Здравко Попов
Лабиринти (1)

I

По някои мнения понеделникът е най-труднопоносимият ден. Известни крайни схващания го определят като ден, противопоказен за човека въобще.

Специалистите по въпроса, разбира се, не бързат да споделят подобни чисто любителски платформи. „Понеделникът, учат те, остава едно относително неизяснено денонощие. Денонощие, по което тепърва има да се работи…“

Впрочем, да — налице са наистина ред доказани белези, които решително отделят понеделника от неделята, както и (в друг аспект) от вторника или петъка. И ако все пак можем да абсолютизираме в някаква посока, засега е напълно изяснено едно: понеделникът е емоционално най-наситеното денонощие. „Вероятността да се срещнете по тротоара с носорог, за този ден отскача на 8:1 спрямо кой да е четвъртък“ — отбелязват специалистите.

Авторитетите по въпросите на понеделника са категорични в становището си, че в този ден стават най-много грешки. „88 процента от случаите, сочат те, когато дадена трудова единица пристига на работа с кърпа за лице около врата вместо, шал, респективно — с два разноцветни чорапа, се осъществяват в понеделник.“

Пет минути преди осем архитект Каров беше зад бюрото си. Така или иначе, по тротоарите той не бе се натъкнал на никакъв носорог.

А интересно — беше именно понеделник.

Слънчевият поглед на колежката Бибова още от вратата попадна върху пухкавите му снежнобели (съвсем еднакво снежнобели) чорапи. На фона на зеления килим това бе нещо много хубаво.

— Добро утро, другарю директор!

— Вие ли сте, Бибова… Добро утро!

— Аз съм, другарю директор! Добро утро!

— Имам чувството, че вече чух подобно нещо. Какво има?

— Прощавайте, не ви разбрах. Какво нещо сте чули другарю директор? Аз току-що влизам и не съм казвала нищо… Освен, „добро утро“, разбира се.

— Именно! Три пъти вече чух това „добро утро“ и сега нетърпеливо чакам да чуя нещо друго!

— Не сте справедлив като повишавате тон, другарю директор. Аз наистина казах „добро утро“, но… нещо, лошо ли има в това?

— Не! Дори е много мило и ви благодаря! Но когато го превърнете в боксуване, тогава вече става лошо! Кошмарно става… Е, кажете какво има.

— Ах, да! Един момент… Хм, ама че дявол… Сега да ме убие човек, не мога да се сетя за какво толкова бързах насам! Вие ме отвлякохте с вашето „добро утро“ и…

— Моля, то беше ваше, не мое!

— Добре, не искам да споря… Макар че вие също казахте „добро утро“, не си ли спомняте, другарю директор?

— Бибова!

— Кажете, другарю директор!

— Предлагам ви да се уедините в стаята си, докато се досетите за какво сте бързали насам! Това е засега.

— За какво съм бързала… Ами че разбира се! Заради това писмо тук бързах! Като споменахте за бързане, и се досетих: току-що го донесоха с бърза поща. Мисля, че е служебно.

— Вие сте много добре тази сутрин, няма що. Служебно било… Да не би да сте очаквали, че е мемоарно!

— Не, другарю директор! Но в такъв момент човек…

Каров дръпна плика от протегнатата ръка и го отвори.

Писмото бе произведено на пишуща машина, страдаща от тикове. Отделни букви бяха облагодетелствувани с извънреден мастилен пълнеж, което правеше листа още по-живописен. Архитект Каров вече бе спрял на язвителната мисъл за елементарната естетика у големия процент хора, когато улови печатния щемпел в горния край на хартийката: МИСИ „професор Жижовски“.

В този момент позвъни телефонът, гласът отсреща бе много приятен, с онази мека приглушеност, която е най-верен показател за природна интелигентност…

— Да, директорът на проектантската е — каза Каров.

— Радвам се — отвърна гласът. — Безпокоим ви от медицинския институт за специални изследвания „Професор Жижовски“…

— Аз ще си тръгвам, защото работата не чака, другарю директор — плахо влезе в терцет Бибова.

Каров я фиксира по недвусмислен начин.

— Заповядайте, другарю Жижовски!

— Ще ви разочаровам — каза след някаква пауза гласът. — Жижовски живя миналия век, при това в неговата си страна. Сега просто го ползваме като фирма, символично казано, като факел на института ни. Тъй че, съжалявам, в случая се обажда не Жижовски, а настоящият директор, професор Глобовски.

— Свободна съм, нали, другарю директор?

— Ще ви дам аз един директор на вас! — процеди Каров, вече в чисто канибалско изпълнение.

— Моля, да?…

— Вижте какво — отговори приятно приглушеният глас. — Професията ми е такава, че съм свикнал с всякакви индивидуалности; тъкмо тук ги изследваме и доколкото можем им помагаме. Искам да кажа, че вместо да блестите с изрази, които…

— Ало! Неприятно е, но се получи да разговарям по неволя и с друго лице, което вече отпратих, слава богу… Слушам ви.

— Хм. Във всеки случай, поддържането на двустранна слухово-говорна връзка в един и същ момент се удава на съвсем редки феномени — сподели с остатък от обида гласът. — Както да е, да пристъпим към главното. Писмото вече сте прочели и имате представа за какво става въпрос.

— Разбира се, това е една непълна представа.

— Сигурно. Ще започнете да я попълвате от утре, когато при вас пристигне Джемов. Всъщност тъкмо това ме засяга. Мой дълг е да заявя, лично на вас, че аз съм вън от тази игра на лабиринти: ето и мотива, по който сега ви безпокоя. Точка.

— Навярно е запетайка? Върху бюрото си имам писмо с личния ви подпис, с което умолявате нашата организация да изготви проекти за три лабиринта. Предвид нуждите на института ви.

— Безусловно да. Утре ще направим и договора, за да бъде всичко в ред. Това е едната страна, тъй да се кажа чиновническата. Е, добре, Глобовски-чиновникът ще извърши това, което се иска от него. Глобовски-човекът, обаче, Глобовски-мислещото същество тук не участвува! Върху неговия разсъдък не може да има власт никакъв висшестоящ орган…

„Кой знае дали пък нямам работа с Глобовски-пациента…“ — помисли Каров.

— … Тъй че позволявам си в моралния, не в юридическия смисъл, да ви призова свидетел на думите си: нямам нищо общо…

В слушалката се чу сигнал, последван от един безцеремонен пощенски глас, който изгърмя: „Каров: от проектантска — с Париж!“

— Вашите грешки станаха система — откликна студено Каров. — Нямам общо нито с Жан Габен, нито с Елисейския дворец…

— Затова пък имате общо с мен! — обади се като рикошет друг един глас, в доста жизнерадостен тон. — Утре в 11 на работа ли сте? Впрочем, трябва да бъдете, точно затова правя този разговор. Значи, утре в 11. Започваме работа по лабиринтите. Ще запитате ли нещо?

— Вие сте кой — запита с изгубен от изумление глас Каров.

— Хо-хо! Кой съм бил! Джемов, приятелю, Джемов. Професор Джемов. Хайде, утре бъдете на мястото си и ме чакайте. Работата ще ръководя на място аз, лично. Впрочем, дочуване, защото си я бива тази френска скъпотия…

Каров изтри с края на връзката си потта, която нямаше никаква и съвсем неоправдано постави този край в джобчето на сакото си. След като постоя по този начин в състояние на медиум, той внезапно изрева в слушалката: „Ало!!!“

Отговори му сигналът от телефонната централа.