Хари Харисън
Свят на смъртта II (3)

3.

— Ти унищожи и двама ни — каза Мика с изопнато и пребледняло лице, но овладял гласа си.

— Не съвсем — весело го поправи Джейсън. — Унищожих устройството за определяне на траекторията, тъй че няма как да стигнем до друга звездна система. Но с управлението всичко е наред — можем да кацнем на някоя от тези планети. Сам видя, че има поне една годна за обитаване.

— Където аз ще отстраня повредата и ще продължим пътуването си към Касилия. Ти пак нищо не печелиш.

— Може би — с престорено равнодушие изрече Джейсън, защото нямаше ни най-малко намерение да продължи към Касилия, каквото и да си мислеше Мика Самон.

Противникът му явно бе стигнал до същия извод.

— Постави си ръката на подръчника — нареди той и отново я стегна с автоматичния ремък.

В същия момент корабът рязко измени посоката си и Мика залитна.

— Какво беше това? — попита той.

— Аварийният контрол. Главният компютър е установил, че нещо на кораба не е в ред, и е поел управлението. Можеш да отстраниш действието му чрез ръчното управление, но все още не е нужно да си правиш този труд. Корабът ще се справи по-добре, отколкото който и да е от нас двамата — има си достатъчно датчици и съхранена информация. Ще открие планетата, която ни е нужна, ще състави курса и ще стигне дотам с минимален разход на време и гориво. Когато навлезем в атмосферата, можеш да поемеш ръчното управление и да избереш място за кацане.

— Вече не вярвам на нито една твоя дума — мрачно заяви Мика. — Ще поема управлението и ще изпратя съобщение на аварийната честота. Все някой ще го чуе.

Той тъкмо понечи да тръгне напред, когато корабът отново рязко се наклони и всички светлини изгаснаха. В тъмнината се виждаше как вътре в командния пулт святкат пламъци. Последва съскане на пяна и те изчезнаха. Със слабо мигане се включи аварийното осветление.

— Не биваше да хвърлям книгата на Рамон Лул — въздъхна Джейсън. — И корабът като мен не може да я смели.

— Ти си непочтителен и прост човек — през стиснати зъби процеди Мика и се запъти към пулта. — Опита се да убиеш и двама ни. Не пощади нито твоя, нито моя живот. Заслужаваш най-тежкото наказание, предвидено от закона.

— Аз съм комарджия — засмя се Джейсън, — не съм толкова лош, колкото ме представяш. Понякога рискувам, но само когато рискът е оправдан. Ти ме водеше на сигурна смърт. Най-лошата последица от повредата, която причиних, е, че може да ме сполети пак същата съдба. Затова и рискувах. То се знае, за теб рисковият фактор е по-силен, но се боя, че това съображение не влизаше в сметката ми. В края на краищата цялата тая история беше твоя идея. Ще трябва да поемеш и последствията от постъпките си, а не да обвиняваш мен за тях.

— Напълно си прав — промълви Мика. — Трябваше да бъда по-бдителен. А сега ще ми кажеш ли какво да сторя, за да спася живота и на двама ни? Нито един от бутоните на командния пулт не реагира.

— Нито един ли? А опита ли аварийния? Големия червен клавиш под бутона за предпазния кожух?

— Опитах. И той не действа.

Джейсън тежко се отпусна на мястото си, изгубил дар-слово.

— Прочети някоя от книгите си, Мика — обади се той най-сетне. — Потърси утеха в твоята философия. Нищо не можем да направим. Вече ще разчитаме само на главния компютър и на каквото е останало от платките на пулта.

— Не може ли да помогнем… да ремонтираме нещо?

— Ти корабен механик ли си? Защото аз не съм. Вероятно повече ще навредим, отколкото ще помогнем.

Минаха два дни в съвсем не плавен полет по посока на планетата. Перести облаци замъгляваха атмосферата. Приближаваха откъм нощната страна, затова подробности не се виждаха. Нито пък светлини.

— Ако имаше големи градове, щяхме да видим светлините им, нали така? — попита Мика.

— Не е задължително. Може да бушуват бури. Градовете може да са затворени под куполи. Нищо чудно това полукълбо да е изцяло покрито с океан.

— А може и там изобщо да не живеят хора — заключи Мика. — Дори корабът да кацне благополучно, каква полза? Ще останем завинаги на тази загубена планета, завряна на края на вселената.

— Не бъди такъв оптимист — подхвърли Джейсън. — Какво ще кажеш да ми свалиш ремъците сега? Кацането едва ли ще е много гладко, а ми се ще да оцелея, ако може.

Мика се намръщи.

— А ще ми дадеш ли дума, че няма да се опиташ да избягаш?

— Не. Пък и да ти дам, ти би ли ми повярвал? Ако ме освободиш, рискуваш. Нека не си правим илюзии, че нещата стоят другояче.

— Аз трябва да изпълня дълга си — отсече Мика.

Джейсън остана привързан към креслото.

Най-сетне се озоваха в атмосферата. Лекото свистене покрай корпуса на кораба рязко прерасна в остър вой. Управлението се изключи и те вече бяха в състояние на свободно падане. Триенето с въздуха нажежи до бяло външната обвивка на кораба и температурата вътре бързо започна да се покачва, въпреки охлаждащата система.

— Какво става? — попита Мика. — Ти си по-запознат с тези неща. Дали ще се разбием?

— Може би. Има само две обяснения. Или цялото управление е извън строя и при това положение ще се разлетим на парчета над цялата околност, или пък компютърът пести мощност за едно последно усилие. Надявам се да е второто. В наше време компютрите ги проектират много съобразителни, вкарват им всевъзможни платки за решаване на критични ситуации. Корпусът и двигателите си ги бива, но на командните системи не може да се разчита. В подобен случай един опитен пилот от плът и кръв би оставил кораба да пада колкото е възможно по-дълго и с по-голяма скорост и едва в последния момент ще включи управлението. Веднага ще пусне двигателите на пълна мощност — тринайсет G или още повече, стига да прецени, че пътниците могат да го понесат. Корпусът ще се посмачка, но кой го е грижа? Командните системи ще се използват за максимално кратко време по най-икономичния начин.

— Мислиш ли, че именно това става сега? — попита Мика, като побърза да се намести в креслото за ускорение.

— Само се надявам. Няма ли да ми отключиш ремъците, преди да си полегнеш? Кацането може да е тежко и тогава ще трябва спешно да бягаме оттук.

Мика се поколеба, после извади пистолета си.

— Ще те освободя, но ако се опиташ да направиш нещо, ще те застрелям. А като кацнем, пак ще те привържа.

— И на това благодарим — измърмори Джейсън, когато, вече свободен, си разтърка китките.

Декцелерацията ги сграбчи внезапно, като изкара на спазматични тласъци въздуха от дробовете им и ги залепи за пружиниращите кресла. Пистолетът на Мика лежеше на гърдите му тъй натежал, че той не можеше да го вдигне. Ала Джейсън така или иначе не бе в състояние да се изправи, нито дори да помръдне. Едва се крепеше в съзнание, пред очите му плуваха черни и червени кръгове.

Тежестта изчезна също тъй внезапно, както се появи.

Продължаваха да падат. Откъм кърмовия сектор се чу ръмженето на системата за управление, прищракаха релета, но отново не последва включване. Двамата мъже, приковани неподвижно към креслата, се гледаха един друг през целия неизмерим отрязък от време, докато корабът падаше.

При спускането си той се завъртя и се удари в повърхността под ъгъл. За Джейсън краят настъпи с поглъщаща го вълна от трясък, раздрусване и болка. Внезапният сблъсък го тласна нагоре и пристягащите ремъци се разкъсаха от инерцията на тялото му, която го запрати в другия край на кабината. Последната му съзнателна мисъл бе да защити главата си. Тъкмо вдигаше ръце, когато се блъсна в отсрещната стена.

* * *

Има студ, който е тъй смразяващ, че се усеща като болка. Студ, който като нож прорязва плътта, преди да я направи безчувствена и после да я умъртви.

Джейсън се свести от собствения си дрезгав вик. Студът беше толкова силен, че изпълваше вселената. Миг по-късно осъзна, че е в ледена вода, и я изкашля от устата и носа си. Нещо го притискаше — с голямо усилие на волята разбра, че това е ръката на Мика. Той плуваше и в същото време придържаше главата на Джейсън над повърхността. Огромен тъмен силует, който можеше да бъде единствено корабът, бързо потъваше надалеч от тях, като изпускаше мехурчета и стенания, додето замлъкна завинаги. От студената вода вече не го болеше и Джейсън тъкмо започна да се отпуска, когато усети нещо твърдо под краката си.

— Изправи се и върви, проклет да си! — изръмжа Мика. — Не мога… да те нося… не мога… и себе си едва влача…

Измъкнаха се от водата редом, два пълзящи на четири крака звяра, които не можеха да стоят прави. Всичко наоколо изглеждаше нереално и на Джейсън му бе трудно да разсъждава. Не биваше да спират, в това бе сигурен, но какво друго би могъл да стори?

В мрака насреща им се появи мъждукаща светлина. Джейсън не можа да проговори, ала чу как Мика извика за помощ. Светлината ги приближи; беше някаква факла, вдигната нависоко. Мика се изправи на крака.

Беше като в кошмар: не човек, а някакво странно създание държеше факлата, цялото насечено от остри ъгли, озъбено и страшно. Пред него стърчеше нещо, подобно на пръчка, с което удари Мика; той падна, без да отрони звук, и съществото се обърна към Джейсън. Той нямаше сили да се бори, но все пак успя да се изправи на крака. Ноктите му заораха в заледения пясък, ала не можа да се надигне и изтощен от това последно усилие, се строполи ничком.

Мозъкът му се замъгляваше, но той не се предаваше. Чу тътренето на тежки стъпки по пясъка — трепкащата светлинка се приближи. Не можеше повече да стои с гръб към ужасната заплаха; с последните си капчици сила се претърколи заднишком и се взря в нещото, надвесено над него, а мракът на изтощението замрежваше очите му.