Нора Робъртс
Сродници в смъртта (10)

10.

Докато вървеше през двора, Ив извади джобния си линк да провери дали Майра е в университета или наблизо, но в същия миг я зърна. Уважаваният съдебен психиатър седеше под ослепителното слънце на ръба на огромен фонтан. Беше със слънчеви очила с яркорозови рамки. Ив не бе сигурна дали някога е виждала елегантната Майра със слънчеви очила, още повече с толкова фриволно женствени. Повдигнала лице към слънцето, с коси, пригладени назад и вързани над тила така, че разкриваха разноцветните висулки на обиците й, Майра изглеждаше съвършено спокойна и като у дома си сред лятното оживление в университетския комплекс.

Леката усмивка придаваше нежност на приятното й лице — жената очевидно се наслаждаваше на музикалното плискане на водата зад нея. Късата до коленете пола разкриваше елегантните й крака. Беше облечена с костюм с цвят на ванилов крем. Шикозните обувки с отворени пръсти в подхождащ на костюма пастелен цвят бяха с токчета, тънки като игли. До нея стоеше бледорозова чанта, достатъчно голяма вътре да се пъхне малчуган.

Ив се запита дали Майра спи и дали да я побутне, или да прочисти гърлото си, за да привлече вниманието й. Но в същия момент Майра се усмихна широко и въздъхна.

— Господи! Какъв прекрасен ден! Рядко имам възможност да се насладя на такова съвършено утро. — Майра щастливо повдигна рамене. — Трябва да ти благодаря, че ме измъкна от кабинета.

— Е, радвам се, че виждаш и хубавата страна. Нямах време да се придвижа до центъра и обратно. Положението е напечено.

— Разбирам. Възрастта на жертвата и родството й с полицай изискват случаят да бъде с предимство. Може ли да поговорим тук?

— Да. — Ив седна до нея. — Прочела си файла.

— Да. — Майра докосна ръката й за миг — знак, че разбираше мъчителните спомени от детството на Ив. — Щеше ли да поемеш това разследване, ако Макмастърс не бе настоял да бъдеш точно ти?

— Не подбирам случаите си. — Резкият тон, внезапното раздразнение бяха изненада за самата Ив. Тя поклати глава. — Ако не мога да се справя с всичко, с което се сблъскам, значи не заслужавам значката. Нали така?

— Що се отнася до теб, да, съгласна съм. Но не с тази философия, а с твоята убеденост в нея. Късмет е за нея, за Дийна, че ти се зае с разследването, защото разбираш какво е изживяла през последните часове от живота си.

— Не е същото.

— Не, никога не е същото. От друга страна, нещата са еднакви. Трябва да попитам, преди да обсъдим случая, за кошмари и проблясъци от миналото. Длъжна съм да попитам — ласкаво повтори Майра, когато Ив я погледна с недоумение — дали този случай ги събужда…

— Не е толкова зле. — Ив прокара ръка през косите си и се опита да намери сили да изяснят личния въпрос. Майра бе права, призна тя пред себе си, този въпрос трябваше да бъде зададен. — Все още ги имам, но не са така… мъчителни — реши тя. — Не са чести и ужасяващи. Мисля, че съм стигнала до етап… не зная, нищо не може да промени случилото се, онова, което той ми причини. Но го спрях. Дори в кошмарите отново мога да го спра, ако се наложи. Вече няма власт над мен. Аз съм по-силната.

— Да. — Усмивката на Майра бе сияйна като слънцето и тя отново докосна ръката на Ив. — Наистина е така.

— Не мога да спра кошмарите, но вече ги преодолявам по-лесно. Не са като да тичаш на воля из полята. Всъщност какво забавно има в това? Из високите треви пъплят всякакви твари, а над главата ти бръмчат какви ли не буболечки.

— Хм! — замисли се Майра.

— Изобщо нямам желание подсъзнанието ми да ме разиграва. То не ме и тормози с кошмари вече, поне не всяка нощ.

— Радвам се да го чуя. Много се радвам.

— За кратко, докато гледах записа с Дийна и онова, което е било сторено с нея, почувствах, че губя самообладание. Но го преодолях. Нищо няма да ми попречи да водя разследването.

— По-скоро щях да се тревожа, че няма да можеш да го водиш, ако не беше потресена от стореното с нея.

Ив не каза нищо в продължение на няколко секунди.

— И повдигна въпроса, за да изрека на глас това, което ме мъчи. За да престане да се прокрадва в подсъзнанието ми.

Майра потупа ръката й.

— Получи ли се?

— Очевидно.

— Е, доволна съм. Добре е и за теб, и за Дийна.

— Да. — „Стига толкова — помисли си Ив. — Засега.“ — Изгледа ли записа?

— Да. Невъобразима жестокост, нали? Да принуди момичето да изрече онези неща с цел да ги чуе бащата и визуално да му покаже последствията от неговата предполагаема вина.

— Няма съмнение, че е послание до Макмастърс.

— Не, никакво. Всичко носи послание. Мястото, използването на полицейски белезници, методът и дори дългото време, което убиецът е прекарал там. Часове.

— Изпитвал е удоволствие — отбеляза Ив. — Доставяло му е удоволствие да е там и да действа бавно.

— Безспорно. Но има и нещо повече — било е демонстрация, жест на унижение. „Виж какво направих с обожаваното ти дете, в собствения ти дом, и се забавлявах толкова дълго, колкото исках.“

— Измъчвал я е, искал е Макмастърс да знае, че се е мъчила и че е имал пълна власт над нея.

— Изнасилванията са били друго проявление на тази власт и носят същото послание: „Обладах я, нараних я, гаврих се с нея, изпълних я с ужас, отнех невинността й, преди да отнема живота й“. — Майра се обърна към Ив. — Направил го е, след като първо я е очаровал и е завъртял главата й, накарал я е да изпитва чувства към него и да вярва, че са споделени.

— Така е още по-мъчително. — Ив се загледа в студентите, които се разхождаха или тичаха наблизо. — Страдала е повече, когато е разбрала, че той в действителност не е изпитвал нищо към нея.

— Това засилва чувството му за власт. Първо я е измамил, изградил е връзка с нея, за което са били нужни усилия и време, без да бърза и в това. Изпитал е също толкова удоволствие от планирането, измамата и романтичното обвързване, колкото от самото убийство.

— Млад е. Щом е минал за деветнадесетгодишен, не може да е на повече от тридесет. — Ив гледаше минаващите хора, опитваше се да отгатне възрастта им по лицата, кожата, маниерите, жестовете, облеклото. — Може би на около двадесет и пет. Но е организиран, овладян, съсредоточен. Мисли като възрастен, не се поддава на импулси… поне в случая. Търпеливо е наблюдавал и изучавал жертвата. Знаел е точно как да подходи към нея.

— Склонност към социопатия, съчетана с целенасоченост — потвърди Майра. — Опасна комбинация. Заснемането на клипа не е било импулсивно, макар и да му е доставило удоволствие. Държал е Макмастърс да разбере: „Ти си виновен за това“. Дори жестокостта, изнасилването и убийството нямаше да бъдат достатъчни, ако Макмастърс не узнаеше, че вината е негова. Искал е бащата не само да бъде съкрушен, а да разбере, че стореното е следствие от негови постъпки в миналото.

— Прегледахме случаите му. Имам няколко следи.

— Ако името му фигурира някъде там, навярно е сред по-старите случаи. Трудно е да се повярва, че това е първото му убийство, но е възможно. Поставил си е ясна цел и може би дълго време е живял с мисълта за нея. Всички събрани доказателства сочат, че знае как да се приспособява, да се слива със средата, да се държи по начин, смятан от обществото за нормален или приемлив.

— Прекарал е известно време в университета и притежава хакерски умения.

— Образован е. Жертвата е била будна ученичка и би очаквала да има задълбочени познания, щом се е представил за студент. Трябвало е да прави каквото се очаква от него, да влезе в ролята. Има работа или източник на доходи. Но съм убедена, че се движи сред хора. Нужно му е било да ги наблюдава, за да може да се въплъти в желания образ. Вероятно живее сам и е смятан от съседите и колегите си за приятен младеж. Приветлив, готов да помогне. Презира властите, но внимава да не го показва. Прави каквото му се каже и ако е нужно, намира начин да си отмъсти за всяка създадена неприятност или обида. Полицията е негов враг, но едва ли има криминално досие. Дребни провинения може би, преди да развие напълно способността си за самоконтрол и съсредоточеност. Нещо повече, това ченге е конкретният враг, който трябва да бъде смазан. Но не пряко. Разбира, че ще бъде по-мъчително, ако затрие някого, когото той обича.

— Както Макмастърс е затрил негов близък.

— Така предполагам. Да, бих направила същото заключение. Ако проблемът беше между него и Макмастърс, наказанието щеше да бъде пряко. А това наказание — „Ти си виновен“ — говори за конкретен вид разплата: „Ти ми отне моето, аз ще отнема твоето“.

„Но кой? — отчаяно се запита Ив. — Или какво?“

— Макмастърс работи на бюро от доста време. Не участва пряко в акции. Известен е с това, че не оставя неприключили случаи. Но действа методично, без показност. Методите му са безупречни. Няма убит заподозрян при негова акция — размишляваше тя.

— Има и други начини да отнемеш на някого обичан близък, освен чрез смъртта — отбеляза Майра.

— Да, мисля и за това. Но нима някой би извършил жестоко изнасилване и убийство след дълго и внимателно планиране само защото едно ченге е изиграло роля при залавянето на брат му, баща му или когото и да било и изпращането му в затвора? Нещата обикновено са око за око. Смърт за смърт. Това е цел, която мотивира, както каза ти.

— Склонна съм да се съглася, но в затвора хората умират, стават жертви на убийства или се самоубиват. Дори след като излязат, често се случва същото. Свидетели загиват, преди да дадат показания, а полицията е направила всичко възможно да ги накара да се явят в съда. Жертвите невинаги получават справедливост.

— Да, стигнах и до този извод. Как да открием близкия на убиеца, който е умрял, бил е убит или е влязъл в затвора и е превъртял… в случаите на ченге с повече от двадесет години стаж?

— Трябва да вярва или да си е самовнушил, че близкият му е невинен. Като Дийна. Можем да предположим, че човекът, свързан с убиеца, е бил унижаван, измъчван, изнасилен или убит във или извън затвора. Или сам е сложил край на живота си след освобождаване или нападение. Бих започнала да търся удушен или задушен с възглавница. Методът е друго послание. Би могъл да я пребие до смърт, да използва някакво оръжие или свръхдоза. Има множество начини да убиеш безпомощно момиче. Той е избрал именно този.

— Абсолютно права си. — Ив присви очи, докато размишляваше. — Всяка подробност е била планирана. Разбира се, и методът. Не само защото е искал да я гледа, докато умира, не само защото е искал да използва ръцете си. Трябвало е да покаже нещо и чрез това. Добра гледна точка. Така може да стесним кръга, да имаме по-ясна представа какво търсим. — Остана замислена. — Поклонението за Дийна ще бъде в четвъртък.

— Не може да има нещо по-мъчително. Как го понася Макмастърс?

— Едва се държи. Самообвинява се дори без да знае за записа. Убиецът напразно е загубил времето си, защото не му го показахме. Попита ме как да живее с това и не можах да му дам отговор. Не зная какво е да имаш дете, но зная, че когато жертвата е дете, е по-тежко за всички ни. Не зная как се преживява, когато загубиш рожба.

— Повечето хора вярват в естествения ред. Децата погребват родителите си, не обратното. Онези, които работят в нашата област, знаят, че за убийствата, дори за смъртта, естественият ред не означава нищо. Това е бреме, което Макмастърс и съпругата му ще носят до края на живота си. След време ще продължат да живеят, да работят, да се забавляват, да правят любов и да се смеят, но никога няма да се избавят от него.

— Да. — Ив си спомни думите на Съмърсет. — Вече съм чувала това. Относно поклонението, мисля, че той ще намери начин да присъства. Ще иска да види как Макмастърс страда и скърби. Трябва да бъде абсолютно сигурен, че е свършил работата си добре, нали? Колкото и да е целенасочен, все пак е млад. Какъв смисъл има да отмъстиш на някого, ако не го видиш да се мъчи?

— Съгласна съм. Има голяма вероятност да се промъкне там или поне да намери начин да наблюдава Макмастърс. Момичето е било средство. Целта е бил Макмастърс.

— И аз мисля така. Благодаря ти, че дойде.

— Жалко само, че не мога да намеря предлог да работя тук до края на деня. Прекрасно място. Изнасяла съм лекции тук и съм била на няколко представления, но…

— Почакай. Лекции. Представления… Театрални ли?

— Да. Имат чудесна трупа.

— И всеки може да ги посещава?

— Разбира се. Просто…

— Почакай! — рязко каза Ив и извади линка си. — Доктор Лапкоф…

— Много скоро се обаждате.

— Нужен ми е списък на всички представления, концерти, лекции, видео- и холографски филми за широка публика от април до тази събота. Изпратете го на този адрес.

Продиктува адреса на служебния си компютър.

— Ще го уредя.

— Благодаря.

— Познаваш Пийч? — попита Майра, когато Ив затвори и въведе друг код.

— Отскоро. Ти познаваш ли я?

— Да. С Денис сме спонсори на университета. Той преподаваше тук дълги години.

— Той… така ли? Господин Майра е преподавал тук?

— Както знаеш, беше професор.

Ив си представи Денис Майра с домашните жилетки с липсващи копчета, благ поглед и чаровно загадъчно държание.

— Да, но никога…

— Все още води по някой курс и често изнася лекции. Добри приятели сме с Пийч и семейството й.

— Светът е малък. Джейми — Ив отново заговори по линка, — ходил ли си на концерти, пиеси, публични лекции или нещо подобно в Колумбийския университет от април месец насам?

— Какво? — Джейми я погледна с поглед на компютърен маниак, внезапно изтръгнат от виртуалното пространство. — Бях на една лекция за компютърните престъпления.

— Не, не това. Нещо, към което Дийна би проявила интерес.

— Имаш предвид песни, танци и прочие? — Погледна я учудено, с младежко любопитство и тъга. — Защо ми е да ходя на такива събития?

— Така си и помислих. — Ив затвори, позвъни на Пийбоди. — Искам да отидеш на местопрестъплението и да потърсиш програми, плакати, сувенири, каквото и да е, свързано с концерт, представление или публична лекция в Колумбийския университет от времето на запознанството до деня на убийството. Донеси ги в Централата. Добави още подобни материали, откъдето и да е, за същия времеви отрязък.

— Ясно. Относно обувките: помислих върху онова, което каза. Ъпър Ийст не е районът, в който обикновено се е движел. Както и Дийна, щом не е искал да рискува да бъдат забелязани. Затова започнах с магазините в центъра. Просто по интуиция.

— Не е зле. Първо ще поработим върху това. Вземи нещата и тръгвай към Централата. Ще дойда най-късно след час. — Ив прибра линка и стана. — Благодаря, Майра. Даде ми добра насока. Трябва да тръгвам.

— Ако отиваш към Централата, може би ще можеш да ме откараш донякъде.

— Трябва да разпитам един младеж за покойния му брат.

Майра взе голямата си розова чанта.

— Сигурно ще бъде интересно. Мога ли да присъствам?

— Разбира се. Потенциален заподозрян е. Не е начело в списъка, но… Е, ако създаде проблеми, може да го халосаш с чантата, доста ще го заболи.

Майра нежно прокара ръка по пастелната кожа.

— Всички си имаме оръжия.

Когато се качиха в колата, Ив направи проучване за Рисо Банкс, намери домашния и служебния му адрес.

— Бял мъж, двадесет и четири годишен. Не се е забърквал в неприятности след залавянето и трагичната кончина на брат си и има доходна работа. Което се вписва в профила. Неженен, необвързан, доколкото е известно. Също пасва. Но не и останалото. Брат му буквално е полетял от четвъртия етаж и се е размазал на земята. Макмастърс е бил шеф на операцията, но не главен разследващ, а акцията е била съвместна с отдел „Специални жертви“. Сесил, братът, се е занимавал с търговия с наркотици и детска плът.

— Симпатяга.

— Очевидно. Не е бил изнасилен, пребит, задушен с възглавница или удушен. Загинал е, докато се е опитвал да избяга при арест. Все пак смърт по време на акция.

— Голяма част от работата е елиминиране на възможности, нали? Ходене, разговори по линк, подробности. — Очевидно доволна, Майра се облегна назад. — Интересна кола. Отвън изглежда толкова обикновена, а вътре има повече техника, отколкото в кабинета ми. И е доста удобна. Върви гладко — добави тя, докато Ив напредваше през движението.

— На земята е като турбо, а при вертикално движение — като джеткоптер. Бронирана и защитена срещу взрив. Беше нещо като… оригинален и полезен подарък от Рурк.

— Подарък, за да нямаш чести разправии с отдел „Авто парк“. Чух за последната ти катастрофа.

Ив сви рамене.

— Не беше по моя вина.

— Не, но… Моментът е бил най-подходящият, за да оцениш подаръка му. Отсега нататък ще знае, че си в безопасност, доколкото е възможно.

— Ето с тази проницателност си заслужила всички титли пред името си.

— Да, освен това познавам и теб, и Рурк доста добре. Не би могъл да измисли по-оригинален и полезен подарък. Кажи ми, докато имаме малко време, готови ли са всички за сватбата? Очакваме я с нетърпение.

— Да, мисля. — Думата „сватба“ събуди известно чувство за вина и неудобство у Ив. — Трябвало да се обадя на Луиз… така ми казаха, и да предложа помощта си като кума. Не зная за каква помощ става дума. Направихме купона, а роклята, която трябва да облека, ще бъде доставена днес. Какво друго има?

— Това риторичен въпрос ли беше?

— Мамка му!

— Бих те посъветвала да позвъниш на Луиз, когато имаш малко свободно време, и да попиташ дали има нужда от нещо. Най-вероятно няма да се нуждае от друго, освен да си побъбри с някого за успокоение. Тя е решителна жена, която знае какво иска, и със сигурност го е уредила. Но е неизбежно с наближаването на деня да се чувства все по-нервна. Трябва само да я изслушаш.

Ив погледна Майра с плаха надежда.

— Наистина ли?

— Бих казала, че вероятността е осемдесет и осем цяло и три процента.

Тя се замисли, въздъхна с облекчение.

— Задоволително.

— Миналата седмица отскочих до новия им дом, за да видя кабинета на Чарлз. Нервен е, вълнува се, но си е обзавел доста прилично помещение. Разбира се, разгледах цялата къща. Става много красива. Градска изтънченост, класика и разнообразие… тъкмо за тях. Ще се устроят чудесно.

— Радвам се за тях. Всичко е толкова хубаво. Веднъж да мине тази сватба.

— Не ми казвай, че си притеснена.

— Не съм. Е, добре, малко. — Ив нервно се раздвижи на седалката си при това признание. — Какво ще стане, ако попадна на гореща следа, ако съм на път да приключа случая точно в деня на сватбата? Какво ще правя? Относно Рурк няма за какво да се тревожа. Проявява разбиране. Ако трябва да отменя уговорка, ако закъснея или не отида, няма проблем. Страхотен е в това отношение. Все пак понякога се чувствам виновна. Но сега е различно. За Луиз е големият ден. Не искам да го проваля.

— Ще направиш каквото можеш, Ив. Луиз е наясно какво е спешност, приоритети, рискове на професията. Тя е лекар.

Ив смръщи вежди за миг.

— Точно така. Тя е лекар. Ако ръцете й са в нечий корем, няма да ги извади, за да облече скъпа вечерна рокля. Първо ще довърши операцията.

— Надявам се.

— Добре. Така е по-добре. Всичко е наред.

— С какъв тоалет ще бъдеш?

— Жълта рокля.

Майра се усмихна.

— Гледай напред, без да се обръщаш, и ми кажи с какво съм облечена в момента.

— Забрави ли?

— Моля те, достави ми това удоволствие.

— Костюм, пола до коленете и късо сако, в мръснобяло. Нещо като ванилия. Квадратни сребристи копчета, дантелена блуза. Обувките са светлорозови, с отворени пръсти и токчета, тънки като игли, на които рискуваш да си счупиш глезените. Обици с разноцветни камъчета — висящи, сребърни — сребърно колие, тройно преплетено, с камъчета на различни места. Огромна чанта в розово и много сладки слънчеви очила с розови рамки… и двете в тон с лака на ноктите на краката ти. Носиш венчална халка и марков сребърен часовник с бляскава верижка. Как не забравяш да сложиш всички тези бляскави неща? — попита Ив с удивление.

— Нарича се суетност — отвърна Майра. — Обичам да се кича. Колко интересно, единственото, което помниш за тоалета, който ще облечеш за сватбата, е „жълта рокля“, а можеш да опишеш всичко по мен с подробности до дебелината на токчетата. Които наистина са ужасно неудобни, но изглеждат толкова красиво. — Майра вдигна краката си, за да им се порадва. — След като съм виждала гардероба ти с очите си, не зная как издържаш да не се издокарваш с по някой от онези прекрасни тоалети всеки ден.

— Може би съм като тази кола — реши Ив. — Непретенциозна отвън, за да не привличам внимание върху това, което се крие вътре.

— Много добре — засмя се Майра. — Много добре.

— Същото важи и за него — промърмори Ив.

— Връщаме се на заподозрения.

— Старае се да бъде обикновен, с ненатрапчива външност. Никой не може да разбере какво се крие отдолу. Никой не вижда чудовището. Когато си купува парче пица или обувки, никой не му обръща внимание. А ако пожелае да го забележат, виждат приятен, симпатичен младеж. Не особено елегантен, защото биха го запомнили. Просто добре изглеждащ, учтив и кротък. Имаме две свидетелки, които са го видели с Дийна, и това е всичко, което можаха да ми кажат, почти всичко. Ще получим и по-детайлно описание, защото Янси е добър в извличането на подробности, но не е събудил любопитството им. Не би привлякъл вниманието им, ако не го бяха видели с нея. Познавали са я, затова са го забелязали.

Ив видя свободно място на втория етаж на паркинг близо до работата на Рисо и погледна към обувките на Майра.

— Ще можеш ли да вървиш дотам?

— Аз съм професионалист.

Докато слизаха към улицата, Ив изруга, прескочи парапета и стъпи на тротоара.

— Връщам се веднага — извика тя пред смаяния поглед на Майра.

Бе видяла кражбата и потърпевшият наистина си го заслужаваше. Вървеше с нехайна походка и зяпаше витрините с издут заден джоб, преди крадецът да задигне портфейла му с класическото блъсване и грабване.

Крадецът продължи да върви, без да бърза, вече с портфейла в предния джоб на панталона си, под широкия суичър с качулка.

Ив спринтира половин пряка, за да скъси разстоянието, после забави до нормалната пъргава нюйоркска походка. Потупа го по рамото.

— Извинявай, можеш ли да ми помогнеш?

Джебчията я погледна с невинно изражение на обикновен минувач.

— С какво?

— Имам много друга работа, нямам време за губене, така че ще ми дадеш ли доброволно портфейла, който току-що открадна? Ето тук е. — Потупа по джоба му. — А, и всичко останало, което си задигнал днес. После и двамата ще продължим по пътя си.

— Не зная за какво говорите. Разкарайте се.

Тя усети, че се готви да побегне, и го сграбчи за рамото.

— Всичко може да приключи бързо и лесно и за двама ни. Не искам да губя време за… Хей!

Момчето се сниши, заизвива се като змия, сменяща кожата си, и Ив остана с празния суичър в ръцете.

Имаше набито тяло и къси крака. Не й бе трудно да го настигне и въпреки че се стараеше да заобикаля пешеходците, докато крадецът си позволяваше да ги блъска, удря и промушва между тях, тя го хвана преди края на пряката.

— Помощ, помощ! — развика се той, когато Ив го притисна с лице към най-близката сграда. — Полиция!

— Стига, умнико, знаеш, че аз съм полицията. — Закопча ръцете му с белезници зад гърба, побутна краката му с коляно, за да го накара да ги разтвори. — Ако отново ме накараш да те гоня, ще захапеш бордюра.

Претърси го, не откри оръжие, но извади шест портфейла.

— Някой от тези да е твой, нещастнико?

— Намерих ги. — Вече не я гледаше нагло, а уплашено се озърташе наоколо. — Щях да намеря някое ченге и да ги предам. Заклевам се.

— Видях как намери единия в джоба на онзи човек там. Сигурна съм, че ще ти бъде много благодарен.

— Обадих се на униформените — настигна я Майра, подтичвайки на убийствено тънките си токчета.

— Добре, благодаря ти. — Ив потупа крадеца по тила. — Виждаш ли? След като не пожела да ми съдействаш доброволно, и двамата ще трябва да минем през формалностите. Ти!

Посочи потърпевшия, който в момента бе сред насъбралите се зяпачи.

— Аз? Аз? Не съм направил нищо.

— Имаш ли документ за самоличност?

— Да. Разбира се. Имам… — Той посегна към задния си джоб. — Портфейлът ми! Няма го!

— Какво съвпадение, а? Случайно е у мен. — С лакът, опрян в гърба на крадеца, тя му показа портфейла. — Като фокус, нали? За да си го получиш обратно, ще трябва да изчакаш униформените полицаи и да дадеш показания.

— Днес имах голям късмет — промърмори крадецът. — Страхотен.

— Жалко, че отиде на вятъра.

Ив показа значката си на двамата полицаи, които бързаха към тях. Загуби време, но си струваше в името на справедливостта.

— Така ме изплаши — каза Майра. — В един миг, както си вървяхме, прескочи парапета и побягна.

— Още една причина да не нося изящни дрънкулки и глезенотрошачки.

— Имаш право.

Върнаха се до магазина, където работеше Рисо.

Безброй джаджи, всичките под надпис: „20% намаление! Само тази седмица!“. Може би висеше там от години.

Ив позна Рисо Банкс от снимката на личната му карта, която бе виждала, а по погледа му разбра, че и той знае, че тя е ченге. Тръгна към нея с гневна походка.

— Видях как спипахте онзи крадльо. Бягаше като мърда.

— У него имаше шест чужди портфейла.

— Престъпността е навсякъде.

Изглеждаше симпатичен, малко самонадеян, с лека драскотина, очевидно получена скоро. Тъмни коси, кафяви очи с отегчен израз. Ръстът и телосложението съответстваха, но интуицията й подсказваше, че не е той убиецът.

— Тук ли предпочиташ да поговорим, Рисо, или някъде насаме?

— Ако имате да ми казвате нещо, говорете. Шефът знае, че имах неприятности преди известно време. Оттогава съм на чисто. Той знае и това. Изпълних своята част от споразумението.

— Брат ти не е имал такъв късмет.

Рисо сви рамене, после извърна глава към далечния край на магазина.

— Той ме повлече към дъното. Зариби ме с незаконни още преди да стана на десет, пристрастих се. Да, работех за него. Какъв избор имах? Когато ни сгащиха, побягна и ме остави на ченгетата. Тръгна да спасява собствения си задник и не направи нищо, за да ми помогне. Затова бих казал, че си получи заслуженото. Няма да роня сълзи за него. Аз стъпих на крака, намерих си работа. Често минават ченгета да ме наглеждат. Чист съм.

— Ако ми дадеш ясен отговор на един-единствен въпрос, ще си тръгна. Никой няма да пострада.

— Зависи от въпроса.

— Имаш достойнство, Рисо. Признавам. Къде беше от шест вечерта в събота до три сутринта в неделя?

— В събота работим до шест. С шефа затворихме, тръгнахме си около шест и петнадесет. Можете да го попитате.

— А после?

Нервно сви рамене, което бе по-скоро израз на досада, отколкото на притеснение.

— Прибрах се у дома, поизмих се. В осем с шефа и още три момчета играхме карти, както правим веднъж в месеца, в събота. Този път играта беше в моята бърлога. — Ухили се с известно самодоволство. — Приятелски залози.

— Не ме интересуват залозите. Това ли е шефът ти?

Посочи към мъж с бирено шкембе, който се опитваше да продаде нов джобен компютър.

— Да. И онова момче в дъното, Кармайн, също участва в играта.

— Почакай само минута.

Ив се приближи към биреното шкембе, показа значката си.

— Много кратък въпрос. Кой затвори магазина с вас в събота вечерта, в колко часа?

— Рисо, ето го там. Затворихме около шест.

— Кога го видяхте отново?

— Два часа по-късно у тях. Играхме на карти. Някакъв проблем ли има?

— Не, никакъв. Благодаря.

— Добро момче е — каза мъжът, когато тя понечи да се отдалечи. — Идва навреме, върши си работата и не се оплаква. Миналата седмица увеличих заплатата му, защото го заслужава.

Ив кимна.

— Не е загазил.

Върна се при Рисо, даде му визитка.

— Ако дойдат ченгета да те притесняват, обади ми се.

Той втренчи поглед във визитката.

— Защо?

— Защото ти зададох въпрос и ми даде ясен отговор. Защото не си като брат си.

Ив излезе, докато Рисо все още се взираше във визитката.

— Заслужаваш похвала — отбеляза Майра.

— Елиминиране на възможности. Просто отметка в списъка.

— Нямах това предвид.

Ив сви рамене и тръгна с психиатърката обратно към колата.