Джоузефин Анджелини
Любов под гибелна звезда (15)

14

Точно преди зазоряване Лукас докосна Хелън по лицето, за да я събуди. Когато тя отвори очи, той я целуна по челото и й каза, че ще се върне след малко да я закара на училище. После скочи от прозореца й и отлетя. Хелън реши, че няма начин да успее да заспи отново, затова стана и приготви богата закуска за баща си.

— Добре ли си? — попита Джери между хапките палачинка, сироп и бекон.

— В какъв смисъл? Добре съм — отговори тя честно, като отпи от кафето си.

— Как са нещата между теб и Лукас? — попита той предпазливо.

— Адски странни — отвърна тя с усмивка. После сви рамене и се засмя. — Но какво да се прави.

— Точно преди — Какво да се прави ли? — повтори баща й. Задъвка по-бавно, докато някаква всепоглъщаща мисъл завладя двигателните му умения.

Хелън разбра, че той сигурно мислеше за Кейт, но някакъв инстинкт й подсказа да не го закача. Все още му трябваше време. Когато беше готов, щеше да дойде при нея да поговорят за това.

Лукас дойде да я вземе, както се бяха уговорили; щом се погледнеха, очите им започваха да искрят и те се изчервяваха. Дори само от пътуването в една и съща кола с него, Хелън се изпълни с такова добро настроение, че когато по радиото започна една от любимите й песни, тя затанцува на мястото си и някак успя да убеди Лукас да запее с нея, докато пътуваха към училище. По-късно той щеше да го отрече, но наистина се вживя в пеенето, и Хелън млъкна и го заслуша с отворена уста.

— Какво? — каза той, когато откри, че пее с пълно гърло припева съвсем сам.

— Имаш прекрасен глас. Има ли нещо, в което не те бива? — попита тя раздразнено, като го удари закачливо по ръката.

— По една случайност Аполон е бил бог и на музиката. Сега спри да мрънкаш и пей с мен — каза той, като усили звука, докато басът разтресе прозорците на колата.

Гласът на Хелън не беше и наполовина толкова хубав като неговия, но тя наваксваше за липсата на умение с неподправен ентусиазъм. Завършиха песента заедно и дори останаха в колата, след като бяха паркирали, за да изсвирят инструменталния завършек. Лукас използваше волана вместо барабани, а Хелън пое партията на водещата въздушна китара.

— Боже, звучим удивително! Китарното ми солово изпълнение беше просто вдъхновяващо! — възкликна ентусиазирано Хелън, докато изскачаше от колата.

— Трябва да тръгнем на турне — съгласи се Лукас, докато я хващаше за ръка и я въвеждаше в училище.

Зяпаха ги, но на Хелън не й пукаше. Вече не получаваше стомашни болки. Вече можеше да се отпусне, когато знаеше, че „спазмите на проклятието“ идваха само ако използваше силите си пред нормални човешки същества, а не от някакъв друг вид внимание. Започна да се пита колко от миналите й епизоди са били действителни, и колко — предизвикани само от страха от тях. Беше облекчение да знае, че има някакъв контрол над проклятието, и за първи път в живота й, на Хелън й се струваше, че може би всъщност няма нищо лошо в това да е малко по-различна.

— Не сме ли вече стара новина? — попита го тя с лукаво блясъче в очите.

— Не знам. Нека проверя Си Ен Ен — каза Лукас, като си извади телефона и се престори, че отваря сайт в интернет. Хелън ахна задавено и затисна устата си с длан:

— О, не, телефонът ми! Забравих да кажа на татко, че пак е счупен! — Тя спря като закована в коридора, когато си спомни как Хектор я беше принудил да поплува малко с телефона си.

— Хектор ще ти купи нов телефон. По-добър — беше единственото, което Лукас каза, като я целуна по челото. — Ще се погрижа за това.

— Това звучи наистина зле — изстена Хелън, но звънецът удари и тя трябваше да бяга, или да си навлече гнева на Хърги.

Остатъкът от деня бе толкова близо до съвършенството, колкото изобщо може да бъде един ден в гимназията. Хелън се чувстваше невероятно изпълнена с енергия, Клеър беше като четирийсет и пет килограмов слънчев лъч, а Ариадна също изглеждаше във фантастично настроение, докато Мат й помагаше да усъвършенства замаха си със стика за голф в училищния салон по обяд. Мат беше капитан на отбора по голф, а Ариадна обмисляше да се включи, макар че първо трябваше да се научи да играе.

— Не, все още стискаш стика твърде силно — напътстваше я внимателно Мат. — Мисли за него като за рапира, не като за брадва — каза той, неволно послужвайки си с най-точната метафора, която можеше да й свърши работа. Замахът й мигновено се подобри.

— Каси, защо не зарежеш тази книга и не дойдеш да се научиш да играеш голф? — провикна се Ариадна към братовчедка си.

В отговор Касандра отвори друга книга.

— Какво търсиш, между другото? — обади се Мат.

— Магии или заклинания в древногръцките митове, които предпазват от наранявания — каза тя, като избърса лицето си с длан. Жестът напомни на Хелън за Лукас. Отговорът на Касандра се стори странен на Мат и той го подмина съвсем лесно, като вместо това се съсредоточи върху Ариадна и нейната „стойка“.

— Още колко време мислите, че имаме, преди да ни хванат тук? — попита Клеър.

— Кого го е грижа? Това е една от най-добрите идеи, които някога са хрумвали на Лени. Трябва да се наслаждаваме на това, докато го имаме, а не да разваляме момента, като се тревожим, че ще го загубим — отговори Мат спокойно.

Клеър погледна Хелън и двете кимнаха, изненадани от мъдрия отговор на Мат.

— За Мат Милис. Приятел. Философ. Експерт по голф — извика в отговор Хелън, като вдигна термоса си към него за наздравица.

— Чуйте, чуйте! — провикна се Клеър. Вдигна соевото си мляко в ленив тост. Мат се поклони с достойнство и се изчерви, когато Ариадна му се усмихна.

— Ей, Лен! Ново колие ли имаш? — попита Клеър, като посегна да докосне талисмана, който Хелън винаги носеше.

— Не, същото е, старото. Пак ли откачаш, Гиг? — отвърна Хелън, като се опита да погледне сърцевидното си колие.

— Изглежда като ягода, не като сърце. Или може би просто е по-лъскаво. Вероятно откачам.

 

 

Следващите няколко дни бяха блажени и Хелън чувстваше спокойствие, каквото не беше изпитвала, откакто семейство Делос бяха пристигнали на острова. Сякаш някой беше сложил във водата съчетание от Испанска муха и „Прозак“. Хелън продължаваше да тренира следобед, но докато дните минаваха без знак, че Креон се е върнал на острова, тя откри, че забравя за опасността. Единственият, който сякаш оставаше неуязвим за доброто настроение, което витаеше във въздуха, беше Зак. Той постоянно се опитваше да заговори Хелън насаме, но тя го отбягваше, което не беше особено трудно, когато я охраняваше семейство полубогове. И въпреки това усещаше, че всеки път, когато се измъкнеше от него, той се изпълваше с все по-голяма и по-голяма омраза.

Хелън се надяваше, че ако продължи да избягва цялото споменаване на ситуацията достатъчно дълго, никой няма дори да помни как е рухнала, след като е преследвала някакъв гол до кръста непознат. Надяваше се, че ако го избягва достатъчно дълго, Зак ще забрави и ще се откаже. Вместо това обаче поведението му ставаше все по-настоятелно. Последното, което Хелън искаше, беше да каже на Лукас и да направи проблем от ситуацията. След целия онзи инцидент, когато тя се оплака как Хектор се бе опитал да я удави и в хода на този опит е съсипал телефона й, Лукас с радост бе хвърлил един хубав пердах на братовчед си на току-що завършената арена, а час по-късно разделилият се с няколко зъба Хектор беше връчил на Хелън нов телефон, за който тя беше почти сигурна, че е достатъчно мощен да задвижи сателит в орбита.

Поведението на Зак обаче не даваше възможност на Хелън да го предпази. Колкото повече се опитваше да я хване натясно, толкова по-мнителен ставаше Лукас, докато неизбежното се случи. След училище в сряда, докато вървеше с Хелън към пистата за бягане, Лукас видя Зак да се мотае наблизо. Когато видя Лукас, Зак смени посоката и влезе в момчешката съблекалня, но не преди подозрителното му държание да бъде забелязано.

— Зак преследва ли те? — попита Лукас с широко отворени очи.

— О, не. Просто мисля, че иска да говори с мен за нещо — каза Хелън, сякаш не беше важно. Затвори уста, преди да успее да каже твърде много.

— Да, сигурно — каза Лукас с подигравателна усмивка, а сините му очи станаха почти черни, когато долови неистинността в думите й. — Има ли някаква причина, поради която Зак да мисли, че може би си необвързана?

— Не! Чакай, какво? — заекна Хелън, без да разбира гнева на Лукас.

— Казала ли си му, че с теб не сме истинска двойка, защото отказвам да… — той млъкна, без да се доизкаже, и прокара рязко ръка през косата си, като крачеше в кръг. — Какво казваш на хората за нас? — Очертанията на тялото му започнаха да се размазват, докато разпръскваше нервно светлина наоколо.

— На никого нищо не съм казвала! — възкликна Хелън; гласът й изтъня и се извиси до неестествено висок регистър.

— Да не се опитваш да ме накараш да ревнувам или просто си толкова разстроена, че вече си търсиш някой друг? Някой, който ще ти се отдаде? — Беше толкова ядосан, че Хелън едва го виждаше, докато очертанията му започваха да се размиват и да изчезват, но тя също беше ядосана.

— Не си търся никого друг! — изрева му тя.

Лукас неволно отстъпи назад, докато се взираше в ореола от бледосиня светлина, пукаща около главата и ръцете на Хелън. Нейните мълнии изглежда не реагираха на способността на Лукас да контролира светлината, и когато изкривените форми, които създаваше, бяха отблъснати от металическото сияние на Хелън, той беше принуден да засенчи очи.

— О, боже — изписка тя нервно. Изпита чувството, че се спуска по най-стръмния склон от трасето на увеселително влакче — и точно щеше да падне.

Рязко изпъна ръка настрани, за да се закрепи. Лукас пристъпи напред да я улови, но благоразумно се спря, преди да я докосне и да бъде убит от електрически удар. После синята светлина угасна, сякаш някой беше натиснал електрическия ключ, и Хелън се пльосна на пода като недопечено суфле.

— Чувствам се ужасно — каза му тя, с объркано изражение на лицето.

— Ти… заземена ли си вече? — попита я той, почти вибриращ от тревога.

Хелън погледна пода и се изкикоти като обезумяла, тъй като електричеството, протичащо из тялото й, гъделичкаше мозъка й.

— Не. Това е балатум — каза тя, като плесна с длан по изолиращия под. Зрението й плуваше в статично електричество. — П-п-прав беше. Трябва да се науча да използвам това. — Трябва да се отърва от тази енергия незабавно.

— Люк-к-к. Бяг-г-г-ай — каза тя: челюстта й се тресеше неудържимо от енергия, докато мълнията настояваше да бъде освободена. Беше я задържала твърде дълго.

Лукас отказа да я остави, а Хелън знаеше, че може да го убие, ако не се справи както трябва. Заблъска изпълнения си с мълнии ум и за щастие си спомни часа по естествени науки от четвърти клас. Отчаяно копнееща да се отърве от чудовището, което бе призовала, тя се плъзна на колене до вратата на изхода в края на коридора и силно я натисна с рамо.

Щом докосна металното резе, което минаваше през средата на вратата, то засия в оранжево, нагорещено, и започна да се топи. Тя едва успя да се придвижи достатъчно бързо и да отвори, преди цялата врата да се превърне в плътен блок от тлеещ метал. Като изтича презглава надолу по късите стълби и изпълзя навън на колене, тя се хвърли напред по ръце. С въздишка на облекчение запрати мълнията си на единственото място, което можеше спокойно да разцепи — земята.

След няколко секунди почувства как я повдигат от милостивата земя и я отнасят.

— Ранена ли си? — попита Лукас тревожно.

— Само дяволски уморена — въздъхна тя, малко изненадана от себе си, че използва думата дяволски. Беше твърде отпаднала, за да й пука. — Наистина, остави ме долу — настоя, когато той не реагира. Лукас спря и я закрепи на краката й. Тя облиза зъбите си с език, а после и небцето си.

— Божичко, умирам от жажда! И май знам защо! Това е като мълния, нали? Следователно това значи, че произвеждам електическото… искам да кажа елерическото… искам да кажа мълнията — като отделям водата от тялото си! Това обяснява всичко каза тя: долови, че звучи като мажоретка, която внезапно е проумяла как са изработени помпоните й.

— Хелън? Плашиш ме. Ела, седни, моля те. Имаш ли нужда от нещо? — попита Лукас, като я накара да го погледне в очите. Тя сякаш още мяташе искри.

— Наистина имам нужда от нещо — каза тя, като се мъчеше да овладее говора си и замаяния си ум възможно най-добре. — Трябва да ти кажа какво става, за да не се избием случайно помежду си заради някое тъпо недоразумение, и имам нужда да ми обещаеш, че ако ти кажа, няма да пребиеш никого.

— Не мисля, че тази сделка ми харесва — каза той скептично.

— Кофти.

Той все пак се съгласи с кимване. Хелън се огледа наоколо за миг, а после реши да седне на най-горното стъпало на външните стълби, преди да падне.

— Зак ме е видял да преследвам Креон. Пусна няколко доста заплашителни намека в клас онзи ден за мен и за теб, и колко ненормално бързи и силни сме всички. Сега все се опитва да ме заговори насаме и мисля, че може би ще се опита да ме изнудва, или нещо подобно. Изплъзвах му се възможно най-дълго, защото…

— Колкото по-дълго отлагаш, толкова по-вероятно е цялото нещо да се превърне в голяма небивалица, и никой и без друго да не му повярва — довърши Лукас вместо нея с разбиращо кимване.

— Правилно. Толкова си умен — удиви се Хелън.

— А твоят мозък е изпържен — каза Лукас, като й се усмихна снизходително. Усмивката се стопи. — Заради мен. Такъв съм идиот — промърмори той, като сведе поглед към ръцете си, които се присвиваха.

— Поправка: ти си ревнив идиот и това трябва да се промени незабавно — отвърна Хелън сериозно, все още чувствайки се замаяна, но вече преборваща се с усещането. — Нямаш причини да ревнуваш. Казах ти, че не искам никой, освен теб. Никога не съм искала някой друг.

— Цял живот си живяла само на този остров, още нямаш представа какво значи „никой“ — въздъхна той. — И нямаш представа колко… привлекателна не е точната дума. Не описва напълно въздействието, което оказваш върху мъжете. Върху мен. Виж, Хелън, не съм ревнивец, наистина. Всички останали момичета, с които съм излизал… — Лукас замълча, без да довърши, пое си дъх и преподреди мислите си, преди да започне отново.

— Знаеш ли, никога не съм вярвал в онази история с „Човека, предизвикал потеглянето на хиляда кораба“. Някога мразех тази част от „Илиада“. Дори й се присмивах — каза той. После направи пауза и поклати печално глава, като вдигна очи към небето за миг, ритайки се мислено. — Нелепо е, като се замислиш. Десетгодишна война само защото някакъв егоистичен бъзльо избягал с невярна жена. Това ме разгневяваше и мразех Парис и Елена, задето са проявили такава слабост. После направих нещо много, много глупаво. Зарекох се, че никога не бих направил същите избори като тях — че на тяхно място бих бил по-силен. После, две седмици по-късно, видях лицето ти за първи път.

— Чакай — каза Хелън. Примигна от жажда, изтощение и шок. — Аз не съм някаква разглезена царица, зарязала съпруга си, избягала с друг и унищожила цял град. Не ме е грижа как ме е нарекла проклетата ми майка. Изобщо не приличам на Елена от Троя.

— Няма значение как са ни нарекли майките ни, нито моята, нито твоята — каза той с ироничен смях. — Повярвай ми.

— Хамилтън? — изкрещя треньорката Тар, като стисна тефтера си и замарширува към тях с широко отворени очи. — Да не си се подпалила?

Хелън погледна към мястото, накъдето сочеше треньорката, и осъзна, че земята навсякъде около нея беше обгорена и черна. Вратата на изхода изглеждаше като излязла от картина на Дали.

За късмет Лукас беше фантастичен лъжец. Когато орляк учители им се притичаха на помощ, той обясни, че отнякъде над вратата блеснала електрическа искра, и той предположил, че вероятно табелата на изхода е дала на късо. Заедно с Хелън изтичали навън, за да стъпчат искрите, които течението било запратило върху тревата. Докато той плетеше историята, Хелън слушаше колко искрено и убедително звучи. Всеки път, щом я погледнеше, тя кимаше, знаейки, че трябва да си държи устата затворена, иначе щеше да провали всичко. Тъй като огънят очевидно беше предизвикан от електричество, а единственият възможен източник беше табелата на изхода, повярваха на историята им.

Хелън и Лукас настояха, че са невредими, но като предпазна мярка ги изпратиха да отидат в кабинета на сестрата за бърз преглед. Точно преди Лукас да я отведе, Хелън мярна Зак да се взира в тях от тълпата, с уплашени и пълни с омраза очи. Той знаеше, че те са предизвикали пожара. Хелън докосна Лукас по рамото и посочи към Зак, а Лукас кимна, разбирайки идеално какво иска да каже тя.

— Дотук с оставянето на шумотевицата да отмине — промърмори тя печално.

— Ще го обсъдим довечера със семейството ми. Каси ще знае какво да правим — прошепна той, като взе почернялата й от сажди ръка в една от своите, а с другата започна да пише текстово съобщение на братовчедите си, докато с Хелън вървяха надолу по коридора към сестрата.

Госпожа Крейн ги прегледа, поклати зачудено глава и обяви, че и двамата са съвсем добре, за да се приберат у дома или дори да се върнат на тренировка, ако искат, макар да изнесе и на двамата безсмислена лекция за мотаенето под смъртоносни електрически капани.

После погледна колието на Хелън и се усмихна мило:

— Винаги съм обичала пеперудите — промърмори, като докосна леко талисмана на Хелън, преди да изпъди и двамата от кабинета си строго, но мило.

Хелън и Лукас стигнаха преди всички до голямата къща на семейство Делос, решавайки още с пристигането, че им се полагат няколко минути отпускане, преди да започнат това, за което Хелън вече мислеше като за уроци по превръщането си в супергероиня. Отбиха се в кухнята да вземат за Хелън още една бутилка вода, а после излязоха за малко летене.

— Джейс и Хектор ще се обадят, когато се приберат от тренировка. Все още имаме около час или някъде толкова — каза Лукас уверено, когато се спуснаха към дюните. Слязоха на наполовина влажния пясък, който беше равен и твърд, и идеален за ленива разходка.

— Другата седмица трябва да е първото ни сборно състезание по бягане — каза Хелън внезапно, като прехапа разтревожено устна. — Не знам дали треньорката ще ме пусне да бягам, след като пропуснах толкова много тренировки.

— Да, по този въпрос — каза Лукас, като въздъхна тежко и я накара да спре и да го погледне в лицето. — Трябва да се откажеш от бягането.

Хелън се втренчи в него за миг:

— Да се откажа от бягането? Да не си откачил? Как иначе ще получа стипендия?

— Това вече няма значение — каза Лукас, като клатеше глава.

— Няма значение ли? Лукас, тук става дума за живота ми.

— Точно. Вече колко пъти те нападаха? Още не знаем кои са онези жени. И не мисля, че осъзнаваш колко голяма заплаха е Креон, дори когато аз съм до теб, камо ли пък когато хукнеш да бягаш съвсем сама из острова. Говорим за живота ти, не просто за някаква спортна стипендия — каза той с равен, спокоен глас. — Искам да се откажеш. Засега, за всеки случай.

— Сигурно се майтапиш с мен — отвърна тя с напълно безизразно лице.

— Не. Зарежи бягането. Докато не измислим как да се справим с Креон, е твърде опасно.

— Ами ако аз просто дойда при теб и ти кажа да зарежеш футбола? — попита тя саркастично.

— Готово — каза той, като протегна ръце в умиротворителен жест. — Веднъж ти казах, и наистина го мислех, че никога не бих поискал от теб да направиш нещо, което сам не бих сторил. Заедно сме в това.

— Ти си… Това е… Не мога да повярвам, че ми налагаш това! — изкрещя тя, като детински насочи пръст към него. Закрачи гневно наоколо в кръг, като подритваше пясъка и се опитваше да проумее защо е толкова разстроена.

— Не ти го налагам! Налага се и на двама ни! Точно това се опитвам да ти кажа — настоя той, като повиши раздразнено тон.

— Винаги съм се чувствала закотвена на този остров и винаги съм си мислела, че тренировките по бягане ще бъдат единственият ми начин да се махна от него. Сега ти ми казваш да се откажа от всичките си планове, сякаш е най-лесното нещо на света!

— По-лесно е, отколкото да умреш! — изкрещя й той, но в гласа му се прокрадна весела нотка, а по устните му заигра усмивка. — И не знам дали си го забелязала или не, но ти можеш да летиш. Вече няма да бъдеш закотвена никъде!

Хелън не искаше да се смее. Всъщност упорито се опитваше да му отправи пронизващ гневен поглед, но колкото и да се стараеше, не можа да запази сериозното си изражение. Издаде ужасен звук, силен сумтеж, който напомняше на грухтене, и това накара Лукас да се превие на две и да се разсмее толкова силно, че трябваше да сложи ръце върху коленете си, за да запази равновесие. Когато Хелън покри лицето си и наистина си позволи да се засмее, почувства как Лукас обвива ръце около нея.

Продължиха да се държат един за друг, като всеки подпираше другия. Точно тогава Хелън започнала разбира как всъщност работеха нещата между нея и Лукас. Трябваше да преминат през това заедно, трябваше да делят поравно огромния товар, паднал на плещите им, иначе щяха да бъдат смазани.

Лукас обърна устни към бузата й, като прокара ръка нагоре по гръбнака й и започна да я гали по тила. Тя почувства как мускулите по раменете му се напрягат и той внезапно провря коляно между бедрата й. Хелън ахна задавено и се опита да реши дали трябва да го притегли към себе си, както искаше тя, или да го отблъсне, както искаше той, но не й се отдаде шанс да направи нито едно от двете. Той се обърна също така светкавично бързо, както беше сменил посоката. Отдръпна се от нея с тъжна усмивка, а после скочи във въздуха.

— Нали знаеш, че не е нужно да тренираш бягане, за да влезеш в добро училище. Ще се справиш превъзходно на тестовете за SAT — каза той небрежно, но все още с едва доловимо потрепване на гласа.

— И Хърги смята така — каза Хелън. Още се чувстваше малко замаяна и несигурна. Присъедини се към него в небето и продължи мисълта си, когато най-накрая й хрумна такава: — Просто не исках да бъда такова момиче, нали знаеш? Момиче, което прави каквото й каже гаджето й, защото иска някой друг да взима всички трудни решения вместо нея.

— Мразя такива момичета — каза Лукас със сбърчен нос докато летяха, хванати за ръце, обратно към къщата му.

— Всички мразят такива момичета. Затова не мога автоматично да правя каквото кажеш, дори и да си прав. Имам си гордост — каза Хелън шеговито, докато се приземяваха в двора му, но той не се засмя. Тя стисна ръката му: — Какво има?

— Гордостта е наистина опасно нещо за Потомците. Предразположени сме към нея и обикновено тя става причина за нашето падение. Знам, че се шегуваше, но внимавай, става ли? — каза той тихо.

— О, да. Хюбрис^[1]. Великото древногръцко табу. — Хелън кимна мъдро. Лукас я погледна изненадано. — Какво? Наваксвам с познанията по митология. Всъщност предполагам, че за мен са познания по история, нали?

— Така е. Семейна история — каза той и я притегли към себе си.

Слязоха до клетката за тренировки по бойни изкуства прегърнати, преди да се разделят. Преоблякоха се в тренировъчни екипи и се срещнаха отново на тренировъчния тепих.

Хелън очакваше между нея и Лукас да има някаква остатъчна тръпка след неговото „залитане“ на Грейт Пойнт, но ако изобщо имаше промяна, тя беше, че тази моментна загуба на самоконтрол само го накара да се съсредоточи повече върху тренировката. Обикновено имаше по някой друг миг, в който единият или другият си даваше сметка за интимните пози, които взаимно се принуждаваха да заемат, докато Хелън се опитваше да овладее основните принципи на жиу-жицу, но не и този следобед. Лукас беше олицетворение на деловитостта.

— Току-що осъзнах, че се бием цял ден — каза Хелън, когато неуспешно се опита да се отскубне от мощната хватка на ръцете му за десети път. — И мисля, че не победих нито веднъж.

— Колко време мина? — попита той, внезапно изпълнен с любопитство за нещо, което тя не разбра веднага. Той изпружи шия и погледна часовника на стената, после — отново Хелън. — Върна ли си вече мълниите?

Хелън установи връзка със странното усещане в дъното на корема си и почувства искра там. Кимна на Лукас малко изненадана и той сграбчи ръката й, издърпвайки я на крака.

— Тогава да отидем да пробваме — каза той ухилено, докато я извеждаше от гимнастическия салон.

— Чакай — каза Хелън неуверено, като протегна ръка да го спре. — Моите мълнии замалко не те убиха днес.

— Защото още не умееш да ги контролираш. — Лукас се обърна и обви раменете й с длани. — Трябва да приемеш това. Знам, че те стряска, но колкото и грубо да звучи, просто трябва да го преодолееш. Това е същността ти, Хелън, и аз не се страхувам от теб или от мълниите ти. Затова и ти не бива да се страхуваш.

Хелън вдигна поглед към Лукас. Очите му бяха толкова уверени, толкова приемащи.

— Знаеш ли какво? — каза тя, като застана по-изправена. — Искам да се науча как да контролирам мълниите си.

— Да, искаш! — почти изкрещя той. Когато излязоха навън, видяха пикапа на Хектор да спира и останалите братя и сестри Делос да се изсипват навън.

— Ще изпробваме мълниите й! — изкрещя Лукас към тях. Джейсън и Хектор се спогледаха кратко с разширени очи. И двамата хукнаха.

— Колко време мина? — извика Хектор, като спринтираше към тях, развълнуван като ученичка.

— Около час и четирийсет и пет минути — каза Лукас. — Изпи близо шест литра вода.

— И все още се чувствам леко жадна — призна Хелън.

— Е, донеси й още вода, Лукас — нареди Касандра, когато тя и Ариадна ги настигнаха. — Как се очаква да произведе мълнии без водород?

— Правилно — каза Лукас разсеяно. Подскачайки във въздуха, той литна до къщата и се върна обратно за по-малко от двайсет секунди. — Защо не ми каза, че си жадна? — попита той Хелън, като й подаде голяма бутилка, все още студена от хладилника вода.

— Не знаех. Предполагам, че би трябвало да започна да обръщам по-голямо внимание на това — смутено промърмори Хелън под нос.

— Трябва да обръщаш внимание на всичко, което те прави по-могъща. А мълниите ти те правят много могъща — каза Хектор и по лицето му се разпростря лукава усмивка. Хелън наклони бутилката назад и отпи жадно.

— Онази врата изглеждаше ужасно! — възкликна Джейсън. Спомняйки си я, той прокара ръка през лицето си и го разтри с онзи така типичен за семейство Делос жест, който винаги правеше впечатление на Хелън. — Все едно я беше обработила с оксижен.

— Колко волта мислиш, че имаш в запас точно в момента? — Попита Касандра. Всички излязоха на арената.

— Нямам представа. — Хелън сви рамене. Потърси заряда и се опита да го прецени, но не можеше да го опише. — Това е чувство, а не дигитална информация, Кас.

— О, чакай тогава! — каза Касандра, като вдигна длани. — Може би мога да измисля начин да го измеря.

— Каси, прави се на технически гений по-късно! Точно сега всички умираме да видим това — жално каза Хектор.

— Добре, чудесно! Съжалявам, Хелън. Когато си готова — съгласи се неохотно тя.

Семейство Делос се премести зад Хелън, като й предостави много място да насочи мълнията си през непроводимия пясък на арената. Тя вдигна дясната си ръка. Това беше ръката, с която пишеше, но не й се стори най-подходяща, затова се прехвърли на лявата. После призова мълнията си — за първи път умишлено.

От ръката й се изстреля мълния. Не статично електричество, не някакво жалко подобие на искра, а истинска мълния. Тя се изви напред, образувайки волтова дъга, в ярко, разклонено, размазано петно, и издаде силно пращене, сякаш няколко дълги и тежки кожени камшика замахнаха едновременно. В един миг въздухът беше пълен с ослепителна леденосиня светлина, а в следващата секунда половината арена беше покрита с дебел пласт стъкло с цвят на кехлибар, от което излизаше дим.

За миг никой не каза нищо.

— Невероятно, по дяволите — изруга тихо Хектор сред възцарилото се мълчание.

Хелън залепи език за небцето си и се запрепъва към бутилката с вода, която Лукас автоматично й подаде. Пресуши цял литър на пет глътки.

— Може би това беше малко прекалено — каза тя, като се облегна на Лукас.

— Можеше да изпържиш петдесетина души — промърмори разсеяно Ариадна, като премести поглед от Хелън към неравния лист стъкло.

— Не искам да изпържвам петдесет души. Петдесет картофа по може. Кой не би искал петдесет пържени картофа? Вкусно — каза Хелън. Почувства как се ухилва глуповато.

— Електричеството я кара да се чувства малко объркана — обясни смутено Лукас на братята и сестрите си. — Надявам се, че не е лошо за нея.

— Проблемът не е в силния заряд, Лукас. От жестокото обезводняване е! — упрекна го Касандра. — Тялото й е устроено така, че да се справя с електричеството. Пресушаването на течностите от тъканите я кара да се чувства замаяна. А това не е трайно, нито ще й навреди, така че спри да се тревожиш.

 

 

В кухнята Хелън подложи устни под крана. Всички търпеливо я чакаха да се напие до насита, докато се взираха един в друг зад гърба й. Можеше да почувства страха им. Именно затова поначало беше потискала силата си. Тази сила беше толкова мощна, толкова разрушителна, че беше невъзможно някой да й се довери.

Хелън затвори крана и се обърна да застане с лице към тях.

— Да не би току-що да изкарах ума на всички? — попита тя.

— Да — каза Лукас: лицето му беше като маска. Гърлото на Хелън се сви, а цялото й тяло застина неподвижно. Не откъсваше очи от Лукас, но чакаше, който и да е от тях да я упрекне, че е стигнала твърде далече. Лукас я погледна и й се усмихна. Усмихна се, сякаш се гордееше с нея.

— Но това е наш проблем, не твой — каза той твърдо. — Няма нищо нередно в това, което можеш да правиш. Няма нищо нередно с теб.

— Плюс това, бас държа, че наистина те бива да правиш пържени филийки — добави Ариадна.

— Истинският въпрос обаче е, дали може да ги направи, без да ги прегори? — попита Джейсън, сякаш беше някакъв гуру по въпроса с пържените филийки. Хелън местеше поглед от едно към друго лице: сърцето почти я заболя от признателност, когато навсякъде, където се спряха очите й, не откри нищо друго, освен приемане и съчувствие.

След тези приказки за пържени картофи и филийки, всички вече мислеха за нещо „вредно“ за похапване, затова се отправиха към една местна семейна закусвалня за хамбургери край брега. Когато Хелън и Лукас се приближиха до плота, касиерката посегна да докосне колието на Хелън.

— Ах, какво морско конче! Обожавам морски кончета — възкликна въодушевено жената, като вдигна ръка да го докосне и смутено я отпусна отново. Хелън й благодари — защото щеше да се почувства груба, ако не го направеше — даде поръчката си на Лукас и после двамата седнаха в едно от сепаретата, където се спогледаха объркани.

— Колието ти не е морско конче, сърце е — възрази разпалено Лукас.

— Какви ги приказваш, Люк? — каза Хектор: звучеше пренебрежително. — Колието на Хелън представлява раковина. Винаги е било това, макар че го забелязах едва днес. Странно — каза той, като сбърчи объркано лице.

— Неее — каза Джейсън с гримаса на несъгласие. — Ягода е. Точно го гледах тази сутрин.

— Сърце е — настоя Лукас.

— Всички ли са си изгубили ума? Тя носи златен ключ с монтирани един до друг рубини отгоре — каза Ариадна, като протегна ръка да го докосне. — Което, между другото, смятам за наистина прекрасно.

Хелън, все още леко замаяна от обезводняването, стана и отиде при двама напълно непознати в друго сепаре. Усмихна се на двамата шокирани туристи, посочи колието си и попита мъжа най-близо до нея на какво му прилича украшението.

— Роза. Разбира се — каза той с изпълнена с надежда усмивка. Приятелят му се наведе и погледна, сякаш беше привлечен от украшението.

— Това е медальон — каза той с отнесено изражение. — Точно какъвто носеше майка ми.

— Благодаря — каза им Хелън, после се обърна и се върна на масата си, като сви рамене. — Всички грешите, с изключение на Лукас. Мама ми е подарила този талисман, когато съм била бебе. Това е сърце и никога не съм носила нищо друго, освен това сърце, от… сигурно от цяла вечност.

— Точно това виждам! — каза Касандра, сякаш току-що бе разрешила някаква загадка. — Чудех се за какво говорят всички останали!

Хелън седна отново до Лукас.

— Аз лично мисля, че всички виждате каквото искате да видите.

Устата на Касандра увисна отворена:

— О, богове! Тя осъществява проекция! Затова всички са толкова весели и изведнъж започнаха да скачат един върху друг, сякаш е любовният сезон в зоологическата градина — каза тя. Очите й бяха широко отворени. Тя погледна Хектор: — Трябва да се прибера вкъщи незабавно.

— Но… хамбургерите ни — каза той леко омърлушен, но също и наясно с факта, че в крайна сметка ще направи, каквото му нареди Касандра.

— Ще трябва да ни опаковате всичко това за вкъщи — каза Касандра на помощник-сервитьора. Обърна се към Хелън: — Мисля, че разгадах това, но все още трябва да го изпробвам.

Втурнаха се обратно към имението на семейство Делос: шумната група нахълта в библиотеката и стресна Кастор и Палас. Касандра завлече една от подвижните стълби до висок рафт за книги по свой избор, а после накара Лукас да държи долния край, докато тя се катереше. Докато го правеше, каза на баща си и чичо си да погледнат колието на Хелън и да опишат какво са видели.

— Прилича на… Това е невъзможно — каза Палас, а очите му се ококориха от гняв, докато неволно отстъпваше назад.

— Какво виждаш? — предпазливо се обърна Кастор към брат си.

— Аз подарих това на Айлийн — каза Палас, като посочи към колието на Хелън, сякаш я обвиняваше, че го е откраднала.

— Кас? — провикна се Лукас нагоре към сестра си, разтревожен.

— Нейното колие приема вида на това, което би привлякло човека, който го гледа. Тази способност се свързва само с една богиня и една реликва — провикна се Касандра надолу, все още търсейки нещо. — Афродита и нейния пояс.

— Не може да бъде — каза Палас, като клатеше глава. — Със същия успех можем да кажем, че тя има щита на Зевс. Или чудовището от Лох Нес, като стана въпрос. Това е фолклор, не съществува.

— Какво представлява „поясът на Афродита“? — попита Хелън тихо, в случай че въпросът беше толкова глупав, та всички трябваше да могат да се престорят, че не са я чули.

— Поясът е коланът на Афродита — отвърна Лукас автоматично; очите му се стрелнаха от Касандра към Кастор, преди да се спрат отново върху Хелън. — Митичен предмет, който прави онзи, който го носи, неуязвим за всякакво оръжие.

— И неустоим — добави Кастор като хвърли разтревожен поглед към сина си.

— И се предполага, че аз нося такова нещо? Е, много ми е неприятно да ви съобщя, но току-що ми свършиха митичните пояси — каза Хелън със саркастичен смях, но никой не се засмя с нея.

— Покажи ми колието, което ти е дала майка ти — отвърна Касандра, като слезе по стълбата с книга под мишница. Когато стигна долния край, протегна ръка.

— За колко време ще ти трябва? — попита Хелън, докато опипваше смутено колието си. Наистина мразеше да го сваля, по каквато и да е причина, дори ако тази причина беше толкова важна, колкото Касандра я правеше да изглежда.

— Ще ти го върна веднага, обещавам — каза Касандра, все така приковала очи върху Хелън.

— Да, разбира се — отвърна Хелън, почувствала се глупаво, че се инати. Покорно се пребори с неподправеното, подобно на паника чувство, което придружаваше мисълта да си свали колието. Свали го и го подаде. Щом го сложи в протегнатата длан на Касандра, почувства как по горната част на ръката й премина изгарящо усещане.

— Кас, да не си полудяла? — изкрещя Лукас. Изтръгна от хватката на сестра си малък нож.

Хелън почувства как някой пристъпи до гърба й и сложи ръка на рамото й, и от едрия ръст разбра, че това беше Хектор, който я подкрепяше и се опитваше да я предпази.

— Съжалявам, Хелън. Но това беше единственият начин да го докажа — каза Касандра, като прехапа долната си устна и вдигна очи с отбранително изражение.

— Всичко е наред — промърмори Хелън, която все още не разбираше какво се бе случило. Всички се бяха вторачили в ръката й. Тя погледна надолу и видя тънък червен разрез, от който по килима капеше кръв.

 

 

— Но това е просто колие — повтори Хелън, като прокара талисмана по верижката и погледна ръката си. Порязването вече беше заздравяло.

— Превръща се, в каквото имаш нужда да бъде, това е част от магията му — каза Касандра, като раздразнено се мъчеше да намери думите. — Като начина, по който изглежда различно на всички. Причината е, че не съществува такова нещо като най-красиво украшение, или каквото и да било най-красиво нещо, като стана въпрос. Как мога да обясня това?

— Това, което аз смятам за красиво, е много различно дори от това, което моят близнак би сметнал за красиво, защото всички се впечатляваме от различни неща — обясни безцеремонно Ариадна вместо нея.

— Точно така — каза Касандра.

— Но защо пояс? — упорстваше Хелън.

— Трябва да помниш, че преди няколко хиляди години поясите са се смятали за много привлекателни, но са били също и форма на защита за този, който ги носел. В някои дори са били инкрустирани кост или бронзови плочки като лека броня — обясни Кастор. Въпреки това изглеждаше някак дистанциран и отнесен, а не добросърдечен както обикновено. — Поясът обаче се е състоял от две части. Самият пояс и неговите украшения. Именно украшенията правели богинята неустоима за онзи, когото искала да съблазни, и имали силата да се променят, за да допадат на вкусовете на онзи, който ги гледал. Времето минавало и поясите излезли от мода, но преобразяващата магия на пояса на Афродита все още си е същата. Той може да се превърне във всичко, каквото имаш нужда да бъде, за да станеш по-привлекателна, Хелън. А през всичките тези години на теб ти е било нужно само това — да бъде просто едно обикновено колие.

— Винаги съм го харесвал — призна Лукас тихо. — Как пасва на онова място… — Той докосна вдлъбнатината в най-долния край на шията й за съвсем кратък миг. — Мисля, че е съвършено.

Хелън видя как гореща червенина изби по скулите му, но той държеше очите си сведени, давайки си сметка за факта, че всички се взираха в него с тревожно смръщени изражения. Специално Кастор изглеждаше толкова опечален, сякаш беше на погребение.

— Това, което не разбирам, е защо всички го забелязваме чак сега? Сякаш колието се е заредило с любовна магия през последните няколко дни или нещо подобно — каза замислено Джейсън, без да се обръща конкретно към някого. После му хрумна някаква мисъл и той премести поглед от Хелън към Лукас, после отмести очи.

— Сякаш просто се е включило като електрически ключ — каза Ариадна. Тя хвърли поглед към Хелън и Лукас, мислейки си същото като близнака си.

— А ако поискам да бъде нещо друго? — попита Хелън, пренебрегвайки странните погледи, които изведнъж всички започнаха да й отправят.

Касандра сви рамене:

— Не знам. Може да се опиташ да го промениш — попита тя с развълнувано изражение. — Но на твое място първо бих го свалила! Никога не знаеш — добави тя бързо.

Хелън разкопча колието си и се опита да мисли за сексапилни неща, но не й хрумваше нищо. След миг осъзна, че нямаше значение какво самата тя смята за секси, а какво мислят другите. Трябваше й опитно зайче. Погледна Хектор, като се съсредоточи само върху него, и почувства как колието променя формата си в ръката й.

— Хелън! — възкликна Хектор.

Хелън погледна надолу и видя, че държи миниатюрно късче дантела, което при по-внимателно вглеждане приличаше повече на украсен с диаманти конец за зъби, отколкото на долно бельо. Всички избухнаха в смях, като сочеха към Хектор и се присмиваха на подлия му вкус. Тя погледна Лукас, съсредоточи се, и предметът отново се превърна в нейното колие. Лукас се ухили:

— Казах ти. Обичам това колие — каза той искрено.

Погледът му беше толкова топъл, че Хелън почувства, че трябва да направи нещо, за да отклони всички втренчени погледи, които се насочваха към тях. Тя се огледа из стаята, умишлено търсейки нова жертва. Всички благоразумно решиха да се разпръснат.

— Не си го и помисляй! — изпищя Ариадна, като побягна от стаята, за да не може Хелън да се съсредоточи върху нея.

— Хайде! Не е честно! — каза Джейсън. Отдръпна се от нея, като ту закриваше очи, за да не я вижда, ту покриваше лицето си, за да не го вижда тя.

— Добре, никой да не се паникьосва! — Хелън си сложи отново колието и се засмя; в библиотеката обаче не беше останал никой, който да стане свидетел на проявената от нея милост, освен Лукас и Касандра. — На мен лично най-много ми харесва така.

— Добре — каза Лукас, като извърна очи и се опита да се престори, че не е смутен.

— Ти защо не бягаш? — закачливо се обърна Хелън към Касандра, но когато видя мрачното изражение на лицето й, разбра, че беше казала нещо ужасно нередно.

— Това никога няма да ми подейства — каза Касандра с равен, далечен глас. Провря се покрай Хелън.

— Съжалявам — каза Хелън на Лукас, докато Касандра излизаше тихо от стаята. Сложи длан върху ръката на Лукас и го накара да я погледне. — Не разбирам, Лукас, Какво казах?

— Силата на Афродита действа само върху възрастни — върху полово зрели индивиди — отговори той с дрезгав глас, сякаш гърлото му беше пресъхнало.

— О. Не знаех, но това изобщо не е причина да се срамува. Тя е само на четиринайсет. Явно е от тези, които разцъфват по-късно…

Лукас я прекъсна рязко:

— Сестра ми никога няма да разцъфне. Тя е взета от Богините на съдбата.

— Какво означава това?

— Означава, че дори и да иска, дори и да чувства онова, което чувстват другите жени, никога няма да се влюби или да има деца. Няма да е в състояние да има дори онези неангажиращи физически връзки, каквито Хектор има кажи-речи веднъж в седмицата — каза Лукас. — Тя е свещено обвързана с трите Богини на съдбата, и те не желаят да делят дъщеря си с други.

— Но ако тя се чувства като жена, защо не може да се държи като такава? Кого го е грижа какво казват три прашни стари моми? — попита Хелън убедително, но това разстрои Лукас още повече.

— Ти не разбираш, Хелън. Говорим за Богините на съдбата, не за двойка твърде закрилнически настроени родители, които държат дъщеря им да си остане девица. Мойрите не могат да бъдат избегнати или измамени. Касандра няма да може да се измъкне тайно през прозореца на спалнята си и да прави секс с някое готино момче, с което се е запознала на парти — каза той, като крачеше из стаята. — Дори и ако е мъж, когото тя истински уважава, мъж, когото би могла да обикне, Богините на съдбата ще ги разделят. Самата Съдба ще се погрижи Касандра да не види този мъж никога повече.

— Колко жестоко — каза Хелън ужасена.

— А някой ден Богините на съдбата ще я разделят и от нас, собствените й близки. Сега трудно би се досетила, но ние с нея някога бяхме много близки. Тя ме хващаше за ръка всеки път, когато вървяхме един до друг, но вече не — каза той, с пресекващ от вълнение глас. — Беше най-сладката малка сестричка на света, кълна се. Такова голямо, топло сърце, и такъв голям, остър ум — всичко това, събрано в най-дребничкото момиче, което си виждала. Сега започва да прилича повече на тях. Студена, педантична, непреклонна.

Хелън сложи ръце на кръста му и зачака безмълвно, докато той беше готов да я притегли в прегръдките си и да се отпусне върху нея, което той най-после направи плавно. Прегръщаше го само от няколко минути, когато Ариадна влезе в библиотеката и й каза, че трябва да дойде в кухнята.

— Какво има? — попита Лукас.

— Майка ти разбра за цялата тази история с пояса на Афродита, и направо може да се каже, че изпадна в истеричен пристъп. Люк — призна Ариадна със свито сърце, докато нежните й очи се стрелкаха съчувствено между двамата. — Леля Ноел поиска да се срещне с Хелън.

Целият въздух сякаш изчезна от стаята, всмукан от дробовете на Лукас. Ариадна се завъртя на пета, а Лукас хвана Хелън за ръката.

— Това лошо ли е? — задъхано се обърна Хелън към Лукас, докато следваха Ариадна през къщата.

— Да — прошепна той. — Слушай, ще ми обещаеш ли нещо?

— Какво?

— Обещай ми, че каквото и да ти каже майка ми, това няма да е последният път, когато разговаряш с мен. — Лукас я накара да спре и да се обърне. Хвана скованите й рамене и притисна устни към челото й, докато говореше. — Обещай, че ще говориш отново с мен. Дори да е само веднъж.

— Обещавам — заекна тя, без да е сигурна дали това наистина й се случва, или се е залутала в някакъв чудноват сън.

Тя и Лукас влязоха в кухнята, като се държаха здраво за ръце, сякаш за последен път.

Ноел хвърли поглед към Кастор и посочи към тях, сякаш бяха най-важното веществено доказателство в обвинението й.

— Люк, върви горе — каза Кастор, без да може да го погледне в очите.

— Мисля, че имам право да чуя това — отвърна той спокойно. Хелън стисна здраво ръката му и хвърли поглед наоколо към тържествено сериозните лица на всички.

Нещо беше много не наред. Хелън задиша толкова бързо, че й се стори, че за първи път в живота си може наистина да остане без дъх.

— Искам всички да излезете. Това е моето огнище и мое свещено право в името на Хестия — каза Ноел твърдо, сякаш изпълняваше стар ритуал. — Сега въпросът е само между Хелън и мен.

След няколко мига мълчание Джейсън се раздвижи пръв. Когато видя изражението в очите на Ноел, той се приближи до Лукас и със сила раздели ръката му от тази на Хелън. Хелън бе убедена, че ако го бе направил някой друг, Лукас щеше да се съпротивлява, но той позволи на Джейсън да го отведе горе. Всички останали се изнизаха от кухнята с печални изражения. Тоест всички, освен Палас. Хелън забеляза, че той изглеждаше удовлетворен, дори малко самодоволен.

— Седни — каза Ноел, като издърпа един стол за себе си и седна с лице към Хелън. — Не разбираш какво се случва, нали?

Хелън поклати глава и преглътна. Ноел зададе друг въпрос:

— Ариадна ти обясни за Примирието, нали?

— Каза, че Династиите трябва да останат разделени, иначе боговете ще се върнат и ще започнат Троянската война отново, съвсем отначало — изрече Хелън дрезгаво през стегнатото си гърло.

— Правилно. Е, какво означава това според теб? Какъв е най-простият начин Династиите да се обединят? — попита Ноел остро. Хелън поклати отново глава, онемяла от уплаха, и Ноел продължи: — Има два очевидни начина. Една Династия може да унищожи останалите или може да се сключат бракове между представители на различните Династии. Обикновено това е невъзможно за Потомците, защото Фуриите се стараят всеки постоянно да мрази всички останали, но този проблем не съществува при теб и Лукас.

Хелън изпусна силна въздишка на облекчение.

— Това ли е? — попита тя. — Никой няма да се жени за никого! Лукас и аз сме прекалено млади! Не сме толкова глупави.

Ноел поклати глава, сякаш Хелън не беше схванала най-важното.

— Знаеш ли как се е определял бракът в древна Гърция? — каза Ноел с по-спокоен тон. — Наистина е просто. Някоя девица отива в къщата на мъж, а близките се събират като свидетели. Девицата и мъжът споделят огнище, храна и легло. Ако на сутринта момичето не било девица, то двойката се смятала за омъжена. Това е. Само това е било нужно. Още си девица, нали?

Хелън се изчерви до кръв, челюстта й увисна.

— Да. Но това не е ничия работа, освен моя!

— Определено е наша работа. Защото ти и Лукас сте споделили почти всичко останало в списъка, останало е само консумирането на брака. Ако това се случи, тогава в очите на боговете ти ще бъдеш негова съпруга. Ако станеш негова съпруга, това обединява последните две Династии. А знаеш какво означава това.

— Война — каза Хелън напълно зашеметена. Мозъкът й отчаяно се мъчеше да открие слабото място в аргумента на Ноел — това, което щеше да го направи неверен, — но не й хрумваше нищо. — Невъзможно е.

— Не, иронично е. Първата Троянска война е започнала, защото двама тийнейджъри се влюбили и избягали заедно, а ето ви вас с Лукас, готови да допуснете абсолютно същата грешка — каза Ноел: съжалението започваше да прозира през гнева й.

— И Лукас е знаел всичко това? Още отначало? — попита Хелън. Чувстваше се странно вцепенена.

— От първия миг, в който те видя — отвърна Ноел.

— Това обяснява много неща — прошепна Хелън, все още сглобявайки мислено парчетата от мозайката. — Мислех си, че просто е старомоден или нещо подобно.

— Лукас? Не. — Ноел се засмя, като поклати глава при тази мисъл. — Но е почтен, затова му се доверих с теб. Позволих това да продължи, защото вярвах, че той ще може да се контролира и да не направи нищо, за което светът ще съжалява. Но поясът на Афродита променя нещата.

— Защо? — попита Хелън, внезапно наежвайки се. — Винаги съм го носила, а Лукас винаги е успявал да се контролира. А и не може да се каже, че направих нещата по-лесни за него — добави тя със съжаление. — Отсега нататък обаче няма да го притискам, и по този начин все още можем да бъдем заедно, нали?

— А после какво? — попита Ноел с тих умолителен тон. Целият гняв я беше напуснал, щом видя колко отдадена е Хелън на тази мисъл, колко загрижена е. — И двамата може да останете верни на думата си и никога да не се докоснете, но как според теб ще се отрази това на отношенията ви с течение на времето? Как мислиш, че ще се отрази върху Лукас? — Ноел направи пауза и погледна към ръцете си в скута.

— Ще бъде тежко, но знаем какво е заложено на карта… — поде Хелън, в опит да се спазари.

— Вече ми казаха, че ще изгубя дъщеря си, защото ще полудее. Не мога да изгубя и сина си — прекъсна я Ноел, с разширени от страх очи. — Моля те, Хелън. Умолявам те. Стой далече от Лукас. Ако се отдалечите малко един от друг, може би той ще успее да те остави да си отидеш, преди да е твърде късно.

— Говориш, сякаш ще го подлудя или нещо подобно — каза Хелън, обзета от безсилен гняв. Ноел й отправи пронизващ поглед, който я предупреди да не омаловажава ситуацията.

— Поясът на Афродита не е някаква глупава любовна отвара, която можеш да купиш на кварталния пазар. Това е реликва от самата богиня на любовта, а ако не мислиш, че е възможно някой да бъде докаран до лудост от любов, то е само защото още не си я почувствала истински.

— Тогава ще го сваля…

— Няма — нареди Ноел. — Поясът на Афродита вероятно те е спасявал повече пъти, отколкото можеш да предположиш. Трябва ли да ти напомням отново колко е важен животът ти?

Седяха втренчени една в друга няколко мига, докато Хелън се бореше с мислите си. Беше чела „Илиада“ и беше намразила Парис и Елена толкова, колкото ги бе намразил и Лукас. Смяташе ги за егоисти. Толкова големи егоисти, че бяха готови да гледат как един град изгаря до основи, вместо да се разделят. Но дали Хелън Хамилтън беше по-добра с нещо от Елена от Троя, щом не можеше да се откаже от желания мъж, когато това беше нужно?

— Защо никой не ми каза това преди? — избухна Хелън.

— Лукас ни забрани. Каза, че иска малко време и малко лично пространство, и никой не го винеше за това. Връзките са съкровени неща.

— Но на нас не ни е позволено да имаме връзка, нали? — Сълзите се опитваха да се излеят като горещи локвички от очите й. — Не е честно.

— Знам, че не е — каза Ноел, като отметна един кичур от косата на Хелън зад рамото й, за да може да вижда лицето й.

— На никого от нас ли не е позволено да избира? — каза Хелън, като си мислеше за Касандра и онова, което тя трябваше да изстрада. Цялото й тяло лепнеше от нервна пот и започваше да трепери. Как щеше да може да стои далече от Лукас? Не мислеше, че би могла да се застави да направи това — не повече, отколкото можеше да накара едната си ръка да се спаружи и да падне.

— Кастор и аз се опитахме да направим различен избор — каза Ноел тъжно. — Опитахме се да избягаме точно преди Лукас да се роди. Толкова отчаяно искахме да започнем начисто, че дори не му дадохме традиционно име.

— И какво се случи? — попита Хелън, изпълнена с отчаяно желание да накара Ноел да продължи да говори и може би да научи нещо, което да й даде причина да се надява.

— Каквото се случва винаги — каза Ноел с многозначителна усмивка. — Семейство.

Хелън остана да седи неподвижно за миг: не искаше да се изправи, от страх, че това ще сложи край на разговора и оттам — че вече няма да е добре дошла в тази къща. След като беше видяла покорството, с което реагираха всички, знаеше, че каквото кажеше Ноел в кухнята си, беше закон за цялото семейство. Хелън винаги бе смятала, че Ноел е слабата, онази, която се нуждаеше от закрила, но започваше да осъзнава, че Ноел притежаваше сила, която беше изцяло и само нейна. Когато въпросът опреше до това, кой трябва да бъде приет в семейството и на кого да бъде отказано гостоприемство, Ноел имаше последната дума за всички, които живееха под нейния покрив. Дори Лукас нямаше да може да се освободи от това, без да е принуден да изостави цялото си семейство. Ноел бе отказала на Хелън благословията си и това беше краят на всичко.

Хелън успя да се изправи и да се добере до вратата, но когато стигна там, спря за миг.

— Може ли да ти задам още един въпрос? — попита тя импулсивно. Вежливо изчака Ноел да кимне, а след това продължи: — Как щяхте да наречете Лукас?

— Традицията щеше да ни застави да го кръстим на бащата на Кастор, който почина точно преди Лукас да се роди. — Лицето на Ноел беше непроницаемо.

— И какво беше името? — попита Хелън, вече почти досещайки се какво щеше да е името на Лукас, какво би трябвало да е, ако майка му и баща му бяха следвали правилата.

— Парис — отвърна Ноел, неспособна да погледне Хелън в очите.