Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (8)

Седма глава
Раждането на един търговец

— Събра си, значи, багажа и замина — каза Вещицата, клатейки напред-назад глава.

— Да — отвърнах нехайно, — точно тъй сторих. И взех със себе си всичко, което притежавах на този свят, тоест куфара, пълен с мръсни дрехи, и ризата на гърба ми. И трите хиляди долара от търга, естествено. И до днес не мога да се начудя на лекотата, с която напуснах Балтимор. Наемът за апартаментчето се плащаше ежемесечно, нямах кой знае каква мебелировка, а финансовите ми задължения на практика бяха нулеви. Най-гадното бе, че щях пак да съм принуден да живея при родителите си, което не е никак приятно. Те все още обитаваха двустайния апартамент, в който израснах. Онзи, същия, който се бях заклел да напусна, щом забогатея.

Спрях и замислено потрих брада.

— Истината е, че те все още са там, въпреки огромната заплата, която баща ми получаваше в „Стратън“. — Поклатих невярващо глава. — Представяте ли си? Когато нещата съвсем потръгнаха, дори предложих да им купя нов дом, но те отказаха да се местят. Хора с по-вкоренени навици надали сте срещали.

— Та как им съобщи новината? — попита нетърпеливо Копелето.

— Изчислих, че ще я понесат по-леко, ако им я сервирам на части, така че преди да тръгна от Балтимор, само им споменах, че съм се отказал от стоматологията; но пропуснах да кажа, че съм си намерил работа като агент по продажбите във фирма за месо и морски продукти.

Тази, втората бомба, я хвърлих в хола, където поначало провеждахме всички важни разговори. Баща ми седеше в любимото си кресло, а майка ми четеше на дивана. Не знам защо, но и до днес си спомням книгата: „За смъртта и умирането“. — Свих рамене. — Тя, майка ми, незнайно защо, много си падаше по подобни мрачни четива. Баща ми се беше зазяпал в един от любимите си полицейски сериали и цигарата не излизаше от устата му.

Седнах насреща му и рекох:

— Ще можем ли да си поговорим?

Баща ми изгледа майка ми и рече с известно раздразнение: „Лий, я намали звука на «ТиДжей Хукър»^[1] за малко, ако обичаш“. При което мама захвърли книгата и буквално се затича да намали звука на тринитрона. Съвсем характерно за отношенията между двамата ми родители — Лудия Макс и Света Лия. През повечето си време все гледаше да не допусне на баща ми да му избие балансът.

А аз им казах: „Установих, че стоматологията не е за мен. Изкарах цял един семестър и се убедих, че зъболекарството никога няма да ми донесе щастие“. Това, разбира се, си беше чиста лъжа, но ако им кажех, че съм се отказал още през първия ден, щяха да пощуреят. Майка ми обаче не искаше да се примири.

„Никога не съм очаквала да си вечно обикновен зъболекар — рече. — По-скоро си представях, че някой ден ще имаш своя верига от зъболечебници или ще откриеш някоя нова стоматологична процедура. Все още не е късно.“

„Разбери, мамо: прекалено късно е вече. Връщане назад няма.“ И потърсих подкрепа от баща си. В подобни ситуации той обикновено беше по-разбраният. Умираше си за дълбоки кризи — винаги са му действали успокояващо, дори до днес. Обикновено се пищисваше от дреболиите. Затова му рекох: „Виж какво, тате, не желая да съм зъболекар. Искам да съм агент по продажбите. Това най ми пасва — да продавам нещо…“. При което майка ми рипна от дивана и се разпищя: „За Бога, Макс! Всичко друго, но не и продавач!“. После се извърна към мен: „Виж докъде си ме докарал! — Сведе глава да ми покаже малък кичур побелели коси. — Това ми е от десети клас, когато избяга от училище и по цял ден пушехте марихуана с оня негодник Ричард Тобин^[2]. — После ми посочи една бръчка на челото си: — А това ми е от марихуаната, която отгледа в килера, щото уж ти била за домашно по биология! А сега зарязваш стоматологията, за да станеш продавач!“.

Търпението ми към нея започна полека-лека да се изчерпва. И с лека нотка на раздразнение й отвърнах: „Няма да се връщам в стоматологичния колеж, мамо. Решил съм го окончателно!“

„Изобщо не е окончателно!“

„Съвсем окончателно е!“

И продължихме в тоя дух, докато най-накрая Лудия Макс изрева: „Я млъквайте и двамата! Мама му стара!“. И поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си. После изгледа майка ми: „Няма смисъл, Лия. Той няма да учи повече стоматология“. Прехвърли погледа си към мен и благо се засмя, след което запита с лек английски акцент: „И какъв агент по продажбите възнамеряваш да станеш, сине? Какво смяташ да продаваш?“.

— Баща ти да не е англичанин? — попита Агента маниак. — Не знаех. — Гласът му буквално бъкаше от изненада, сякаш някой му бе подал отвратително ненадеждна информация.

— Не, изобщо не е англичанин — отвърнах. — Но превключва на английски акцент, когато се мъчи да разговаря спокойно. Преминава във втората си персона — Сър Макс, по-приятното му „второ аз“. Нали разбираш? Когато Лудия Макс се превърне в Сър Макс, издава напред свитите си устни и започва да говори като английски аристократ. Което само по себе си е забележително, тъй като никога не е стъпвал в Англия. — Свих надолу ъгълчетата на устата си и вдигнах рамене, един вид „Има неща, които не се поддават на никаква логика и няма смисъл да си губим времето с тях“. После казах: — Сър Макс обаче е върхът. Никога не си изтървава нервите и демонстрира здрав разум във всякакви ситуации.

— Та ти какво отговори на Сър Макс? — попита Копелето.

— Ами в началото хъмках и мънках, споменах вероятността да търгувам с медицински и стоматологични материали, което би било в унисон с дипломата ми. И едва след това, като току-що явила ми се мисъл, повдигнах въпроса за Елиът Лоуенстърн, за месото и морските продукти. Майка ми, разбира се, моментално ме заизтезава с нейния си вид еврейско чувство за вина, което е най-обикновено еврейско чувство за вина, смесено с пасивна агресивност и сарказъм.

— Моят син — продавачът на месо! — замърмори. — Колко прекрасно звучи! Напуска стоматологичния колеж, за да продава месо от врата на врата. Ех, че късметлийка майка съм! — Добави още някоя и друга дума, после телефонът иззвъня, Сър Макс се преобрази в Лудия Макс и занарежда: „Дейба това нещастно, калпаво лайно, дейба и скапания телефон! Кой, дейба мама му, си няма работа, та звъни в ебаната ми къща, и то във вторник следобед, дейба!… Ама че несъобразително копеле! Ебаси и нахалството!“ При което майка ми рипва от дивана, спринтира към телефона със скоростта на Джеси Оуенс, като не престава да умолява баща ми: „Успокой се, Макс! Спокойно! Аз ще се обадя! Ето, вдигам слушалката!“. Лудия Макс обаче не престава да си мърмори под носа: „Дейба и нещастното копеле! Що за дивотия да звъни в ебаната ми къща във вторник следобед, дейба?“.

И с престорена сериозност добавих:

— Баща ми адски мразеше телефонът да звъни! Нищо друго не го подлудяваше до същата степен.

— Защо? — попита Агента маниак.

— Най-вече заради закостенялостта му. Мрази промените, независимо за какво става дума. Не знам дали ще ми повярвате, но от четиридесет години той е все на този си адрес, на същия телефонен номер, използва едно и също ателие за химическо чистене и един и същ механик за колата си… даже и китайската перачница не си е сменил! И понеже знае собствениците им открай време, обръща се към тях на малко име и редовно съобщава: Пепе^[3] от химическото чистене каза еди-какво си, или пък Уинг от китайската перачница рече еди-що си, или пък Джими от сервиза на бензиностанцията „Съноко“ сподели трето. Никак не е за вярване. — И закимах с глава, да подчертая мисълта си. Та за него всяко иззвъняване на телефона внася нежелан импулс в околната му среда и създава възможността за промяна. Няма значение какво са му казали по телефона — дали е добра новина, или лоша. И в двата случая откача. — Свих рамене, сиреч най-нормално явление в дома на семейство Белфърт. После продължих: — Така че при нормални обстоятелства най-големият грях на майка ми, след като вдигнеше слушалката, бе да каже „Макс! Теб те търсят!“. Но добереше ли се Лудия Макс до телефона, мигновено се превръщаше в Сър Макс с английския акцент. „О, с какво мога да съм ти полезен? Прекрасно, драги! Довиждане, скъпи!“ И оставаше в тази роля до мига, в който пуснеше слушалката, след което за секунда пак си ставаше Лудия Макс и псуваше, докато седне на креслото си и запали поредната си цигара.

Както и да е, оказа се, че по телефона търсят не баща ми, а мен, и той не кой да е, а Пингвина. При което баща ми пак почна да мърмори: „Ебаси и шибания телефон! Все едно и също! И тоя шибан Пингвин! Изпод коя скала се измъкна? Тъп Пингвин, само се клатушка!…“

На този етап всички бяхме изпаднали в истерия. Пръв се съвзе Копелето:

— Добре, де, Лудия Макс откачи ли, като научи за месарския бизнес?

— Ни най-малко — отвърнах. — Щом свърших да говоря по телефона, моментално им съобщих, че са ме наели за агент по продажбите на месо и морски продукти, при което Света Лия я обзеха бесните, а това предизвика повторната поява на Сър Макс. — Направих кратка пауза. — Проблемите ми всъщност започнаха на следващата сутрин, Когато Пингвина спря пред нас със служебния автомобил, който се оказа „Тойота“ — пикап. „К’ъв е тоя шибан автомобил, бе? — озъбих му се. — Ти за тоя ли служебен автомобил ми разправяше!“

„Глей го к’ва е красота — отвърна ми, после скочи от пикапа по дънки и маратонки, доклати се до мен и ме прегърна през рамото. После се втренчи в пикапа и попита: — К’во ще кажеш, а?“

„Лайнян боклук — изръмжах, след което забелязах големия бял хладилен шкаф в багажника. — К’ва е тая шибана работа, бе, Пингвин? К’ъв е тоя ковчег! — Видях от един от ъглите да се процежда сив дим от сух лед: — И к’ъв е тоя шибан пушек?“

Елиът ми хвърли многозначителна усмивка, после вдигна показалец и каза: „Гледай. Сега ще ти покажа“. Заклати се накъм десния борд на пикапа и вдигна капака на хладилния шкаф. „Виж само какво карам“, изчурулика гордо. Занаизважда разни картонени кутии, да ми покажел стоката. Всяка кутия бе с размерите на дипломатическо куфарче и съдържаше определен вид месо или риба. А имаше от всичко: филе миньон, скариди, опашки от омари, агнешки котлети, свински котлети, телешки котлети, морски език, филе от сьомга, рачи пипала, та дори и полуготови храни — пиле по киевски и пиле кордон бльо. Такова разнообразие не бях виждал.

В един момент се оказахме заобиколени от над две дузини картонени кутии, но объркването ми не бе намаляло ни най-малко. Нещо ме човъркаше отвътре, но не знаех какво точно. „А защо ресторантите ще вземат да купуват точно от нас? — попитах. — Цените ни ли са по ниски? Качеството ни ли е по-високо?“

Пингвина ме изгледа тъпо и попита: „За какви ресторанти изобщо става дума?“.

Погледнах Копелето и иронично поклатих глава. После, с лек смях в гласа си, казах:

— Имам чувството, че именно в този миг се предопредели цялото ми бъдеще и че всички последвали събития бяха само една поредица от случайности. С това, че не се юрнах обратно у дома и не постъпих повторно в стоматологичния колеж, всъщност подпечатих съдбата си. — И свих рамене. — Предопределих цялото предстоящо десетилетие от живота ми, сиреч цялата лудост, наречена „Стратън Оукмънт“.

Копелето приседна на ръба на стола си. Явно любопитството му се беше разпалило.

— Кое те кара да мислиш така?

Замислих се за миг.

— Ами, да речем, че точно в онзи миг осъзнах в какво се замесвам. Съзнавах, че става дума за… — не използвах думата „измама“ не само защото бизнесът с меса и морски продукти не беше съвсем измама, но и понеже не желаех разпитващите ме да останат с впечатлението, че цялата ми кариера е била посветена на измамите. Надявах се да приемат „Стратън“ просто като петънце в една поначало полусъобразена със законите кариера. — За лека шашма — изрекох внимателно, — или евентуално за не съвсем лека. Но след като стоката е толкова качествена, рекох си, кому ще навредим чак пък толкова?

Свих рамене, убеден от собствената си логика.

— Както и да е, пътувахме двайсетина минути до склада и по пътя Елиът ми обясни хватките. Продажбата се извършвала от врата на врата — на частни домове и други бизнеси, но в никакъв случай на ресторанти. Цените ни не били подходящи за тази цел. „Продаваме на дребно, не на едро“, поясни ми Елиът. И макар да не го каза направо, поне намекна, че цените ни не са от най-евтините. „Но пък се грижим за удобството на клиентите ни — чуруликаше ми Елиът. — Доставяме им храна с ресторантско качество право по домовете. Дори, ако желаят, им я подреждаме във фризера!“ Това, последното, го повтори няколкократно, че дори и се обяви за професионален зареждач на фризери, сякаш това оневиняваше факта, че взема толкова скъпо.

Така или иначе, докато стигнем до склада, ми стана ясно с какво точно се занимава „Грейт Американ Мийт енд Сийфуд“: никакви териториални ограничения, никакви рекламни брошури, никакви постоянни клиенти, никакви заплати. Всичко бе изключително на комисиони. „Разчитаме единствено на случайни продажби — чуруликаше Елиът, докато влизахме в склада. — Именно затова изкарваме толкова много пари.“

Интервюто ми се състоя в паянтовия офис пред склада. Трая точно осем секунди и половина, след което бях назначен. По онова време не бях и чувал за огледалния тест, затова реших, че са ме взели просто защото съм приятел на Елиът. Не подозирах, че биха наели всеки, стига да има пулс. — И свих невинно рамене. — Следващият етап бе обучението ми, сиреч два дена в пикапа с Елиът. Седях отдясно и наблюдавах как се движи безцелно, чука по хорските врати и ги убеждава да им продаде продуктите. Лафът му бе, че в камиона му е останал излишък от някаква поръчка, който няма да успее да закара обратно до хладилната зала, така че е готов да продаде всичко без никаква печалба, само и само месото да не се размрази и да отиде зян.

В подкрепа на думите му на всяка кутия имаше етикет с надута цена. И докато убеждаваше клиента, сочеше цената и му обясняваше: „Ще сваля петнайсет долара от тая кутия и петнайсет долара от оная…“, след което се усмихваше на клиента и добавяше: „Абе всичко съм готов да продам без печалба, само и само да не се размрази, нали ме разбирате?“.

— Значи буквално е мамел клиентите! — отсече Вещицата.

Засмях се вътрешно.

— Да, Мишел, буквално ги мамеше. И да ти кажа, в началото и аз се шокирах. Деянието му ми се струваше адски гадно, абсолютно подло. Пингвина обаче си имаше готово оправдание. Той, честно казано, за всичко си намираше оправдание.

Бяхме някъде по южното крайбрежие на Лонг Айлънд, когато повдигнах въпроса. Елиът шофираше, търсеше „неразорани територии“, което на пингвински ще рече места, където тоя лаф още не го е пробутвал. Беше ранен следобед и вече бях чул изпълнението му поне шест пъти, но не беше продал дори една кутия. „Каква е тая шашма бе, Елиът? — Попитах го. — Сигурен ли си, че изобщо е законно?“

А Елиът ме изгледа така, сякаш току-що се бе изтърсил от камион с репи, и възкликна: „Аре стига бе, намери се кой да пита! Ебаси и двуличника! Че нали ти стискаше дъната на пластмасовите чашки за сладолед, че да изглеждат по-пълни? — И въздъхна дълбоко: — Никаква разлика няма, приятелче. Да не говорим, че подобни меса изобщо не се продават по супермаркетите.“

Поклати глава и му рекох: „Добре де, добре. Разбирам, че стоката ни е първокачествена и прочее, и съм готов да се радвам на това; но то не променя факта, че си един лъжлив чувал с лайна! — И след кратка пауза добавих: — Що се отнася до стискането на чашките, получаваше се единствено заради това, че бяха нанизани една в друга с дъното нагоре. Така че, щом дръпнех най-горната, тя автоматично се свиваше.“

„Да бе да — изчурулика Пингвина. — Чиста случайност, какво да се прави! А ти що не ги дърпаше, като са изправени с отвора нагоре, а? — И забели очи, демек, че не ми вярва. — Така или иначе, шашмата със завишените цени е повсеместна практика. Сериозно ти казвам. Влез в който и да било магазин за бижутерия или електроника, и сам ще се убедиш. Абсолютно всички действат по този начин.“

Млъкнах и оставих думите му да висят във въздуха. След което казах:

— Няма съмнение, че беше прав в това отношение. Във всички бижутерии може да го видиш. Надуват цената на етикета, после пред очите ти ти правят отбивка, та да си мислиш, че адски изгодно го купуваш. — Нова пауза. — А номерът с излишъка не се различава кой знае колко от ония магазини, които обявяват „окончателна разпродажба пред ликвидация“. Повечето от тях от десет години насам все такива разпродажби обявяват и все още са пред ликвидация!

Поех дълбоко въздух и продължих:

— Както и да е, по-голямата част от първия ми ден я прекарахме в квартали с работещи хора от средната класа. Чукахме по врати и натискахме звънци. Реакцията им беше опустошителна. Навсякъде захлопваха вратите под носа ни и само дето не ни казваха да вървим да мрем. Към два следобед Елиът започна да изпада в негативно настроение и да се оплаква: „Никой не ще да купува месо днес.“ — Поклатих глава и се засмях тихичко. — Мъка ми беше да го гледам. Копелето само дето не се разплака! На плажа бяхме всеобщи любимци, едва ли не прочути личности. Тук обаче ни отбягваха, сякаш сме прокажени.

И все пак Пингвина успя някак си да продаде дванайсет кутии през този ден и още шестнайсет — на следващия. — Кимнах бавно, за да подчертая колко ме е впечатлила неговата упоритост. — Едно само ще ви кажа за Пингвина — непреклонно копеле е. Клатушкаше се от врата на врата, чукаше, докато кокалчетата му се разкървавиха, дори сълзи преглъщаше. Но си докарваше средно по триста долара на ден от комисиони, така че си заслужаваше да пусне някоя и друга сълза. Това навремето си бяха съвсем сериозни пари, хеле пък за някой, който току-що е прекратил следването си по стоматология. „Ебал съм му майката — рекох си. — Може и да е шашма, но ще взема и аз да опитам.“

Спрях и вдигнах поглед към Агента маниак.

— Искаш ли да познаеш какво стана след това?

Агента маниак се усмихна и поклати няколкократно глава.

— Представям си.

— Съмнявам се — рекох, — понеже и в „Грейт Американ“ никой не успя да го предугади. Добре де, рекох си, щом възраженията са най-вече против цената, що не почнем да търсим клиенти сред богатите? Или поне сред онези богати, които познавам. Лошото е, че всъщност не познавах никакви богати хора — ако не броим Дейвид Ръсел, бащата на гимназиалното ми гадже. Но и там положението беше съмнително, понеже той току-що се беше разделил с жена си и нямах представа къде живее. За нея бях сигурен, че е още в просторната им къща в Уестчестър, но не ми беше удобно просто така да почукам на вратата й. Не знам защо, но тя открай време не ме харесваше. Какво толкова е имало да не ми харесва, Мишел? — погледнах закачливо вещицата.

Тя нито отвърна, нито се усмихна, само тънката й лява вежда излетя някъде нагоре по челото й, един вид „Ти ташак ли си правиш с мен?“. Затова свих рамене и подкарах нататък:

— Е, предполагам, че е имало някакви причини все пак. Но като се абстрахираме от това, аз направих втората възможно най-добра крачка и почуках на съседите й. — Кимнах еднократно — да подчертая почтеността на решението ми. — Точно така. Прекарах червения пикап тойота току до огромния им главен вход и зачуках. Като днес си го спомням. Огромна бяла сграда в колониален стил с щори в горскозелен цвят и с параден вход, по-голям от онзи, който води в Изумрудения град в страната Оз, и боядисан с поне хиляда пласта яркочервен емайллак. Чуках, чуках, докато след около минута се появи миловидна женица на около шейсет, със сиви коси и бабешки очилца, и попита: „С какво мога да ви помогна, млади момко?“.

А аз й се усмихнах тъжно и отвърнах: „Надявам се наистина да ми помогнете, госпожа. Казвам се Джордан и доставям месо и морски продукти за мнозина от този район. Но днес ми останаха излишъци, няма как да ги върна в хладилната зала, та съм готов да ви продам всичко на складова цена“. Ококорих й огромни сини зъркели като на кученце и добавих: „Няма ли начин да ми помогнете, госпожа?“.

Тя ме поогледа в продължение на няколко секунди, после с изпълнен със скептицизъм тон ме попита: „И на кои съседи по-точно доставяте?“. А аз, без да ми мигне окото, отвърнах: „На семейство Ръсел в съседната къща“. Но после се сетих, че тя може моментално да им звънне, затова бързо вметнах: „Най-вече на господин Ръсел, на Дейвид, както предпочиташе да му викам… — Свих тъжно устни и кимнах: — Но нали знаете как вървят нещата у тях с този развод и прочее… Напоследък не купуват много месо.“

Жената явно съчувстваше на съседите си, тъй като тонът й незабавно омекна. „Представям си какво им е — рече. — Това, разводите, са ужасно нещо.“ След което внезапно се оживи и запита: „И какво имате в камиона днес?“. Вдигнах показалец: „Изчакайте за миг, сега се връщам“. Изтичах до камиона, награбих по една кутия от всеки вид и след малко се дотътрих с поне дузина кутии, натрупани една върху друга, та стърчаха поне трийсет сантима над главата ми.

Когато се добрах до предната врата, жената рече: „Тук, навън, човек буквално може да замръзне. Защо не внесете всичко това в преддверието?“. И посочи с глава фоайе от сив мрамор, в което и самолет можеш да приземиш. „О, ъ-ъ, много благодаря — изпъшках аз показно. — Те, тия кутии, са адски тежки.“ И добавих, докато минавах покрай нея: „Права сте. Навън наистина е страхотен мраз!“. Свлякох се на колене и пуснах кутиите леко отвисоко, че да тупнат звучно на мраморния под.

Спрях да поогледам разпитващите ме. Изглеждаха по-скоро шокирани, отколкото отвратени от цялата поредица лъжи, които бях изръсил пред милата възрастна дама. При това си нямаха и най-малката идея, че големите лъжи тепърва предстояха. Е, ясно бе, че не е необходимо да се впускам в кървави подробности за това как убедих горката женица да купи всичките ми четиридесет кутии с месо. Разпитващите ме надали щяха да го оценят по достойнство. И въпреки всичко не успях да се сдържа. Спомените за първите ми стъпки в търговията ми доставяха някакво необяснимо удоволствие. Да не говорим, че докато приказвах за миналото, не ми оставаше време да се съсредоточа върху настоящето, тоест върху мрачната реалност, в която се бе превърнал животът ми. Затова най-разпалено продължих да им разправям с известна напереност в гласа:

— Едно ще ви кажа: в живота на един млад мъж има само шепа ключови моменти — моменти, в които се случва нещо изключително и той осъзнава, че нещата никога повече няма да вървят постарому. — И спрях за ефект. — При мен се получи тъкмо такъв момент. Вярно е, и преди разнасях сладоледи по плажа, но то не беше толкова майсторство да продаваш, колкото упорита работа и желание да успееш. И търгчето, което устроих в колежа по стоматология, не беше на такова високо ниво, макар да бе крачка напред в тази посока.

Та в мига, в който вдигнах очи към това усмихнато женско лице, значи… — и придадох на гласа си свръхестествена нотка, — бях обзет от някакво необичайно, бих казал вълшебно чувство. Изведнъж ме осени какво точно иска да чуе тази жена, или по-скоро какво трябва аз да й кажа, че да я убедя да изкупи всичко.

Отворих най-горната кутия, посочих с длан дванадесет прекрасни филета миньон, всяко увито поотделно в тънък найлон, и гордо обявих: „Филе миньон от черна шотландска порода ангус, всяко три сантиметра дебело. Шоково замразени и вакуумирани, за да се запази съвършеното им състояние, и с гарантирана трайност дванайсет месеца във фризера ви, госпожа.“ Кимнах гордо, възхищавайки се сам на лекотата, с която измишльотините се лееха от езика ми. „Ресторантите ги пекат по седем минути от всяка страна и ги сервират със сос беарнез. — Погледнах я право в очите и с пълна увереност добавих: — Толкова са крехки, че с пластмасова вилица можете да ги режете.“ После отместих кутията настрани и минах към следващата. „Опашки от южноафрикански омари — обявих. — Цепвате отгоре, мацвате масло и чесън и само след двайсет минути имате готов «прибой и трева»^[4].“

Продължих нататък все в същия дух, пусках по някой готин лаф за всяка стока, след което допълвах, че в камиона имам още три или още четири такива кутии. Накрая, след като бях отворил всички кутии и бяхме буквално заобиколени с месо и риба, й посочих етикетите с цените и рекох: „Ще сваля по петнайсет долара на кутия и ще ви ги дам и без един цент печалба за мен. Повярвайте ми, стока с такова качество няма да намерите в нито един супермаркет!“.

А тя помълча секунда-две, след което каза: „Много ми се ще да ви помогна. Такъв мил млад човек сте! Но живея само със съпруга си. Нямаме нужда от толкова много храна“. Позамисли се за миг, после добави: „Пък и във фризера не ми е останало никакво място. — И сви тъжно рамене. — Много съжалявам“.

Вдигнах очи и бавно кимнах. „Напълно ви разбирам, но чуйте какво ще ви кажа: по някаква случайност съм и професионален зареждач на фризери и бас държа, че ще успея да поразместя някои неща, че и да го попрочистя. И не само ще ви заредя фризера, но съм готов и кучето ви да разходя, да ви измия подовете, да окося тревата пред къщата и да боядисам сградата — не че има нужда от боядисване — вдигнах помирително длани — просто искам да кажа, че съм готов на всичко, само и само да продам тая стока днес. — И свих устни за по-силен ефект. — Защото, ако тази храна се размрази, моментално ще ме уволнят, пък аз не мога да си позволя подобно нещо. Работя, за да мога да следвам“. Изведнъж в мозъка ми се зароди прекрасна мисъл. Прехапах долната си устна и попитах: „Случайно да имате внуци?“.

При което жената цъфна. Явно й бях задал възможно най-удачния въпрос. „О, да! — засмя се. — Пет при това. Прекрасни деца са.“ Аз също й се усмихнах и рекох: „Убеден съм, че много си ги обичате. Що не вземете да им устроите едно барбекю? Идеален повод да съберете цялото семейство. Хем ще им разкажете за оня симпатичен младеж, дето наминал и ви продал тия прекрасни меса! Че и торбички за вкъщи ще можете да им спретнете. — Вдигнах вежди и убедително закимах: — Току-виж и те поискали да им доставям от тези храни! Само ми звъннете, и начаса пристигам с пикапа“.

Тя поразмисли няколко секунди, после каза: „Окей. В гаража имам втори фризер. Може там да ги сложите“.

„Слава Богу! — възкликнах. — Страшно съм ви благодарен, госпожа. Буквално ми спасявате живота! Какво ще си изберете? Имам и полуготови храни. Пиле по киевски, пиле кордон бльо, омари термидор, които, между другото, са изключително вкусни“ — а и ми носят най-добрата печалба, споменах си наум.

Жената ми се усмихна и каза: „Ами май всичко ще купя. Поне да съм сигурна, че няма да ви уволнят, нали така?“.

Направих пауза, облегнах се на стола и вперих поглед в Копелето:

— Просто и лесно. Изкупи всичката ми шибана стока ей така, на секундата! — И свих рамене. — Е, малко кофти ми беше, че съм я излъгал, но пък самата храна беше екстра качество; да не говорим, че я вдъхнових да заформи семейно събиране. Така че всичко беше за добро, нали така?

— Да бе, всичко е било за добро — изръмжа Копелето.

Направих се, че не усещам сарказма му.

— Точно така. Всичко беше за добро. Факт е, че цялата ми първа седмица протече по един фантастичен начин. Продадох двеста и четиридесет кутии — повече от два пъти над дотогавашния фирмен рекорд. — Та тъй се започна. Оттам цяла поредица невероятни събития ме доведоха до пазара за ценни книжа, а впоследствие — и до „Стратън“. Нека ги разгледам подред.

Копелето кимна еднократно:

— Да, ако обичаш.

И аз му отговорих с кимване.

— Започна се от офиса на „Грейт Американ“. Стана така, че всички агенти по продажбите сякаш се запалиха. Производителността им нарасна двукратно, че и трикратно. Изглежда, бях вдигнал летвата или им бях демонстрирал колко доходно е да работиш яко и да знаеш как да продаваш. Само след седмица управителят дойде и ми предложи да се заема с обучението на новите кадри. Казваше се П. Д. Камарата и не преставаше да повтаря: „Ти, Джордан, направо напомпа офиса. Невероятно напомпване му направи… дрън-дрън“. И как помпата била най-важното нещо. — Млъкнах, изненадан сам от яркостта на спомените ми. — Сега, като се замисля, това бяха май единствените му интелигентни приказки. Нали разбирате? Помпата наистина е от ключово значение: няма ли я, агентите по продажбите повяхват за нула време.

— И ти се съгласи да обучаваш кадрите, така ли? — попита Копелето.

— Да, но от най-егоистични подбуди. Понеже вече си бях наумил да отворя собствена фирма. Оставаше ми само да реша кога. Възнамерявах да купя мой си пикап, да се снабдявам пряко от месната борса и по този начин да прибирам и процента за търговеца на едро. Нали точно това бях правил в продължение на куп години по плажа и всичко беше абсолютно точно. — Свих рамене. — Та започнах аз да обучавам новите агенти по продажбите и бързо осъзнах, че съм роден за такава работа. Толкова добър съм, че мога да хвана първия срещнат младеж от улицата и да го превърна в продавач на месо.

Няколко седмици по-късно П. Д. ме покани да проведа и общо събрание в офиса, един вид — да нагнетим помпата с още една степен. — Направих пауза да събера спомените си. Намирам за доста смешен факта, че не някой друг, а един тъпак като П. Д., с неговите мръсни дънки и яке „Мембърс Оунли“^[5], определи един от ключовите моменти в живота ми. Защото успехът ми произтичаше най-вече от умението ми да говоря пред тълпа хора — имам предвид събранията, които после щях да провеждам в „Стратън“. При всичките ядове, които имахме с надзорните органи, именно тази ми способност не позволяваше на помпата да спре.

— Събрания ли? — попита неопределено Копелето.

— Точно така. Събранията. Тъкмо в тях е — или по-правилно е да кажа „тъкмо в тях беше“ — разликата между „Стратън“ и всички останали американски брокерски фирми. Събирах по два пъти на ден брокерите в борсовата зала и им изнасях проповеди. Дотогава никой на Уолстрийт не бе правил подобно нещо. От време на време някоя брокерска фирма канеше гост от рода на Антъни Робинс^[6], но подобни събрания се провеждаха всяко за себе си, а не като част от конкретна програма. А да каниш оратори еднократно си е чиста загуба на време. За да е плодотворно, трябва да го правиш ежедневно; а ако искаш да е истински плодотворно, го правиш по два пъти на ден — сутрин и следобед. Тогава могат да станат и чудеса.

Това, разбира се, още не го знаех, докато работех в „Грейт Американ“… макар, да си призная, онова, първото събрание, което проведох, наистина да ми отвори очите. Събрах в склада във Форест Хилс, в Куинс, двайсетина агента по продажбите, повечето на трийсет и нещо години, всички облечени като камионджии, по дънки и маратонки. Заобиколиха ме, а аз застанах в средата на кръга. В началото подхванах бавно, говорих им за невероятно високото качество на стоката ни и какъв късмет имат клиентите ни, че могат да си я купят. Едва сега си давам сметка, че съм положил основите на един култ. А самият факт, че…

Агента маниак вдигна ръка:

— Какво значи да си положил основите на един култ?

Изгледах Агента маниак и рекох:

— Ще се опитам да ви го обясня по следния начин: в сърцевината на всеки култ — независимо дали става дума за „Стратън Оукмънт“, за „Грейт Американ“ или за ония ненормалници от сектата „Клонка Давидова“ в Уейко, Тексас, — е залегнала фундаменталната вяра, че независимо от мнението на света за членовете на този култ, единствено те са със здрав разум, а всички останали са луди. И всички, без изключение, започват с една вяра в справедливостта на собствената им кауза. При мюсюлманите екстремисти наблюдаваме изкривено тълкуване на Корана; при онези от „Клонка Давидова“ — превратно тълкуване на Библията; а в „Стратън“ вярвахме, че великият уравнител в един иначе несправедлив свят е самата борсова зала. С други думи, няма значение от какъв произход си и колко ограничено образование имаш, или колко нисък е коефициентът ти на интелигентност; веднъж влязъл в борсовата зала на „Стратън“, всичко това остава зад гърба ти. Приравняваш се с всички останали и си способен да спечелиш толкова пари, колкото и най-могъщият главен изпълнителен директор на корпорация в Америка. — Свих рамене, един вид обяснявах им азбучни истини.

— Силата на всеки култ е в това, че предлага подобна концепция — тоест, че представлява нещо повече от останалия свят. У „Грейт Американ“ беше това, че продава храни, каквито не могат да се закупят от супермаркета. „Стратън“ обещаваше да те направи богат, нищо че и гимназия не си завършил и мястото ти е зад касата на някой магазин. — Засмях се иронично. — Именно затова по-рано ви рекох: дайте ми ги млади и наивни, гладни и тъпи. Защото такива стават най-верните членове на култа.

Но да се върнем към онова първо мое събрание. След като поговорих няколко минути на агентите за превъзходствата на стоката ни, думите започнаха да бълват сами из устата ми. Заизливах безупречни мисли. И докато се усетя, започнах наистина да им проповядвам, да навлизам в най-дребни подробности за неща, които дотогава и през ум не ми бяха минавали. И то с тона на най-големия специалист на света в тази област: като например разликата между печелившите и губещите, силата на позитивното мислене и способността да управляваш собствената си съдба.

После минах на технически подробности и им заобяснявах изкуството на продажбата: как подхващаш и как приключваш дадена сделка; как променяш скоростта и тона на приказките си, че да поддържаш интереса на клиента; как не бива да отстъпваш, да не приемаш „не“ за отговор и да чукаш по вратите, докато ти прокапе кръв от кокалчетата. „На себе си го дължите, рекох им! На себе си, на семействата си, но най-вече на онези, на чиито врати хлопате, понеже храната, която ще им продадете, е толкова невероятно качествена, че те цял живот ще ви благославят.“

Не мога да ви опиша колко удивен бях сам на тази си способност да говоря. При това не хабях никакви усилия, а резултатът се проявяваше мигновено! Четях го в очите на всички присъстващи агенти. Буквално го боготворяха. Боготворяха ме и мен. И колкото повече им говорех, толкова повече ме боготворяха.

С течение на времето установих, че такива събрания запълват някаква празнота в душата ми. Нямате си представа какво поразяващо чувство беше. Не познавах друго такова. — И се усмихнах тъжно на спомена. — Но както и към всичко друго, и към него постепенно претръпнах. В крайна сметка, дори когато „Стратън“ достигна върха и говорех пред цяло футболно игрище от брокери, вече не изпитвах същото вдъхновение. От което дупката започна да става все по-празна. — Спрях, да смелят значимостта на думите ми. — Именно по тази причина се отдадох на дрога и секс, на живот на ръба на бръснача. В началото на 90-те години на Уолстрийт излезе приказката, че имам смъртно желание. Аз обаче гледах по-другояче на нещата: смятах, че животът всъщност се разгръща пред мен, а аз само поставям един крак пред другия и следвам някаква предопределена пътека. Докато накрая се оказа, че вървя по пътеката към собствената си саморазруха и че я проправям със собствените си действия.

Никаква реакция от никого. В стаята за поверителни разговори цареше гробовна тишина. Игла да пуснеш — ще се чуе. Продължих:

— Още помня израженията по лицата на ония агенти, сякаш беше вчера. Но най ме впечатли изражението на Елиът. Гледаше като омагьосан. Имах чувството, че е готов да хукне на мига от склада и да започне да тропа по хорските врати. Така силно го бе поразило изказването ми и така силно оформи то бъдещите ни отношения. Понеже до този момент се считахме за равни, но след събранието се образува някакво негласно споразумение, че оттам нататък аз ще вземам решенията.

След около две седмици му подхвърлих идеята да си създадем собствена фирма за месо и морски продукти. „От какъв зор да плащаме по двайсет долара на кутия на «Грейт Американ» — рекох, — когато и сами можем да ходим на борсата?“

Но мозъкът на Пингвина бе до такава степен промит, че той, без да се замисля, ми отвърна: „Ами стоката? Откъде ще се снабдяваме с продукти с такова качество, като на «Грейт Американ»?“.

Изсмях се при този спомен.

— Представяте ли си само до каква степен му бяха промили мозъка! Да вярва, че нищо друго не може да се продава от врата на врата, освен изключително качествената стока на „Грейт Американ“. Едва не се изсмях. Добре де, че храната им беше хубава — хубава беше, но чак пък превъзходна! Пържолите им бяха добри, но не и върховно качество, а и рибата им бе замразена, а не прясна. Така че се налагаше да депрограмирам Пингвина от култа „Грейт Американ“.

Реших да подходя постепенно… но до известна степен. „Какво ти става, бе, Пингвин? Мама му стара, та стоката им е с едно средно качество! Овладей се, да му еба майката!“ После му пуснах дружеска усмивка и рекох: „Слушай, ще намерим по-добри пържоли и от тези на «Грейт Американ», че и по-прясна риба. После ще си наемем наши си агенти — да ходят вместо нас от врата на врата — и тогава вече истински ще забогатеем!“.

Та ето как двамата с Елиът се озовахме в бизнеса с месо и морски продукти. При това си набелязахме и безпогрешен план: лятото скоро започва, затова през деня пак ще продаваме сладолед, а нощем ще свързваме краищата на новото ни предприятие. Компанията ни за месо и морски продукти ще финансираме с парите от плажа. Дори взехме за съдружник още един разносвач на плажен сладолед, приятеля ни Пол Бъртън. И той е там — посочих пак към списъка. — По онова време Пол живееше при майка си, в голяма бяла къща в Дъгластън, в Куинс. И съвсем случайно къщата им имаше голям заден двор — идеално място за една фирма за месо и морски продукти. Или поне така си мислехме.

Защото, макар Дъгластън да е общо взето доста богаташки район, къщата на Пол си беше жив кенеф. Майка му се бе развела преди двайсет години и оттогава не бе похарчила и цент за поддръжката й, та бе заприличала на дом, обитаван от призраци. Задният двор по нищо не й отстъпваше. Имаше самостоятелен гараж, заобиколен от около два декара мръсотия. — Усмихнах се с носталгия. — Но за нас беше повече от идеален. Правехме първите си стъпки в бизнеса и мисълта да започнем от един гараж ни се струваше съвсем романтична. Та нали и Стив Джобс и Майкъл Дел^[7] така са започнали! Или беше от стаите им в студентските общежития? Няма значение. Та така финансирахме предприятието си двамата с Пингвина: Утрешните Милионери!

В интерес на истината допитахме се и до счетоводител, да не би да сме пропуснали нещо! — Свих невинно рамене. — И точно оттам започнаха и проблемите ни. Към него ни насочи бащата на Елиът, който е евреин хасид. И счетоводителят се оказа евреин хасид и имаше точно толкова опит в месната и рибната промишленост, колкото в яденето на свински котлети. След като му описахме своя бизнес план, той се усмихна и рече: „Като гледам, вие двамата сте на път да направите цяло състояние. Мазел тов!“^[8]. После, за по-сигурно, добави: „Скоро и двамата ще сте заможни млади мъже, много скоро.“

Какво повече имаше да се говори? Двамата с Елиът възприехме думите му в смисъл, че имаме въпиюща нужда от режийни разходи, подлежащи на данъчни отчисления. Затова директно от канцеларията на счетоводителя забихме в ресторант „Палм“ и опукахме четиристотин и петдесет долара за шампанско и омари. После си взехме на лизинг по една спортна кола: порше за мен и линкълн-континентал за Пингвина. — И забелих очи заради избора, направен от Пингвина. — И се оборудвахме с клетъчни телефони, чиито тарифи по онуй време бяха толкова скъпи, че само директорите на най-големите петстотин американски фирми в списъка на списание „Форчън“^[9] можеха да си ги позволят.

За нас обаче то си беше в реда на нещата: бяхме новопрохождащи бизнесмени и според нас някои неща просто ни се полагаха. Така или иначе, вече бяхме спестили куп пари благодарение на факта, че почвахме в двора на Пол, така че напълно си заслужавахме определени основни луксове. Полека-лека стигнахме до 25 септември 1985 г. — съвсем подходяща дата за откриване на компания, занимаваща се с месо и морски продукти, макар майката природа да се оказа на съвсем различно мнение. Или поне аз така заключих, след като ураганът Глория налетя на Лонг Айлънд, а окото му мина точно през задния двор на Пол. Да не говорим, че изля и осемдесет сантиметра дъжд във въпросния заден двор, който се оказа най-ниската точка сред заобикалящите го четири хълма. При което скромната ни фирмичка за месо и морски продукти стана една шибана кална яма. — Поклатих глава от недоумение. — Бизнесът ни фалира още преди да е почнал.

— И фирмата ви така и не просъществува? — запита скептично Копелето. — Все пак в статията във „Форбс“…

И тук Вещицата го прекъсна:

— Според „Форбс“ вие доста време сте били в този бизнес. — Килна глава на една страна и ме загледа обвиняващо.

Агента маниак поклати глава:

— Мисля, че той само образно така се изказа, Мишел.

— Грег е прав — рекох, гледайки да не настройвам Вещицата против себе си. — Макар че ми се ще да отворя скоба, за да ви кажа, че съгласявайки се на интервюто с „Форбс“, направих една от най-големите грешки в зрелия си живот. Тогава обаче бях едва на двайсет и осем и сигурно съм бил още съвсем наивен. — И свих рамене. — Да не говорим, че го възприемах като възможност да разкажа как виждам нещата от своя гледна точка, да кажа каква всъщност е истината. По това време нямаше и две години, откакто „Стратън“ бе започнала да действа, така че бяхме световно неизвестни. Интервюиращата обаче ми заби томахавка между плещите, като ме нарече „извратен вариант на Робин Худ, който граби от богатите и оставя всичко за себе си и своята весела дружина брокери“. — Направих гримаса при спомена. — Целият материал във „Форбс“ се оказа един кошмар. Един пълен, шибан кошмар.

— Много ли брокери напуснаха фирмата ти тогава? — попита Копелето.

— Не — отвърнах му моментално. — Брокерите си умираха за негативни писания в печата, хеле пък за материал като този. Напротив. Още на другия ден след излизането на броя всички цъфнаха на работа в средновековни костюми и започнаха да тичат като ненормални из залата и да пеят „Ние сме твоята весела дружина! Ние сме твоята весела дружина!“ — Засмях се, като се сетих. — Но най ме подразни снимката, на която ме бяха изтипосали в списанието. Беше направо отвратителна.

— Оная, дето си застанал до ръждясалата отходна тръба ли? — захили се дяволито Агента маниак. А Мормона добави:

— Оная със злата усмивка ли?

Поклатих отвратено глава.

— Да, да, същата — измърморих. До ръждясала тръба, сякаш „Стратън“ е заминала в канализацията. Много добре си я спомням. Той фотографът от „Форбс“ ме прееба. Първо ме накара да се качим на покрива, после съвсем между другото ме прикотка да застана до тръбата. — И забелих очи. — Изобщо не я забелязах, понеже се тревожех за прическата си, а той нащрака хиляда и една пози, изчаквайки търпеливо тъкмо онзи миг, в който на лицето ми се появи крива усмивка, сякаш току-що съм лапнал лайно. И точно този кадър използваха. — Поклатих глава при мисълта за собствената си наивност. — Очеркът, естествено, се подиграваше с опита ми в месото и морските продукти — с една дума: какво търси един никакъв си търговец на месо в света на висшите финанси? То и целият материал така бе озаглавен: „Меса, ценни книжа — има ли значение?“.

Погледнах Вещицата и продължих:

— Ти обаче имаш право, Мишел. Както е изтъкнато там, ние наистина се задържахме в бизнеса за известно време, макар лично аз да го оприличавам не толкова на бизнес, колкото на догонване или гонене на собствената си опашка. — За миг се замислих за миналото. — След урагана задният двор на Пол остана под един метър вода. Трябваха ни цели две седмици да се измъкнем от тинята, след което изневиделица задният двор се превърна в тресавище и почна да поглъща всичко — първо гаража, после вътрешния двор, накрая и цялата къща. Допитахме се до геолог да не би къщата да се е намирала на неизвестна дотогава линия на разлом, но се оказа, че не е.

Изникнаха и други проблеми. Бяхме се сдобили с един допотопен хладилен прицеп с надеждата да икономисаме някой и друг долар. Той обаче излезе крайно неефикасен. Гълташе повече ток от Ню Джърси, а инсталацията в дома на Пол не беше годна да понесе натоварването… — Зарових за миг из паметта си. — И мисля, че някъде в началото на декември къщата на Пол за една бройка да изгори. — Свих невинно рамене. — Тогава майка му изскочи в задния двор, вързана с въже през кръста, че да не потъне към центъра на Земята, и се разкрещя: „Махайте се оттук! И да разкарате и шибаните си пикапи!“

Засмях се, като се сетих.

— Все пак майката на Пол се оказа свястна и ни даде цял месец да си търсим нов склад. Навремето ни се стори доста разумно като срок, но се оказа, че нещата не са толкова лесни. Нямахме никаква кредитна история, балансът на фирмата беше някакъв ужас и собствениците на най-подходящите имоти изобщо отказваха да се занимават с нас.

На този етап вече бяхме шестима: Елиът, Пол и аз плюс тримата ни наемни работници — внушителният Франк Буа, висок метър и деветдесет и шест и абсолютно копие на бебето от етикетите на детските пюрета „Гербер“, само че с брада; дребният Джордж Барбела, само пет сантима над границата, на която те приемат за джудже, и с физиономията на самия дявол; и накрая един непоправим зобач на стероиди на име Чъки Джоунс^[10], наподобяващ норвежкия бог Тор, само че в смачкано състояние, понеже беше висок само един и шейсет и две.

Никак не е чудно, че всеки един от тримата страдаше от някаква сериозна дисфункционалност, макар че при Франк това засягаше най-вече жена му, жертва на рядко заболяване, наречено алопеция тоталис, от което й окапа цялата коса, че дори и веждите и миглите. Поради което приличаше на женски вариант на Юл Бринър. Дисфункционалността на Джордж Барбела се изразяваше в тотална вманиаченост на тема „качество на храните“, по-силна и от тази на Елиът. Постоянно се оплакваше, че скаридите ни били замразени с много вода, за да тежат повече. „Когато клиентите ми ги готвят, от «джъмбо» стават на «микро»“, не преставаше да мърмори Джордж. — Но „глазирането“ си беше стандартна процедура в хранителната индустрия — свих невинно рамене, — така че най-малко аз бях виновен. Той, ако искаше да се ядосва за нещо, трябваше да се дразни от това, че храната ни миришеше на керосин.

— Храната ви миришеше на керосин? — отскочи назад със стола си Копелето.

— От време на време — отвърнах. — Гаражът на Пол не се отопляваше, та през декември вече замръзвахме от студ. Това ни накара да купим една огромна керосинена отоплителна печка с вид на торпедо на колела. За топлене — топлеше, но развиваше по-високи температури и от слънцето и ревеше по-силно от изтребител на форсаж. Да не говорим, че от време на време пропускаше някой работен такт, при което бълваше плътна пушилка, която се разстилаше по храната. Но си беше за предпочитане пред бялата смърт. — Спрях и отпих глътка вода. — Да не ви разправям пък за дисфункционалността на Чъки, който между другото си сваляше гащите насред гаража и си инжектираше тестостерон в гъза. От друга страна обаче, Чъки притежаваше страхотно чувство за хумор и измисли прякори на всички ни: Франк Буа стана Бебето Гербер; на Джордж Барбела викаше Татуирания, като на джуджето в сериала „Фантази Айлънд“; а Пол Бъртън бе Екрана, понеже според Чъки на голямото му чело направо можело да се прожектират филми.

Прякора на Елиът вече го знаеха. Тъкмо се канех да им съобщя моя, когато Агента маниак се захили и рече:

— А твоят какъв беше? — После хитро присви очи: — Чакай да позная: Наполеон, нали?

Ебаси и шибания гъз, рекох си! Тя, Графинята, така ми викаше, когато искаше да ме ядоса! Веднъж на Вси светии дори ме накара да се костюмирам като проклетото му копеле. Да не би Агента маниак да е дочул нещо? Щото не ми се вярва наполеоновият ми комплекс чак пък толкова да ми личи! Или просто бе налучкал? Какво значение има всъщност?

Тъкмо щях да кажа на Агента маниак да върви да се чука, когато Мормона ми спести усилието.

— Намерил се кой да приказва! — сряза го Мормона и захихика, акомпаниран от Вещицата и Копелето. Сиреч „и Агента маниак, и Вълка от Уолстрийт си имат наполеонов комплекс!“. Магнум обаче реши, че не върви да се подиграва с нечий ръст, и изобщо не се засмя; пък и при неговия ръст — колкото на двама нормални мъже, хич не вървеше да се надсмива над някакъв тапешник.

А за да не позволя на Агента маниак да извади пищова си срещу Мормона, му казах:

— Отчасти си прав, Грег, поне що се отнася до Елиът. Но прякорът му не бе просто Пингвина, а Пингвина самоубиец. Щото вече бяхме на ръба на банкрута, а Елиът бе на ръба на самоубийството. При което Чъки тръгваше, клатушкайки се, из офиса с наврян в слепоочието показалец и щръкнал нагоре палец, демек ще си пръсне черепа. „Здравейте, чуруликаше Чък, аз съм Пингвина самоубиец и доставям месо и морски продукти на местните ресторанти. Имам излишък в пикапа си, но не мога да го върна във фризера“, повтаряше той до безкрайност, докато обикаляше гаража и пляскаше с ръце като мигриращ пингвин. „Помощ, помощ! — чуруликаше. Ураганът Глория се изпика отгоре ми, керосиновата печка ме задушава, жената на Бебето Гербер прилича на извънземно, майката на Екрана затваря киното ни, а пък…“ — И не можах да не се разсмея. — Голяма скица беше тоя Чъки, докато един ден… пуф!… изчезна. Като пръдня на вятър. Оказа се, че нощем ограбвал магазини за алкохол. Последно стана дума за него, когато двама детективи от нюйоркската полиция наминаха край гаража да питат дали знаем местонахождението му. Сигурно вече е умрял, или ако е жив, работи някъде като комик.

— Добре де, какъв всъщност беше твоят прякор? — запита Вещицата и така стисна устни, че направо изчезнаха. Усмихнах се и отвърнах:

— Минах метър, Мишел. Чъки ме нарече Джей Пи — съкратеният вариант на Джон Пиърпонт Морган. Защото Чъки не смееше да ми се присмива. Вярваше дълбоко в мен и обожаваше събранията ни. Дърпаше ме настрана след всяко събрание и почваше да ме навива: „Абе ти що си губиш времето с тоя шибан бизнес? Та ти си най-кадърният търговец, когото съм срещал бе, Джей Пи…“. И се мъчеше да ме убеди да разкарам Екрана и Пингвина. „Те са ти само в тежест — викаше. — Ти си Джей Пи Морган, а те са играчи на дребно.“ — Спрях и се замислих за едновремешния му съвет. — По отношение на Пол беше абсолютно прав — него го мързеше да продава от врата на врата. А и за самата фирма имаше право: да ходиш от врата на врата с пикап е пълна глупост, шибано губене на време.

Но по отношение на Елиът бъркаше. Пингвина беше истински уинър^[11], в пълния смисъл на думата. Никой не можеше да го надмине по работоспособност, а и ми беше абсолютно предан. Тепърва щяхме заедно да натрупаме състояние с него, макар и не в областта на месото и морските продукти, а на Уолстрийт. Но преди това трябваше да получим няколко урока по смиреност.

Поех дълбоко въздух, преди да продължа:

— Някъде към края на декември съвсем стигнахме до дъното. Останахме буквално без пукнат цент и майката на Пол ни заплашваше, че ще се обади на шерифа. Всичко комай бяхме загубили, всички варианти бяха изчерпани. И точно тогава се случи нещо неочаквано и съвсем невероятно. Току-що се бях прибрал в гаража след поредния мъчителен ден по улиците, Когато Пингвина ми съобщи: „Днес един от доставчиците ни на месо съвсем ме озадачи. Обади се да пита какви са ни условията. — Вдигна рамене в смисъл, че е объркан. — Не можах да включа за какво става дума, затова обещах да си помисля и да му се обадя“.

„За какви условия става дума, попитах? Да няма предвид условията, при които ще капитулираме?“ А Пингвина самоубиец само сви рамене и отвърна: „Не съм много сигурен, ама какво значение има? Фризерът е празен, а пари за нова стока нямаме. Бизнесът ни се провали“.

Направих кратка пауза, хилейки се на тогавашната ни неопитност. Та на нас и през ум не ни беше минавало, че доставчиците ни са готови да ни отпускат стока на кредит. Самата мисъл, че са в състояние да поемат подобен риск, направо ми звучеше невероятно. Едва тепърва щях да проумея, че това всъщност си е най-обичайна търговска процедура. Че всеки е готов да ти отпусне кредит. На бизнес жаргон му викали условия, сиреч условия на плащане.

После, с известна нотка на палавост, рекох:

— В мига, в който осъзнах, че доставчиците ни са толкова глупави, че да ни доставят стока на кредит, много бързо намерих цаката на положението. Проста работа: разразяваш се като горски пожар. Вземаш колкото се може повече кредит и определяш падежите за плащане колкото се може по-далеч в бъдещето. След това купуваш колкото се може повече пикапи, при това без първоначална вноска — а това е възможно, стига да се съгласиш да плащаш 24 на сто лихва. При това месечните вноски ми бяха най-малката грижа. Колкото повече пикапи имах, толкова повече стока щях да продам и толкова по-голям щеше да е паричният ми поток.

С други думи казано, доставчиците щяха да ме изчакват по трийсет дена, докато им платя, а клиентите щяха да ми плащат в дена на покупката, така че при едно постоянно нарастване на продажбите паричният ми поток също щеше да расте. Дори един цент печалба да не изкарвах от дадена продажба, пак щях да имам налични пари благодарение на трийсетте дни отсрочка.

— Елементарно бизнес правило — намеси се Копелето.

„Да бе, нали?“ рекох си с цинизъм. Явно Копелето и хабер си нямаше от черната магия, наречена „жонглиране на паричния поток“. (От прекалена честност!) Може и да схващаше елементарната аритметика, но и не предполагаше какви дяволски стратегии съществуват, особено в ендшпила, когато те награчат кредиторите, а по книгата ти за приходи и разходи червеното мастило се лее по-обилно, отколкото от застрелян хемофилик. И месец нямаше да ми стигне да светна Копелето за всичките гяволии.

Ние двамата с Елиът обаче за нула време станахме майстори джедаи в това изкуство, след което със същата скорост преминахме и на тъмната страна и установихме всички възможни начини за жонглиране с парите в брой. Моят любим метод бе реверсивното финансово изнудване, при което натикваш в ъгъла доставчика с обяснението, че ако изобщо иска да си види парите, ще трябва да приеме някакво дребно плащане по стара фактура, като същевременно ти отпусне още кредит. Тая хватка нямаше грешка. Често опирахме и до изпитания номер с чека с един подпис: даваш на доставчика чек, на който липсва или моят подпис, или този на Елиът, при което банката го връща заради неправилно попълване, а не поради липса на средства по сметката. Ние, естествено, най-старателно предупреждавахме управителя на банката за такъв чек, понеже, ако погрешка го одобреше за плащане, щеше да отскочи като кенгуру.

И други номера имаше, но те не влизаха в работата на Копелето. Затова се ограничих с думите:

— Прав си, Джоел. Елементарно бизнес правило. Та докато се усетя, по пътищата вървяха двадесет и шест мои пикапа, имах си най-законен склад и купища пари в банката. Салдото ми, естествено, бе катастрофално, макар че предпочитах да не му обръщам много-много внимание. Вместо това се отдавах с цялата си душа и сърце на събранията, които провеждах с двайсет и шестимата глупаци, повечето от които бяха пристрастени към кра̀ка и смака или бяха освидетелствани алкохолици.

Но поне бях горд собственик на привидно успешна фирма за месо и морски продукти. Всичките ми приятели бяха страшно впечатлени и ме смятаха за първокласен предприемач. — Свих невинно рамене. — Та тогава се запознах с Кени Грийн, Когато постъпи на работа при мен в месарския бизнес.

— Така ли? — попита Агента маниак. — Това не го знаех.

Кимнах бавно, докато се чудех защо покрай мен и Дани не бях подвели под отговорност и Кени Грийн. Той беше третият ни съдружник в „Стратън“, макар да се беше оттеглил от фирмата след извънсъдебното приключване на делото със СЕК преди четири години. Все пак до този момент и той като Дани бе имал 20 на сто участие (останалите 60 на сто държах аз). Натрупал бе десетки милиони и бе нарушил не по-малко закони от нас двамата. Изглеждаше ми изключително нелогично (а и малко нечестно), че се е отървал от гнева на Агента маниак. Да не би пък от самото начало да е сътрудничил?!

Предпочетох да запазя горните мисли за себе си и само рекох:

— Препоръча ми го един приятел от колежа, Джеф Хонигмън. Бил му първи братовчед. И Джеф е там — посочих с глава списъка на злодеите, крадците и негодяите, — макар повечето свои мръсни дела да сътвори, след като напусна „Стратън“ и отиде на работа при Виктор Уонг от „Дюк Сикюритийз“. — И пак кимнах към списъка. — И Виктор е вътре, някъде в самото начало, точно преди името на Кени. — И се запитах имат ли си изобщо представа що за покварен маниак бе този Виктор Уонг. — Щото и Виктор по едно време постъпи при мен в бизнеса с месо и морски продукти, макар и само за един час. Прекалено горд и ленив бе, че да тръгне с пикап от врата на врата; просто се яви на едно от събранията ми с агентите по продажбите. Аз, разбира се, идеално си спомням първия път, в който видях Виктор. — И се засмях тихичко при спомена.

— Че то такова нещо забравя ли се? — обади се Мормона.

— Правилно. Изобщо не можеш го забрави — кимнах му в знак на съгласие. Пък и надали има другаде по Земята такъв огромен китаец. С гръден кош колкото Великата китайска стена, цепки вместо очи, кост над веждите като ръба на някаква канара и тиква, по-едра от главата на гигантска панда. — Спрях да си поема дъх. — Не знам дали всички тук са виждали Виктор, но той си е живо копие на Оджоб от филма „Голдфингър“ за Джеймс Бонд. Помните ли го Оджоб? Оня, дето убиваше, като хвърляше по жертвите си бомбето си със стоманен ръб по периферията…

— Какво искаш да кажеш? — попита Копелето, докато клатеше глава.

— Нищо особено — отвърнах. — Освен това дето Кени и Виктор бяха приятели от детинство и продаваха заедно дрога в гимназията — при това, бих добавил, подпомагани и двамата от майката на Кени, Гладис. Но отказвам да ви давам каквато и да било информация за Гладис, щото ще ми пръсне задника от бой. — Пуснах мрачна усмивка. — Защото, доколкото ми е известно, последният път, когато някой си позволил да се задява с Гладис, бил в една зала за боулинг. И доколкото знам, отбелязала страйк^[12] с човека. Което не би ви изненадало, ако поне веднъж сте я виждали тая Гладис. — За по-убедително кимнах три пъти подред. — Няма и грам тлъстина по себе си, а с корема си би могла да спре сачма от мускет, стига да е изстреляна на повече от двайсет крачки разстояние. Такива образи са ви известни, нали? — И вдигнах вежди.

Нищо, освен мълчаливи, безизразни лица. Продължих смело:

— Та мястото на Гладис също е в оня списък, макар че, доколкото схващам, точно тя не ви интересува. Прав ли съм? — И се „заключих“ с пръсти.

— Прав си — рече безизразно Копелето. — Дай да се върнем на бизнеса с месото.

Кимнах с облекчение:

— Добре, щом искате. Но все пак длъжен съм да ви кажа, че именно този триъгълник — Кени-Гладис-Виктор — ни връща към поставения вече въпрос за произхода на първата вълна стратънци. Кени и Виктор са израснали заедно в Джерико. Кени бил дилър на марихуана, Виктор — на кокаин, а финансирането им идвало от Гладис. — Направих пауза, после добавих: — Тя обаче го е правела от съвсем чисти подбуди — да задържи над водата семейството си, след като бащата на Кени починал от рак. Изключително тъжна история. — Свих рамене с надеждата, че думите ми ще стигнат по някакъв начин до Гладис и ако някой ден пътищата ни се засечаха, нямаше да се нахвърли да ме бие. — Както и да е. Горе-долу половината от първата вълна стратънци бяха от Джерико и Съйосет — два града побратими — и почти до един бяха клиенти на Кени и Виктор. Именно това бе в основата на бързия растеж на „Стратън“: всичките клиенти на Кени и Виктор се редяха на опашка пред вратата ми, преди дори да си бяхме завоювали реномето на място за забогатяване. А след това се преместваха в Бейсайд да се присъединят към култа.

Но дайте да караме нещата подред: кариерата на Кени във фирмата за месо трая точно един ден, през който той успя да разбие един от пикапите ми и повече не ми се вясна — поне докато не напуснах месарския бизнес. А Виктор, както вече ви споменах, изобщо не беше на работа при мен, а просто се яви на едно от събранията ми и повече не се върна.

Междувременно бизнесът ми бе на границата на имплозията. — Бавно поклатих глава, готвейки се да преживея отново ужасния спомен. — Играта с паричния поток можеш да я играеш само до един момент, в който тя се обръща тотално срещу теб. В конкретния случай повратният момент се появи през януари 1987-а. Беше люта зима и продажбите ни бяха спаднали до нулата, а заедно с тях и паричният поток. Провеждах събрание след събрание, мъчех се отчаяно да вдъхновя агентите по продажбите да излязат на улицата и да продават, но нямаше никаква полза. Студът беше свиреп и продажбите ни замръзнаха.

А поради самото естество на играта с паричния поток бумерангът се завръща точно в такъв момент с максимална сила. Говорим за елементарно бизнес правило, нали така, Джоел. Докато растеш на кредит, днешните сметки са ти за неща, които си продал преди тридесет, а в нашия случай — преди шейсет дни, тъй като ние вече бяхме просрочили плащанията си с трийсет дена. — Спрях се да се поправя. — В интерес на истината бяхме просрочили повечето от задълженията си с по деветдесет дена, но вече не работехме с тези доставчици. И понеже ни бяха отрязали, се видяхме принудени да търсим по-благоприятни пасбища, тоест нови доставчици, които още не бяха подочули, че нямаме навика да си плащаме сметките.

За съжаление и тази част от играта бе вече приключила. Разнесла се бе мълва, че сме слаб кредитен риск и че доставки трябва да ни се правят само срещу авансово плащане в брой. Междувременно и двамата с Елиът се мъчехме да задържим нещата. Личните ни кредитни карти бяха изчерпани и от ден на ден затъвахме все по-дълбоко в дългове. Не бяхме плащали нито лизинга на пикапите, нито сметките на клетъчните си телефони, нито лизинга на двете си леки коли. А новият ни хазяин, гадно сирийско копеле, бе изкарал съдебно решение да напуснем и ни караше да плащаме двоен наем, докато наваксаме закъснението.

И пак бавно заклатих глава, все още недоумявайки как така се бяхме самозакопали в такава финансова яма. После продължих:

— Та тъкмо тогава, през зимата на 87-а, започнах да чувам приказки за някакво момче от нашата махала, на име Майкъл Фалк. Намерил си бил работа на Уолстрийт направо от гимназиалната скамейка — горе-долу по същото време, когато аз съм започнал следването по стоматология — и вече печелел над един милион долара годишно. — Спрях за ефект. — Отначалото не можех да повярвам на ушите си. Щото в юношеските си години Майкъл Фалк не ми се струваше да е особено кадърен. По-скоро беше кварталният лузър, комуто всички се смеят, че не си е взел душ. Не правеше впечатление нито на хитър, нито на умен или пък надарен с дар слово; изобщо никому никакво впечатление не правеше. Посредствен тип, с една дума. Затова реших, че разправят глупости. Няма начин точно той да печели такива пари.

Един ден обаче, съвсем случайно, го виждам как паркира пред нашия блок в едно открито ферари. Слава Богу, оказа се достатъчно любезен да ми обърне внимание и да ми потвърди истинността на всички слухове: наистина, каза най-спокойно, ако карал със сегашното темпо, щял да изкара над един милион и половина през тази година, а предната наистина бил изкарал почти един милион. Поговорихме няколко минути, като аз през цялото време лъжех непрестанно: обяснявах му как хубаво върви бизнесът е месо и морски продукти и сочех като доказателство червеното си порше. Той вдигна безразлично рамене и отвори приказка как щял да наеме трийсетметрова яхта, за да обикаля Бахамските острови в компанията на няколко блондинки манекенки, сред които, за майтап, и една, която след години щеше да стане втората ми съпруга. После си замина спокойно, безупречно, с лек облак дим от италианския ауспух в лицето ми, което в този миг представляваше смесица от благоговение и почуда.

Пуснах кратък смях.

— Да ви кажа честно, надали има друга среща в живота ми, която така силно да ми е повлияла. Помня как гледах отдалечаващото се ферари и как си рекох: „Щом тоя може да печели по милион долара годишно, аз ще мога да изкарвам по петдесет милиона годишно!“ — Спрях, да възприемат добре думите ми. — И предсказанието ми се оказа съвсем точно, не мислите ли? — След което набързо добавих: — Макар явно да бях пропуснал да предскажа и втората половина на уравнението: че ще ми предстоят двестатина години затвор… — при което кръстосах погледи с Вещицата — плюс вечно проклятие върху душата ми.

— Та по онова време вече живеех с първата си жена, Дениз — макар още да не бяхме официално женени. Обитавахме миниатюрно апартаментче в нагъчкан с юпита блок в Бейсайд, наречен „Бей Клъб“. Там именно са запознах и с Дани Поуръш. Живееше един етаж над нас, но дотогава не се бяхме засичали. Е, бях го срещал тук-таме, но никога не бяхме разменяли и дума. — И свих иронично рамене. — Най-смешното е, че все се сещам колко нормален ми се видя в началото — олицетворение на идеалното юпи. И двамата с жена му Нанси бяха картинка на успех и щастие. Та те дори и физически си приличаха! Тогава, разбира се, още не знаех, че всъщност са първи братовчеди. И че единствената цел в живота на Нанси е да измъчва Дани — да прави живота му колкото се може по-гаден и по-труден — и че при всичкия си нормален външен вид Дани е една пълна откачалка, която прекарва по-голямата част от деня в харлемските клубове, където се пуши крак, и превръща всеки бизнес, с който се захване, в причинен от кокаина банкрут.

Но пак избързвам. Предстоеше ми цяла година, докато се запозная с Дани. Да се върнем засега на Майкъл Фалк. Още същия следобед разказах на Дениз за кратката си среща с едновремешния лузър. Когато свърших, нямахме нужда от повече приказки. Дениз само ме изгледа с огромните си кафяви очи и кимна бавно. Нищо повече. Но и двамата осъзнахме моментално, че бъдещето ми е на Уолстрийт. Бях най-талантливият продавач на света и това бе известно както на самия мен, така и на нея. Единствената ми грешка бе в неправилния подбор на стоката за продан.

— И как си намери работа като брокер на акции? — попита Копелето. — Завършил си биология и току-що си банкрутирал. Кой се излъга да те наеме?

— Успях да пъхна крак във вратата благодарение на един приятел на родителите ми, на име Боб Коен. Беше мениджър на средно ниво в йерархията на „Л. Ф. Ротшилд“ с достатъчно влияние да ми уреди интервю. Оттам насетне аз сам си се продавах. Купих си евтин син костюм и само след два дена се озовах в един експресен автобус на път за интервюто ми в Манхатън. В същото това време Дениз чакаше у дома да дойде паякът да вдигне поршето ни. И то е станало горе-долу по същото време, по което ме бяха наели като стажант-брокер в „Л. Ф. Ротшилд.“

Усмихнах се тъжно и казах:

— Оттам отидох право във фирмата за месо, където хвърлих бомбата на Елиът. — Спрях за миг и се отдадох на спомена. — Помня го, сякаш беше вчера — хем радостно, хем горчиво, истински смесено чувство. Колкото и щастлив да бях по отношение на бъдещето си, толкова ми беше и тъжно да се разделям с Елиът. Беше ми като брат. Бяхме съдружници от петнайсетгодишни. Минали бяхме през истински огнен бараж — заедно изравяхме пикапи от калта, заедно чукахме по хорските врати, докато кокалчетата ни се разкървавяваха. А сега се налагаше да се разделим.

Самият склад, разбира се, беше пълна развалина. Заобиколили се бяхме с изпотрошени пикапи и празни сандъци, а фризерът беше абсолютно безобразен. Вратата му зееше, а вътре нямаше и грам храна. По стените му се бяха напластили дебели слоеве скреж, като някакви гъбични образувания. Всичко това служеше да ни напомня колко зле бяхме управлявали делата си. И помня как изведнъж самочувствието ми буквално рухна.

С болка на сърце му казах: „Съжалявам, че напускам, но това е нещо, което съм длъжен да направя — да се изпробвам на Уолстрийт. Там хората правят зашеметяващи състояния, Елиът. Направо зашеметяващи“.

„Знам, отвърна ми бързо, но не мога да си представя как ще прекарвам целия си ден зад бюро. Нали всичко става по телефона. Обаждаш се без предупреждение^[13] на хора, които изобщо не познаваш, и ги врънкаш да ти изпращат пари. Нещо не ми се връзва…“

Бавно поклатих глава:

— Може и да ви звучи смешно сега, но си спомням, че и аз си мислех абсолютно същото: няма начин някой непознат да ми изпрати стотици хиляди долари само след едно телефонно обаждане. Да не говорим за това, че щях да звъня на хора из цялата страна. Помислете си само: какви са шансовете някой напълно непознат човек от Тексас да се окаже толкова смахнат, че да ми прати половин милион от изкараните с пот свои долари, без изобщо да ме е виждал през живота си? И въпреки всичко образът на Майкъл Фалк продължаваше да прогаря съзнанието ми. А и си оставаше фактът, че млади хора наистина трупат състояния на Уолстрийт. Затова и моето място беше там — на Уолстрийт.

— Значи Елиът не пожела да дойде с теб, така ли? — намеси се Вещицата.

— Колкото и невероятно да звучи, така е. Предпочете да направи нов опит в индустрията за месо и морски продукти. Според него щял да печели повече, ако действа сам, без допълнителни режийни. — Замислих се за миг. — Но чакайте да се разберем. Недейте да смятате, че аз съм му предлагал някаква работа; това бе съвсем извън възможностите ми. Попитах го единствено би ли се явил на интервю, ако успеех да му го уредя. Но той пак каза „не“. — И свих тъжно рамене.

— Прибрах се през онази вечер без кола, без цент в джоба и лично банкрутирал. И знаете ли какво? Ама никак не ми пукаше. Вече бях човек от Уолстрийт и единствено това имаше значение. Дори фактът, че щях да получавам само по сто долара седмично, хич не ме притесняваше. Защото хранех надежда — надежда за бъдещето, а това е най-великата надежда на света.

Спрях за няколко секунди да изуча лицата на разпитващите ме, да разбера за какво си мислят и какво мислят за мен. И макар да не можеше да се заключи окончателно, останах със смътното усещане, че са още по-объркани, отколкото преди. Не от историята ми, а от подбудите на хора като мен.

Както и да е, днешната сутрин беше само тренировка за загряване. Най-сочните истории — проститутките, наркотиците, необузданото беззаконие — тепърва предстояха, след ден-два. При тази мисъл хвърлих поглед на Агента маниак и рекох:

— Какво ще кажете да поспрем и да обядваме вече? Наближава един и нещо ми стърже.

— Ама, разбира се — рече дружелюбно Агента маниак. — На „Рийд Стрийт“ има доста хубави заведенийца. Само на две минути пеш оттук.

Копелето кимна в знак на съгласие:

— Утрото бе много плодотворно. Смятам, че заслужаваш един хубав обяд.

— Абсолютно вярно — отсече Вещицата. — Предостави ни едно рядко удаващо се проникновение в ума на един престъпник.

Отговорих й с умряла усмивка:

— Радвам се, че гледаш така на нещата, Мишел. За мен е безкрайно удоволствие да ви радвам.