Хари Харисън
Свят на смъртта II (16)

16.

Усещаше болка, но не непоносима. Онова, което не можеше да понесе, бе мисълта, че умира. Старецът го бе убил. Всичко беше свършено. Почти без никаква злоба Джейсън бе го блъснал с щита си и той отхвръкна назад. А сабята остана в тялото му — тънка, блестяща и смъртоносна.

— Остави я — с дрезгав глас рече Джейсън на Иджале, която посегна с окованите си ръце да я издърпа, а очите й бяха потъмнели от ужас.

Битката беше свършила и през пелената от болка, замъглила очите му, Джейсън видя надвесения над него Хертуг и прочете в погледа му, че е разпознал близката смърт.

— Превръзки — изрече Джейсън колкото можа ясно. — Нека бъдат готови, за да ги притиснат към раните, когато измъкнат сабята.

Силните ръце на войниците го вдигнаха, превръзките бяха приготвени. Хертуг застана пред Джейсън, а той само кимна и затвори очи. Болката отново го прониза. Спуснаха го на килима, разкъсаха дрехите му, а бликналата кръв притиснаха с готовите превръзки.

Докато губеше съзнание, благодарен, че настъпва облекчение на страданията му, се запита защо ли продължава да се бори. Защо трябваше да продължи болката си? Можеше просто да си умре тук, на светлинни години от антибиотиците и антисептичните средства, с промушеното през вътрешностите му острие на унищожението. Просто можеше да си умре…

Джейсън с мъка се върна в съзнание само колкото да види как Иджале, надвесена над него с игла и конец, зашива раната на корема му. Светлината отново изчезна. Следващия път, когато отвори очи, бе в собствената си спалня и през счупените прозорци струяха слънчеви лъчи. Нещо спираше светлината и той усети как му наквасват най-напред челото и бузите, а после устните. Това му припомни колко е пресъхнало гърлото му и колко е силна болката.

— Вода… — прошепна и се изненада от немощния си глас.

— Казаха ми, че не бива да пиеш… Раната ти е в корема — едва размърда побелели устни Иджале.

— Едва ли има значение… — простена той и отново съзнанието за надвисналата смърт му донесе по-голямо страдание, отколкото раната.

До Иджале се появи Хертуг със също тъй изопнато и тревожно лице като нейното и му подаде една кутийка.

— Скиуло ти намериха това, едни корени, беде, които умъртвяват болката. Трябва да дъвчеш от тях, но без да прекаляваш, защото в голямо количество са опасни.

„Не и за мен — каза си Джейсън, като се насили да раздвижи челюсти и да сдъвче сухия прашен корен. — Болкоуспокояващо, наркотик, към който се привиква… Само че аз имам твърде малко време, за да се пристрастя към лошия навик.“

Какъвто и да бе по произход наркотикът, подейства много бързо и Джейсън бе благодарен. Болката се стопи, както и жаждата му и макар да усещаше главата си малко олекнала, вече не бе така изтощен.

— Как мина битката? — попита той Хертуг, който стоеше край него със скръстени ръце, смръщен на несправедливата съдба.

— Победата е наша. Единствените оцелели трозелиго вече са наши роби. Кланът им престана да съществува. Някои войници избягаха, но те не влизат в сметката. Завладяхме крепостта им и най-тайните им работилници, където строят своите мотори. Ако можеше да зърнеш машините им…

Осъзнал, че Джейсън не само няма да види машините им, но и надали ще види нещо друго от белия свят, той отново се смръщи.

— Не се умърлушвай така — каза му Джейсън. — След като победи едно от племената, все едно си ги победил всичките. От другите кланове никой не е толкова силен, че да ти устои. Продължавай да действаш, преди да са успели да се обединят. Най-напред се разправи с най-враждебно настроените. Ако е възможно, опитайте се да не избивате всичките им техници. След като ги победите, ще имате нужда от някого, който да ви обясни тайните им. Действаш ли светкавично, до зимата ще владееш цяла Апсала.

— Ще ти устроим най-разкошното погребение, каквото Апсала е виждала досега — възкликна разчувствано Хертуг.

— Сигурен съм в това. Не жали средства.

— Ще има пирове и молитви, а останките ти ще превърнем в пепел в електрическата пещ в прослава на великия бог Електро.

— Нищо не би ме направило по-щастлив.

— А след това ще те отнесат до морето начело на величествена погребална процесия, в която ще участват всичките ни кораби, тъй че на връщане да можем да нападнем мастрегуло и да ги сварим неподготвени.

— Така вече те разбирам, Хертуг. За миг се уплаших, че ставаш прекалено сантиментален.

На вратата се чу шум и тропот и когато Джейсън бавно обърна глава, видя група роби да внасят в стаята купчина кабели с дебела изолация, последвани от други, които тътреха сандъци с електрическо оборудване. Най-отзад се зададе надзирателят на робите, подкарал с камшик пред себе си пребития и окован Мика. Блъсна го в ъгъла, където той се строполи безсилен.

— Щях да убия предателя — рече Хертуг, — но си помислих колко хубаво би било сам да го убиеш с мъчения. Сигурно ще ти достави удоволствие. Скоро пещта ще се загрее и можеш да го печеш парче по парче и да го изпратиш като жертвоприношение на Електро, за да подготвиш собственото си пристигане при него.

— Много мило от твоя страна — благодари му Джейсън, като погледна изтерзания Мика. — Нека го приковат към стената и после да ни оставят сами, за да изобретя най-изтънчените и ужасни мъчения за него.

— Ще постъпя както искаш. Но трябва да ми разрешиш да наблюдавам церемонията. Винаги са ме интересували новостите в мъченията.

— Вярвам ти, Хертуг.

Те си тръгнаха и Джейсън видя Иджале да боде Мика с кухненския нож.

— Не прави така — спря я Джейсън. — Никакъв смисъл няма.

Тя послушно остави ножа и взе гъбата, за да изтрие лицето на Джейсън — беше изранено, а едното му око се бе затворило от оток.

— Би ли ми отговорил — попита Джейсън — какво точно искаше да постигнеш, като ни предаде и помогна на трозелиго да се опитат да ме отвлекат?

— Макар и да ме изтезаваш, устата ми ще остане завинаги затворена.

— Недей да бъдеш още по-голям идиот, отколкото си обикновено. Никой няма да те изтезава. Просто се чудя какво се мътеше в главата ти този път, та направи това изпълнение.

— Постъпих така, както сметнах за правилно — отвърна Мика упорито.

— Ти винаги постъпваш, както смяташ за правилно. Само че обикновено смяташ погрешно. Не ти ли харесваше отношението ми към теб?

— В постъпката ми нямаше нищо лично. Тя беше за доброто на изстрадалото човечество.

— А на мен ми се струва, че си го направил заради възнаграждението, за да получиш висок пост и защото си ми бил ядосан — жилна го Джейсън, познавайки слабото му място.

— Не! Никога! Ако искаш да знаеш… направих го, за да предотвратя войната…

— Какво по-точно искаш да кажеш с това?

Мика се смръщи и зае позата на велик съдник, малко смешна при жалкия му вид и посинялото му око. Той задрънка с веригите си и обвинително насочи пръст към Джейсън.

— Замаян от пиянство, един ден ти ми призна престъплението си и сподели плановете си да подпалиш братоубийствена война сред тези невинни хорица, да ги обречеш на ужасно клане и после да наденеш около вратовете им хомота на деспотизма. Тогава разбрах какво трябва да направя. Ти трябваше да бъдеш спрян. Насилих се да държа устата си затворена, за да не изтърва някоя дума, с която да разкрия мислите си, защото аз знаех начина да постигна целта си. Към мен се бе обърнал един човек, нает от трозелиго — клан на честни труженици, които искаха да те отнемат от персоните, давайки ти добро възнаграждение. Първия път не му отговорих нищо, защото всеки план, целящ освобождението ни, щеше да означава насилие и загуба на човешки живот, а не исках да допускам това, дори отказът ми да означаваше, че трябва да си остана с оковите. Но после, като научих за кръвожадните ти намерения, попитах съвестта си и избрах как да постъпя. Щяха всички да ни отведат оттук при трозелиго. Те обещаха да не ти сторят нищо лошо, макар че щяха да те държат като затворник. И войната щеше да бъде избегната.

— Ти си кръгъл глупак — безстрастно заключи Джейсън.

Мика цял пламна.

— Мнението ти за мен не ме интересува. Ако можех, отново бих постъпил по същия начин.

— Макар и да знаеш вече, че бандата, на която ме продаде, с нищо не е по-добра от тази тук? Не помниш ли, че ти спря един от тях да не убие Иджале? Предполагам, че трябва да съм ти благодарен за това, макар че тя се озова там тъкмо по твоя вина.

— Не са ми нужни твоите благодарности. Напрежението на момента ги накара да я заплашат. Не ги обвинявам…

— Тъй или иначе, вече е все едно. Войната свърши. Те изгубиха и моите планове за индустриална революция ще се осъществят безпрепятствено, дори и без личния ми надзор. Горе-долу единственото, което ти успя да постигнеш, е моята смърт, а това ми е много трудно да ти простя.

— Що за лудост…

— Лудост ли, тесногръд глупако?! — Джейсън се надигна на лакът, но веднага трябваше да легне отново, защото дори през упойката на силното лекарство го прониза рязка болка. — Да не мислиш, че лежа тук просто защото съм уморен? Твоите интриги и заговори за отвличане ме отведоха къде-къде по-далеч, отколкото бях възнамерявал да стигна — накрая ме набучиха на дълга, остра и мръсна сабя. Посечен съм като прасе.

— Не разбирам какво ми казваш.

— Тогава си много тъп. Промушен съм през цялото тяло. Познанията ми по анатомия не са особено добри, но смея да твърдя, че не е засегнат никой жизненоважен орган. Ако беше пробит черният ми дроб или някой голям кръвоносен съд, сега нямаше да разговарям с теб. Ала след като острието мина през целия ми стомах, няма начин да не е срязало червата, перитонеума и да не е вкарало вътре пълчища от гладни бактерии. В случай че не си чел наскоро справочника за първа помощ, онова, което следва сега, е инфекция, наречена перитонит, която при ниската медицинска култура на тази планета е стопроцентово фатална.

Това най-сетне запуши устата на Мика, но не ободри особено Джейсън и той затвори очи, за да си поотдъхне. Когато ги отвори отново, беше тъмно и той дряма на пресекулки до зори, когато събуди Иджале, за да му донесе купичката с корените беде. Тя избърса челото му и той забеляза изражението на лицето й.

— Значи не е станало по-горещо — промълви той. — Имам треска.

— Ти пострада заради мен — простена Иджале и се разплака.

— Глупости! — отвърна й Джейсън. — Както и да умра, все ще бъде самоубийство, това съм си го подготвил отдавна. На родната ми планета хората живеят дълъг-дълъг живот сред слънце и ненарушим мир. Но аз реших да я напусна, тъй като предпочетох краткия, но съдържателен живот пред дългия и празния. А сега дай ми да сдъвча един от тези корени, защото ми се ще да забравя бедите си.

Наркотикът беше силен, а инфекцията — дълбока. Джейсън ту потъваше в червеникавата мъгла на беде, ту изплуваше от нея, за да разбере, че нищо не се е променило. Иджале все така бдеше до него, а Мика седеше окован в съседния ъгъл. Джейсън се питаше какво ли ще стане с Мика след неговата смърт, и тази мисъл го тревожеше.

Тъкмо в едно от тези мрачни състояния на възвърнато съзнание чу звука — бръмчене, което наруши тишината отвън и след това затихна. Надигна се на лакти, без да обръща внимание на болката, и извика:

— Иджале, къде си? Ела тук!

Тя изтича от другата стая и той изведнъж осъзна, че отвън долитат викове; чуваха се и в двора, и край канала. Нима наистина ги беше чул? Или беше някаква халюцинация от треската? Иджале се мъчеше да го накара да легне, но той я отблъсна и извика на Мика:

— Чу ли нещо преди минута? Чу ли го?

— Бях заспал… Но ми се стори, че чух…

— Какво?!

— Силно бръмчене… то ме събуди. Приличаше на… но това е невъзможно…

— Невъзможно? Защо да е невъзможно? Това беше ракетен двигател, нали? Тук, на тая примитивна планета!

— Но тук няма ракети.

— Сега вече има, идиот такъв! Защо мислиш, че построих радиопредавателя си във форма на молитвено колело? — Внезапно му хрумна нещо и той се напъна да задейства помътения си и трескав мозък.

— Иджале — извика той, като взе да рови под възглавницата за скритата там кесия. — Вземи тези пари… всичките… Отнеси ги в Храма на Електро и ги дай на свещениците. Не позволявай на никого да те спре, защото това е най-важната задача от всички, които си изпълнявала в живота си. Вероятно са престанали да въртят диска и са излезли вън да видят светещото чудо. Ракетата никога няма да намери точното място без насочващия лъч, а ако се приземи другаде в Апсала, може да има неприятности. Кажи им да го въртят и да не престават, защото на път за тук е космически кораб на боговете и сега са им нужни всичките молитви, които могат да отправят.

Тя изтича навън, а Джейсън се отпусна назад, дишайки ускорено. Наистина ли бе пристигнал кораб, уловил неговите сигнали Ес-О-Ес? Дали щяха да имат лекар или медицинска машина, които да могат да го излекуват в тоя напреднал стадий на инфекция? Нямаше начин да не е така. Всеки кораб носеше медицинско оборудване на борда си. За пръв път, откакто бе ранен, си позволи да повярва, че има някаква надежда да оцелее, и затисналото го мрачно отчаяние се попривдигна. Успя дори да се усмихне на Мика.

— Драги ми Мика, имам чувството, че сме изяли последната си порция крено. Смяташ ли, че ще можеш да понесеш тази загуба?

— Ще бъда принуден да те предам — с цялата сериозност заяви Мика. — Твоите престъпления са твърде тежки, за да бъдат прикрити. Не мога да постъпя иначе. Трябва да кажа на капитана да уведоми полицията…

— Как е могъл човек с твоята настройка на мислене да остане жив толкова дълго? — студено попита Джейсън. — Какво мислиш, че ми пречи да те убия още сега и да те заровя, тъй че да не можеш да ми отправяш никакви обвинения?

— Едва ли ще постъпиш така. Ти не си лишен от известно чувство на чест.

— Известно чувство на чест! Най-после една похвала от теб. Възможно ли е да има и някоя гънчица в гладкия ти и твърд като камък мозък?

Преди Мика да успее да отговори, отново се чу ревът на ракетния двигател и този път не затихна като преди, а напротив, още повече се усили, стана оглушителен и една сянка закри слънцето.

— Химическа ракета! — викна Джейсън през силния шум. — Капсула на космически кораб… Търси местонахождението на моето искрово радио. Тук не може да има никаква случайност!

В този момент в стаята се втурна Иджале и се хвърли на леглото на Джейсън.

— Свещениците избягаха — задъхано изрече тя. — Огромен звяр, издишващ огън, се спуска, за да ни изтреби всички!

Внезапно гласът й прерасна в писък, когато ревът в двора отвън престана.

— Приземи се благополучно — въздъхна с облекчение Джейсън, сетне посочи към работната си маса. — Подай ми хартия и молив, Иджале. Ще напиша бележка, а ти трябва да я занесеш при кораба, който се приземи.

Тя се отдръпна рязко и затрепера.

— Не бива да се боиш, Иджале. Това е просто кораб, подобен на другите, в които си се качвала, само че е направен да плава във въздуха, вместо във вода. Вътре има хора, които няма да ти сторят нищо лошо. Излез и им покажи тази бележка, после ги доведи тук.

— Страх ме е…

— Няма защо. Нищо страшно няма в тази работа. Хората от кораба ще ми помогнат и е възможно да оздравея.

— Тогава ще отида — простичко рече тя, като се изправи и все още трепереща тръгна към вратата.

Джейсън я наблюдаваше как излиза.

— Има моменти, Мика — промълви той, — когато, стига да не гледам теб, се гордея с човешката раса.

Минутите се затъркаляха бавно, а Джейсън несъзнателно дърпаше завивките и ги усукваше между пръстите си, питайки се какво ли става навън в двора. Стресна се при внезапното подрънкване на метал, последвано от серия експлозии. Нима глупаците атакуваха кораба? Немощно се напъна да стане и изруга ядно собственото си безсилие. Можеше само да лежи тук и да чака, а съдбата му беше в ръцете на други.

Прозвучаха още експлозии, този път, вътре в сградата, последвани от викове и силен писък. По коридора се чу тропот на тичащи крака и в стаята забързана влезе Иджале, последвана от Мета с все още димящ бластер в ръка.

— Пиръс е далеч оттук — промълви Джейсън, като оглеждаше тревожното й красиво лице и познатото гъвкаво и силно тяло под металния костюм. — Ала никой друг не бих желал по-силно да видя да влиза през тази врата…

— Ти си ранен!

Тя бързо изтича до него и коленичи от другата страна на леглото, за да може да държи под око вратата. Когато хвана ръката му, очите й се разшириха от силната суха треска, която го изгаряше. Не каза нищо, а откопча медицинската чантичка, закачена на колана й, и допря до ръката му анализиращия датчик. Той зацъка енергично и миг по-късно го инжектира, а после му направи още три инжекции в бърза последователност. Побръмча още малко, ваксинира го и накрая на дисплея светна надпис „Лечението приключено“.

Мета, която внимателно следеше цялата процедура, се наведе и го целуна по напуканите устни, а един от златистите й кичури го погъделичка по бузата. Тя беше жена, ала пирийска жена и го целуваше с отворени очи и без да се отдръпне, дори изпрати един изстрел с бластера към рамката на вратата, който накара прииждащите войници да отскочат назад в коридора.

— Не ги застрелвай — рече Джейсън, когато тя с неохота се отдръпна от него. — Те са ми нещо като приятели.

— Не и мои приятели. Веднага щом излязох от капсулата, започнаха да ме обстрелват с някакви древни оръжия, но се справих с тях. Стреляха дори по момичето, което ми донесе твоята бележка, додето не съборих една стена. По-добре ли си?

— Нито добре, нито зле, просто съм замаян от инжекциите ти. Но хайде по-добре да отидем на кораба. Ще проверя дали мога да ходя.

Той спусна краката си на пода, но веднага се строполи ничком. Мета го издърпа отново на леглото и грижливо го зави.

— Трябва да останеш тук, докато се посъвземеш. Още си много болен, за да се движиш.

— Остана ли, ще се разболея още повече. Веднага щом Хертуг, местният началник, разбере, че се каня да си тръгна оттук, ще направи всичко възможно, за да ме задържи, без да го интересува колко от хората си ще загуби при този опит. Трябва да изчезваме, преди злобният му, дребнав ум да е стигнал до този извод.

Мета се озърна, погледът й се плъзна върху Иджале — тя се бе сгушила в ъгъла и я наблюдаваше с широко отворени очи, сякаш бе част от мебелировката, сетне се спря на Мика.

— Това същество, което е приковано до стената, опасно ли е? — попита тя.

— На моменти става и опасен. Човек трябва непрестанно да го държи под око. Той именно ме отвлече от Пиръс.

Мета бръкна в торбичка, закачена на колана й, и подаде резервния си бластер на Джейсън.

— Ето ти оръжие. Сигурно държиш лично да го убиеш.

— Виждаш ли, Мика — рече Джейсън, като се радваше на познатата тежест на бластера в ръката си, — всички искат да те убия. Какво е това у тебе, което кара всички да те ненавиждат?

— Не ме е страх да умра — заяви Мика, като вдигна глава и изправи рамене, ала при все това не изглеждаше никак внушителен с рядката си сива брада и окован във веригите.

— А е редно да те е страх — отвърна Джейсън и отпусна бластера. — Удивително е, че човек с твоята слабост към погрешните решения е изкарал толкова дълго на белия свят. — Обърна се към Мета. — Засега се наситих на убийства. На тази планета това е едно постоянно занимание. При това ще ни е нужен да ме свали долу, сам няма да се справя, а не разполагаме с по-подходящ кандидат да мъкне носилката.

Без приказки Мета се обърна към Мика и стреля към него с бластера си. Той се сви и закри с ръце очите си, а миг след това остана стъписан, че е още жив. С изстрела си Мета просто го бе освободила от веригите му. Тя се приближи до него, грациозна като тигрица, и тикна в корема му все още димящото дуло на бластера.

— Джейсън не иска да те убивам — измърка тя и още повече го притисна с бластера. — Но аз не винаги правя, каквото той ми каже. Ако искаш да поживееш още малко, ще ме слушаш и ще изпълняваш. Сега ще помогнеш да занесем Джейсън до ракетата. Опиташ ли се да създаваш неприятности, мъртъв си. Ясно ли е?

Мика отвори уста да възрази или може би да произнесе някоя от речите си, но леденият и решителен тон на момичето го възпря. Той само кимна и се обърна към масата.

Иджале се бе свила край леглото на Джейсън и го стискаше здраво за ръката. Не бе разбрала и дума от чуждоземния език, на който си говореха.

— Какво става, Джейсън? — умолително промълви тя. — Какво беше лъскавото нещо, дето бодна ръката ти? Тази, новата, те целуна и сигурно тя е твоята жена, но ти си силен и можеш да имаш две жени. Не ме оставяй.

— Кое е момичето? — сухо попита Мета.

— Една от местните, робиня, която ми помогна — отвърна Джейсън с престорено безгрижие. — Ако я оставим тук, ще я убият. Тя ще дойде с нас…

— Не смятам, че е разумно — присви очи Мета, готова отново да извади бластера от кобура си. Влюбената пирийка си остава жена, но си остава и пирийка, а това е едно ужасно опасно съчетание. За щастие изскърцването на вратата отклони вниманието й и тя изстреля два изстрела натам, преди Джейсън да успее да я спре.

— Почакай, това е Хертуг… Разпознах стъпките му, когато се втурна да подири прикритие.

От коридора се чу уплашен изтънял глас:

— Не знаехме, че тя ти е приятелка, Джейсън. Някои твърде изпълнителни войници побързаха да стрелят. Наредих да бъдат наказани. Нали сме приятели, Джейсън. Кажи на онази от кораба да не гърми повече, за да мога да вляза и да поприказвам с теб.

— Не разбирам думите му — обади се Мега, — но гласът му никак не ми харесва.

— Инстинктите ти не те лъжат, скъпа — увери я Джейсън. — Никой не би могъл да бъде по-двуличен от него, дори и на тила си да имаше очи, нос и уста.

Джейсън се засмя и осъзна, че главата му съвсем се е размътила от всички поети лекарства и от токсините. Трудно му бе да разсъждава трезво, но се налагаше да си даде тоя труд. Все още не бяха вън от опасност и колкото и добър боец да бе Мета, не можеше да очаква от нея да победи цяла армия.

— Влизай, Хертуг — извика той. — Никой нищо няма да ти стори, стават такива грешки. — После се обърна към Мета: — Не стреляй, но бъди нащрек. Ще се опитам да го уговоря да не ни създава спънки, но не гарантирам, че ще успея, затова бъди готова за всичко.

Хертуг хвърли бърз поглед през вратата и отново се скри. Най-сетне събра остатъците от куража си и наближи колебливо.

— Хубаво оръжие има твоята приятелка, Джейсън. Кажи й, че сме готови да разменим няколко роби срещу него. Пет ще й дадем, това е добра сделка.

— Седем да бъдат.

— Съгласен съм. Нека го даде.

— Точно това не. То й е стар семеен спомен и тя не желае да се раздели с него. Но има същото на кораба, с който пристигна. Ще идем да вземем него.

Мика бе приключил с разглобяването на масата и постави плота й до леглото на Джейсън. После двамата с Мета внимателно положиха Джейсън върху него.

Хертуг изтри носа си с опакото на дланта, додето зорко въртеше червените си очички.

— На кораба сигурно има неща, от които можеш да оздравееш — отбеляза той, показвайки повече интелигентност, отколкото Джейсън беше допускал у него. — Тогава няма да умреш и ще си заминеш с небесния кораб, така ли?

Джейсън изстена и с вид на агонизиращ се вкопчи в импровизираната носилка.

— Аз умирам, Хертуг! Ще отнесат праха ми на кораба, който всъщност е космическа катафалка, и ще го разпръснат сред звездите…

Хертуг хукна към вратата, но Мета го застигна още в същата секунда, изви едната му ръка зад гърба, додето той запищя от болка, и го ръгна с бластера си в бъбреците.

— Какъв е планът ти, Джейсън? — попита тя спокойно.

— Нека Мика хване носилката отпред, а Хертуг и Иджале да я държат отзад. Ти пази стария хитрец отзад с оръжието и ако имаме късмет, може и да се измъкнем невредими.

Тръгнаха в този ред бавно и предпазливо. Останалите без водач персони не можеха да решат какво да предприемат; виковете на Хертуг само ги бяха накарали да се засуетят като пилета в кълчища, а изстрелите на Джейсън съвсем ги объркаха — той откъртваше цели парчета от стените и разбиваше прозорците. Слизането по стълбите и минаването през двора му доставиха удоволствие; забавляваше се, като отправяше изстрели по всяка мернала се глава. До ракетата стигнаха без произшествия.

— Сега идва трудната част — каза Джейсън и прегърна през врата Иджале, а другата си ръка обви около шията на Мика и отпусна тежестта си върху него. Не можеше да ходи сам, но те щяха да го качат на борда. — Застани на вратата, Мета, и дръж здраво стария мошеник. Бъди готова за всичко, защото на тая планета понятието лоялност не е познато и ако трябва да убият Хертуг, подчинените му не биха се поколебали и за миг.

— Логично — съгласи се Мета. — В края на краищата война е.

— Да, не се и съмнявам, че така би отсъдил човек от Пиръс. Бъди готова. Аз ще загрея двигателите и щом реша, че можем да излетим, ще дам сигнал със сирената. Блъсни долу Хертуг, затвори люка и тичай бързо към контролния пулт. Аз едва ли ще се справя с операциите по излитането. Разбра ли ме?

— Напълно. Върви, губим време.

Джейсън се отпусна тежко на мястото на втория пилот и с възможно най-голяма бързина задейства цикъла за излитане. Тъкмо когато понечи да натисне бутона на сирената, се раздаде мощен трясък и целият кораб се разклати. За секунда изглеждаше, че ще се преобърне. Ала после бавно се изправи и Джейсън задейства алармата. Писъкът й още не бе замлъкнал, а Мета вече седеше в пилотското кресло и малката ракета се отправяше към небето.

— В тоя примитивен свят били по-напреднали, отколкото предполагах — сподели тя веднага щом отмина първият шок от ускорението. — В една от сградите имаше някаква грамадна грозна машина, която ненадейно взе да пуши и запрати едър камък, който едва не отнесе перката на левия борд. Успях да разбия чудовището, но онзи, когото наричаш Хертуг, избяга.

— В някои отношения те са доста напреднали — промълви Джейсън, почувствал се твърде изнемощял, за да признае, че едва не са срещнали гибелта си от собственото му изобретение.