Здравко Попов
Лабиринти (3)

III

Градската проектантска организация имаше в колектива си две твърде странни индивидуалности. По-странно от всичките си други индивидуалности. Индивидуалности едва ли не извън времето и пространството. (Работното време и пространството).

Всъщност напълно е ясно, че архитект Пионков и архитект Олимпиев не биха могли да притежават никаква друга индивидуалност освен своята собствена, определена им поотделно от някакъв код, който засега успява да подреди само природата…

Визуално архитект Пионков внушаваше човек току-що събудил се от сън с ужаси. Съвсем в реда на нещата бе той да бъде запознаван по шест пъти седмично с един и същ от колегите си — стига някой да се досетеше за тази шега.

Споровете дали Пионков е един гениален архитект или е един луд архитект, бяха вечната тема в проектантската организация. Всеки новопостъпил незабавно вземаше отношение по въпроса и незабавно се присъединяваше към едното или към другото. Каров мъдро бе преустановил да възлага каквато да било самостоятелна работа на Пионков. Архитектурните идеи на колегата му бяха идеи-фойерверки, а при относителното спокойствие и подчертана рационалност на това изкуство у нас, те всякога се оказваха извън релсите. Самият Пионков сякаш още по-мъдро не се сърдеше за каквото да било в подобни положения. Той се примиряваше с всичко и просто работеше…

Въпреки тридесетте си години Пионков бе баща на четири деца.

Седемдесет и петгодишният архитект Олимпиев бе нещо съвсем противоположно. Заедно със стола и масата си, по която обикновено нямаше нищо, той заемаше два квадратни метра в стаята на младежката група.

Олимпиев бе най-интригуващ представител на едно старо поколение архитекти — уви, вече изчезващо. Той носеше червени обувки (по-добре „обуща“) с кръгли бомбета, респектиращ кариран костюм — направа 1930 — с жилетка и златна верижка, излизаща от джобчето й. В трето лице го наричаха „бай Пею Папийонката“, но и да знаеше това, той не би се разсърдил никому.

Част от очилата на Олимпиев бе подменена с канап, което позволяваше да се завържат за ушите в сложен възел. Ако главата на стареца клюмаше, нямаше никаква опасност за стъклата. Мъдростта, все пак, иде с годините…

В общия работен пейзаж Олимпиев стоеше като фигура с две кинетични възможности. Всеки четири минути той кихаше по един и същ начин, винаги еднократно. Всеки четвърт час Олимпиев изваждаше с дясната си ръка часовника и се взираше в него около минута.

Носът на стареца аксинометрически не бе в тон с нищо от комплекса „глава“ и стоеше като временно взет назаем. Когато кихнеше, тази съставка отскачаше видимо нагоре, при това с тревожна самостоятелност. В края на краищата, колкото и сложен, възелът „ухо-канапче“ се разхлабваше и очилата заставаха на върха на носа като перка. Ето защо старецът казваше някога на момичето-архитект до себе си: „Абе, момче, виж откъде духа толкоз.“ В резултат на което момичето-архитект винаги счупваше върха на молива си от смях.

Олимпиев без друго бе жива картотека на всички сексуални вицове по континента от Епикур насам и оставаше загадка откъде и как черпеше все нови и нови. Два пъти дневно старецът съобщаваше на тоз или онзи, че е завършил архитектура в Женева, благодарение най-вече на дъщерята на японския посланик там, с която навремето той имал чуден роман.

На архитект Олимпиев бе нужно да работи още две години, за да получи пенсията си. Едни и други житейски обстоятелства бяха дали на нещата такъв ред. Според повечето колеги ставаше въпрос за чисто бонвиванство на младини. А и доста по-късно…

Грубо казано, Каров отдавна бе вдигнал ръце както от Пионков, така и от Олимпиев. Първият можеше да бъде полезен толкова, колкото и вторият. Естествено, директорът най-лесно би могъл да постави подписа си под заповедта за съкращение и на единия и на другия ако в живота нямаше и някакви чисто човешки норми. От друга страна, Каров имаше достатъчно млади и амбициозни кадри — на които, разбира се, и разчиташе. По този начин, беше хубаво, че в този живот се бе намерило някак си място за Пионков и за Олимпиев. Независимо от всичко това те бяха нужни. Добри само затуй, че неволно съставяха някакво цветно петно в стереотипа на ежедневието.

Понякога това е много важно.

Точно в два Джемов влезе в кабинета на Каров и като не го видя там, известно време постоя прав до бюрото му. В един момент той рязко се устреми навън и откри директора в един от коридорите.

Каров започна така, сякаш бе репетирал репликата си:

— Вижте какво. В случай че държите и в бъдеще да ме наричате „приятелю“, нека се разберем като човеци. Работата по вашите лабиринти ще започнем по средата на идущото тримесечие, при никаква възможност за компромиси. Съжалявам, това е, което мога да ви кажа.

— Търсят ви по телефона, приятелю — усмихнат каза Джемов. — Оставил съм слушалката върху бюрото ви.

Каров се упъти към кабинета си, последван от професора.

Разговорът със слушалката продължи около две минути. Впрочем, в това време директорът не каза друго, освен няколко пъти „да“ и още толкова пъти „разбрано“.

— Е, приятелю, — разпери ръце професорът. — Струва ми се, не остава друго, освен да запретнем ръкави и да започнем! И забравете този глупав епизод с телефона. Хо-хо! Понякога науката иска и по-големи жертви от временното нарушаване на добрия тон!

Каров явно не чу. Той остана около минута замислен и после се обърна към Джемов:

— Архитект Пионков и архитект Олимпиев са хората, които ще бъдат на ваше разположение. Аз също ще наблюдавам работата.

— Както разпоредите, приятелю! Само ми се струва, че този екип от трима архитекти е преголям лукс за вас, в това напрегнато време! Бяха потребни просто чертожници; може би един само човек с вашата квалификация!

— Ако вършим работа, ще я вършим както трябва — каза Каров.

Вратата на зала № 2 се отвори и хората в бели мантии обърнаха глави, за да видят директора Каров, придружен от един черноок, много представителен човек, с изящна прическа и приветлива усмивка. Необяснимо защо той държеше краищата на шлифера си в ръка: залата не бе наводнена. Отделно от това човекът направи знак за тишина, именно когато тишината наоколо бе фараоновска.

— Архитект Пионков на работа ли е в момента! — доверително се наведе към момичето от първа дъска Каров.

— Архитект Пионков е на работа, да! — задекламира вживяно момичето, чието носле удивително много приличаше на… носле.

— Не крещете така де… Бай Пею също е тук, така ли?

— Тук е, сега кихна!

— Добре. Всъщност, аз не виждам Пионков.

— Тук е, тук е, другарю Каров! — шептеше още по-вживяно момичето с нослето. — Само че като спря дъждът, се пренесе на терасата…

— Добре е направил — отвърна по инерция Каров и пресече залата по посока на терасата.

— Предвиждате ли асансьори за сградата? — колкото внезапно, толкова и нехайно вкара показалеца си в една от дъските изящният черноок човек.

— Не… Това е полуавтоматизиран обор, който… въобще е предвиден като едноетажен! — трепна момчето-архитект, с израз на уплаха.

— Хо-хо! Какво ли няма да предвидят още!… Е, нищо, нищо, вие си работете, както ви е указано — изговори някак отнесено човекът и сам се отнесе към терасата, със странна полуусмивка.

— Колегата Пионков — обърна се Каров към спътника си.

— Радвам се! — подаде ръка същият. — Наричайте ме Джемов.

— Какво ми подавате? — сепна се Пионков.

— Ръката си! Хо-хо! Не виждате ли? Наричайте ме Джемов…

— Добре. Колега, нали?

— Хо-хо! Както обичате, както обичате, впрочем! Няколко дни ще бъдем и колеги. А след това с вашата хипомнезия ще се заема аз… Иначе, добре ли сте със здравето? — втренчи изведнъж поглед върху лицето на Пионков професорът. — Позволявам си да ви запитам, защото не ви намирам цветущ. Хо-хо! В главата пък сте като кактус, отдавна ли стоите под дъжда?

— Какво е това хипо…

— Хипомнезия, хипомнезия, приятелю. Ето че го доказахте: отслабване на паметта. Отнася се най-вече до неща, станали наскоро или току-що: разбрах ви от един поглед. И сега аз бих се обзаложил сто към едно, че вие по никакъв начин не можете да ми съобщите какво обядвахте преди един час! Хайде де!

Пионков остана застинал в неясен размисъл.

— Олимпиев! — извика в това време Каров.

— Кой вика? — обади се един палеолитен глас от ъгъла.

— Елате, ако обичате, насам.

— Кажи, Ванчо? — намести очилата си старият архитект, приближавайки. — Кажи да видим какво има… Ти ще изстинеш така само с това пуловерче бе, моето момче! Аз и друг път съм ти казвал, със здравето шега не бива!

— Хайде, хайде… Запознайте се с този другар тук. Ще работите известно време заедно, той ще ви инструктира точно какво.

— А! Приятно ми е! — протегна ръка Олимпиев, но тя бе уловена бог знае защо от Пионков, който изговори нещо като „благодаря“.

Джемов шумно коригира грешката, след което се обърна към Каров:

— Ще се преместим в кабинета ви, по-спокойно е. Видях, че там имате и чертожен статив. И ви благодаря за хората, приятелю! Позволявам си да ги познавам от пръв поглед… Хо-хо! Този, старият, въздействува някак си като дрозд! Виждали ли сте дрозд?

— Не — отговори хладно директорът.

— Хо-хо! Не сте изгубили много!

Джемов и двама архитекти започнаха работа незабавно.

В продължение на три денонощия Пионков почти не излезе от кабинета на директора; идеята за лабиринтите го погълна така, както може би не бе погълнала автора й. Олимпиев също забрави принципите си за работното време, които досега съблюдаваше драконовски. Той забрави и летаргията си. По най-необясним начин Пионков и Олимпиев се оказаха някакви хора с латентен експлозив — хора, изживели сякаш целия си досегашен живот именно за да дочакат причудливата задача за трите лабиринта…

Старият архитект изготви цялата проектосметна документация, дори се оказа полезен на иначе неумолимия Джемов в един момент. Олимпиев откри нейде из рафтовете на собствената си памет едно хрумване на съвършено забравения днес френски математик Огюстен дьо Росиняк-Трюфо^[1], което се оказа фактически ключ при решението на лабиринт № 2.

В Петък вечерта проектите за трите лабиринта бяха напълно изготвени и размножени на хелиографни копия. Професорът тикна в ръцете на тружениците си елегантна бутилка с етикет „Паскал Гомбо“, а сам повика такси и полетя с копията към домашния адрес на директора на Градската строителна организация…