомнящи за плодов пунш, сякаш се опитваха да се измъкнат от дъждовните облаци. Кожата му беше обагрена от тази умираща светлина и той беше прекрасен, както винаги.

Тогава Хелън разбра защо беше заприщена като язовирен бент и не лееше сълзи като водопад. Не беше тъжна. Беше разярена.

Когато полетя към него, той я видя и се изправи. Хелън не се приземи върху перваза. Вместо това се понесе плавно над Лукас, показвайки, че владее въздуха. За миг просто се гледаха втренчено, и двамата твърде объркани, за да нарушат мълчанието, като кажат нещо.

— Какво правиш тук? — каза Лукас най-сетне: хлътналите му очи бяха широко отворени и жадуваха да я видят. Хелън пренебрегна този глупав въпрос и каза първото, което й дойде наум:

— Защо не ми каза? — попита тя разгневена, наранена и несигурна какво иска да чуе от него. — Още от началото. Защо не опита поне да ми обясниш защо не можем да бъдем заедно?

— Ако толкова си искала да узнаеш, защо просто не ми вдигна телефона поне веднъж от хилядата пъти, когато ти звънях през изминалата седмица? — запита той на свой ред, точно толкова разгневен и наранен, колкото беше и тя.

— Престани! Спри да ми задаваш въпроси, когато ти си този, който знае всички отговори! — изрева му тя, най-накрая почувствала сълзите да задавят и парят гърлото й.

Бентът всеки момент щеше да се скъса и тя знаеше, че онова, което щеше да се излее, беше грозният, придружен с хълцане плач, от който лицето й щеше да почервенее. Трябваше да се махне възможно най-далече от Лукас. Призова един от яростните ветрове на бурята да грабне тялото й и да я отнесе, където пожелае, но Лукас почувства безразсъдството й. Сниши се във въздуха и я улови, преди да бъде разкъсана от бурята, която тя така драстично подценяваше. Щом отново я взе благополучно в прегръдките си, той се пречупи и я целуна.

Хелън беше толкова зашеметена, че спря да плаче, преди да е успяла да започне, и едва не падна от небето. Все още по-добрият летец Лукас я улови и я подкрепи, докато се премятаха, блъскани от вятъра, като се прегръщаха и целуваха, докато той насочи и двама им благополучно отново надолу към тесния перваз. Когато краката им докоснаха земята, светлината във вътрешността на фара се включи и очерта сенките на прегърнатите им фигури върху бурните вълни на океана.

— Не мога да те изгубя — каза Лукас, като отдръпна уста от нейната. — Ето защо не ти казах цялата истина. Мислех, че ако узнаеш колко е ужасна, ще ме отпратиш. Не искам да се отказваш от надеждата. Не мога да се справя, ако се откажеш от нас.

— Не искам да се отказвам — изплака Хелън. — Но никога не може да има такова нещо като „нас“, Лукас. Трябваше да ми кажеш това.

— Не казвай „никога“ — каза той. Леко допря лице до шията й: вече не я целуваше, но не можеше да я пусне напълно. — Нищо не е вечно, а абсолютни понятия не съществуват. Ще намерим начин.

— Лукас — каза Хелън, като се намръщи и отблъсна гърдите му, докато той я пусна. Тя седна върху тясната пътека и го притегли долу до себе си, за да могат да говорят. — Ще намразим себе си. А в крайна сметка ще се намразим и помежду си.

— Знам това! — каза той, гласът му се повиши отчаяно. — Не казвам да избягаме и да правим каквото поискаме!

— Тогава какво? — попита Хелън меко, за да го успокои. — Какво се предполага да направим?

— Още не знам — призна той. Облегна се назад на стъклената стена на фара и притегли Хелън към гърдите си. — Но няма да преживея още една седмица като последната.

— Нито пък аз — каза тя. Облегна се на него, отпускайки се напълно за първи път от дни. — Не ме е грижа колко е трудно да сме заедно, нищо не е по-лошо от това да сме разделени.

— Помниш ли какво ми каза? Реши какво не можеш да направиш, а после направи обратното? — попита той с развеселена усмивка, като притисна устни към челото й. — Поне вече знаем, че не можем да бъдем разделени.

— Все едно бях мъртва — каза тя със страх, сякаш дори само споменаването на вцепенението, което беше изпитвала, щеше да му позволи да се промъкне отново в тялото й.

— Аз също — каза той със странен, сподавен глас.

— Ами майка ти? Тя няма да ни позволи да бъдем заедно.

— Ще трябва да говорим с нея. Ще трябва да говорим с цялото ми семейство.

— А ако все още искат да ни разделят?

— Тогава ще избягаме — каза Лукас с нисък и равен глас.

Известно време никой от тях не каза нищо. Просто гледаха как насочващата светлина на фара проблясва през разлепените вълни на бурния океан. Хелън чуваше как сърцето на Лукас блъска силно в гърдите, но той само я притисна още по-силно, сякаш вече се подготвяше за битката, която щеше да е принуден да води, за да я задържи близо до себе си.

— Ще ни преследват — прошепна тя. — Ще помислят, че сме започнали войната.

— Знам — каза Лукас. — Но ние няма да го направим. Ще спазим Примирието, дори и те да не вярват, че можем.

— Не е нужно да допускаме същите грешки като тях — каза Хелън предизвикателно. — Толкова ме ядосва това, че всички предполагат как, макар да знаем какво ще се случи, пак сме готови да извършим същата глупост.

Лукас се засмя, но смехът беше безрадостен.

— Почти същото е, сякаш не е нужно да живеем живота си или да изпитваме чувствата си, защото някой вече ни е казал какъв ще бъде краят — каза той горчиво. Хелън почувства как той се напряга от възмущение, докато една нова и сериозна мисъл го накара да застине неподвижно: — Наистина ли си готова да направиш това? Нали знаеш, че това означава, че ще трябва да изоставиш баща си?

— Знам — каза тя, като напълно си даваше сметка, че ще нарани баща си много по-тежко, отколкото някога майка й го е наранила, но също така знаеше, че би го направила за Лукас — и за двамата.

— Ще те разбера, ако не можеш да направиш това… — поде той, но Хелън го прекъсна рязко.

— Ако не ни позволят да сме заедно, нямаме избор. Трябва да избягаме.

— Няма да е завинаги — каза той, опитвайки да утеши както нея, така и себе си. — Само докато успеем да измислим как да заобиколим това. А ние ще го измислим. Трябва да има начин.

— Сетих се за нещо — каза Хелън: цялото й тяло застина неподвижно. Почувства как Лукас се напряга.

— Мисля, че знам накъде биеш с това, и не мисля, че искам да те чуя да го изричаш — каза той несигурно.

— А ако не съм девица? — каза Хелън бързо, просто за да приключи с това.

— Няма да те деля, Хелън — отвърна той незабавно. — Освен това, няма да свърши работа.

— Говоря сериозно, трябва да го обмислим — настоя тя, като се бореше в ръцете му, докато той разхлаби хватката си достатъчно, че тя да се облегне назад и да го погледне. — Кажи ми истината. Щеше ли да спреш да ме желаеш, ако съм била първо с някой друг?

— Разбира се, че не — каза той, като й се усмихна нежно. — Аз не просто те искам, Хелън. Аз те обичам. Има голяма разлика.

— Добре, виж. Омразно ми е дори да си го помисля, но ще го направя — каза Хелън умолително, когато Лукас започна да клати енергично глава. — Аз също те обичам и ще направя всичко, каквото е нужно, ако то ще ни позволи да бъдем заедно. Какво? Защо клатиш глава? Не си единственият, който взема това решение, нали?

— Подобни номера няма да свършат работа, освен ако не искаш просто физическа близост. Това ли е всичко, което искаш от мен? Секс? — подметна той закачливо.

— Разбира се, че не, знаеш това! — каза раздразнено Хелън, като го изблъска от себе си. — Току-що ти казах, че те обичам!

— Затова няма да се получи — каза той. Взе ръцете й и я притегни по-близо до себе си. — Ако ти и аз бъдем заедно както искаме, или поне по начина, по който аз искам… — поде той неуверено.

— А ти какво точно искаш? — прекъсна го настойчиво Хелън.

— Искам всичко. Всичко, за което говорихме. Искам да ходим на училище, да научим дузина езици, да обикаляме целия свят. Най-вече искам да бъдем заедно.

— Аз също! — възкликна Хелън развълнувано, сякаш беше намерила изход. — И можем да направим всичко това, без изобщо да се женим!

— Щяхме да споделяме всичко — каза той, като клатеше глава, сякаш Хелън не го разбираше. — И заради това щяха да ни смятат за двойка, женени пред боговете, независимо кой е отнел девствеността ти. Искам цял живот да бъда с теб, и понеже искам това, ти щеше да бъдеш моя съпруга. Не мога дори да се преструвам, че бих се задоволил с по-малко.

— Искаш да кажеш, че това, което ще ни определи пред боговете, е обвързаността ни един с друг, а не някаква бяла рокля или пръстен? — попита Хелън, вече знаейки отговора.

— Точно — каза той. После внезапно се засмя на някаква мисъл.

— А и ще бъде трудничко да сме заедно, ако съм в затвора.

— За какво говориш? — попита Хелън, внезапно разтревожена. — Защо да отидеш в затвора?

— За убийството на онзи тип, който ти отнеме девствеността — отвърна той. — На теб бих простил. Онзи обаче ще е мъртъв.

Хелън се ухили на Лукас, сякаш не му повярва, но благоразумно реши да не оспорва искреността му.

— Тогава какъв е планът? — Тя въздъхна, облягайки се на него.

— Не можем да бъдем заедно и определено не можем да бъдем разделени.

— Ще бъдем заедно и ще играем по правилата, докато успеем да ги пренапишем. Ще намерим начин да направим така, че да се получи. Обещавам.

— Това не е ли хюбрис? — попита тя, като вдигна очи към неговите. — Да мислим, че можем да победим Богините на съдбата?

— Вече не ме е грижа какво е. Имам нужда да се надявам — отвърна той, преди да си позволи да я целуне.

Хелън се облегна на него и този път успя да изпита наслада от устните му без шока, който съпровождаше неочакваността на първата им целувка. Този път можеше да му обърне внимание, да почувства как той реагира на тялото й. Много по-скоро, отколкото й се искаше, Лукас се отдръпна, стисна очи, сякаш го болеше, и внимателно отблъсна ръцете й от себе си.

— Трябваше да спреш — каза той, като се насили да се засмее, макар смехът да беше треперлив и неубедителен.

— Съжалявам. Още не знам какво правя — изрече Хелън с треперещи устни.

— Можеше да ме заблудиш — промърмори той, като взе двете й ръце и се изправи, издърпвайки я на крака заедно със себе си. — Мисля, че малко студен въздух ще ни се отрази добре.

— Накъде? Към Венеция? — попита Хелън с палава усмивка.

— Разбира се. Защото точно от това имаме нужда ние с теб — от по-романтична обстановка — отвърна той саркастично. — Съжалявам, Искричке, но ще те заведа вкъщи при баща ти, преди да предизвикам някоя война.

Той скочи във въздуха и се извъртя така, че да застане с лице към нея, протягайки ръка, сякаш бяха в стар филм и той я канеше на танц. Тя изстена при вида на великолепната гледка, която представляваше той, после се присъедини към него с усмивка, като взе ръката му и претърколи тялото си по игривите вихрушки, които той вдигаше във въздуха заедно с нея.

Мигове по-късно се приземиха в двора на Хелън и тръгнаха бавно към вратата, хванати за ръце. Точно когато Хелън се готвеше да влезе в къщата, Лукас я спря.

— Наистина си мислеше, че не знам, нали? — попита я той невярващо. — Честит рожден ден.

— Съвсем забравих! — възкликна Хелън със слисана усмивка.

— Аз обаче не съм — каза той, като я целуна. Вдигна поглед към ярко осветената къща, и двамата се заслушаха за кратко в извънредно метеорологично съобщение, което гърмеше с все сила по телевизията. — Баща ти те чака. По-добре да влизаш.

— Да. Кейт ми е направила торта — каза Хелън. Направи гримаса, чувствайки се виновна за своето държание към семейството си през изминалата седмица.

— Първата ми работа утре ще е да се върна, за да те взема — обеща Лукас, като докосна леко устните й със своите. — После ще отидем у нас и ще кажем на семейството ми. Заедно.

— Правилно. Все още трябва да настояваме на своето си — каза Хелън. Обвити един около друг, те се целуваха още няколко мига, опитвайки се да печелят време, което бурята отказваше да им даде. Накрая Лукас се отдръпна. Като хвърляше изпълнени с подозрение погледи към всяка сянка, той й каза да побърза да влезе в къщата. Навън беше тъмно и не му се искаше да я остави незащитена дори за миг. Хелън изтича вътре и затвори входната врата зад себе си, като надникна през прозореца навреме да види как Лукас отлита. Повика баща си, докато влизаше в дневната.

— Джери го няма, Хелън — каза женски глас зад нея. Хелън се извъртя рязко, вече призовавайки мълниите си, но жената я сграбчи здраво за китките и поклати глава.

— Това няма да ми подейства — каза тя. Електричеството танцуваше през безупречното й лице, като караше дългата й, руса коса да пука и да бухва, и кръжеше около зениците на топлите й кафяви очи.

— О, боже — каза Хелън, като погледна към сърцевидното колие, което се вместваше елегантно в гънката в основата на шията на нападателката й.

Жената изтръгна с едната си ръка идентичното колие на Хелън, а с другата заби във врата й игла. Хелън почувства как мускулите й стават безжизнени и отпуснати и отказват да й се подчиняват. Светът изчезна в бледосива мъгла, и макар тя да се опитваше да вижда, очите й можеха да проследят единствено ярките извиващи се петна, които се мяркаха зад клепачите й. Губеше съзнание толкова бързо, че разбра, че трябва да са й дали мощен опиат, може би дори смъртоносен. Последното, което почувства, беше как нападателката й нежно подхвана тялото й, когато то се спусна замаяно към пода. Хелън не можеше да вижда, не можеше да се движи, но за още един миг можеше да чува.

— Моето сладко малко момиченце — прошепна жената, а после всичко изчезна за Хелън, дори кошмарите.

 

 

Лукас беше само на половината път към къщи, когато вятърът се опита да го запрати на земята, а в небето започнаха да проблясват първите мълнии. Той се приземи незабавно и трябваше да измине остатъка от пътя пеша, за да не бъде поразен от някоя мълния. Питаше се дали Хелън можеше да лети през мълниите и дали щеше да е в състояние да ги контролира, така че той да може да лети с нея в буря, ако някога възникнеше такава ситуация. Щеше да е прекрасно — помисли си, докато минаваше през гаража и влизаше в кухнята — да летят през осветените от ярките мълнии облаци.

Щом отвори вратата, спря доловил нещо нередно.

— Не доведе ли със себе си Хелън? — попита Касандра нервно, когато той застана на вратата. — Можех да се закълна, че сте били заедно днес.

Лукас се огледа из стаята и видя Джери и Кейт, обещаната торта, окичена с незапалени свещи, и Клеър, седнала с широк отворени очи до Джейсън.

— Току-що я оставих вкъщи, за да бъде с вас двамата — каза той, като посочи към Джери и Кейт. По краката му се разля чувство на паника, от което коленете му се подкосиха.

Лукас излезе тичешком от кухненската врата, покрай колите в гаража, и изтръгна външната врата от пантите, докато скачаше нагоре в разгневеното небе. Като подскочи почти шест метра, Джейсън го смъкна от въздуха и го завлече обратно долу, притискайки безтегловното му тяло към земята.

— Съжалявам, братле, но бурята е прекалено силна. Тази вечер ще пътуваме с кола — каза Джейсън.

— Някой я е чакал вътре в къщата й! — изкрещя Лукас, като си възвърна тежестта и отхвърли Джейсън от себе си.

— Знаем, идиот такъв! Днес следобед, докато си беше изключил телефона, Каси видя, че Креон се е върнал на острова — каза Джейсън, като сграбчи Лукас, за да е сигурен, че няма отново да се върне в безтегловност и да отлети. — Но онзи, който е в къщата й, не е Креон!

— Тогава кой е? — попита Лукас, видимо успокоявайки се. Двамата с Джейсън се изправиха и зачакаха Хектор да изкара джипа си.

— Касандра получаваше слаби видения през целия ден, но не ги разбираше. Едно от нещата, които видя, беше жена, която следеше Креон при връщането му на острова. Имаше навика да затъква косата си зад ухото с малкия си пръст — започна Джейсън. Джипът излезе и Лукас и Джейсън се вмъкнаха вътре, докато той отпрашваше в бурния вятър и дъжд.

— После Кас каза, че постоянно й се мяркали бързи видения за няколко различни жени отново и отново — продължи Джейсън. — Не знаеше защо й се явяват видения за жени, които не разпознава и които сякаш нямат нищо общо помежду си. Отне й известно време, но Кас най-сетне забеляза, че всичките затъкват косата си зад ухото с един и същи жест, като нервен тик. Заради това, Кас осъзна, че всичките са една и съща личност, а най-упоритото видение, което й се явяваше отново и отново, беше как една от тези жени чака Хелън в къщата й, сякаш живее там.

— Жената влязла в къщата, като си отворила със собствен ключ и включила телевизора, сякаш го била правила милион пъти, затова отначало Кас не помислила, че има някаква опасност. Вероятно някоя роднина, която Хелън никога не е споменавала, нали? — вметна Хектор. — Едва няколко секунди преди да влезеш, тя сглоби всичко в ума си и разбра, че през целия ден е виждала нападателката на Хелън. Опитахме се да ти се обадим…

— Но аз си бях изключил телефона — довърши Лукас вместо него, като добави накрая неприлична ругатня. — Как изглеждаше жената, която чакаше в къщата на Хелън? — попита настойчиво, като се опитваше да получи мислен образ на заплахата. — Тази брюнетка ли е? Или старицата, която нападна Кейт?

— Нито една от двете. Касандра каза, че била невъобразимо красива. Като Хелън — отвърна Джейсън.

— Не просто красива като Хелън — погрешно го разказваш, тъпако — прекъсна го Хектор. Криволичеше през трафика като луд, профучавайки непозволено покрай червени светофари и минаващи коли. — Каси каза, че жената изглеждала почти точно като Хелън. Но която и да е тя, Кас е сигурна, че не е на страната на Креон. Той дори не знае, че го следят, което може би е добре за нас, а може и да не е.

— Защо, по дяволите, никой не охранява къщата? — изкрещя раздразнено Лукас, все още твърде разстроен, за да помисли какво означава видението на Касандра.

— Аз съм виновен — каза Хектор, а след това продължи, преди малкият му брат да успее да възрази. — Млъквай, Джейс, аз съм този, който й позволи да си тръгне сама след тренировката. Аз го реших и го направих, макар да имах предчувствие, че ще е грешка.

На Лукас му идваше да издере лицето на Хектор, задето поемаше вината, когато знаеше чия всъщност е грешката. Той трябваше да си провери телефона, той трябваше да наглежда къщата, пак той трябваше да обръща повече внимание на безпомощността на Хелън и по-малко внимание — на меките й ръце и топлата й кожа. Грубо разтри с длани лицето си и се застави да си поеме дълбоко дъх няколко пъти един след друг. Имаше нужда да се довери на Хектор, че ще ги отведе там, а после трябваше да се съсредоточи и да бъде готов за всичко, с което щяха да се сблъскат. Ако изобщо смяташе да бъде от полза, щеше да се наложи да млъкне и да се успокои.

Когато стигнаха до къщата на Хелън, телевизорът и лампите бяха изгасени, а входната врата беше заключена. Лукас литна нагоре към прозореца на стаята на Хелън, който — както знаеше — тя винаги забравяше да залости. Вмъкна се вътре, а после слезе долу да отвори входната врата на останалите. Не беше взето нищо и в цялата къща нищо не беше разместено. Сякаш Хелън дори не се беше съпротивлявала.

— Трябва да е познавала жената и да е тръгнала доброволно с нея — каза Хектор, като рязко вдигна ръце. — Това може да е единствената причина, поради която това място не е изгоряло.

— Освен ако онзи, който я е похитил, не е също толкова добър — добави Джейсън.

— За какво говориш? — попита Хектор насмешливо. — Сега Хелън е истинско чудовище с тези свои мълнии. Не ме е грижа коя е тази зла близначка, никой не е толкова добър.

— Близначка — повтори Лукас замислено. — Може да е наистина толкова просто. Тя би имала същите мълнии, същите сили и много повече опит.

Братята му го гледаха как застана на ръце и колене и огледа пода. Пъхна ръка под една масичка и когато я измъкна, в нея имаше използвана спринцовка за подкожна инжекция.

— Това изключва вероятността Хелън да е тръгнала по свое желание. Която и да е била жената, дошла е подготвена. И трябва да е знаела за пояса на Афродита и как действа, иначе никога не би успяла да проникне в кожата на Хелън — каза Лукас: дъхът му секна за миг, докато изричаше името й.

Подаде иглата на Джейсън и отново се сниши да огледа пода за последен път, за да не пропусне нещо. Когато приключи, се изправи и погледна през братовчедите си, вместо към тях, все още замислен. После отиде до прозорците край вратата и погледна навън към бушуващата буря. Загледа как миниатюрните кални свлачища се стоварват с плясък върху автомобилната алея на Хелън и навън на улицата, и разбра, че каквато и пътека да бе оставила Хелън, тя сигурно вече отдавна беше изчезнала.

— Имаше ли нещо друго във видението на Касандра? — попита Лукас с надежда.

— Последното нещо, което каза, беше, че според нея Хелън ще е в безопасност до утре сутринта — отвърна Джейсън, като клатеше глава със съмнение. — Кас зърна за кратко Хелън, застанала на един прозорец, който май беше на някакъв хотел в Кънетъкет, но не можеше да е сигурна.

— Може би Кас е видяла нещо друго — каза Хектор с възможно най-оптимистичен тон. Отвори телефона си и се опита да набере номер, но на екрана проблясваше надпис, съобщаващ, че няма сигнал. — Проверете си телефоните — каза на брат си и братовчед си. Никой от тях нямаше сигнал.

Лукас влезе в кухнята на Хелън и провери дали стационарният й телефон има сигнал, но и той беше замлъкнал. Когато се прибра при братовчедите си в антрето, електричеството в къщата угасна. Джейсън се приближи до прозореца и погледна към другите къщи в района.

— В целия квартал няма ток — каза той. — А насам се е отправила силна буря. Предполагам, че сме закотвени тук за известно време.

— Вие двамата останете тук, в случай че Хелън се освободи и успее да се върне — каза Лукас, като се отправяше към вратата.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш? — запита Хектор, като го сграбчи за рамото и се опита да го завърти кръгом.

— Недей — каза Лукас с тих предупредителен тон. Взираха се един в друг, докато Хектор най-накрая се отдръпна и свали ръка от рамото на Лукас.

— Просто стой далече от небето — предупреди го той. — Няма да си й от полза мъртъв.

Лукас се отдалечи решително в мрачната буря, без да отговори. Беше обзет от безсилен гняв заради невъзможността да полети и опитите да измисли откъде да започне. Ако можеше да се издигне във въздуха, щеше да има възможност да огледа наоколо, да се ориентира и да потърси нещо подозрително, каквото и да е, но бурята напълно го беше приковала към земята. Внезапно му хрумна, че ако току-що бе упоил момиче, което повечето местни жители на един миниатюрен остров познаваха по физиономия, щеше да иска да се махне от този остров възможно най-скоро, а ако той, Лукас, бе принуден да остане на земята, то всякакви пътувания по въздуха сигурно също бяха отменени. Хелън можеше да бъде отведена от острова единствено с лодка, а дори това беше твърде невероятно и рисковано. Излизането в морето в такова време би било истинско самоубийство.

Изтича до кея, където научи, че последният ферибот бе заминал преди повече от час, и че бреговата охрана официално бе прекратила всякакво излизане и влизане на кораби и самолети от кея и летището, докато трае бурята. Тази нощ Нова Англия щеше да бъде връхлетяна от познатия мощен североизточен циклон и невъзможното за пътуване време вероятно щеше да продължи и на следващия ден. Лукас се поуспокои, когато научи това. Беше оставил Хелън преди по-малко от час, след като последният ферибот вече беше заминал, така че имаше твърде големи шансове тя все още да е на острова. Надяваше се, че е в някой хотел и в относителна безопасност.

Пропиля още няколко часа, като обиколи всички мотели и полупансиони близо до ферибота, питайки дали същата вечер не са се регистрирали две жени. За нещастие, макар да имаше много хора, които бяха „заклещени“ на острова и пълнеха хотелите заради бурята, нямаше никой, който да отговаря на описанието на Хелън. Лукас знаеше, че е напразно. Никоя Потомка не беше достатъчно глупава, за да влезе в някой хотел, преметнала през рамо момиче в безсъзнание, и да поиска стая. Похитителката на Хелън, която и да бе тя, може би беше влязла с взлом някъде или дори беше подкупила някого на рецепцията, но и в двата случая Лукас знаеше, че нямаше да разтръби присъствието си. Преследването, което бе предприел, беше безсмислено, като котка, която гони опашката си, но въпреки това не можеше да се откаже. Отби се обратно вкъщи, разбра какво бе съзряла Касандра в следващото си видение по време ма отсъствието му, а после изтича обратно в бурята, преди баща му дори да понечи да възрази.

Вятърът беше толкова силен, че събаряше дървета и разбиваше издръжливата архитектура на Нантъкет. Дори Лукас, колкото и силен да беше, трябваше да премине към свръхстабилно състояние, за да не се отдели от земята, докато отломки от къщите на хората се срутваха по улиците около него. Кръжащите във въздуха отломки шибаха лицето му, а дъждът, който падаше на полегати струи, се впиваше като хищни нокти в очите му. Цяла нощ продължи да обикаля всеки хотел, мотел и полупансион, за който се сети, като се вглеждаше в прозорците, с очи, които можеха да виждат дори в най-мъждивата светлина, като се надяваше да зърне Хелън.

Знаеше, че това няма да стане. Касандра му беше казала, че Хелън ще стои на някой хотелски прозорец на другата сутрин, но въпреки това той не можеше да се застави да спре. Нямаше да спре, защото ако по някакво чудо все пак я намереше, изведеше я от този хотел и я върнеше на семейството й, можеше да докаже, че Касандра греши. Всичко, от което имаше нужда, беше да победи Съдбата веднъж, и щеше да знае, че е господар на себе си — не просто някаква предварително написана история, която бива препрочитана отново и отново, за да забавлява космоса — а истински празна плоча, която щеше да му е позволено да запълни с бъдещето, което реши да напише за себе си, каквото и да бе то. Знаеше, че ако можеше само да намери Хелън тази нощ и да я заведе у дома, някой ден щяха да победят Съдбата, и щяха да могат да бъдат заедно.

Вървя цяла нощ.

 

 

Главата на Хелън бучеше, а в дъното на устата й имаше кисел, тебеширен вкус, сякаш беше сдъвкала таблетка аспирин и не си беше изплакнала устата след това. Усещаше очите си подпухнали, а на пипане кожата на лицето й беше лепкава и гореща, но не се чувстваше толкова обезводнена, както обикновено, когато навестяваше сухите земи. Това беше различно. Внезапно си спомни, че някаква жена я беше упоила. Жена, която изглеждаше точно като нея, но по-възрастна.

— Пийни — каза един глас, докато Хелън почувства как притискат към устните й сламка за пиене. Очите й се отвориха рязко и тя видя отново жената, която се беше надвесила над нея и държеше чаша вода.

— Коя си ти? — попита Хелън с дрезгав пресекващ глас. Рязко отдръпна уста от подозрителната чаша с течност и почувства как някакви въжета опъват ръцете й. Беше вързана за легло. Все още непоносимо омаломощена от опиата, който й бяха дали, Хелън знаеше, че ще мине известно време, преди да може да се освободи. Огледа се трескаво наоколо. Намираше се в хотелска стая, която бе осветена от свещи. Все още беше нощ и тя чуваше как вятърът и дъждът блъскат по прозореца зад дръпнатата завеса.

— Погледни ме, Хелън! Коя мислиш, че съм? — попита жената толкова енергично, че за миг тонът й възпря паниката на Хелън. — Ето, знам, че ще имаш нужда от доказателство. Ще го получиш.

Жената извади пощенски плик, пълен със снимки. На тях беше самата тя, в края на тийнейджърската възраст. На една снимка държеше мъничко бебе. На друга седеше и говореше с младата госпожа Аоки, докато две невръстни момиченца, едното — русо, другото — чернокосо, си играеха заедно на пода. На трета целуваше Джери над издутия си от бременността корем.

— Бет — прошепна Хелън, докато очите й се стрелкаха по снимките, които бе търсила през огромна част от детството си.

— Истинското ми име е Дафна. Дафна Атрей. Предполагам, че ще бъде прекалено, ако поискам да ми викаш „мамо“, а? — каза Дафна с крива усмивка.

Хелън посочи вързаните си китки:

— Правилно предположение — отвърна тя, започвайки да се ядосва. — Искаш ли да ми кажеш защо ме упои и ме върза?

— Защото нямаме време, и ако бях на твое място, щях да изпитвам такава омраза към мен, че нямаше да си дам дори секунда, за да обясня — отвърна Дафна с любящо изражение на лицето. — Освен ако първо не съм зашеметена и вързана.

Хелън я изгледа гневно, вбесена и все още замаяна от лекарството:

— Какво искаш от мен?

Лицето и тялото на Дафна започнаха да се изменят, не само по настроение, но и по форма. В един миг Хелън говореше с по-възрастна версия на самата себе си, а в следващия гледаше жена към шейсетте, с прошарена коса. Преди Хелън да успее дори да ахне, възрастната жена изчезна и беше заместена от брюнетка в края на трийсетте. После и тази жена изчезна, и Хелън отново гледаше към майка си. Дафна вдигна сърцевидното колие на Хелън в едната си ръка и докосна собственото си идентично колие с другата.

— Трябва да ти кажа много неща за това коя си и откъде идваш. Неща, които ще те наранят — заяви Дафна прямо, почти брутално. — Но нямам никакъв избор. Креон се намира на този остров точно сега, и идва за теб.