Айлин Гоудж
Сестра ми (23)

Двадесет и втора глава

Лежеше във ваната, когато почувства тежест в корема си.

Не я болеше много — усещането не би могло да се нарече болка. Определено не и родилна болка. Всъщност чувстваше тежестта цяла сутрин, но беше сигурни, че това не е голям проблем. Сали Мънроу от класа за бременни, която беше бременна с второто си дете, й беше казала, че да родиш дете е като да се облекчиш от цяла диня, а тази слаба болка не би могла да е следствие дори от една-едничка динена семка.

Тя се взря в огромния си корем, показващ се над водата като гърба на кит, в опънатите, леко набраздени мускули. Сети се за Скарлет О’Хара и за невероятно стегнатия й корсет. Той сигурно би причинявал болка. Сега, освен болката, тя почувства студенина, съсредоточена в една малка точка на гърба й, сякаш температурата на водата там беше спаднала рязко.

В съзнанието й започнаха, като на филмова лента, да се появяват ражданията на стотици жени преди нея: първите заселнички, които, за да не крещят от болка, са стискали между зъбите си ивици сурова кожа; разтревожени бащи, крачещи напред-назад из фоайетата на болниците; жени с диви очи, крещящи и мятащи се от болка.

А това усещане не се доближаваше с нищо до описаните сцени. Не, не би могло тази болка да е родилна.

Спомни си за ръководителката на курса, която казваше, че лъжливата родилна болка се среща често — контракции, които не са много болезнени и идват на неравномерни интервали. Неравномерни ли бяха тези? Беше преброила няколко, но те непрекъснато променяха честотата си: на десет минути, после на шест, след това отново на десет. Беше прекалено напрегната — това беше всичко. Реши, че ваната ще я облекчи.

Но сега, за да е сигурна, може би трябваше да телефонира на доктор Енстайн.

Започна да се надига от ваната и внезапно тежестта в стомаха й изчезна. Тя се отпусна отново в топлата вана и почувства облекчение, изпълващо цялото й тяло.

„Защо да тревожа доктора, когато явно остава още много време? Той ще ми каже да отида в болницата и ако болката е родилна, ще започнат да ме дупчат с игли и да ме опипват с пръсти отвътре. След това, когато бебето се появи…“

„Не, не мисли за това!“ Беше като алармена система, която зазвъня в съзнанието й, предупреждавайки я да се отърси от всичките си мисли за бебето. Грабна гъбата и я стисна толкова силно, че изплиска стените и плочките.

„Те ще ми го вземат… Дори веднъж не ще го прегърна!“

Почувства остра болка, но този път в гърдите си. Заедно с болката с цялата си тежест се стовари и мисълта: „То вече няма да е мое!“

Една жена щеше да дойде в болницата, за да поиска детето й, и щеше да й го вземе. Тази жена и съпругът й, добри хора, щяха да се грижат нейният син (някак си беше сигурна, че ще е момче) да бъде винаги нахранен, преоблечен и нежно приспан. А когато порасне, те ще го водят на плаж, на бейзбол и в Дисниленд. Ще му правят чай с лимон и мед, когато е болен, ще го слушат, когато свири на пиано или саксофон, ще му помагат с домашните по математика. И ще го обичат.

Докосна корема си и прошепна:

— Ти дори няма да ме познаваш! Ще забравиш, че някога си бил част от мен…

Отметна глава и сълзите започнаха да се стичат по страните й, оставяйки влажни следи. Представи си бебето, свило се в корема й като малко спящо котенце, с пухкава косица и мънички розови пръстчета.

— Моля… — прошепна тя, без сама да осъзнава кому и за какво се моли. — Сама реших така — каза Лоръл високо. Никой не я беше принуждавал да се откаже от детето си. Руди просто я беше убедил, че това е за нейно добро.

Спомни си за неговото обаждане в деня след срещата им в магазина — как успокояващо й беше подействало то и как достигна до това решение. Отново и отново той я уверяваше, че така прави най-доброто… най-доброто за бебето, а също и за себе си.

И оттогава тя непрекъснато си повтаряше, че той е прав, но вече не беше толкова сигурна.

„Ако това беше бебе на Джо…“

Може би той я обичаше… поне малко. И може би щеше да я обича повече — много повече, — ако не беше Ани.

Ани. Всичките й мисли се насочиха към нея. Лори не можеше да се освободи от чувството, че ако престане да обича Джо, ще измами сестра си. Лежеше в изстиващата вода и се питаше: „Защо всичко е толкова трудно? Защо трябва да избирам между двама души, които обичам?“

Сълзите отново напълниха очите й. Тя опипа корема си с разперени пръсти.

За един сладък миг — знаеше, че не бива да си го позволява — си помисли какво би станало, ако променеше решението си и задържеше бебето. Чичо Руди и леля й щяха да са разочаровани със сигурност, но щяха да го превъзмогнат. Не след дълго и онези хора щяха да открият друго дете, което да осиновят, и може би точно това, от което се нуждае техният хубав дом. А тя щеше да вземе своето бебе у дома. Щеше да му купи онази дъбова люлка, която бе видяла на витрината на един магазин на Осмо авеню, и да я сложи точно до леглото си. И когато бебето заплачеше, щеше да го взима при себе си. А когато пораснеше, щеше да му показва вечерницата, също както Ани я беше показвала на нея, така че всяка вечер то да си пожелава нещо.

Обзе я приятна лекота, сякаш водата я издигаше и издигаше и тя се носеше по повърхността й като перце.

„Бих могла да си намеря работа, може би да работя за леля Доли — нещо, с което да плащам сметките, докато получа хонорара за илюстрациите, след това да завърша колежа, когато то тръгне на училище. Като спестя достатъчно, ще намеря самостоятелна квартира… или Ани може би ще се изнесе и ще ни позволи да задържим тази. И тогава ще бъда близо до Джо.“

„Но ако Ани наистина се изнесе, как ще плащам наема?“

През тези четири години в училище защо не научи нещо практично? Да, наистина можеше да рисува доста добре, можеше да готви и да пише красиво, но това го могат хиляди други хора. Лоръл изведнъж завидя на своята съученичка Хилари Амброзини. Спомни си колко досадно и отегчително и се беше сторило да премине летния курс по машинопис към една правна фирма. Но сега Хилари можеше да си намери добре платена работа, ако въобще имаше нужда от нея.

Спомни си и че години наред, когато повдигаше въпроса да си намери почасова работа, за да помогне на финансовото им положение, което винаги беше почти отчайващо, Ани я поглеждаше особено. Кожата на слепоочията й се сбръчкваше, очите й ставаха огромни, а чертите й се изостряха. Взираше се в Лоръл и казваше: „Ако имаш толкова свободно време, няма ли да е по-добре да посещаваш някой от училищните клубове? Чух, че клубът по история на изкуството организира чудесни посещения на музеи… ще имаш много по-голяма полза от това, нали?“

Така и правеше. Колко много време беше обикаляла из най-големите галерии.

Разбира се, миналото лято имаше стаж и при „Блустейн и Фруик“, но каква творческа дейност бе свършила за два и половина месеца, освен тичането за бои и носенето на кафе?

Книгата за издателство „Феърплей Прес“, която илюстрираше, беше това, което искаше да прави, това, в което наистина бе добра.

И двете хиляди и петстотин долара, които щяха да й платят, бяха нещо чудесно, неочаквано, фантастично.

Но трудно можеше да разчита на още един такъв шанс. Не и освен ако наистина не си пробиеше път по начина, по който го правеше Ани — всеки ден, всяка минута.

Лоръл се хвана за ръба на ваната. Погледна изтичащата вода и мръсната пяна. Изправи се, стъпи на пухкавата розова изтривалка, протегна се за хавлията и отново почувства неприятната тежест в корема си. Застана неподвижна, стиснала хавлията, докато болката отмине. Беше ли си въобразила, или тази контракция беше по-дълга от предишните? Знаеше, че трябва да ги измери, за да разбере дали стават по-ритмични.

Доктор Енстайн непрекъснато обясняваше, че първата контракция като че ли траела векове. Ако наистина беше така, не би трябвало да се тревожи и би било глупаво да бърза.

Чаша чай. Чаша чай щеше да я успокои. След това трябваше да седне и да довърши последната рисунка за „На изток от слънцето, на запад от луната“. Другите бяха готови, но от тази нито тя, нито Лиз Канавил бяха доволни, затова тя обеща да я прерисува.

Лоръл избърса капчиците вода от тялото си и се уви в плюшената роба, която само допреди няколко месеца й изглеждаше огромна. Но сега краищата й едва се срещаха, въпреки че коремът й изглеждаше нормално голям.

Това, което й се струваше нереално, бяха гърдите й. Бяха наедрели от размера на ябълки до размера на зрели пъпеши.

„Животът не е справедлив.“ Тя се усмихна горчиво.

За първи път изглеждаше така женствена, а нямаше на кого да се похвали.

Взе каната с димящ чай от лайка и се сви върху голямата червена кадифена възглавница до прозореца. Слънчевите лъчи се прокрадваха през железните решетки на прозорците и хвърляха сенки върху килима. Обичаше тази стая, окъпана от дневна светлина, с висящи растения, обичаше дебелите възглавнички и любимите мебели.

Ани денонощно правеше бонбони и Лоръл на практика живееше в квартирата почти сама, което беше чудесно. Никой не я безпокоеше, нямаше кавги, нямаше чинии за миене — и можеше да използва цялото си свободно време за рисуване.

Тромаво коленичи и издърпа скицата от най-долния рафт на дъбовия остъклен шкаф. Разгърна листовете, пълни с незавършени скици на мечки.

Седмици наред взимаше претъпканото метро до зоопарка в Бронкс и сядаше на пейките срещу островчето на белите мечки, улавяйки величествените животни в различни пози, докато пръстите й не вкочанясваха от студ.

На скицата мечокът се беше изправил на задните си лапи в дива ярост, току-що открил, че неговата любима неволно го е предала.

Рисунката беше наистина много добра, дори Лоръл трябваше да признае това. Беше отразила яростта на мечката много добре. Но начинът, по който момичето — неговата любима, лежеше свита от ужас, не изглеждаше достоверен. Нямаше ли да скочи на крака, за да моли за прошка и да докаже любовта си?

Дори физиономията й изглеждаше блудкаво нещастна, мекушава — в крайна сметка слабохарактерна, да, точно такава изглеждаше.

Изведнъж Лоръл проумя как точно трябва да я нарисува. Грабна гумата и с няколко резки движения изтри част от крака, ръката и половината лице. След това започна да скицира отново. Моливът й сякаш летеше. Съзнанието й беше изпълнено с образа на изплашена, но решителна жена, решена да върне на всяка цена своя принц. Загуби представа за времето, усещаше само леките разтърсвания на контракциите, които идваха и си отиваха, обливайки я като морски вълни.

Отпи от чая, който беше на пода до нея, и откри, че е изстинал.

Слънчевите лъчи изпълзяха до края на килима, а след това изчезнаха в сянката. Тя се концентрира… мислите й почнаха да придобиват форма върху писта — една девойка, която беше… която беше достойна за своя принц.

А как иначе читателят щеше да проумее, че тя е прекарала години от живота си, преобръщайки целия свят, за да го намери? О, да! Ужасът в очите й, гордо вдигнатата глава. Тя вече пресмяташе как да си върне обратно любимия.

Силна контракция, много по-силна от предишните, я разтърси така жестоко, че тя изпусна молива. Тръпнеща от болка проумя, че не просто го е изпуснала, а го е запокитила към стената — където счупеният графит бе оставил черна следа върху перваза.

Сви се напред, обхващайки корема си. Господи, болеше! Наистина болеше. Трябваше да се обади на доктор Енстайн. Стига е отлагала.

Изчака контракцията да премине. Имаше чувството, че продължи цяла вечност. Но когато се опита да се изправи, краката й се огънаха.

Колко дълго беше седяла тук? Достатъчно, за да изтръпнат.

Видя, че утринната слънчева светлина се бе сменила със следобедни сенки. Обхвана я панически страх. Нещо ставаше.

Кръвта в краката й лека-полека се раздвижи, но тя се чувстваше все още прекалено слаба, за да стане. Успя да се изправи на колене и запълзя към телефона. Движеше се тежко като мечка, като бяла мечка, дори по-тежко от мечка. Пръстите на босите й крака се закачаха в килима и го нагъваха на малки хълмчета.

Усети, че наближава друга контракция, този път много по-мъчителна от последната. Имаше чувството, че е пристегната през кръста с въже.

„Мили боже, помогни ми!“ Пот се стичаше по лицето й… а тя никога не се потеше. Беше уплашена. Ами ако имаше кръвоизлив? Ами ако бебето й се задушаваше в пъпната връв? Помощ. Имаше нужда от помощ.

Успя да стигне до ученическото бюро, където стоеше телефонът. С последно, усилие сграбчи слушалката.

Поспря, за да поеме дъх. Погледът й попадна върху бюрото, на което десетилетия наред бяха издълбавани и рисувани инициали, прободени сърца, формули и очертанията на нещо, което можеше да бъде или пенис, или паметникът на братската могила във Вашингтон.

Нова контракция я разтърси, докато набираше номера. Тя се сгърчи в агония, а телефонът падна на пода и издрънча. Дали не се беше счупил?

— Ох! — проплака тя и обгърна корема си с ръце. Ножове. Сякаш ножове я пробождаха в гърба и слабините.

Нещо не беше наред. Не предполагаше, че толкова ще я боли, не и толкова скоро.

Болката най-накрая утихна, но Лоръл вече не мислеше нито за доктор Енстайн, нито за Ани. Имаше само един човек, само един, когото искаше сега.

Нуждаеше се от него. Набра номера, който знаеше наизуст, и зачака в сладка надежда. Телефонът звънеше ли, звънеше.

„Господи, нека да е там! О, моля те!“

— Джо Доуърти — прозвуча гласът му — неговият глас. Гърлото и се стегна и тя почувства, че всеки момент ще се разридае, но си спомни рисунката си и успя да потисне надигащите се вопли. Стисна очи и пое дълбоко дъх. Когато най-после заговори, в гласа й не се долавяше отчаяние. Беше само леко задъхана.

— Джо, аз съм — Лоръл — каза тя. — Мисля, че раждам.

 

 

Джо видя, че входната врата не е заключена и дори е леко открехната. Блъсна я и влезе.

— Лоръл!

Никакъв отговор. Сърцето му биеше лудо.

Изведнъж си помисли, че е дошъл късно. Почувства се така, както през онази адска нощ, когато трябваше да отиде при Карин. В сънищата си всеки път тичаше към нея, а бръсначът вече бе прерязал вените й и кръвта се стичаше от бледите й китки.

— Лоръл!

Извика отново. Стори му се, че чу тих отговор. Огледа се из притъмняващата вече всекидневна и видя рисунката на пода. Голяма бяла мечка, изправена на задните си лапи, канеща се сякаш всеки момент да разкъса момичето, което я гледаше предизвикателно с разперени ръце. Широките ръкави на роклята падаха назад, чак до лактите. Беше чудесна, а също и невероятно достоверна. Наистина изглеждаше великолепно. Но това, което всъщност го впечатли, беше поразителната прилика на момичето с Лоръл. Така ли тя виждаше себе си… обречена да умре?

За момент картината като че ли го хипнотизира, после се сети защо е дошъл. Не можа да намери такси в пиковия час и пробяга почти миля без спиране под дъжда. Сега стоеше на килима, облечен в стария си зелен анорак, целият потен. Дишаше толкова тежко, че чак ребрата го боляха. Очилата му се бяха запотили и стаята му се виждаше изпълнена със зловеща мъгла.

„Господи, какво да правя?“. Защо, вместо да се лута като муха без глава, не се бе обадил за линейка? Лоръл може би наистина беше в беда.

— Джо…

Чу гласа й от другия край на малкия апартамент. Беше слаб, но отчетлив.

Винаги си беше мислил, че спалните са място за временно пребиваване на хора със сродни души — като двама пътници, пътуващи в различни посоки, случайно останали да пренощуват на непозната гара. Но сега, щом зърна вещите на Ани и Лоръл, изведнъж си помисли колко различни са тези две сестри… и колко необяснимо е, че ги обича и двете.

Лоръл лежеше на една страна, свита на леглото. Халатът й някак странно се беше засукал и набрал по нея. Дългата й коса висеше раздърпана на влажни кичури. Лицето й беше много бледо, като от порцелан. С изумление разбра, че изглежда така, защото е потна. Никога не беше виждал Лоръл да се поти. Сравни я с Мадоната на Рафаел, сгърчена в болезнен екстаз. Сграбчи я за ръката. Сърцето му биеше бясно.

— Лори, тук съм. Не се бой!

С усилие се опита да прогони паниката, която премрежваше съзнанието му. Мъчеше се да си спомни всичко научено в родилния курс, който Лоръл го беше накарала да посещава заедно с нея.

— Кога започнаха контракциите? Колко са чести?

Лоръл тръсна глава и изстена през стиснатите си зъби:

— Без интервали.

„Без интервали“ — това означаваше, че е в последната фаза. Господи, защо не се беше обадила по-рано? Джо почувства нарастващо раздразнение. Защо, по дяволите, го беше повикала? Как щеше да се справи с всичко това? Защо, когато го беше помолила да посещава с нея родилния курс, не й отказа? И последно — имаше ли смелостта да си признае, че главната причина да се съгласи беше за да нарани Ани?

„Стига вече! Не Лоръл те въвлече в това! Направи го, защото си загрижен за нея и все още си!“ Трябваше да престане да мисли за себе си и да се съсредоточи.

И щом се бе заловил с всичко това, какво право имаше да се сърди на Ани за обвиненията й? Трябваше да признае — това бебе много лесно би могло да бъде и негово. Мислите му отново го върнаха към онази нощ, когато Лоръл го целуна, и как част от него искаше веднага да я занесе в леглото. Оттогава, наблюдавайки разхубавяването й с напредващата бременност, той отново и отново чувстваше това дълбоко желание. Нарастваше и възхищението му към нея. От начина, по който тя се справи с всичко, без хленчене или опит да прехвърли отговорността върху някого. Дори решението да остави бебето беше взела сама, без стон, хленч или плач на нечие рамо.

Засрамен от мисълта да избяга, Джо като обезумял захвърли анорака си и допря ръка до корема на Лоръл. Усети движението в него, опънатите мускули под дланта си. Уплаши се, сякаш предусети земетресение — силно, неконтролируемо. Почувства се така безпомощен, сякаш наистина започваха земни трусове. Какво да прави?

Не беше лекар, дявол да го вземе! Къде беше доктор Енстайн? Дали Лоръл му се бе обадила?

Усети болка в ръката си, сякаш нещо се бе забило в плътта му. Обърна се и видя, че Лоръл се е вкопчила в него с всичка сила — пръстите й бяха побелели, почти прозрачни, сякаш рентгенови лъчи преминаваха през тях и разкриваха фините й кости:

— Джо, страх ме е — прошепна тя.

— Мен също, миличка. — „Наистина съм уплашен, по дяволите.“ — Какво каза лекарят?

— Аз… не съм се обадила. Само на теб и… трябваше да легна. О, Господи! Много боли! — Тя се присви, лицето й се сгърчи в агонизираща гримаса.

— Къде му е телефонът?

— В… в малкия син тефтер… в бюрото под телефона.

— Връщам се веднага. Дръж се!

Намери синия тефтер там, където Лоръл му беше казала — в най-долната преграда, където преди много години десетки ученици бяха държали учебниците си и сандвичите с фъстъчено масло и конфитюр.

Откри номера на доктор Енстайн, но ръката му трепереше толкова силно, че трябваше да върти няколко пъти, докато най-после успее. Отегчен женски глас го попита иска ли да остави съобщение, или е спешен случай.

— По дяволите, разбира се, че е спешно! — изрева той.

Минута по-късно докторът се обади и му каза да докара Лоръл в болницата „Свети Винсент“ веднага. Той щял да изпрати линейка — нямало да се забави повече от пет минути.

Джо набра номера на магазина на Ани. Гласът на младо момиче, прекалено младо, за да е продавачка, го информира, че Ани я няма. Той й остави съобщение, че е с Лоръл на път за болницата, а момичето му обеща, че ще направи всичко възможно, за да намери Ани.

Докато се ослушваше за линейката, си спомни облога с най-добрия си приятел от училище, Тед Плаурайт, който заложи цял долар, че Джо няма да може да стои на главата си повече от пет минути. Уверен в себе си, той прие облога, мислейки: „Пет минути — голяма работа!“ Щеше да остане и десет минути, за да му докаже какво може. Но когато вдигна краката си и кръвта нахлу в главата му като камион с пясък, ушите му забучаха и очите изпъкнаха, той разбра, че пет минути могат да се сторят по-дълги и от година.

Така се чувстваше и сега — като че ли трябваше да стои на главата си пет безкрайни минути.

Върна се при Лоръл и я завари да лежи по гръб, обхванала коленете си с ръце. Коремът й се показваше от разгърнатия халат. Застана до леглото, чувствайки, че мястото му не е тук, сякаш тя бе ангажирана в някакъв странен атавистичен ритуал, забранен за мъже. Всичко бе странно спокойно, като че ли Земята бе спряла да се върти и просто висеше в Космоса. Почувства топлина и се сети, че все още не си е свалил пуловера. Съблече го и го захвърли, очаквайки да го види да лети над килима, като че ли гравитацията е изчезнала.

— Линейката ще е тук всеки момент — каза той. — Доктор Енстайн ще те очаква в болницата.

— Мисля, че не мога да… чакам… О, Господи!

Джо се помъчи да си припомни упражненията за правилно дишане, които бяха учили в курса за бъдещи майки. Там му казваха, че щял да стане добър асистент.

— Дишай дълбоко — каза той, навеждайки се така, че устните им почти се допряха. Усети дъха й — топъл и сладък, с металически привкус на паника. — Дишай дълбоко, за да преодолееш болката. Така, чудесно… Справяш се великолепно!

Лоръл се справи за минута-две, но болката се появи отново и тя се вкопчи в ризата му, като удавник в сламка. Той погледна надолу и видя синьо-червената си риза да се подава между пръстите й като сюрреалистичен букет.

— Не! — изкрещя тя. — Не мога да го направя. О, Господи! Не ме карай да го правя.

Джо за момент се почувства обезсърчен. Шокът го шибна като с камшик. Олюля се на стола, отдръпна се за миг, а след това инстинктивно сграбчи Лоръл за раменете.

— Можеш — каза той. — Можеш да го направиш!

— Джо… — Тя беше съвсем близо. Усещаше устните й да се движат до неговите и това вълнуващо чувство накара сърцето му да подскочи. — Никога не съм спирала да те обичам. Моля те… съжалявам… не исках да лъжа Ани… Аз просто… исках то да е твое… това бебе да е наше. Мразиш ли ме?

— Не, Лори, никога не бих могъл да те мразя! — Погали я по главата. Косата й беше топла и влажна. Какво ли точно чувстваше? Не можеше да определи какви емоции предизвиква Лоръл у него. Влюбен ли бе в нея? Не. Но това, което чувстваше, беше нещо повече от братска привързаност.

— Не го обичах — продължи тя задъхано. — Джес, той беше просто… никой… — Тя изстена. — Той не знае за бебето. Не съм му казала.

— Страхуваше се, че ще те изостави ли?

Джо си спомни онази сутрин на стълбите на библиотеката с Карин и усети студенина в сърцето си. Докосна бузата й, махайки кичур коса, който беше залепнал за устните й.

— Не… той… — Тя замълча, подръпвайки ризата му. — Той не е такъв. Щеше да ми помогне… Просто исках… — Тя се задъха и устните й се разтеглиха в ужасна гримаса. — Идва… Джо… чувствам го…

— Изчакай линейката — започна той, сякаш раждането беше нещо, което можеше да се отложи. Но то щеше да стане, осъзна той, независимо дали линейката беше тук, или не.

За бога! Това не бяха го учили в курса за родилки. Какво трябваше да направи?

Във филмите докторите и акушерките винаги казваха, че трябва да се стопли вода. Но какво се правеше с водата след това, той нямаше представа.

Пот изби на челото му и започна на вадички да се стича по врата му. Лещите на очилата му се замъглиха. Това чувство му беше познато от гимназията, когато участва в квалификациите на 400 метра на щатско ниво. Помнеше лудото биене на сърцето си, потта, която се стичаше в гуменките му, карайки пръстите му да се плъзгат в тях, а ходилата да го сърбят.

Но сега дори не можеше да се сети как беше пробягал разстоянието този ден и дори дали се беше класирал за финалите. Всичко, което си спомняше, беше безкрайната агония преди пистолетът да даде старт.

„Къде е тази линейка! Трябваше вече да е тук. Господи, какво си мислят те? Да не ги викаме заради изкълчен глезен!“

Но поглеждайки часовника си видя, че от разговора му с доктор Енстайн са изтекли само четири минути.

Лоръл изкрещя. Кръвта нахлу в лицето й и то стана тъмночервено. Джо разбра, че раждането наистина започва.

А ако бебето се беше обърнало, или нещо друго… Ако започнеше силно да кърви?

Главата му бучеше. Той изтича до банята, грабна една чиста хавлия от закачалката, върна се при Лоръл и я сложи под нея. Не знаеше какво друго да направи.

— Всичко е наред. — Думите му звучаха странно тихо. — Напъвай се, ако трябва!

— Господи!

С първия напън между краката й бликна вода. Беше чувал, че това трябва да се случи, но сега гледката го шокира. Коленичил до леглото, за да види какво става, той замръзна.

Леглото и хавлията бяха подгизнали. Вече нямаше време да сгрява вода, да търси друга кърпа — никакво време. Между разкрачените й бедра видя тъмно влажно кълбо — главата на бебето? Почувства се замаян, объркан, като че ли част от него стоеше встрани и просто наблюдаваше какво става. Дали Господ беше наблюдавал сътворението на света по този начин? Кръглото нещо се увеличи. Чуваше пъшкането на Лоръл — все по-силно при всеки напън. Сякаш нещо накара ръцете му да се протегнат напред, готови да поемат детската главичка, която бавно си пробиваше път към света. Но… нещо не бе наред… раменцата на бебето изглеждаха заклещени. Сега видя и кръвта, канеща върху подгънатата под Лоръл хавлия. Господи!

Обхвана го паника. Представи си как пъпната връв се е увила странно около бебето и не му позволява да излезе. Ами ако Лоръл получеше кръвоизлив? Смътно си спомни един филм, който бяха гледали в курса за родилки, за това, че бебетата в това положение трябва леко да се завъртят. Внимателно, толкова внимателно, сякаш държеше пеперуда, Джо прихвана детето и го завъртя, докато почувства, че раменцата му полека се освобождават. След това се появи и телцето, което изглеждаше като насапунисано, с две сбръчкани червени крачета. Джо въздъхна силно, почти изпъшка.

Придържайки с едната си ръка главичката на бебето, а с другата повдигайки малките му крачета, той извика:

— Момче е… виж, пикае!

Струйка урина се изви като дъга от пишката му, която не можеше да се сравни дори и с малкия пръст на Джо.

Бебето нададе кратък писък… след това започна да плаче, размахвайки ръчичките и краченцата си като начинаещ плувец, случайно попаднал в дълбоки води. Кръвта покриваше лицето и телцето му на неравномерни шарки.

Джо погледна Лоръл и разбра, че кръвта, която толкова много го беше изплашила, идва от разкъсването, получено при появата на бебето.

Почувства, че го обзема спокойствие. Тя се нуждаеше от няколко шева, но не изглеждаше да е застрашена от сериозен кръвоизлив.

Изведнъж усети, че отново се връща в реалния свят. Свръхестественото измерение, в което се намираше, отново придоби реален вид: Лоръл, която лежеше изморена и дишаше тежко, и той, хванал нежно това новородено човешко същество, което допреди малко беше част от нея — беше му все още трудно да мисли за него като за индивид, като за истинско дете.

Държеше малкото влажно детско телце, гърчещо се в ръцете му; малкото момченце, на което бе успял да помогне благополучно да се появи на белия свят — и това така го развълнува, че започна да се смее. После, без причина, заплака. Видя, че Лоръл също се смее, а заедно с това по лицето й се стичат и сълзи.

Погледна бебето, все още свързано с Лоръл чрез пъпната връв, която всъщност не бе толкова грозна и отвратителна, каквато си я беше представял. И може би за първи път в своя тридесет и две годишен живот се почувства свързан с нещо много по-велико от себе си. С Бога? С тайните на Вселената? Не, с нещо сравнително по-малко… с едно биещо сърце, с един нов живот, с едно благоговеене.

Беше му предоставен шансът да докаже на себе си, че би направил същото и за Карин, ако беше оцеляла. Накъде щеше да го отведе съдбата от тук, той не знаеше. Но това, което знаеше, бе, че Джо Доуърти е мъж, на когото може да се разчита.

Бебето беше спряло да плаче. Две сини очички го гледаха втренчено, една малка ръчичка се сключи около пръста му. Джо изпита неочаквана радост, която го разтърси целия. И преди да се усети, се чу да изрича:

— Адам. Той ще се казва Адам!