Бевърли Бартън
Мълвата (8)

Седма глава

Лидия изключи портативния телевизор върху кухненския плот. Постави празната чаша от кафе в мивката и погледна сивите облаци. Утрото бе мрачно. Нищо чудно прогнозата на местните метеоролози, че късно следобед дъждът ще премине в сняг, да се окаже вярна. Сериозна причина да се приготви веднага и да отиде до фермата преди обяд, реши тя. Човек не можеше да разчита на времето през февруари. Около Мисисипи то винаги показваше капризите си.

Повече от шест седмици не бе виждала Уейд, но днес бе принудена да го потърси. Предстоеше й да вземе решение. Би могла да напусне Ривъртън и никой нямаше да научи тайната, която грижливо таеше в сърцето си.

Бе изненадана, че Елоиз не отвори дума за посещението на Уейд през новогодишната нощ. Може би шампанското, което бе изпила по време на тържеството в клуба, обясняваше защо бе проспала подобно събитие. Доколкото знаеше, никой от Ривъртън не бе научил за срещата им. Никой, освен загадъчния човек, който бе телефонирал. Бе й съобщил, че е направила ужасна грешка, като се е увлякла по фермер. Предупреждението му недвусмислено гласеше, че трябва незабавно да прекрати връзката.

Лидия бе твърдо решена да промени начина си на живот след бурната нощ. Всеки ден правеше по крачка към бъдещето си. Част от наследството, оставено й от Тайлър, бе отделила за благотворителни цели. С другата част бе възстановила студиото си. Дори вече работеше с първите си клиенти — младоженка, която обзавеждаше първия си дом, и един адвокат със съпругата си, които искаха да подновят жилището си.

Преминавайки през кабинета, Лидия хвърли поглед към работната маса. Там бяха струпани мостри от тапети, килими и проби за цветове. Приближи се и втренчи поглед в телефонния апарат. „Хайде, не бъди страхливка, каза си тя. Набери номера, обади му се!“ Бавно набра една след друга цифрите и чу сигнала. Стиснала здраво слушалката, тя изтръпна и затаи дъх, като чу гласа на Рути Камерън. Затвори. Ръцете й трепереха, пот изби над устните й. Не можеше да говори с него по телефона. Трябваше да го види лично.

След случилото се тя се стремеше да го избягва с цената на всичко. Признаваше си, че бе почти влюбена в него и той й липсваше, но и знаеше, че не биха могли да се надяват на общо бъдеще. Ето защо през последните шест седмици бе положила толкова усилия да подреди живота си и да забрави копнежа си по този толкова неподходящ за нея мъж.

Но от вчера, след като посети кабинета на един лекар в Коринт, разбра, че не би могла да планира живота си без Уейд.

 

 

Щом влезе с камиона в паркинга, Уейд съзря синьото БМВ.

Паркира близо до къщата, изключи двигателя и се загледа в автомобила на Лидия. Вкопчи ръце във волана и наведе глава. Какво, по дяволите, правеше тя тук? Преди шест седмици му бе дала да разбере, веднъж и завинаги, че не желае да го види повече. Това бяха най-дългите шест седмици в живота му. Не я бе виждал от онази нощ, наситена с толкова страст и чувства. Щом си спомнеше за нея, а тя присъстваше едва ли не всеки миг в мислите му, усещаше да го обзема възбуда. Още я желаеше.

През деня имаше достатъчно работа, но нощите му бяха изпълнени със самота. В тъмнината приглушено блестеше познатото лице с лешниково зелените очи и не го оставяше да заспи. Можеше да си спомни всеки детайл, всяка подробност, свързана с нея. Уханието й. Мекотата на кожата й, по които пръстите му се бяха плъзгали като по коприна. Гласът й, викът на щастие, когато проникна в нея.

„Не можеш цял ден да стоиш в камиона, каза си той. Рано или късно ще се наложи да влезеш вътре и да застанеш срещу нея.“ А може би не бе дошла при него? Вероятно Глен Харауей я бе изпратил да преговаря за земята около Котън Роу.

Беше чувал да се говори за „стария приятел на семейството“. Наскоро Таня бе обсъждала слуха, който се носеше, че няма да мине много време и Лидия ще стане съпруга на новия кмет. Само мисълта, че Глен я докосва, го изпълваше с гняв и с непреодолимото желание да го нарани физически.

Макар и да си признаваше, че Харауей бе по-подходяща партия, отколкото човек като него, не му се вярваше, че тя би се омъжила за някого, когото не обича. Небеса! Та тя обичаше него, а не Глен. Залагаше и последния си цент, че не бе се любила със съседа си.

Като взе шапката си, Уейд слезе от камиона. Капките дъжд, примесени със сняг, охладиха лицето му. Бързо заобиколи къщата и влезе през задната врата. Поколеба се за миг и дочу гласове.

— А, ето го. Тъкмо мислех да пратя някого да те потърси.

Уейд избърса краката си, свали шапката и горната си дреха. Не искаше да я погледне в очите. Боеше се.

— Не се помайвай там, синко. — Рути стана и му сипа чаша кафе. — Госпожа Рийд те чака почти цял час.

— Дошла си да ме видиш? — Лидия сведе глава, скръстила ръце в скута си.

— Сядай! Трябва да си измръзнал. — Рути му подаде кафето.

— Благодаря!

— Радвам се, че намина, Лидия! Имам малко работа и се оттеглям, докато вие двамата си поговорите.

Лидия имаше вид на човек, който е плакал, отбеляза Уейд. Очите й блестяха, заобиколени от тъмни сенки. Но бе прекрасна.

— Не очаквах да те срещна отново, не и във фермата. — Уейд остави чашата и придърпа един стол.

— Ако не бе толкова важно, не бих дошла. — Тя нямаше смелост да вдигне очи и да срещне погледа му.

— Да, когато видях колата ти, паркирана отвън, си помислих, че Харауей те е изпратил да убеждаваш мама. — Уейд въртеше чашата в ръцете си, загледан в облачетата пара.

— Моето посещение няма нищо общо с Глен, нито с центъра.

Дишането й се учести и сърцето й заби по-бързо. Той я гледаше, сякаш бе някоя непозната. Може би преживяното не означаваше нищо за него.

— Звучи сериозно. — Уейд си сложи две лъжички захар в кафето. — Не си изминала целия този път, за да ми донесеш лично покана за сватбата си, нали?

Лидия пребледня.

— Каква сватба? За какво говориш?

— Снаха ми ми каза, че всички с нетърпение очакват ти и Харауей да обявите годежа си. — Уейд отпи от кафето.

— Това е най-невероятното нещо, което чувам. Аз и Глен сме само приятели. Той беше най-добрият приятел и на Тайлър.

— Тогава защо си тук, Лидия? — Забеляза, че ръцете й трепереха, бе прехапала долната си устна. — Нали се разбрахме да не се срещаме повече?

— Така е.

— Тогава защо…

— Има нещо, което си помислих, че би искал да знаеш. — Лидия бутна стола си назад и се изправи.

— Слушам те.

— Искам да знаеш, че нямах намерение да идвам при теб. Бях решила да напусна града и да се върна в Бирмингам.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — Уейд усети в стомаха си остра болка.

— Бременна съм. От шест седмици.

Знаеше го, още преди да го бе изрекла. Бе сигурен. Бе си загубил ума през онази нощ, бе отишъл в дома й неподготвен, бе я обладал три пъти, без изобщо да помисли за предпазни мерки. Не бе се държал така глупашки от години, от времето, когато Мейси го улови в капана.

— Сигурна ли си? — Уейд се чудеше дали не го лъже. Възможно ли бе да има някаква скрита причина за появата й с тази новина? Мили боже! Не й вярваше. Но можеше ли да допусне, че би се подложила на това унижение, ако не бе така?

— Никой от града ли не е научил?

„Може би наистина е бременна, помисли Уейд. Но дали не носи детето на Харауей?“ По дяволите! Сигурен бе, че детето е негово. Лидия не бе жена, която би делила леглото си с двама мъже едновременно.

— Обясних на лекаря, че не съм омъжена и той ми каза какви са възможностите.

— Аборт?

— Аборт, осиновяване или — самотна майка.

— Не можеш да останеш в Ривъртън и да родиш извънбрачно дете. „Добрите“ хора ще те изгорят на клада.

„Ето, наближава, каза си Уейд. Сега ще ми каже какво иска от мен. Навярно ще плаче.“

— Не те ли интересува? — Лидия не можеше да проумее реакцията му.

— Какво искаш от мен? — Отпи глътка кафе, вперил очи в лицето й над ръба на чашата.

— Нищо не искам! Просто помислих, че след като ти си бащата, имаш правото да знаеш.

— Да се омъжиш ли искаш?

Лидия ужасена отвори уста, но не издаде звук. Очите й бяха пълни със сълзи. Уейд се почувства раздвоен. От една страна му се искаше да я прегърне, а от друга бе изпълнен с гняв.

— Не желаеш да се омъжваш, така ли? Тогава каква издръжка искаш за детето, считано от днес? Или може би искаш мама да му прехвърли правата над Котън Роу?

От очите й рукнаха сълзи.

— Защо се държиш така? Единствената причина, поради която съм тук, е предположението ми, че като баща имаш… Имаш право да научиш за детето. Защо не ми вярваш?

— Точно в това е проблемът, скъпа. Не ти вярвам! — Уейд се изправи и пристъпи към нея. — Вече бях излъган от една жена. Искаше да се оженя за нея и аз го направих. Кълна се, че втори път няма да се оставя да ме пипнат в същия капан.

— Аз не желая да се жениш за мен, нито имам нужда от което и да било от нещата, които притежаваш. — Разтърсвана от гняв, тя се бе приближила на десетина сантиметра от него. — Ти си страхотен глупак! Имам повече пари от теб. А колкото до земята на майка ти, пукната пара не давам, нито за нея, нито за проклетия търговски център!

Уейд се взираше в Лидия, стъписан от гневния й изблик.

— Не ме лъжи! — Той я сграбчи за раменете и я разтърси силно. — Искаш нещо.

— Пусни ме! — Тя се опита да се освободи.

— Върви по дяволите! — С внезапно движение Уейд престана да я разтърсва и я прегърна. Целуна я така, сякаш бе негова собственост. Отново усети възбудата да нараства у него и разбра, че я желае и в този миг, както я бе желал винаги.

— Обещавам ти, че никога няма да те безпокоя! — Тя се дръпна назад. Сълзите в очите й бяха пресъхнали. — Не знам дали ще остана в Ривъртън или ще се преместя. Но нито аз, нито моето бебе ще те безпокоим.

Лидия изтича навън, грабвайки пътьом чантата и палтото си от закачалката. Отвори входната врата.

— Лидия! — Уейд я последва.

— Никога не бих те излъгала, Уейд — изрече отривисто, без да се обърне. Когато той сложи ръце върху раменете й, тя се отскубна и изтича на верандата.

Извика отново името й, но тя продължи да тича към колата си. От сивото и мрачно небе се сипеше леден дъжд. Северният вятър извиваше дърветата и свистеше из пожълтялата трева и голите храсти. С очи, заслепени от сълзи, трепереща от гняв и уплаха, Лидия подкара колата по коловоза, свързващ фермата с междуградския път. Не знаеше какво бе очаквала, идвайки насам, но едно бе сигурно — бе си получила заслуженото. В този миг мразеше Уейд много по-силно, отколкото го обичаше. Надяваше се да не го срещне до края на живота си.

 

 

— И ти я пусна да си върви в това състояние?

— Ти чу ли?

— Трябва да си съвсем глух, за да не чуеш. Ужасно се държа с това момиче.

— Опитваше се да ме накара да й повярвам, че е бременна. — Уейд прокара пръсти през косата си. — Не съм чак такъв глупак, та да направя една и съща грешка два пъти.

— Не, но си доста голям глупак, щом се държиш така.

— Какво! — Уейд се обърна и изгледа обвинително майка си.

— Момичето, което току-що си отиде с разбито сърце, не беше Мейси. Това бе Лидия Рийд! Една жена, която се е преборила с гордостта си, за да дойде тук и да ти съобщи, че носи твоето дете. Една достойна жена, която е сметнала, че имаш правото да научиш истината.

— Истината? Хм…

— Да, момчето ми, истината. Но ти си такъв глупак, че не можеш да я приемеш. — Рути се отправи към антрето и се върна, носейки палтото и шапката му.

— Какво по…

— Не ругай пред мен, Уейд Хойт Камерън! Върви да настигнеш Лидия и да й се извиниш за поведението си преди малко. След това се успокойте и измислете какво ще направите за себе си и за новия ми внук.

Без да продума, Уейд облече палтото и си сложи шапката. О, боже! Защо се бе държал така?! Майка му имаше право. Лидия никога не би го излъгала. Но когато му съобщи, единственото, за което се сети, бе Мейси, за лъжата, на която бе повярвал, за болката, която бе изпитал…

Уейд отвори вратата и излезе на верандата. Рути го следваше загрижена.

— Карай внимателно! Пътищата са покрити с лед.

Когато я настигна, тя бе на половината път до града. Караше прекалено бързо. Нищо чудно! След като й бе наговорил толкова ужасии.

Погледна с тревога заледения път. Натисна клаксона, надявайки се, че Лидия ще спре. Не биваше да шофира в такова време. Трябваше да му се обади. Той щеше да отиде у тях, вместо да рискува.

Като видя, че няма намерение да спре, натисна клаксона още веднъж. Тя увеличи скоростта. Сигурно бе гневна, а той бе последният човек, когото би желала да види. Но не разбираше ли, че бе опасно да продължава с тази скорост по заледеното платно?

Уейд се огледа напред. Не видя друго превозно средство и натисна педала на газта. Изравни камиона с колата й и отново натисна клаксона.

Тя погледна през страничния прозорец. Очите й бяха зачервени, а бузите мокри от сълзи. Той бе виновен. Кимна й да спре, но тя поклати отрицателно глава и продължи напред. Уейд намали скоростта и подкара след нея, поне да се увери, че ще стигне здрава и читава до града.

Внезапно Лидия увеличи скоростта. Колата полетя и го остави далеч назад. Господи! Какво искаше да направи?! Щеше да се убие! Разгневен, Уейд също ускори.

Внезапно Лидия натисна спирачка. Колата поднесе, завъртя се и спря в дълбоката канавка от другата страна на пътя. Бе станало за секунди, но на Уейд му се струваше, че наблюдава филм със забавени кадри. Сърцето му заби. Мислеше само за нея. Искаше да се добере до нея и да се увери, че е жива.

Отби камиона вляво. Колелата му поднесоха на същото заледено място. Уейд скочи и изтича до стръмния насип. Спусна се тичешком и отвори вратата. Тя седеше, опряна на въздушната възглавница.

— Какво искаше да направиш?

— Исках да избягам от теб! — Лидия го погледна в очите.

Уейд се провря в колата и плъзна ръка зад гърба й, като се опитваше да й помогне да се изправи и да излезе от колата. Тя прие помощта му.

— Май ще се наложи да ме откараш до града — каза тя, отдръпвайки се от него. — У дома ще телефонирам на пътна помощ.

Когато се опита да й помогне да се изкачат по стръмнината, Лидия отблъсна ръцете му. Той измърмори и поклати глава. Уейд заобиколи и отвори вратата на камиона. Тя се качи на стъпалото и в този миг се отпусна в ръцете му. Погледна лицето й. Бе бяло като сняг. Лидия бе загубила съзнание. Вдигна я, положи я на седалката и потегли.

— Дръж се, мила. Ще те отведа в болницата. — Бе истински уплашен за първи път в живота си.

 

 

Уейд се чувстваше като животно в клетка, докато крачеше напред-назад в чакалнята. Спря пред автоматичната врата към паркинга и се загледа навън. Забеляза, че от покрива на болницата висяха ледени висулки, небето бе все още сиво и мрачно, покрито с облаци, а пътят блестеше като стъкло.

Само преди десет месеца се бе втурнал през същата врата. В нощта, когато умря Мейси. Колко събития за толкова кратко време! Бе срещнал Лидия. Бе се влюбил до полуда в нея. Бе я любил. А сега тя беше бременна…

Да би могъл да си тегли един ритник! Колко зле се бе държал с нея, когато му съобщи новината. Господи! Беше се подиграл с чувствата й, бе унищожил и малкото обич, която изпитваше към него. „А ако загуби бебето?“, терзаеше се той и се обвиняваше за случилото се. Защо ли му трябваше да се изравнява с колата й и да сигнализира да се отбие от пътя? Толкова просто би било, ако само я бе следвал до дома й.

За шестте години на брака си той бе обект на солените шеги на приятелите си заради поведението на Мейси и на състраданието на цялото семейство. Съпругата му бе най-известната мръсница в Ривъртън. Един мъж не може да забрави подобно нещо. Не и за десет месеца. Но, както бе отбелязала и майка му, Лидия не беше Мейси. Нямаше право да я обвинява заради пороците на друга жена.

Още утре целият град щеше да шушука, че Лидия е била отведена в болницата от Уейд Камерън, след злополуката, станала по време на връщането й от фермата му. А най-лошото бе, че нямаше как да се скрие, че е бременна. Щяха да попаднат отново в центъра на вниманието. Нямаше да й хареса, но бог му бе свидетел, че нямаше как да спре мълвата.

— Господин Камерън? — Висока и стройна медицинска сестра го повика.

— Как е Лидия? Мога ли да я видя? — Уейд изтича към нея.

— Доктор Бикли би искал да разговаря с вас. Оттук, моля.

Слаб мъж с очила стоеше в дъното на коридора. Уейд го бе видял до Лидия в нощта, когато Тайлър почина.

— Господин Камерън? — Доктор Бикли протегна ръка.

— Как е тя? — Уейд отговори на поздрава му.

— Лидия е добре, малко е замаяна. Не е нещо необичайно една бременна жена да получи припадък.

— Има ли някаква опасност за бебето? — В очите на лекаря нямаше и сянка от безпокойство.

— Нито Лидия, нито бебето са пострадали. Колкото до емоционалното състояние на Лидия, това е друг въпрос.

— Притеснена е.

— Каза ми, че е ходила на лекар в Коринт. Не е дошла при мен, защото се е страхувала, че ще тръгнат приказки. Всеки би могъл да я види в кабинета ми, дори някой от подчинените ми би могъл да сподели с приятел или близък.

— Винаги се е притеснявала излишно от хорското мнение. — Уейд бързаше да влезе при нея и да я успокои, да я убеди, че отсега нататък няма защо да обръща внимание на приказките.

— Така е възпитана. Виждали ли сте майка й?

— Не.

— Е, добре, Лидия иска да ви види, млади човече. — Доктор Бикли смутено почесваше врата си. — Но не я притеснявайте.

Уейд се поколеба за миг, след това почука на вратата и влезе в стаята. Беше облечена и седеше на стол до леглото за прегледи. Изглеждаше изморена и замаяна.

— Лекарят каза, че си добре. И бебето също. — Той затвори вратата и застана до нея, без да се осмели да приближи или да я докосне.

— Исках да ти кажа две думи, преди да звънна на Глен да дойде и да ме отведе у дома.

— Не е нужно да викаш Глен. Аз ще те заведа.

— Не. Струва ми се, че ти изрази недвусмислено чувствата си.

— Сгреших. Не бях прав. В главата ми беше такава бъркотия! Неволно смесвах теб и Мейси. Опитвам се да ти обясня, че като размислих, разбрах, че не би ме излъгала.

— Колко мило от твоя страна.

— Налага се да приемем факта, че всички ще клюкарстват. Това е истината и е неизбежно. Не знам как бих могъл да спра хората да приказват, но затова пък знам един начин, който наистина ще им предостави тема за разговор.

— Ще напусна Ривъртън! — Тя се изправи и тръгна към вратата.

— Не, по дяволите, няма да направиш това!

— Значи имаш друго решение на проблема?

— Да, имам. Ще се оженим.

— Какво? — Лидия залитна и се хвана за облегалката на стола.

— Казах, че ще се оженим. Веднага!