Здравко Попов
Лабиринти (4)

IV

И трите проекта бяха подчинени на най-пряка практическа целесъобразност. Простотата в решенията дори поразяваше.

Джемов различаваше три фази при параноята, според една частна своя класификация. Така всеки от лабиринтите бе предназначен за съответна фаза от заболяването.

Лабиринтът от лека сложност с авторско название „Лък“ бе всъщност толкова лабиринт, колкото и сложен. Това бяха два коридора, първият от които съвсем прав, а вторият — дъгообразен. В двата си края коридорите се срещаха, за да оформят „лъка“. Поставен до входа, бъдещият пациент следваше да избере по-краткия път до изхода. Ако той преценеше, че нещо му се „крои“ и хукнеше по дъгата вместо направо, това вече би дало достатъчна яснота върху случая му…

Лабиринтът „Зайче“ бе адаптация на най-непосредствена тема, заета от забавната страничка на детското списание „Сомнабулче“. Оригиналът съвпадаше с изискването на Джемов за кръгово решение и съдържаше няколко изхода, на единия от които имаше нарисуван морков. На входа бе зайчето, което недоумяваше коя пътека да хване, за да се озове по-бърже при деликатеса. Всичко това, разбира се, бе послужило просто като основа на професора, а впоследствие то бе съчетано и фактически осмислено посредством хрумването на френския математик.

Лабиринтът „Лента“ покриваше изискванията за завишена сложност по възможния най-остроумен и същевременно най-прост път. Върху картон 100/70 сантиметра (което беше мащабът 1:100) Джемов обърка и разположи двадесетина метра оцветен фитил, в непрекъснато пресичащи се криви. Попаденията на памучената лента оформяха пътеките. Встрани от тях съвсем лесно можеха да се очертаят стените, зад които оставаха вече затворени мъртви пространства.

С две думи, Строителната организация бе задължена да предаде за дванадесет пълни дни в напълно завършен вид следното:

1. Лабиринт от лека сложност „Лък“. Външен контур: правоъгълник — 70/50 метра.

2. Лабиринт от средна сложност „Зайче“. Външен контур: кръг — диаметър 65 метра.

3. Лабиринт със завишена сложност „Лента“. Външен контур: правоъгълник — 100/70 метра.

ОБЩИ ДАННИ

а) Височина от мозайката до тавана — 210 сантиметра.

б) Осветление: скрито, меко, без отсенки.

в) Оцветяване на интериора: цьолинблау, повсеместно.

г) Мозайка: ситна, еднотонна, червено.

В събота, седем часа сутринта, три бригади на Градската строителна организация започнаха зидарските работи върху петдесет процента от площта на естествения парк на МИСИ „Професор Жижовски“.

 

Оттук нататък нещата без друго трябва да бъдат поставени в друг някакъв ред: самите те тръгнаха в съвсем друго темпо…

Четвърт час преди полунощ на шестия срещу седмия ден от една централна точка в плоския бетонен покрив на лабиринт „Лента“ се показа главата на човек в каскет.

Тази глава тутакси започна да крещи за помощ.

След минута тя бе наобиколена и заснета многостранно от рояк местни и столични журналисти.

После главата бе интервюирана.

Ако из потока едновременни въпроси и хаосно върнати отговори бъде извлечен някакъв екстракт, би се получила горе-долу такава картина:

— Име и презиме?

— Терзи Йорданов. Йорданов с Ю, не с Ь.

— Професия?

— Сградостроител.

— В частност?

— Каква частност, все из държавни обекти сме.

— Какво правите тук?

— Пробивам си дупка.

— Защо?

— Защото докато се обърна, и ме зазидаха онези.

— Кои онези?

— От бригадата. Ама и те няма да видят бял свят.

— В стената ли ви зазидаха?

— Аз съм в някакво затворено и неодухотворено пространство.

— Какво отношение имате към лабиринтите въобще?

— Другарско, как какво… И не само към лабиринтите, но и към всички други като тях, борещи се против колониалния гнет.

— Къде са останалите хора?

— Тук някъде, доскоро ги чувах. Само че всичко е объркано — едни зидат тук, други там, и накрая човек не може да излезе. Зазиждат го в затворено пространство.

— Какво може да се направи, за да се спасят останалите?

— Нищо. Трябва да се взриви плочата.

— Ако се взриви плочата, тя нали ще падне върху тях!

— Момент, да помисля малко… Да, бе, така излиза!

 

На седмия ден сутринта местното радио предаде съобщение за изчезването на професор Джемов, заедно с бригадата от четиридесет строители, из пространствата на лабиринт „Лента“.

Отзовалите се по случая два спасителни екипа — от противопожарната охрана и този от планинската спасителна служба — след дванадесетчасово лутане докладваха вечерта за пълния провал на акцията. Още по-лошо. Неколкократно се бе наложило огнеборците да търсят загубените планинци и обратно. Водещите въжета, които лекомислено бяха счетени за съвсем сигурни ориентири, в края на краищата сякаш се самооплетоха по такъв начин, че още повече усложниха положението.

 

 

На осмия ден сутринта в партера на МИСИ „Професор Жижовски“ бе инсталирана спешно пренесената от столицата кибернетична машина ТИК-11. По зададена програма тя можеше да препуска из теорията на вероятностите с присъщите на такива творения умопобъркващи скорости. Неудобството бе там, че горе-долу всичко зависеше от подадената програма, а в края на краищата — от главата, която съставя тази програма. Поне така отбелязва неофициално един от столичните журналисти. В случая обаче машината бе придружена от две глави: обстоятелство, което сериозно благоприятствуваше вероятността за една по-сполучливо подадена програма. Такава вероятност се удвояваше. Отговорността пък, обратно, мигом се разделяше на две…

ТИК-11 трябваше бързо да определи всички действителни пътища в лабиринта „Лента“, за да се получи ситуационна яснота върху „недействителните“ — тоест, тези затворени криви пространства, от които не можеше да се излезе наникъде. Вече нямаше никакво съмнение, че работещите по лабиринта четиридесет строители неволно са се зазидали едни-други в плетеницата.

За съставяне на програмата се оказаха потребни:

а) Поименен списък на четиридесетте изчезнали, с кратки биографични данни, плюс особеностите на характера поотделно.

б) Границите „минимум — максимум“ на времето, необходимо за иззиждане на 1/40 от лабиринта, в човекочаса.

в) Звукопроводимост на употребения в лабиринт „Лента“ строителен материал.

г) Средната местна температура за петдневката, във връзка с фактора „свиваемост на почвата“.

След като получиха необходимата информация, двамата оператори в бяло се затвориха в партера на „Професор Жижовски“ и започнаха работата си.

След час те отново изскочиха навън с един допълнителен въпрос към професор Глобовски:

— Отговорете накратко: параноята заразна ли е?

Професорът кресна, че не е и въобще как може…

Двамата оператори-кибернетици благодариха и тутакси пак се изолираха.

Късно вечерта обаче, когато бе логично да се очакваше някакви конкретни резултати, те изскочиха вън с друг, вече наистина неприятен въпрос: на кой малоумник е хрумнало да ги разиграва, когато преди всичко е нужен планът на лабиринта, а него го няма никакъв! Глобовски нае такси и отлетя към Проектантската, за да вземе адреса на Каров. Някакъв съвсем случаен минувач там го информира, че архитектите не работят нощна смяна, затова е заключено. Същият посъветва професора да се отнесе до телефонните услуги, откъдето ще му съобщят номера на директора Каров. Глобовски промърмори някаква сентенция, във всеки случай не академична, и се отправи към телефонните кабинки. С разтревожен глас съпругата на архитекта обясни, че днес целия ден Каров бил при лабиринтите, по повод някакъв пожар там. Професорът повтори на ум сентенцията, понеже се досети, че през деня поне пет пъти разговаряше с Каров при лабиринтите.

— Последният действително се оказа пак при лабиринтите, където извести, че двете хелиографни копия се намират съответно у Джемов и у бригадира на зидаро-мазачите, за които, както се знае… са зазидани. По този начин, според Каров, единственото земно същество, което в момента би могло с нещо да помогне, остава архитект Пионков. Всъщност същият бил взел и оригинала за временно ползване, по неизвестни на директора мотиви…

След четвърт час Пионков бе измъкнат от леглото си лично от ръководителя на следствената комисия по случая „Лента“, която оперираше вече трети ден, и доведен по спешност при лабиринта.

Своевременно, тук хората от комисията бяха задържали две неизвестни лица без документи, в един от началните завои на лабиринта.

— От колко време стоите зазидани? — зададе първия въпрос ръководителят.

— От един час — отговориха двете лица и се спогледаха.

— Охо! С каква цел влязохте в лабиринта?

— Ей така.

— Това не е отговор! — кипна ръководителят на комисията. — Питам какво правихте един час вие двамата в този лабиринт!

— Целувахме се, какво пък толкоз… — каза едното от неизвестните лица, което беше момиче. Другото лице беше момче.

— Марш оттук! — кресна ръководителят и се зае с Пионков.

— Ще дадете някои пояснения върху обстоятелството, че от вас е изискван проект за лабиринт със „завишена степен“ на сложност, а вие го предавате в една направо „непрогледна“ степен…

— Добре — каза Пионков. — Само че момент…, аз не съм проектантът.

— Отговорното лице в случая сте вие, защото сте единственият участник в този проект със съответната квалификация! Джемов не е специалист, а онзи, старият, се е занимавал само със сметките!

— Добре — каза Пионков.

— Кое е добре! — кипна отново ръководителят на следствената комисия. — Това, че сте изработили плетеница, от която не може да се измъкне и баба Яга ли!

— Нямам представа за възможностите на баба ви Яга — вдигна рамене архитектът.

— Вие ще получите представа за възможностите на съда, това ще ви бъде от полза…

Пионков отгърна оригинала и посочи подписа за одобрение, поставен от Каров.

Ръководителят на следствения екип кимна към двамата си помощници и се изгуби в някаква посока.

— За какво ме доведоха тук? — попита наобиколилите го лица Пионков.

— Доведоха ви затова, че е посреднощ, а ние още не сме обядвали! — развикаха се едновременно изскочилите отнейде запъхтени кибернетици. — А не сме обядвали, защото чакаме проектите ви.

— Бихте могли да обядвате, докато чакате — защо не сте се досетили? Ето проектът.

Кибернетиците се заколебаха.

— Разбира се, ще останете и вие, за да разясните това-онова по чертежа.

— Разбира се, не — усмихна се кротко по най-безотговорен начин Пионков. — Когато се заровя в една и съща работа два пъти, тя започва да ми действува тягостно…

— В такъв случай — просияха изведнъж лицата на двамата кибернетици — вие ще заплатите командировките ни, транспортирането на машината със самолет от София дотук и обратно, и в края на краищата — ще отнесете всички последствия на тази история!

— Добре — каза Пионков.

Двамата мъже в бели чанти хукнаха към оградата на парка, иззад която идеше миризмата на скара — там бе кварталната пивница, все още отворена.

— Вижте какво — обърна се към Пионков главният редактор на местния младежки вестник. — Чудя се, че вие единствен не проумявате колко тревожен всъщност е този въпрос. Вътре, сред плетеницата ви, от две денонощия се намират четиридесет и един човека, които не могат да излязат навън. Станало е така, че с построяването на даден детайл от лабиринта, същият се е оказал едновременно и бариера за дадена група работници, изграждащи друг детайл. И съответно…

— И съответно, всичко е наред — вдигна рамене архитектът.

— Но вашите думи са… цинизъм! Това е чудовищно!

Петдесетина човека бяха онемели в кръг около Пионков. Монтираните по дърветата прожектори правеха момента още по-злокобен.

— В края на краищата, вие сте един луд! — треперещ от възмущение добави редакторът.

— Може би, нескромно е човек да се самопреценява — запази съвсем същия сънен тон архитект Пионков. — Колкото до това, което нарекохте „цинизъм“, в случая не можеше да бъде избегнато, защото го изискваше самата специфика на обекта. Строящите коя да е стена на лабиринта в края на краищата неминуемо се оказват в затворено пространство. Това е предварително съобразено.

— В такъв случай — обади се едно непознато лице от тълпата — за вас е нищожно наказание да бъдете гилотиниран пред цялата наша общественост!

В този момент архитектът направи знак с ръка. Може би минута преди да бъде линчуван.

— Тук има някакво заблуждение — каза той. — Жалко, че не мога да уловя какво точно… Ясно е като бял ден, че когато човек се окаже в невъзможност да излезе от едно пространство встрани и надолу — той ще излезе отгоре! Така беше и предвидено: височината на строежа е 210 сантиметра, всички са могли да излязат отгоре и са излезли, разбира се.

Пръстенът около Пионков се раздвижи и озвучи от някакво спонтанно междуметие, което се понесе като ехо под прожекторите.

— Стоп! — разблъска околните един защитен с тъмни очила човек, със светкавичен фотоапарат през рамо. — Вие, изглежда, не знаете, че целият ви строеж вече е покрит с бетонна плоча!

Човешкият пръстен отново замръзна застрашително, а архитект Пионков отново махна неопределено с ръка. Може би половин минута, преди да бъде линчуван…

— Разбира се, че бетонна плоча ще има, не може да има картонена плоча. Ясно е като две и две четири: след като иззиждат стените, строителите излизат навън и изливат плочата отгоре. От долу на горе бетонна плоча не може да бъде излята.

Ехото отново залъкатуши под прожекторите, а погледите се отправиха към човека с фотоапарат.

— Стоп! — подскочи от мястото си последният. — Че аз нали от плочата ида! Нали там има човек, който още не е измъкнат отдолу! Само главата му се показва изпод плочата!

— Какъв е този човек?

— Работник, от зазиданите четиридесет души вътре!

Пионков се замисли за миг, но пак по същия начин махна с ръка. Четвърт минута преди да бъде линчуван.

— Това е интересно — каза той. — Можем да отидем и да видим тази работа.

Главата с каскета още отговаряше на въпросите на журналистите. Пръстенът се премести около нея.

— Какво става с вас? — попита архитект Пионков.

— Става каквото става! Няма ли най-сетне някой да разкопае наоколо, защото не се държа вече!

— На какво сте стъпили?

— Сега пък, на какво съм бил стъпил! Размахвам си краката във въздуха, за да се получи въздушна възглавница!

— Добре правиш! — вдигна рамене Пионков. — Може да го разкопаете — обърна се той към околните. — Очевидно вече е съвсем трезвен, за да бъде така остроумен.

— Извинете, под пейката ли бяхте заспали? — втурна се към главата човекът с фотоапарат. — Много е важно да отговорите точно, от това зависи дали по-скоро ще ви изкопаем…

— Под коритото бях — смънка ядосано главата.

— Къде са другите?

— Днес кой ден сме…

— Вторник срещу сряда.

— Брей… Че те са вече при новия завод, в събота трябваше да потегляме!

— Телеграма! — развика се отнейде един смахнат раздавач. — Сашо Глобовски!…

— От Джемов — олюля се споменатият и зачете: „Интериорът на «Лента» — в резеда, не в цьолинблау.“ Телеграмата бе от Прага.