Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (26)

Двадесет и пета глава
Неизбежното

Градският предварителен арест стърчи с деветте си етажа над мрачните слабини на Бруклин и е толкова заплашителен, че минаващите шофьори го сочат с пръст и се свиват от ужас. Намиращата се на три километра южно от Федералния съд сграда с високи зидове с бодлива тел отгоре и с шарещи наляво-надясно прожектори заема цялото каре между четири преки и буквално изстисква жизнените сили на околния въздух.

Приставите хич не си даваха зор, докато ме преместиха там: от една килия в друга, от един циментов коридор в друг, от арестантския камион до рампата за товарене на задържаните. Ръчкаха ме, както бях с оковани ръце и крака, сякаш съм крава, а дали случайно или не, през цялото време средната стайна температура нито за миг не превиши тази на повърхността на Плутон.

Най-страшното обаче мина.

Накараха ме да сваля от себе си всички дрехи и достойнството си, после ми наредиха да взема в ръка оная си работа заедно с топките, да се наведа и да се изкашлям. След което ме разположиха в луксозно помещение — в стая без прозорци, без деления и без всякаква надежда, известна под „отсек 7С“, на седмия етаж в северното отделение на сградата. В момента седях на ръба на тънкия колкото бръснач дюшек и разговарях с приседналия до мен нов „съклетник“ Минг. А той, трийсетгодишен китаец, имаше вид, уви, на шейсетгодишен призрак.

— Чакай, чакай да се разберем — рекох му скептично. — Казваш, че не си виждал слънцето от шест години, така ли? Трудно ми е да ти повярвам, Минг.

Минг сви слабите си рамене, свързани към други също толкова слаби телесни части. И ми отвърна със силен акцент:

— Не шест. Шест и половина година. Съдия казва мога избягам и не приема гаранция.

— Ебаси номера! — измърморих. — Значи изобщо не ни пускат навън, а?

Не, поклати глава Минг:

— Само тая стая. Всичко прави тук.

Боже мили, та след като на едно растение му трябва слънце, за да вирее, не е ли логично, че и човекът се нуждае от същото? Явно не е. Огледах за миг помещението с премаляло сърце. Огромно, някъде към дванадесет на двадесет и четири метра, натъпкано докрай със сто и шест затворници — задържаните, както им викаха тук — живеещи като в казарма, вършещи всичко — от храненето до пикаенето, срането, къпането и миенето на зъбите, понякога с месеци, че и години наред, под море от жужащи флуоресцентни лампи. Поради липсата на каквато и да било разделителна стена виждах целия отсек, от единия му край до другия.

Не че имаше какво да се гледа — безбрежно море от метални койки и пластмасови столове с ниски облегалки, с шест вонливи нужника и три обсипани с микроби душове в единия край. В средата на отсека имаше две дузини никелирани сгъваеми масички, полуразпаднала се маса за пинг-понг, работеща от време на време микровълнова фурна, древна фурна за печене и три окачени под тавана цветни телевизора. В часовете извън тези за хранене масичките се използваха за гледане на телевизия (със слушалки за звука) или за игра на шах, шашки, карти, или в случай, че си доминиканец — на затворническия вариант на доминото, който изискваше да тряскаш с всичка сила плочките по масата, докато псуваш непрекъснато под носа си на развален испански.

Друго отсек 7С не предлагаше. Ако не се смятаха — а те трябваше да се смятат — трите монетни телефонни автомата на циментовата стена до будката на пазачите, където зад евтиното дървено бюро в момента седеше един-единствен надзирател с пръст върху бутона за тревога. Телефоните бяха всъщност гвоздеят на програмата в отсека — място, където задържаните, в мнозинството си черни или испаноговорящи (белите и азиатците съставляваха по-малко от десет на сто), се мъчеха да поддържат някаква смътна връзка с външния свят — чакаха от сутрин до вечер на шестредова опашка да разговарят с най-обичаните им хора, които с всеки изминат ден ги обичаха все по-малко. Моята койка бе досами телефоните.

Та ето къде седях заедно с Минг и се мъчех да проумея заобикалящата ме действителност.

Минг беше надарен с щедра и, общо взето, добродушна усмивка. Човек трудно можеше да си представи, че е бил дилър на хероин и юмрук на китайската мафия — дребно човече, което веднъж запалило свой конкурент, а на пламъците си изпекло свински ребра.

— Как работят тия телефони? — попитах Безмилостния Минг.

— Само с наложен платеж — отвърна.

В този момент покрай нас минаха забързани трима задържани в индианска нишка. Въртяха ханшовете си по някакъв особен начин и размахваха пресилено лакти. Скороходци, реших. И те, като всички останали, бяха по сиви анцузи, бели тениски, бели гуменки и със слушалки. Приведени напред, с Минг ги наблюдавахме как се смалиха в далечината.

— Тия какво правят? — посочих ги с глава.

— Упражняват — сви рамене Минг. — Цял ден въртят в кръг. Минава времето.

Интересно, рекох си.

Понеже през петте минути, откакто бях пристигнал в отсек 7С, стигнах до извода, че главният ми враг не са останалите задържани, а непоносимата скука на задържането. Тъй като, за разлика от федералните затвори, където има изобилие от дейности и чести изяви на насилие, в един федерален център за предварителен арест няма нито дейности, нито насилие. Направо те уморяват от скука.

— Значи тук не стават сбивания, а? — попитах Минг.

— Страх ги е. — И поклати сплесканата си глава. Чакаш десет години, сбиеш се, стават веднага двайсе. Разбираш?

Кимнах. Деветдесет на сто от задържаните чакат да им се постанови присъдата, та ако вземат участие в някое сбиване или сторят някой друг грях, затворническата администрация може моментално да уведоми съдията и той да им даде максималния предвиден от закона срок.

— Трябва да се обадя по телефона — рекох глухо и станах от ръба на дюшека.

Минг ме възпря за ръката.

— Ей, ти богат човек, нали?

Погледнах го и свих рамене:

— Защо?

— Щото Минг прави всичко за теб — ухили се. — Готви, чисти, пере, оправя легло, подстригва. Бъде твой роб.

Облещих се, не можейки да повярвам на думите му:

— Колко?

— Двайсе долара седмично. Плащаш с купони за лавката. Дадеш още десет, крада ти храна от кухня. Ядем царски. Минг майстор на пиле с портокал!

— Добре — засмях се. — Защо пък не? — И се запътих към края на опашката.

* * *

Първо се обадих у дома на Магнум, чийто номер, за съжаление, знаех наизуст. Новините никак не бяха добри. Алонсо бил на бойната пътека: не го било яд толкова на мен, колкото на самата ситуация, и най-вече — на самия себе си. Пристигнал неподготвен в съдебната зала и заплатил скъпо за това. Съответно щели да минат цели месеци, докато се върнел да се застъпи за мен. На всичко отгоре тежестта на доказване вече падала върху нас — да се сдобием с клетвени показания от пит босовете^[1] и посрещаните от казиното, от пилотите на хеликоптера, че и от Кайли, ако знаех къде мога да я намеря — да докажем извън всякакво съмнение, че пътуването ми до Атлантик Сити не е имало нищо общо с прането на пари.

Магнум бе свикал вече под знамената Бо, който търсел връзка с всичките си високопоставени контакти в Атлантик Сити. Коулмън също се съгласил да помогне, макар че според Магнум най-добре било сами да си направим разследването, след което да внесем пред Глийсън фактите под формата на клетвена декларация. По този начин съдията щял да осъзнае, че сме искрени.

Преди да приключа разговора, забелязах, че постъпвам като всички останали задържани: започнах да умолявам адвоката си да не ме изоставя.

— Каквото и да стане — казах му, докато покривах с длан устата си над слушалката, — не се отказвай от борбата да ме изкараш оттук. Колкото и време и пари да ти струва.

— Нито един клиент не бих изоставил — рече утешително Магнум, — най-малкото пък теб. Само изтрай някой и друг месец. Ще те измъкна, приятелю.

Въздъхнах с облекчение.

— Успя ли да се свържеш с Надин?

— Успях. Добре си е тя. Даже бих казал — прекалено добре — ако знаеш какво имам предвид.

— Знам — отвърнах мрачно. — Откога се моли да стане точно това. Идеален повод да зачезне към Калифорния. Пита ли те колко време ще ме държат?

— Не, а и аз нищо не й споменах тъкмо по тази причина. Но й казах да приема от теб разговори с наложен платеж и тя обеща.

Е, поне тая шибана услуга може да ми направи!

— А Юлия? — попитах самодоволно. — Тя сигурно вече се е върнала при старото си гадже.

— Силно се съмнявам — рече Магнум.

— Така ли? И защо?

— Защото, ако изобщо е отишла някъде, то ще да е на психиатър.

— Какво й се е случило?

— Случи й се това, че изкрейзи, като й казах! Обадих й се в хотела, както ми поръча, и когато й съобщих, че си задържан — или по-точно че си в затвора, понеже тя не знае смисъла на думата „задържан“, — тя направо откачи. Започна да реве истерично по телефона и да повтаря: „Боже мои! Боже мои“, което ми се видя малко смешно, понеже произнасяше „мой“ в множествено число.

— Да — рекох гордо, — склонна е към такива грешки. — Но изведнъж усетих колко са ми мили езиковите пропуски на КГБ-то. — Какво друго каза?

— Не съм много сигурен, защото тя запердаши на руски с хиляда знака в минута. Но иначе е изключително красиво момиче. Не се учудвам, че са я избрали за „Мис Съветски съюз“.

— Чакай, чакай! Кога си я видял?

— Ами цъфна неочаквано в кантората ми. Сигурно е намерила адреса в указателя. Както и да е, трепереше като лист. Честно казано, се поуплаших. Ник тъкмо се канеше да повика лекар, когато някакъв си Игор се появи и я отведе. Ти познаваш ли такъв Игор?

Нов шок!

— Ти си видял и Игор? — рекох с известна ревнивост. Откъде накъде Магнум ще се запознава с Игор преди мен? Както и да е. Любопитството надделя над ревността, та попитах: — И как изглежда той?

— Средна хубост — отвърна Магнум. — Висок, слаб, с посребрени коси, към петдесетгодишен. И се озърта подозрително, като лисица. Но има чудесна стойка.

— Какво искаш да кажеш с това „чудесна стойка“?

— Това, че има чудесна стойка! Стои прав като върлина. Сигурно навремето е бил военен. — Кратка пауза. — И вероятно още е, нали ме разбираш?

Последваха няколко мига мълчание, докато очевидността на думите му висеше във въздуха. После Магнум продължи:

— Та той ти изпрати някакво загадъчно послание — в смисъл, че сега вече си се намирал под негова опека. Изобщо не ми стана ясно. Ти разбираш ли го?

Под опеката на Игор? Какви ги плещи това смахнато руско копеле?

— Не — отвърнах. — Нямам никаква представа. Та аз дори не съм го виждал досега!

— Любопитно — отбеляза Магнум. — Тя, Юлия, също ти праща послание, само че не толкова тайнствено.

— И какво точно каза?

— Да ти предам, че те обича и че ще чака колкото трябва, дори вечно. Стори ми се съвсем искрена.

Разделихме се сърдечно, след което окачих слушалката и се върнах в края на опашката. Пред мен чакаха четирима, така че имах на разположение няколко минути за размисъл. Онова, което най-силно ме порази, бе верността на КГБ-то. Реакцията й ми дойде съвсем неочаквано, особено след натрупания с Графинята опит. Просто предполагах, че и тя, като Графинята, ще излети от гнездото. Сега, като се замислех обаче, отношението на КГБ-то не бе толкоз учудващо.

Че колко жени биха изоставили мъжа си още на стълбите пред съдебната зала? Графинята бе постъпила безсъвестно. И за нищо на света нямаше да променя мнението си. Това обаче не ме вълнуваше ни най-малко, тъй като вече бях влюбен в друга. Навремето се бях почувствал предаден и съсипан, а сега бях просто гневен и апатичен. Дори, честно казано, не бях и чак толкова гневен. Просто исках децата ми да останат на изток от Мисисипи.

Опашката се придвижваше бързо, а разговорът ми с Графинята се оказа още по-бърз. Магнум вече й бе съобщил основното, аз просто попълних останалите празноти. Най-интересното бе, че Магнум бе туширал хеликоптерната страна на падението ми, а по-скоро бе наблегнал на историята с Дейв Биъл и как тя подготвила сцената за отмъщението на Копелето. Отбелязах си наум да благодаря на Магнум за жеста.

Така или иначе, успокоих Графинята, че до максимум два месеца ще съм си у дома, и макар да не го казах на глас, тонът ми издаваше мисълта: „И да не си си помислила да вървиш в Калифорния, госпожо!“.

Нейните думи и нейният тон обаче нищо не ми подсказваха. Каза, че „истински съжалява“, задето са ме вкарали в затвора, но по начин, който не бе по-различен от съжалението, което би изказала, ако научеше, че съм си изгубил ключовете и ми е се наложило да се разправям с ключар.

Съгласихме се, че засега няма смисъл да тревожим децата. На тяхната възраст — шест и четири — човек може лесно да ги залъже, тоест да им спести неприятната вест. А и какъв смисъл имаше да ги разстройва, след като така или иначе скоро щях пак да съм си у дома? За което аз най-искрено се молех.

Графинята обеща да приема всички мои обаждания с наложен платеж и да не говори лоши приказки по мой адрес пред децата. И за двете й имах доверие — не защото изпитваше и капчица състрадание към мен, а защото жалеше децата. Така че се примирих: човек в моето положение приема победите, без да се замисля за причините. След което благодари.

Разговорът ми с децата бе кратък и сладък. Казах им, че съм заминал по работа, което им се стори крайно вълнуващо. Нито едно не попита кога смятам да се върна, тъй като и двете предполагаха, че ще е скоро. Пък и на неговата възраст Картър нямаше още изградена представа за време. Мерната му единица бе половин час — колкото трае един епизод от рисуван филм. Всичко по-продължително се описваше с думата „дълго“.

С Чандлър обаче нещата стояха другояче. Вече бе в първи клас и се беше научила да чете (не кой знае колко, слава Богу!), така че нямаше да можем дълго да я заблуждаваме. До един месец най-късно ще започне да се усеща, след което напълно заслуженият й прякор „ЦРУ-то“ още повече ще усложни нещата. Ще започне собствено разследване — ще подслушва, ще задава конкретни въпроси, ще търси да напипа лъжи, премълчани факти и противоречия. Накратко казано, ще се превърне в типично шестгодишно загрижено момиченце, което се е затъжило за татко си, и няма да престане, докато не стигне до дъното на нещата.

Тъкмо това имах предвид, когато в края на разговора ни й казах, че може да ми се наложи да пътувам до далечни — но пък фантастични — места, точно като двамата смешни французи Филеас Фог и Паспарту във филма „Осемдесет дни около света“. Бяхме го гледали заедно десетки пъти и тя винаги се възторгваше, най-вече от разнообразието на превозните им средства.

— Страхотно ще е! — казах. — Ще гледате на видеото с Гуин всички прочути места, които тати ще посети. И все едно ще си заедно с мен там!

— Ама ти точно на същите места ли ще ходиш като Паспарту? — попита невярващо тя.

— Абсолютно, дребосъче! И смятам да ги посетя точно за същото време.

— Осемдесет дни! — възмути се тя. — Защо да ти трябват осемдесет дни? Та те яздеха слон, бе, тати! Ти що не се качиш на самолет?

Ама че дяволче! Умницата на тате! Май трябва да приключвам разговора.

— Мога, ако поискам — рекох, — но няма да е толкова вълнуващо. Та ти гледай с Гуин видеото, пък после ще си разправяме къде какво, окей?

— Окей — отвърна ми весело тя. — Обичам те, тати! — И ми изпрати яка целувка по телефона.

— И аз те обичам — рекох нежно и й върнах целувката. После окачих слушалката, преглътнах сълзите си и отидох в края на опашката да чакам нов ред. След десет минути вече звънях в Саутхамптън.

Първо чух гласа на КГБ-то „Альооо?“. Последва го записано съобщение: „Провеждате разговор с наложен платеж с федералния затвор. Ако желаете да разговаряте, моля натиснете пет; в случай че не желаете този разговор, моля натиснете девет или затворете телефона; ако желаете да не провеждате повече разговори с този номер, моля натиснете незабавно седем-седем“. След което настъпи тишина.

О, Божичко! КГБ-то сигурно не разбира какво й казват!

— Юлия! Не натискай седем-седем! — изкрещях в слушалката. — Няма повече да ме чуеш! Не натискай седем-седем! — Извърнах се да намеря дружелюбна физиономия. Точно след мен наред бе някакъв черен гигант, който ме гледаше и се забавляваше. Поклатих глава и му рекох: — Приятелката ми е чужденка. Не разбира съобщението.

Той благо ми се усмихна, при което разкри липсата на два предни зъба.

— Редовно се случва бе, юнак. Ама ти затвори бързо, докато не е натиснала седем-седем. Направи ли го — бийп, бийп, чу се от телефона — ебана ти е майката.

В този миг чух силно щрак. С премаляло сърце загледах слушалката, не знаейки какво да предприема. После се обърнах към черния исполин:

— Тя май натисна седем-седем.

— Е, тоя път ти еба майката — поклати глава той и сви рамене. Тъкмо се канех да окача слушалката, когато ме попита: — Имаш ли друг домашен номер?

— Да, защо?

Посочи телефона:

— Набери го него. Тя блокира само сегашния номер, но не и цялата къща.

— Може ли? — попитах притеснено. — Мислех, че мога само по веднъж да звъня.

— Обади се на момичето си — сви рамене той. — Друго може да нямам, но време… колкото щеш.

— Благодаря — рекох. Ебаси и готиния пич! Първо Безмилостния Минг, сега този Черен исполин! Та хората тук не са никак лоши май. Тоя си е истински джентълмен. Впоследствие щях да науча, че го чакали двадесет години за изнудване.

Извърнах се и набрах другия номер, а тя този път налучка какво да направи. И първите й думи бяха:

— Боже мои! Любимий мой! Я люблю тебя!

— И аз те обичам — рекох нежно. — Каква е хавата при теб, любима?

— Каква хава? — попита с неловка усмивка.

Божичко! Колкото и да я обичам, може да те подлуди.

— Имам предвид окей ли си?

— Дааа… — отвърна мрачно. — Аз, аз окей. О, о… Боже мои… аз… Боже мои… — и зарида безутешно. Колкото и да не ми се искаше, от плача й ми стана по-добре. Сякаш с всяко свое изхлипване, с всяка сълза, с всяко подсмърчане ми потвърждаваше колко ме обича. И реших в себе си всеки ден да броя по колко пъти ми казва „обичам те“. Намалееше ли бройката, щях да разбера, че наближава краят.

Днес обаче краят му изобщо не се виждаше. В мига, в който спря да хлипа, каза:

— Няма значение колко дълго бъде. Вечно те чака. Няма излиза, докато се прибереш.

И изпълни обещанието си точ в точ.

Колкото пъти до края на първата ми седмица зад решетките се обаждах в Саутхамптън, толкова пъти тя беше у дома. Правилата в отсека не ограничаваха продължителността на разговора, та понякога си приказвахме часове наред. Що ли и докато бях на свобода не си говорехме толкова, питах се? Взаимоотношенията ни се ограничаваха предимно със секса, а когато не правехме секс, или ядяхме, или спяхме, или спорехме чии учебници по история са по-верни — американските или съветските.

Сега обаче изобщо не спорехме. По всички въпроси цареше пълно съгласие — тъй като май избягвахме онези, свързани макар и бегло с историята, политиката, икономиката, религията, граматиката и, естествено, Луната. Вместо това си говорехме за прости неща: за прекрасните вечери, които бяхме споделяли… за плажните огньове… за това как по цял ден се любехме. Но най-вече си говорехме за бъдещето — за нашето си бъдеще и как, като изляза на свобода, ще се оженим и ще прекараме щастливо цял живот.

Когато не разговарях с КГБ-то, четях книга след книга, мъчейки се да наваксам за всичките години, през които се бях забавлявал със секс, дрога и рокендрол. Ненавиждах четенето открай време, понеже за мен означаваше скука и еднообразие, а не чудни светове и удоволствие. Смятах себе си за продукт на една сбъркана образователна система, поставяща ударението върху „класиката“, която поначало е скучна и старомодна. Ако ме бяха карали да чета „Челюсти“ или „Кръстникът“ вместо „Моби Дик“ и „Одисей“ на Джеймс Джойс, сигурно нямаше да е така. (Както винаги, все друг ми е виновен.)

Та сега наваксвах за изгубеното време, изчитайки средно по една книга на ден, плюс три писма — едно до КГБ-то и по едно до двете деца. Освен това ежедневно им се обаждах да им кажа, че ги обичам и че скоро ще се завърна. Макар да се ненавиждах заради лъжите си, съзнавах, че нямам друг избор.

Както и очаквах, най-лесно ми бе да лъжа Картър. Говорехме си за поредния филм на Дисни, в който се е вманиачил, после си разменяхме по едно „Обичам те“. Разговорите ни не продължаваха повече от една минута, след което той се завръщаше към блаженото невежество на детството.

При Чандлър обаче нещата стояха другояче. Разговорите ни траеха средно над петнадесет минути, а ако беше в настроение за приказки — понякога и близо по час. Не си спомням за какво толкова си говорехме, но с течение на седмиците забелязах, че тя все повече се вманиачва на тема „Паспарту“. На практика използваше филма, за да следи придвижването ми — по същия начин възрастните задраскват в календара отминалия ден.

И все повтаряше, че Паспарту бил направил това, или Паспарту бил сторил онова, сякаш можех да се поуча от грешките му и да ускоря околосветското си пътешествие. С помощта на Гуин беше изчислила, че след отпътуването ми от Йокохама, откъдето заминава и Паспарту, следвало да пристигна в САЩ на 10 януари. Но ако съм успеел да намеря начин как по-бързо да пътувам или ако просто съм се пазел от нещастия, съм можел да се прибера и за Коледа.

Та когато й казах, че вече съм в Париж, тя веднага ме посъветва:

— Внимавай при излитането с горещия балон, тати! На Паспарту му се наложи да се покатери отгоре на неговия и за малко да се изтърси!

Обещах да внимавам.

А като й казах, че съм на път за Индия, тя отвърна:

— Пази се, докато яздиш слона, тати, понеже Паспарту го плениха диваците! И трябваше да го спасяват. — После разговорът се прехвърляше на някоя съвсем безвредна тема — как са новите й училищни приятелки, какво е гледала по телевизията, какви играчки иска за Коледа. Нито веднъж не спомена нито Джон Макълусо, нито майка си. Дали случайно, или нарочно — не знам, но имах чувството, че се мъчи да щади чувствата ми.

Към средата на ноември Алонсо най-после кандиса да направим нов опит пред съдията Глийсън. Единственият му проблем бе, че трябваше да се сдобие с разрешение от новия шеф на криминалния отдел, някой си Кен Брийн (Рон Уайт също бе преминал на отсрещната страна на барикадата, ставайки адвокат), който в момента участвал в съдебен процес и не можел да бъде обезпокояван.

Това някак си не ми се връзваше: на Магнум му трябваха не повече от петнадесет минути, за да изложи доводите си пред Кен Брийн. Бо бе събрал всички необходими показания под клетва, от които ставаше ясно като бял ден, че проявата ми се е дължала на чиста глупост.

— Не ми пука кой колко е зает. Всеки може да отдели петнадесет минути за нещо важно — казах на Магнум.

Той обаче ми поясни, че ставало дума за протокол. Че Когато помощник федерален прокурор влизал в съдебната зала, то било като появата на професионален боксьор на ринга: не можел да разговаря с приятелите си в почивките между рундовете. Интересувало го едно-единствено нещо: как да нокаутира противника.

И ето че надеждата ми да се прибера за Деня на благодарността отлетя като пръдня на вятър. Слава Богу, че поначало не хранех някакви сериозни надежди, та разочарованието ми не бе особено. Е, хубаво щеше да е, ако станеше, но си давах ясна сметка колко минимални са шансовете ми.

Много бързо проумях, че докато си зад решетките, очакванията може да са твой най-добър приятел или най-зъл враг. Човек, комуто предстои да излежи двадесет години, все се надява, че ще успее при обжалването на делото. Изгуби ли обжалването, вкопчва се в надеждата за предсрочно освобождаване. А когато и това не се случи и животът му стане съвсем безсмислен и ненужен, открива Исус Христос.

Лично аз попадах в уникалната категория на ултракратките задържания — при мен ставаше въпрос само за някакви си месеци. В най-лошия случай, уверяваше ме Магнум, Глийсън щял да ме пусне през пролетта, ръководен от чувството си за милосърдие. Но ако сме внесели молбата точно преди Коледа, не можел да си представи как Джон ще я отхвърли. Бил много съчувствен човек, уверяваше ме Магнум и сигурно щял да ми даде втора възможност.

Добре, рекох си, значи ще трябва да изкарам Деня на благодарността в затвора. Във вторник, 23 ноември, сутринта, през седмицата преди празника, се обадих в Олд Бруквил. Както винаги, набрах номера с усмивка на лице, нетърпелив до възбог да чуя гласчетата на децата си. Уви, още на второто позвъняване чух: „Абонатът, който набирате, е изключен. Ако сте набрали погрешен номер, моля, затворете и наберете отново желания от вас номер. Допълнителна информация липсва.“

В началото не окачих слушалката, а продължих да я притискам към ухото си, вцепенен от изненада. И докато умът ми се ровеше отчаяно да намери някакво обяснение, в червата си усещах отговора: децата ми са се преместили в Калифорния.

Затова никак не се изненадах, че два дни по-късно Графинята се обадила на родителите ми и оставила на телефонния им секретар новия си адрес и номер. Както телефонният код, така и пощенският бяха на Бевърли Хилс.

Записах ги, без да изпускам нервите си. После окачих слушалката и минах отзад на опашката. Пред мен имаше няколко души, така че разполагах с известно време за размисъл — да реша точно коя поредица от ругатни да използвам, кои заплахи да й отправя и всичко останало, което можеше да дойде на устата на човек в моето положение — човек, който не притежава никаква власт над никого и над нищо, включително и над себе си.

Ще я нарека кучка, златотърсачка и… защо се залъгвам? Нали, ако й кажа нещо от този род, моментално ще натисне седем-седем и ще сложи край на всички бъдещи обаждания! Да не говорим, че ще вземе да изхвърля и писмата ми директно от пощенската кутия, та по този начин да прекъсне и писмената ни връзка. Пълното ми безсилие направо ме вбесяваше! Но най ме вбесяваше това, че дълбоко в себе си съзнавах колко права е всъщност.

Така де. Та какъв избор е имала тя? Аз съм в затвора, парите свършват. А от нея се иска да плаща сметки, да издържа деца, а покривът над главите им е пред конфискация. В този миг зад кулисите застава в очакване Джон Макълусо като някакъв рицар в бляскава броня: човек с пари, с охолно жилище и по някаква случайност красавец. Готов е да я издържа, да се грижи за нея и да я обича.

А освен това и да се грижи за децата.

А и какво би било най-добре за децата? Да израснат на Лонг Айлънд под сянката на моето наследство ли? Или да започнат на чисто в Калифорния? Вярно, мястото им е да са при мен или поне близо до мен. Поне в това бях убеден. Но пък къде ми е на мен мястото? Кое е най-доброто за мен?

При тази липса на избор постъпих така, както преди мен са постъпвали много от нещастниците, имали съдбата да бъдат запрени в отсек 7С: върнах се на койката си и се завих презглава.

И заплаках.