Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (28)

Двадесет и седма глава
Ключовата дума е „ирония“

На следващата сутрин се излежавах и гледах финансовите новини. Русата водеща спомена, че тази сутрин борсата НАСДАК започнала сесията си от „изключително ниски позиции“ и че имало огромно неравновесие в поръчките — за съжаление, с преобладаващи продажби.

Голяма работа, рекох си. Блондинката май се е впечатлила повече, отколкото трябва. А и да не е така — какво значение има? Та нали това им е работата на борсите — да падат и да се покачват. Един печен спекулант е способен да печели, независимо от състоянието на пазара. А моят план беше безпогрешен.

С останалите ми четвърт милион долара ще играя на проспериращата НАСДАК с вълча прецизност, което ще ми донесе една солидна печалба. Индексът на НАСДАК се увеличи двукратно, че и отгоре, през последните дванадесет месеца и кой може да се мери с Вълка, когато става дума за възползване от най-големия спекулативен балон от 1929 година насам? Толкова е лесно, колкото да стреляш по риба във варел.

Уви, съдбата ми беше приготвила нещо съвсем различно.

Към девет и половина сутринта НАСДАК се свлече с над четири на сто, а след още два дни — с още пет на сто. Към първи април загубите му възлизаха на повече от двадесет процента, а глупакът бях аз. Балонът на интернет фирмите най-после се спука и щеше да се свива с непредвидимо бързо темпо поне в предвидимото бъдеще. И колкото и да бе вярно, че печеният спекулант е способен да извлече печалба, независимо от състоянието на пазара, за тази цел са нужни много пари. Тези, с които разполагах, можеха да се изпарят и при една-единствена несполучлива сделка. Наложи се да изоставя безпогрешния си план още преди да съм го приложил.

Междувременно нещата с КГБ-то вървяха съвсем добре, докато „ти седиш в затвор“, както се изразяваше тя, но след освобождаването ми почнаха да се клатят. Сексът, разбира се, продължаваше да е великолепен, но разговорите ни бяха минимални. Към средата на април вече бях убеден, че в бъдеще не бихме могли да сме заедно. Толкова очеваден бе този факт, че на седемнадесети април^[1] — навръх рождения ден на КГБ-то — аз се свлякох на коляно пред нея и й предложих да се оженим. С премаляло сърце я попитах:

— Съгласна ли си, моя любимая, да станеш третата ми законна съпруга? — Като пропуснах да добавя (макар да ми бе пределно известно, че така ще стане): „И обещаваш ли да ме изтезаваш и подлудяваш и да ме правиш най-нещастния мъж на планетата, докато смъртта ни раздели?“.

А тя, неспособна да прочете скритите ми мисли, моментално отвърна:

— Да, любимий мой, ще бъда жена — при което надянах на съветското й безименно пръстче седемкаратов диамант с цвят на жълто канарче върху платинена основа и му се полюбувах някоя и друга секунда. Наистина беше разкошен, но и добре познат. Беше старият годежен пръстен на Графинята, който бях успял да задържа при раздялата.

Дали пък не е на лошо, запитах се? Колко пъти се случва някой да направи предложение на третата си жена, а после да й наниже на пръста пръстена от последния си провалил се брак в знак на обич, нежност и постоянство? Аз все пак имах известно оправдание, включително това, че не знаех какво да й купя за рождения ден. (Да не говорим колко скъп щеше да ми излезе подобен подарък, а аз гледах да кътам парите си за финансови цели.)

Когато се обадих на Джордж обаче и се помъчих да му обясня как стоят нещата, той едва ли не ме наруга:

— Абе ти що за идиот си? Спокойно можеше да го продадеш за сто хиляди, говедо такова!

Дрън-дрън, рекох си наум. КГБ-то бе останала редом с мен и през най-тежките времена, така че бях длъжен да се оженя за нея, нали? Да не говорим и за уникалния й статут като първата, последната и единствена „Мис Съветски съюз“ в историята на вече несъществуващата държава. Това малко ли е! При което Джордж добави:

— Пък и с децата ти не се разбира, така че нищо няма да излезе.

Е, ако опре ножа до кокала, винаги мога пак да се разведа.

Междувременно Графинята се държеше необичайно любезно. Само три седмици след като децата си заминаха от Ню Йорк, ми ги изпрати отново. И обеща да ми ги остави за цялото лято. Единственият ми проблем беше как да ги забавлявам в пълна с европейски новобогаташи манхатънска кооперация, където съм под домашен арест с емоционално отчуждената си годеница, която дори не знае как да членува? Никак няма да ми е лесно. Нито ливада, по която да тичат, нито басейн за плуване, нито плаж, на който да строят замъци. Ще пукнат от скука. Да не говорим, че по това време в Манхатън температурите стигат до 43 градуса, а влажността на въздуха е хиляда процента! Та те изобщо не могат да оцелеят на такъв климат! Ще увехнат като слънчогледчета насред пустинята Гоби.

В град като този децата нямат работа — особено през лятото! Това го знам по-добре от всички. Приятелчетата им до едно ще са в Хамптън. Пак ли ще ги разочаровам? И така им причиних достатъчно страдания. Да, но пък и да наема къща в Хамптън ще е безбожно скъпо, особено когато трябва да правя икономии. Ех, що му трябваше на НАСДАК да рухва!

Решението отново дойде от Джордж. Обади ми се по мобифона си от едно пясъчно препятствие пред шестата дупка на игрището за голф „Шиникок“:

— Подшушнаха ми за един имот на шейсет декара в Саутхамптън. Собственикът, някакво немско принцче с много титли и малко пари, го предлагал евтино под наем.

— Как изглежда? — попитах аз, капризният просяк.

— Ами не е „Медоу Лейн“, но си го бива. С басейн, тенис корт, огромен заден двор. Идеално за децата. През задния двор даже минавали елени!

— Колко? — попитах плахо.

— Сто й двайсет хиляди — отвърна. — Направо без пари. Сградата прилича на швейцарска ловна хижа.

— Не мога да си го позволя — рекох мигновено, на което Джордж още по-бързо отвърна:

— Не се притеснявай. Ще ти авансирам наема. Ще ми го върнеш, когато се оправиш. Чувствам те като свой син, Джордан, а ти точно сега имаш нужда от помощ. Така че приемай и не гледай харизан кон в зъбите.

Първоначално мъжката ми гордост ме подтикна да откажа жеста му, но това трая само секунда. Мястото ще е идеално за децата, а Джордж наистина ми е като баща. При това за човек с неговите пари (каквито пари и аз имах допреди време) сто и двадесет хиляди не представляват нищо. На такова ниво на заможност парите не са нищо повече от счетоводни вписвания — изпитваш по-голямо удоволствие, ако помогнеш някому, отколкото ако ги наблюдаваш как трупат четирипроцентова лихва в Бриджхамптън Нешънъл Банк. За отплата искаш единствено обич, уважение и, естествено, благодарност — а всичко това аз изпитвах към Джордж и преди да ми направи предложението си. А и като забогатея отново, нали ще му върна парите!

Така че си прибрах багажа и се преместих в Хамптън. Имах чувството, че съм някакво шибано топче за пинг-понг! Тъкмо тогава неочаквано ми се обади Магнум. Беше в началото на юни, а аз се излежавах в просторната всекидневна, която, в съответствие с описанието на Джордж, наистина приличаше на ловна хижа.

— Предполагам, те интересува това, че днес подведоха под отговорност Дейв Биъл за измама с ценни книжа. Обвинението му го прочели днес следобед пред съдията Глийсън.

С премаляло сърце седнах на полуразпадналия се малък диван. Над главата ми висеше главата на огромен мъртъв лос с възмутен вид.

— Подведен ли? — изпъшках. — Как така са го подвели, Грег? Та той нали им сътрудничеше уж?

— Явно не — отвърна Магнум, след което захвана да ми обяснява как Дейв Биъл всъщност не ме бил предал, ами просто се натряскал до козирката и разказал за бележката на свой приятел. А приятелят му се оказал поредният информатор във все по-нарастващата сбирка от информатори на Агента маниак. Останалото, както се казва, е история.

Децата изкараха лятото в Саутхамптън, наиграха се и си заминаха в деня, в който подведоха под отговорност Елиът Лавин за измама с ценни книжа. Той, разбира се, стоварил цялата вина върху мен — ирония на съдбата, ако ме питате, след като навремето — явно в момент на временно умопомрачение — му бях спасил живота. Аз всъщност не съжалявах, че му спасих живота, понеже през цялата следваща седмица всички ме наричаха герой. Но сега, пет години по-късно, Елиът го чакаха пет години затвор, а на мен изобщо не ми пукаше.

С Готвача работата обаче изобщо не стоеше така — за него ми пукаше, и то много.

Но най-голямата ирония комай се криеше в това, че Готвача бе решил да се противопостави на нормалната логика и мъдрост и да се яви на дело. От какъв зор? При всички видеозаписи, звукозаписи, моите показания, тези на Дани и Джеймс Лу, непробиваемата следа на швейцарските ми сделки, по която личаха единствено хлъзгавите стъпки на самия Готвач, както и при наличието на двата превъзходни чертежа на ядрената му подводница, абсолютно никакъв шанс нямаше да го оправдаят. Щяха да го осъдят по всички точки на обвинението и да го пратят да излежи почти цяло десетилетие.

А аз от своя страна ще трябва да изживея публично унижението да свидетелствам в открит съдебен процес срещу човек, когото навремето съм наричал свой приятел. Да ме разнасят по вестниците, по списанията, по интернет, навсякъде. Да не говорим каква ирония се съдържа в това, че стореното от мен спрямо Дейв Биъл ще остане в историята само като ситна забележка под линия — минимална компенсация за дузината извършени от мен предателства.

В този момент се намирах в стаята за поверителни разговори и се смеех вътрешно, понеже Агента маниак току-що каза:

— Абе, Алонсо, през живота си не съм виждал такова обсесивно-компулсивно разстройство като твоето!

— Какви ги приказваш! — озъби се Алонсо. — Никакво обсесивно-компулсивно разстройство нямам! Искам единствено да се убедя, че протоколите са точни.

— Как да не са точни! — изрепчи му се Агента маниак и поклати невярващо глава. — Ти наистина ли смяташ, че на журито ще му пука дали Гейто е казал „Бада-бийп, ба-да-боп, бада-бууп“ или „Бада-боп, бада-бийп, бада-бинг“? Какво значение има, за Бога? Журито е наясно, че означава едно и също!

Седналият вдясно от мен Алонсо изви съвсем леко глава и ми намигна многозначително, един вид: „Ние двамата с теб знаем колко е важно. Не обръщай внимание на тая тиква от ФБР!“. После погледна към седналия в другия край на заседателната маса Агент маниак и каза:

— Добре бе, Грег. Завърши право, вземи изпита за правоспособност пред щатската адвокатска колегия на Ню Йорк и ще ти дадем на теб да командваш магнетофона! — И се изсмя рязко, с ирония. — Дотогава обаче командвам аз! — И пак натисна бутона за връщане на записа.

Наближаваше единадесет през нощта и до началото на процеса срещу Гейто оставаше по-малко от месец. През шестте седмици, откакто отмина Денят на труда, работехме до малките часове в желанието си да „доуточним“ протоколите — един мъчителен процес, при който седяхме в приземието на „Федерал Плаза“ 26, слушахме записите и нанасяхме поправки по машинописните страници, на път да станат най-точно снетите записи в историята на юриспруденцията.

Алонсо наистина бе свестен човек, но толкова пренавит, че очаквах някой ден да поеме за пореден път дълбоко и разтревожено въздух и просто да престане да диша. По неизвестна за мен причина беше от ония хора, към които всички се обръщат по малко име. И макар да не познавах родителите му (богати аржентински аристократи според Магнум), готов бях да се обзаложа, че и те са му викали Алонсо от мига, в който се е подал от майчината си утроба.

Алонсо натисна бутона „стоп“ и рече:

— Окей, обърнете на страница четиридесет и седем, препис 7Б, и ми кажете какво чувате.

Двамата с Агента маниак кимнахме уморено, после заедно с Алонсо се приведохме и запрелиствахме десет сантиметра дебелите папки. Когато най-после намерихме четиридесет и седма страница, Алонсо натисна бутона за просвирване.

В началото се чуваше само слабо жужене, после някакво пращене и накрая долових собствения си глас, който, както винаги, ми звучеше много особено на запис: „… риск в това Джеймс Лу да пренесе милионите ми долари през граница. Ами ако го спрат митничарите?“.

След което се чу гласът на Готвача: „Стига с това «ако, ако». Защо се притесняваш? Джеймс знае какво върши. На теб ти стига да знаеш, че парите ти са стигнали, където трябва. Даваш му ги. Той ги дава на своите хора и бада-бийп бада-боп бада-бууп… швъттт — рязък плясък с длани! — Готово! Няма нищо…“.

Алонсо натисна стоп-бутона и бавно поклати глава, сякаш нещо не му даваше мира. Агента маниак забели очи, готов за ново мъчение. И аз се приготвих за удара. Най-после Алонсо замърмори:

— Каква е тая дума, дето все я ползва: „швъттт“? — И въздъхна дълбоко, както винаги. — Не я разбирам.

Агента маниак поклати глава и въздъхна.

— Нали вече го изяснихме, Алонсо. Значи „Край! Толкоз!“. Ето така, швъттт! Край! Толкоз! — И Агента маниак ме изгледа с отчаяние в очите. — Нали така?

— Общо взето — рекох, кимвайки.

— Аха! Общо взето — вдигна пръста на възмездието Алонсо, — но невинаги! Според моментния контекст може да означава различни неща. — И ме изгледа с вдигнати вежди: — Нали така?

Кимнах бавно, уморено.

— Може. Понякога го използва да събере свободните нишки на някоя легенда. Тогава „швъттт“ значи: „Благодарение на тоя фалшив документ властите никога няма да разберат какво е станало!“. Но в повечето случаи означава именно онова, което каза Грег.

Алонсо сви неангажиращо рамене.

— Ами пляскането с ръце? То влияе ли по някакъв начин на смисъла на „швъттт“?

Агента маниак се отпусна видимо като току-що ранено с куршум животно.

— Имам нужда от почивка — рече и без да каже и дума повече, излезе от стаята за поверителни разговори и затвори тихо вратата след себе си, докато ругаеше нещо под мустак.

— Тежки времена — погледна ме Алонсо и сви рамене.

Кимнах в знак на съгласие.

— Да, особено за Гейто. Още не мога да повярвам, че се кани да се яви на съд въпреки всички налични доказателства.

— И аз — рече. — Не си спомням да съм виждал по-непробиваемо обвинение от това. Рон Фискети е сред най-добрите адвокати и не ми се вярва да остави Гейто да върви на съд само защото Бренън му е казал да го стори. Имам чувството, че в случая нещо ми убягва. Нали ме разбираш?

Кимнах бавно, потискайки желанието си да му споделя истинското ми убеждение — че Синеокия дявол ще се опита да подкупи един от членовете на журито. А за Гейто това ще е напълно достатъчно: един от журито да не се съгласи с присъдата, и съдията Глийсън ще е принуден да обяви делото за неправилно проведено.

Доказателства, естествено, не притежавах, но подобни истории за Синеокия дявол се разправяха от години: изчезнали преписки, оттеглили показанията си свидетели, внезапни решения на съдиите в негова полза, напускащи в самото навечерие на делото прокурори. Запазих всички тези мисли за себе си обаче и само казах:

— Предполагам, че Фискети ще насочи вниманието върху мен, а не върху фактите. И ако успее да накара журито да ме мрази — а още по-добре, буквално да ме презира, — те по принцип ще гласуват да оправдаят Гейто. — И свих рамене. — Затова ще направи всичко възможно да ме очерни като наркоман, курвар, компулсивен лъжец и измамник по рождение — нали разбираш: най-хубавите неща в живота.

Алонсо обаче поклати глава.

— Няма да му се удаде такава възможност, понеже аз ще го изпреваря. Но като те подхвана, ти не го възприемай на лична основа. Доста ще ти поомачкам фасона, докато свидетелстваш, особено що се касае до личния ти живот. — И килна глава. — Нали ме разбираш?

— Да — кимнах мрачно, — имаш предвид оня случай с Надин на стълбите.

И той кимна.

— И онова, което след това се случва с дъщеря ти. Всичко ще извадя на показ, колкото и да е гнусно. А ти няма да можеш да го отхвърляш като дреболия или да се оправдаваш. Само ще викаш „Да, наистина ритнах жена си по стълбите“ и „Да, наистина блъснах колата във вратата на гаража, докато дъщеря ми седеше незакопчана с колан на предната седалка“. Защото, вярвай ми, ако се помъчиш да омаловажиш нещо, Фискети ще ти пробие нов задник по време на кръстосания разпит. Достатъчно е да каже: „Значи вие, господин Белфърт, твърдите, че не сте ритнали съпругата си надолу по стълбите, тъй като тя е била не най-горе, а едва на третото стъпало. И — един момент, господин Белфърт, извинете ме — вие дори не сте я ритнали, а сте я блъснали, което е нещо коренно различно. Казано накратко, вие твърдите, че е в реда на нещата един съпруг да блъсне жена си по три отделни стъпала, след което да постави в опасност живота на дъщеря си, като я хвърли на предната седалка на своя мерцедес, на стойност деветдесет хиляди долара, и да се блъсне във вратата на гаража, докато е надрусан с кокаин и куалуди?“. Нали ме разбираш? — засмя се Алонсо.

— Разбирам те, но нямам такова желание.

— Никой от нас не го желае — съгласи се той, — но това са факти, които не можем да избегнем.

Кимнах отчаяно. А Алонсо продължи:

— Хубавото обаче е, че ще имаме време да поговорим и за това как си постъпил в клиника за рехабилитация и си станал трезвеник. И ще можеш да споменеш как сега изнасяш лекции за вредата от наркотиците на младежта по гимназиите. — И ми се усмихна да ме насърчи. — Повярвай ми. Докато си откровен, всичко ще е наред. Наркоманията е заболяване и хората ще ти простят. — И сви рамене. — Де да можеше и курварството да е заболяване, тогава работата щеше да ни е в кърпа вързана! — И се разсмя. — Много е смешно, нали?

— Да — отвърнах с усмивка. Направо до истерия да те докара, рекох си! Ще ми се наложи да потвърдя под клетва, че съм изчукал хиляда проститутки с най-разнообразни габарити и форми. Единствено се питам: ще стигне ли всичко това до вестниците? Та нали издания от рода на „Ню Йорк Поуст“ точно с такива гнусни клюки си вадят хляба!

Алонсо бръкна в джоба на панталона си и измъкна нов пакет „Марлборо“ и пластмасова запалка еднодневка.

— Виж какво. Нямам навик да нарушавам законите, но макар в тази сграда да е забранено да се пуши, все пак ще запаля. — Поднесе пламъчето към цигарата и дръпна леко, половинчато, един вид „Абе не съм заклет пушач, пуша само когато съм под напрежение“.

Продължих да мълча, да изпуши цигарата си на спокойствие — да изпита простото мъжко удоволствие, без да му преча с празните си приказки. Баща ми, един от най-големите пушачи на този свят, ми го беше обяснил многократно. „Синко — викаше, — ако искам да се уморя с тия шибани ракопричиняващи цигари, остави ме поне да го правя на мира, да му еба майката!“

Алонсо се усмихна насреща ми и попита:

— Та… как се чувстваш, Джордан?

Килнах глава и се втренчих в него за миг.

— Как се чувствам ли? Ти да не се бъзикаш нещо с мен, Алонсо?

Изви надолу ъгълчетата на устните си и бавно поклати глава.

— Ни най-малко. Просто ме интересува как си.

— Отдавна никой не се е сещал да ме попита — свих рамене, — та ще трябва да си помисля, преди да ти отговоря. — Млъкнах за една десета от секундата, после отвърнах: — Смотано! А ти как си, Алонсо?

Остави последните ми думи без отговор. Само каза:

— Нещата ще се оправят. Но трябва да проявиш известно търпение. След гледането на делото ще подадем молба да ти махнат гривната от глезена. — Кратка пауза, после добави: — Сигурен съм, че Глийсън ще се съгласи, особено след като чуе показанията ти. От тях наистина ще проличи колко силно се разкайваш.

— Да, наистина се разкайвам. Повече, отколкото предполагаш.

— Знам — кимна ми. — Достатъчно дълго се занимавам с тая работа, че да знам, когато някой шикалкави. Остави това, обаче. Още не си отговорил на въпроса ми.

— Кой въпрос? За това как се чувствам ли?

— Да. Как се чувстваш?

— Имам проблеми, Алонсо. — Свих рамене. — Очакват ме няколко години затвор. Сгоден съм за жена, която не обичам, нямам бъдеща кариера, децата ми живеят на другия край на страната, нося шибана гривна на глезена си, предадох най-добрите си приятели, те мен ме предадоха, а на всичко отгоре парите ми свършват и не знам как да спечеля нови.

— Пак ще забогатееш. Надали някой с нормален разум би се обзаложил на противното.

— Може и да си прав, но забогатяването ми няма никак да е скоро. В средата съм на една поредица от гаври на съдбата и докато не я изкарам докрай, нищо не мога да направя. Както и да е. Единствената ми цел в момента е да се преместя в Калифорния, че да съм близо до децата си. Нищо друго. Дадох клетва пред дъщеря си, че ще го направя, и нямам намерение да я разочаровам. Надявам се да се махна оттук, преди да са ми прочели присъдата. Ти как мислиш? Може ли да стане?

— Вероятно ще може. И ще направя всичко по силите си да ти помогна. Но ще трябва още известно време да проявиш търпение. Следващата година ще е лудница: дела ще се гледат, куп хора ще бъдат подведени под отговорност, сума ти неща още не са изяснени. Но към края й все ще се яви някаква пролука. От чисто логистична гледна точка обаче не виждам какъв е смисълът да се местиш, преди да си излежал присъдата си. Защото иначе какво ще излезе? Ще наемеш къща и веднага след това ще влезеш в затвора.

— Браво! Позна! — ухилих се и му смигнах. — Преди да вляза в затвора, искам децата ми да знаят, че съм се преместил официално в Калифорния. Така ще им е ясно, че щом ме освободят, ще се върна там. Искам да прекарам последната си нощ на свобода с тях в дом, който е наш, а не в хотел. И да преспим цялата нощ на едно легло, с по едно дете от двете ми страни. — Спрях за миг да се насладя на мисълта. — Ето така искам да прекарам последната си нощ на свобода.

В този момент вратата се отвори и влезе Агента маниак. Подуши няколко пъти подозрително въздуха, после надникна в кошчето, където Алонсо си бе хвърлил фаса. След което впери поглед в Алонсо и рече:

— Та докъде я докарахте без мен, момчета? Бая късничко е вече.

— Доникъде — заяви щастливо Алонсо. — Не сме мръднали оттам, където спряхме. Заплеснахме се в приказки. — И сви устни, да не се изсмее на глас. И аз потиснах смеха си, докато последните капки кръв се отцеждаха от лицето на Агента маниак.

* * *

За разлика от телевизионната поредица „Закон и ред“, където от вълнение сърцето ти не престава да тупка, а напрежението е така гъсто, че с нож можеш да го срежеш, събитията в истинските съдебни зали са точно обратното. Съдията Глийсън например седи нависоко зад катедрата си и понякога има вид, че проявява интерес, друг път — че скучае, понякога — че се забавлява. Но контролира изцяло процеса. Не допуска избухвания, спорове или изказване на съмнения в решенията му или каквото и да било, което би го принудило да се надигне от стола си, да се приведе над просторната катедра, да посочи с пръст и да изреве: „Господин адвокат, нарушавате установения ред! Седнете или ще ви санкционирам за нанасяне на обида на съда!“.

Свидетелските ми показания отнеха три дни — три незабележителни дни, — през които Фискети остави впечатление да е доста компетентен, но само толкоз. Е, изтупан вид имаше: сив копринен костюм за две хиляди долара и префърцунена сива вратовръзка, но нищо повече. Начинът, по който разпитваше свидетелите, бе скучен и многословен. Ако бях член на журито, сто на сто щях да задремя от скука.

Алонсо обаче бе блестящ: организиран, красноречив, убедителен и изчерпателен, не оставяше друга възможност на Фискети, освен да се върти в кръг, да повтаря и да потретя, та колкото повече говореше онзи, толкова по-виновен изглеждаше подопечният му. И Дани даде показания, заедно с още неколцина, но не съм сигурен кои точно. Алонсо ми обясни, че било в моя полза да знам колкото се може по-малко. В крайна сметка не съм подсъдим, а само свидетел.

Месец по-късно седях в швейцарската си ловна хижа под главата на възмутения лос, когато ми се обади още по-възмутеният Агент маниак:

— Неправилно проведен съдебен процес! — изсъска по телефона. — Ебаси и решението! Как можа това жури да не го признае за виновен? Абсолютно против всякаква логика!

— Направи ли си труда след процеса да говориш с членовете на журито?

— Да, защо? — попита ме с отвратен тон.

— Ами чакай да видя дали ще позная. Имало е само един гласувал против, нали?

Пълно мълчание, а след това:

— Ти пък откъде знаеш, мама му стара?

— Предчувствие, нищо повече — рекох. — Интересува ли те да чуеш и другото ми предчувствие?

— Казвай — отвърна плахо.

— И е гласувал против оня тип от първия ред със засукания нагоре мустак, нали?

— Точно така — потвърди Агента маниак. — Просто налучка, нали така?

— Не съвсем — рекох. След което му споделих мислите си, а именно че въпреки пълната липса на доказателства, този неправилно проведен процес е осеян с отпечатъци от пръстите на Синеокия дявол.

— Хайде бе! — изрепчи се Агента маниак. — Наистина ли мислиш така?

— Точно така. Вярно, нищо не мога да докажа, но я си спомни Гейто как си седеше — спокоен, хладнокръвен, непукист? По лицето му бе изписано самодоволство, ако ме питаш мен, а Гейто не е самодоволен човек. Напротив, много е смирен. Може и за луд да ме мислиш, но цялата тази сцена ми се стори крайно необичайна, и най-вече оня мустакатият от журито. Той просто не проявяваше и грам интерес, сякаш предварително е решил как ще гласува.

Агента маниак се съгласи. Съгласи се и Алонсо, с когото споделих същите мисли няколко минути по-късно, когато го включихме в конферентния ни разговор. Нямаше обаче начин да се докаже, а Алонсо отказа да направи разследване, тъй като щяло да излезе като действие на човек, който не знае как да губи. Да не говорим, че всъщност не беше и загубил. Решението, че процесът е неправилно проведен, просто значеше, че ще има повторно дело срещу Гейто. То така и стана, точно след шест месеца.

През същите тези шест месеца, от декември 2000 до май 2001 година, успях да опукам повечето от парите, които си бяха останали, и да изчерпя и остатъка от търпението си спрямо КГБ-то. И бях убеден, че ме презира не по-малко, отколкото аз нея. За съжаление прекъсването на взаимоотношения никога не е било силната ми страна, а комай и за нея важеше същото. Поради тази причина си останахме сгодени, докато дните ни минаваха в гневен секс и люти кавги най-вече на тема кацания на Луната и тем подобни.

За съжаление второто жури намери Гейто за виновен, и то само за един ден. Научих новината, докато си бях у дома, и изведнъж се почувствах най-долната гнида на света. Предал бях своя приятел, комуто сега предстоеше да излежи близо десетилетие, понеже той не бе пожелал да предаде своя приятел.

Междувременно Дани вече го бяха вкарали в затвора, та изобщо не му се удаде възможността да свидетелства на второто гледане на делото. Задържали го бяха във Флорида по съвсем друга линия — измама по интернет с вещи, свързани с паметни събития в света на спорта — и Глийсън го беше изпратил зад решетките още в началото на април.

С идването на лятото похарчих всичките ми останали долари по децата. Нали така или иначе те са единственото хубаво нещо в живота ми, рекох си. А докато ги целувах за довиждане в Деня на труда, вътрешно ридаех, тъй като знаех, че едва след много дълго време ще ги видя отново. Алонсо наистина си беше удържал на думата. Бе снел мярката „домашен арест“ и ми бе осигурил правото да пътувам без ограничения до Калифорния. Само дето вече нямах парите, с които да замина.

Но и това скоро щеше да се промени.