Айлин Гоудж
Сестра ми (17)

Шестнадесета глава

Ани огледа пълната с гости всекидневна на Доли. Нищо не се бе променило за месеците, докато я нямаше. Белият кожен диван, който винаги й напомняше за огромна стъпкана бяла ружа, беше на обичайното си място — срещу камината. Зад него, във формата на буквата Г към трапезарията се простираше мокрият бар с кожена тапицерия с копчета — една реликва от началото на шейсетте, която я накара да се усмихне. Представи си Рок Хъдзън в смокинг, опрял лакът върху лакираната повърхност, да отпива от сухо мартини с маслина. Извитата закачалка, прикрепена върху къс бетон — най-грозната скулптура, ако изобщо можеше да се нарече така, я накара да почувства носталгия.

Всъщност нещо се беше променило. Самата тя.

По същия начин се бе чувствала, когато преди години посети началното си училище. Частица от нея принадлежеше на това място, а друга му бе съвсем чужда. А не бяха ли изминали само три месеца и половина? Гледаше как Доли — елегантна в дългия си кафтан от червено кадифе, украсен с малки кристалчета — се спуска към гостите като някакъв екзотичен папагал. Сякаш я наблюдаваше във витрина.

Огледа се, взирайки се в лицата, които се въртяха край нея. Търсеше само едно, единственото, което би могло да я накара да се почувства наистина у дома си.

Джо.

Къде е той? Вчера, когато се върна, бе толкова изтощена, че не искаше да види никого, преди да се наспи. След това, късно този следобед, бе изтръгната от прегръдките на съня от обаждането на Доли, която й каза, че точно след час нейният шофьор ще дойде да я вземе и да се облече по-секси. Леля й, изглежда, организираше малко тържество в чест на завръщането й — последното нещо, от което тя се нуждаеше или искаше, но тъй като всичко бе вече уредено, как би могла да откаже? Дължеше на Доли толкова много.

И как, за бога, би могла да очаква Доли да знае, че Джо е единственият, когото желае, а не всички тези хора, някои от които дори не познаваше? Копнееше да бъде някъде далеч само с него и да…

„Всяко нещо с времето си“ — си каза тя. Ами ако той не искаше да сподели нейните планове? Или ако беше тръгнал с друга, докато нея я нямаше?

Прониза я пристъп на ревност, а после си спомни за Емет. Скрита топлина се съживи в гърдите й, под дантеления подгъв на сатенената камизола с цвят на слонова кост, подарък от него. „Коя съм аз, за да обвинявам и ревнувам?“

Имаше разлика… тя не обичаше Емет… или поне не по начина, по който обичаше Джо — с цялата си душа и сърце.

Погледна часовника си. Почти девет и тридесет. По дяволите, къде е той? Ако още някой я попита дали й е харесал Париж, ще се разкрещи. Звънецът, известяващ пристигането на всяка нова тълпа гости, беше онемял преди малко. Красиво подредените плата със скариди, раци и пълнени гъби, които двама сервитьори в смокинги разнасяха из оживената гостна, бяха вече на привършване.

Ани улови блестящото си отражение в огромния прозорец, откриващ гледка към Медисън и Пето, и към Сентръл Парк. Не беше ли преиграла с тази рокля? Какво ще си помисли Джо?

Не беше в нейния стил, наистина, но беше шик, „Très Parisienne“, черна креп рокля, която прилепваше плътно по бедрата й и стигаше малко над колената, украсена единствено с наниз изкуствени перли, прикрепени точно под извитата линия на врата й. Беше я носила последната вечер с Емет в Париж. Спомни си неприлично скъпата вечеря в „Taillevent“, за която той бе настоял, хубавото вино… бяха пили прекалено много, а след това, когато се върнаха в апартамента на Емет… Боже, наистина ли беше направила онова с кубчето лед? Емет й бе показал как, но защо се бе съгласила? — дори сега чувстваше ледът да вкочанясва пръстите й, силния спазъм, който разтърси Емет, когато тя пъхна кубчето под чатала му, точно когато той…

Изведнъж осъзна, че трепери и че лицето й гори. Бързо отклони съзнанието от спомена.

Емет. Той я бе накарал да почувства неща, да извърши неща… неща, които тя дори не знаеше, че съществуват. Отново и отново я тласкаше към границата, където тя губеше контрол… Това я вълнуваше, но и плашеше. Сутрин, когато изплуваше от съня, чувствайки се наранена и засрамена от нещата, които бяха правили предишната нощ, и отчасти ужасена от нещата, които все още не бяха правили, тя все пак се прокрадваше към него, прегръщаше го, желаеше да го почувства в себе си.

Но ще го види ли някога отново? Беше казал, че може да намине към Ню Йорк, но не каза кога. Пък и да дойдеше, какво щеше да се промени? Каквото и да бяха преживели в Париж, то не можеше да бъде част от живота й тук — в Ню Йорк. Все пак при мисълта, че може да не го види вече, Ани почувства остро съжаление… заедно с детинското желание да съживи изключително сладките усещания, които й бе разкрил.

„Добре, правихте невероятен секс с Емет. Но това не променя чувствата ти към Джо.“

Изключи Емет от съзнанието си, пресече стаята и отиде към бара. Усещаше тихото шумолене на пепелявосивите си копринени чорапи, съвсем истински, от „Aux Trois Quartiers“. Дали Джо щеше да я познае? Беше подстригала косата си наистина прекалено късо.

Доли й беше казала, че прилича на Одри Хепбърн във филма „Сабрина“. И за да завърши новия си външен вид, си бе купила чифт огромни висящи обици, изтънчено съчетаващи сребърни нишки и стъклени мъниста, от един амбулантен търговец. Сега се люлееха на ушите й като полилеи. „Той ще ме погледне и ще се почуди дали съм същата. Той…“

До нея долетя бурен смях. Тя погледна наляво и видя една жена, явно пияна, да се смее на някаква шега заедно с Майк Драйзър, който купуваше за „Пиер“. Той бе солиден мъж със сиви мустаци и не можеше да откъсне поглед от Доли, която бе кацнала до стъклената масичка за кафе, на няколко крачки от него, ухажвана от неколцината мъже на канапето. Музикантът, нает от Доли, импровизираше на пианото джазова версия на един хит на „Стоунс“.

„Стига съм се разтакавала — каза си Ани. — Трябва да отида да поговоря с някого.“ Но с кого? Онази слаба жена в кашмирена рокля в наситено кремаво не беше ли Битси Адлер, която бе играла в „Жени в окови“ заедно с Доли? Разговаряше с един дебел, забол очи в земята мъж, който и изглеждаше смътно познат. Изведнъж се сети — това беше Бил, пияният Дядо Коледа. Благодарение на Доли сега той работеше в тази сграда като портиер. Да, никой не можеше да обвини Доли в снобизъм. Но на Ани не й се разговаряше.

Промушвайки се през тълпата (кои бяха тези хора?), тя взе една ледена чаша шампанско от бармана и изведнъж забеляза Лоръл в другия край на бара. Обезпокои се. В залата за посрещачи на летище „Кенеди“ сестра й изглеждаше щастлива, че я вижда, но в колата на път за дома не обели и дума.

„Нещо не е наред с Лори! Толкова е отслабнала.“ Ани го бе забелязала веднага, но едва сега го осъзна напълно. Сестра й изглеждаше изпита и някак трескаво ярка, което тревожеше Ани, но също по някакъв тайнствен начин правеше Лоръл още по-красива. Без никакъв грим и бижута, с проста рокля с цвят на праскова, която може би си бе ушила сама, и копринена орхидея в косите, Лори засенчваше всички жени в стаята.

Само веднъж беше виждала Лоръл да сияе така, да има такова блестящо излъчване — веднъж, когато на шестгодишна възраст се бе разболяла от пневмония. Спомни си, че Лоръл не бе пожелала да закуси сутринта.

„Вероятно грип“ — си бе казала тя.

Разположи се на високия стол до сестра си.

— Какво има? Не изглеждаш в настроение. Не ти харесва тук, а? Няма „Грейтфул Дед“, няма пъстри светлини, няма хипари…

Лоръл вдигна рамене и леко се усмихна, за да покаже, че знае, че Ани просто я дразни:

— Вероятно не съм на мястото си.

— Entre nous — й довери Ани. — Аз също.

— Това парти е в твоя чест. Ти си главният гост.

— Виж, сигурна съм, че Доли е имала добри намерения. Обикновено е така. Много мило от нейна страна. Но…

— Но? — повтори Лоръл.

— Спомняш ли си бялата лимузина, която нае за твоя абитуриентски бал?

Лоръл трепна.

— Червени седалки. Бонбонено червени. Почти умрях от срам. И барче. По пътя до ресторанта Рик просто седеше и гледаше през прозореца така, сякаш иска да отиде до тоалетната, а тя е заета. Ужасно! Ако Джо не беше…

— Да, спомням си — засмя се Ани. — Появи се точно навреме, за да те спаси с очукания си форд.

Беше слушала тази история толкова пъти, че имаше чувството, че е била там — как Лоръл излиза от ресторанта и вижда Джо, който със съучастническа гримаса дава на Рик ключовете от своята кола, а след това се качва в лимузината и изчезва. Няколко часа по-късно Лоръл се бе завърнала от бала с порозовели бузи и блясък в очите, които, както подозираше тя, надали имаха отношение към Рик Уорнър.

— Виждахте ли се често с Джо това лято? — Опита се да зададе въпроса небрежно, но гласът й прозвуча фалшиво и прекалено високо.

Оказа се, че не е подготвена и за реакцията на Лоръл. Сестра й се изчерви и отклони погледа си. Остави чашата си и започна да гони мехурчетата в нея с показалец.

Паника обзе сърцето на Ани. Дали Джо не се вижда с друга? Това би обяснило защо Лоръл се чувства обезпокоена. Боже, да — тя ревнува!

Колко глупаво е от нейна страна да е толкова наивна да мисли, че това, което Лоръл чувства към Джо, е само глупаво моминско увлечение. Кога Лоръл се беше държала глупаво или превзето с някое момче? В гимназията, когато всичките й приятелки мечтаеха с часове за Пол Макартни и Мик Джагър, тя беше вече зряла жена, което личеше повече в очите й, отколкото в малкото й моминско тяло, и повече се интересуваше от бебетата на Ривка, отколкото от рок звезди.

„Тихата вода е най-дълбока“ — пословица, създадена сякаш точно за Лоръл.

— Джо ли? — промърмори Лоръл. — Не много често. Бях заета.

Облиза капчица шампанско от пръста си и успя да се усмихне.

— Въпреки че никой не ми беше казал, че да стажуваш в творческия отдел на рекламна агенция означава преди всичко да остриш моливи, да изхвърляш кошчета и да правиш кафе.

— Предполагам, че Джо също е бил много зает… с ресторанта имам предвид.

— И аз мисля така.

Ани я чакаше да продължи, но Лоръл изглеждаше някъде далече, погълната от свой собствен свят.

— Не знаеш ли, дали…

„… не се вижда с някоя? Спри, не можеш да го кажеш. Как би прозвучало? Освен това Джо никога не крие жените, с които има среща; ако се среща с някоя, ще си каже сам.“

— … има намерение да дойде тази вечер? — бързо завърши тя. Беше казал на Доли, че ще намине, но нещо, някакъв проблем в ресторанта може би го бе задържал в последната минута.

— Не знам. — Лоръл погледна Ани и с рязко движение отметна назад косата си. Очите й блестяха на фона на порозовялото й лице. — Не сме си говорили от доста време.

Ани вдигна рамене.

— Предполагам, че са го задържали.

— Вероятно. Сигурно.

С периферното си зрение Ани улови едно познато лице — Глория Де Вит, помощничката на Доли. Приличаше на коледна елха: с яркорозова минипола, огромни сребърни обици и диадема — и ентусиазирано й махаше от другия край на стаята. Откога не бяха се виждали?… Четири години, откакто Глория беше напуснала „Жиро“, за да продава телевизионни реклами на „Voice“. Вероятно вече бе станала шеф на фирмата.

— Ще те оставя за малко — обърна се Ани към Лоръл. — Ще поговорим по-късно.

Плъзна се от стола и си проправи път към Глория, която обгърна раменете й така небрежно, сякаш от последната им среща бяха изтекли часове, а не години.

— Как се чувстваш тук отново? Не остави ли сърцето си в Париж, както се пее в песента?

— Сантиментална песен… а аз бях прекалено заета, за да ставам робиня на такива неща — каза тя и се засмя. Всъщност беше отчасти вярно… бе се чувствала като робиня на Помпю.

— Сещам се за една песен, в която се пее: „Никой не обува гащи в слънчевата Южна Франция“. Кажи ми, наистина ли е така?

Ани се засмя. В съзнанието й изплува образът на Емет — гол, с изключение на каубойските ботуши, леко разкрачен пред леглото, докато тя коленичеше пред него и…

„Господи, само за секс ли можеш да мислиш?“

Помъчи се да не обръща внимание на топлината, пъплеща по врата й, и си наложи да се концентрира върху разговора с Глория.

Глория обаче вече се взираше над рамото й.

— Я познай кой е дошъл?

Сърцето на Ани подскочи и тя се обърна така рязко, че почти разля високата чаша шампанско, която държеше.

Тъкмо влизаше откъм покрития със стъкло вестибюл, усмихваше се и поздравяваше гостите. Висок, леко непохватен, почти копие на Грегъри Пек, с избелели, но чисти панталони, кремава риза и старо авиаторско яке от Втората световна война, преметнато на едното му рамо. Стъклата на кръглите му очила с метални рамки бяха покрити с капки септемврийски дъжд — дъжд, който още повече бе накъдрил чупливата му кафява коса. „Лек валеж — беше прогнозата за времето — Бури не се очакват.“ Но за нея появата му беше като ураган.

Погледът му срещна очите й и тя усети, че нещо я тласка към него… сякаш не се движеше тя, а двата края на стаята се приближаваха като корици на затваряща се книга.

И изведнъж той бе толкова близо, че можеше да го докосне, да усети мириса на есенен дъжд, който се носеше от него. Но тя не протегна ръце, за да го прегърне. Спря, сякаш някаква непоносима тежест я прикова на място.

„Той не ме желае. Никога не ме е желал.“

Обзе я паника. Цялата изтръпна.

Чу се да произнася първите глупави думи, които се появиха в главата й:

— Вече се чудех дали ще дойдеш.

— Забавих се — каза той. — Задръстване, повреда във водопровода в парка… наистина всичко е наопаки. Зарязах колата и вървях пеша последните няколко преки.

Прекара пръсти през мокрите си къдрици, разлетяха се капчици вода.

— Как се чувстваш отново тук? — Думите му прозвучаха сковано, точно така, както се чувстваше самата тя.

Видя го да хвърля поглед към Лоръл, след това отново се обърна към нея. Какво ставаше?

— Добре — каза тя. — Все още съм малко уморена. Нещо като махмурлук, след като си пил много vin ordinaire.

— Изглеждаш чудесно. — Гледаше я втренчено.

Тя отвърна на погледа му.

— Пуснал си си коса.

— А ти си се подстригала.

Ръката й несъзнателно посегна към врата й.

— Харесва ли ти? Почти заплаках, когато се видях. Добре че фризьорката не говореше английски. Страхувах се, че ще си помисли, че съм изпаднала в нервна криза.

— Не. Изглеждаш фантастично. Сериозно.

— Да ти донеса ли шампанско?

Искаше й се да избяга от този разговор. Гласът й придоби смешна, приповдигната нотка, като на млада стюардеса, която чурулика: „Нещо за пиене, господине?“

— Какво ще стане, ако откажа?

Джо, изглежда, бе усетил нейната нервност и се опитваше да я успокои. Усилията му имаха резултат… поне отчасти.

Тя се усмихна.

— Гръм и трясък, ако Доли забележи, че нямаш чаша.

— В такъв случай по-добре да излезем от тук. — Той стисна ръката й с хладните си пръсти и я помъкна към трапезарията.

Там няколко души стояха около масата — огромна стъклена плоча върху мраморен подиум, която сякаш плуваше върху синия китайски килим като леден къс в Арктическо море. Старата орехова ламперия беше непокътната, но боядисана в сребърно-бяло. Един полилей висеше над масата като огромен букет от електрически свещи, от всяка от които се провесваше наниз от кристали, блещукащи като пъстри слънчеви отражения върху водна повърхност. Млади сервитьори в кремави ризи бързо изнасяха платата с храна за вечеря. Един от тях забеляза Джо и вдигна ръка до челото си за поздрав.

— Виждам, че сте ги получили — каза Джо на един нисък младеж с угрижено лице и черна коса, вързана на опашка, и посочи разтворените стриди, положени върху счукан лед. — Не бях сигурен дали ще ги доставят навреме.

— В последния момент — отговори младежът, вдигна рамене и тръгна към кухнята.

— Значи ти си доставчикът? — прошепна Ани. — Доли не ми каза.

— Искаше това да е част от изненадата.

— Впечатлена съм. Всичко е чудесно… всичко, което опитах досега.

Истината беше, че бе прекалено нервна, за да опитва деликатеси, с изключение на една хапка кейк с раци.

— Нещата с доставките тръгват наистина. Единственият проблем е, че кухнята е прекалено малка, така че я разширявам.

— Да, ти говореше за това, но няма ли да струва скъпо? Ти дори не притежаваш помещението.

Да се върне на старите теми за разговор беше като да обуе старите си пантофи. Почувства се по-спокойна. „Това все още не е хепиенд — напомни си тя. — Нека засега бъдем просто приятели.“

— Е, всъщност вече…

— Джо! Наистина ли?

— Е, по-голямата част е притежание на банката, но се води на мое име. Имах късмет. Собственикът бързаше да се отърве… имаше нужда от пари за друга инвестиция. Щях да ти пиша, но всичко стана миналата седмица. Не исках да ти казвам нищо предварително, в случай че се проваля.

Ани направи бързо няколко изчисления наум.

— Но дори и така плащанията по ипотеката ще са доста… плюс тези за сградата…

Видя, че Джо се намръщи, и разбра. Правеше го отново — опитваше се да се намесва навсякъде и във всичко.

— Всъщност предполагам, че знаеш тези неща по-добре от мен — завърши тя тихо.

— Повярвай ми. Време е. Пукаме се по шевовете.

Той свали очилата си, които все още бяха замъглени, и ги избърса с носната си кърпа. Ани едва се пребори с абсурдния импулс да се протегне и да помилва розовия връх на носа му.

— Ами ти? Кога ще започнеш самостоятелен бизнес?

— Веднага щом банката в Лос Анжелос освободи кредита ми.

Беше получила две писма от „Уелс Фарго“ от Лос Анжелос — парите й бяха все още там, двадесет и пет хиляди, плюс лихвата за последните години. И тъй като само след няколко месеца щеше да навърши двадесет и пет, нейният попечител, господин Кроуфорд, се беше съгласил да освободи парите й веднага щом документите станат готови.

Той хвърли поглед към Доли, която се бе запътила към кухнята.

— Да не навлезеш в нечия чужда територия.

— Доли ми даде благословията си. Казва, че конкуренцията я поддържала във форма.

— Разбира се, имаш и моята благословия. Въпреки че се съмнявам, че ще имаш нужда от нея. Би могла да поемеш националния дълг и да се справиш.

Ани почувства леко раздразнение. Какво означава това, че е свръх жена ли? И само защото е решителна и способна, значи ли това, че не може да е слаба и изплашена? Знае ли той, че тя има проблеми? Големи проблеми. И че понякога я е толкова страх, че стомахът й се свива на топка и й се иска да остане в леглото цял ден и да се завие презглава.

И сега беше уплашена. Не можеше ли Джо да разбере? Не можеше ли да чуе как лудо бие сърцето й?

Сълзи напълниха очите й.

И тогава той изведнъж я дръпна през летящата врата в едно тясно помещение, навремето сигурно килер на иконома. Беше празно, с изключение на вградените шкафове, където преди време вероятно са били държани чиниите и покривките и където сега Доли държеше вълнените си дрехи през лятото. Беше тъмно, само тънък лъч светлина се промъкваше през прозореца. Миришеше на нафталин и полирпаста, но това не я интересуваше. В мрака я заля близостта на Джо, миризмата на есенен дъжд и топлината на тялото му, така близо до нейното.

Той докосна бузата й и докосването му бе тъй нежно, че Ани едва се сдържа да не заплаче.

— Не съм си представял, че ще стане така — каза той тихо. — Предполагам, че когато очакваш нещо толкова много, така упорито и когато накрая го достигнеш, си като парализиран и не можеш да направиш и движение.

— О, Джо. — Тя се опита да каже още нещо, но гърлото й се сви. Почувства как сълзите й намират, горещи и обилни. Засмя се — дрезгаво и пресекнало.

— Не ми казвай, че съм ти липсвала, защото ще се разплача. Наистина ще го направя. Цели ведра. Ще си помислиш, че никога няма да излезеш от дъжда. — Сграбчи го за ризата и прошепна с отчаяна настойчивост: — Не, кажи го! Ако не го кажеш, ще плача, когато се прибера… а не знам кое е по-лошо. Дори аз ще го кажа първа. Джо, липсваше ми. Липсваше ми толкова много, че мислех, че ще умра.

Той я хвана за раменете, но не я целуна. Тя се успокои, дори се зарадва, защото знаеше, че ако го бе направил, нямаше да иска той да спре. Видя, че и в неговите очи има сълзи.

— Виж, предполагам, вече знаеш, че не се преструвах, когато ти казах, че не мога да пиша писма. Ако ти бях казал колко много ми липсваш, щеше да прозвучи така, сякаш съм го преписал от някое списание, „Вояджър“ например. — Той се усмихна смешно — краищата на устните му се извиха надолу — и добави тихо: — Искам първо да видя, да разбера дали ти…

Тя започна да се смее беззвучно и се облегна на стената. Беше й олекнало от облекчение.

— А аз през цялото време мислех…

— Какво?

— Ами, просто… о, сега изглежда толкова глупаво… но мислех… мислех, че се срещаш с някоя друга, докато ме няма.

Очите му се откъснаха от нейните.

— Какво те наведе на тази мисъл?

— Не зная… самата аз може би.

— Няма друга, Ани.

Казваше ли истината? Имаше нещо в гласа му, точно сега… и в очите му…

Почувства пристъп на ревност, но си каза бързо: „Добре, какво, ако се е срещал с някоя, ако дори е преспал с нея? Коя съм аз да го съдя след всичко, което се случи с Емет?“

— Обичам те, Джо.

Ето. Най-после. Каза го. Почувства лицето си зачервено и горещо, сякаш беше стояла прекалено близо до огън и се бе изгорила.

Прегръдката на Джо се отпусна. Той посегна и хвана нежно китките й… много нежно. Тя усети, че сърцето й ще се пръсне като чаша, пълна с вряла течност. Джо вдигна ръцете й и допря дланите й до бузите си. Страните му бодяха… и бяха много топли… не, горещи… сякаш и той също гореше.

Беше си мечтала за този миг толкова време, че сега дори не й изглеждаше съвсем реалност, а сякаш сън. След това съвсем ясно усети тялото му срещу своето и дългите му пръсти да галят шията й. Нещо се преобърна в стомаха й, почти болезнено. Тя се притисна в Джо. Нуждата й от него бе толкова голяма, че си помисли, че би умряла, ако не може да го има.

— Много мислех за това как ще бъдем заедно — каза той прегракнало. — Само за това мислех.

Привлече дланта й до устните си и я целуна… Ани си помисли, че може и да умре от толкова много щастие наведнъж.

Не можеше да мисли за Лоръл, за това колко наранена ще е сестра й. По-късно. За всичко щеше да има време по-късно. Тук, сега, тя искаше всичко за себе си. Изглежда, най-важното беше да вземе всичко, преди да й се е изплъзнало… да се изплъзне, както всички хубави неща, които бе имала.

 

 

— Ани?

Ани почистваше грима от лицето си, когато Лоръл влезе в малката баня и седна на ръба на ваната. Ваната беше старомодна, с крака във вид на лапи и Ани винаги си представяше, как някакъв старик казва: „Да… вече не ги правят както едно време“. И беше вярно. Пълнеше се цели петнайсет минути, но пък какво удоволствие беше да се изтегнеш. Лоръл беше боядисала краката в червено и златно и бе добавила пера, така че краката приличаха на лапи на средновековен грифон, и бе нарисувала семейство диви патици — цяла редица, с дъждобрани и яркочервени ботуши. Седнала на изпития ръб на ваната, с мъжка фланелка, стигаща почти под коленете й, Лоръл изглеждаше дори по-мрачна, отколкото преди час, когато се бяха прибрали от партито.

— Хммм? — отвърна Ани и се обърна към широката овална мивка. Шкафчето над нея беше отчасти отворено и в огледалото му тя видя отражението на Лоръл, бледото й лице и слабичките й рамене. Под флуоресцентната светлина на лампата кожата под очите й изглеждаше синкава.

— Бременна съм. — Тихият глас на Лоръл отекна в тишината като експлозия.

Ани почувства как през тялото й преминава удар като от ток, сякаш бе докоснала оголен електрически кабел. Обърна се към сестра си и се подпря на мивката. Усети хладния порцелан на кръста си. Шумът от капещия кран я оглуши като грохот на водопад.

— О, Лори! — Не можа да каже друго. Загледа втренчено сестра си. Усещаше как цялата изстива.

— Изглеждаш по-зле, отколкото аз. — Лоръл успя да се усмихне слабо, което я направи да изглежда още по-нещастна. — Май ще е по-добре да седнеш.

— Права си.

Влязоха в малката спалня, където се бе пренесла, когато Лоръл постъпи в колежа, и Ани успя да се овладее. Седна на леглото и се втренчи в Лоръл, която се сви в едно кресло до прозореца, опряла колене до гърдите си.

— Откога? — попита Ани, твърдо решена да бъде мила.

— Три месеца. Прекалено късно за аборт, ако това имаш предвид.

— О, Лори, не исках… Боже, защо не ми каза веднага?

— Самата аз разбрах преди два дни. Разбирам, че звучи глупаво, но знаеш, че мензисът ми винаги е бил нередовен. Мислех си, че съм пропуснала един, после станаха два…

— Сигурна ли си?

— Бях на лекар.

— Добре… — Ани пое дълбоко дъх. Чувстваше, че ще се справи с положението, ако всички факти й бъдат изложени и ги анализира един по един, като статистик, преброяващ населението. — Ще ми кажеш ли как стана?

Лоръл се засмя тъжно.

— По обичайния начин. Както стават тези неща.

— Знаеш какво имам предвид.

— Искаш да започна от самото начало? Добре, какво ще кажеш за „Имало едно време едно момиче, което се казвало Лоръл. То обичало много един мъж и си мислело, че и той ще отвърне на любовта й, ако тя…“

Лоръл спря и изведнъж опънатото й лице се отпусна. Сълзи изпълниха огромните й очи и започнаха да се стичат по бузите й.

Видя озадаченото лице на Ани и й се прииска да извика: „Исках Джо да ме обича. И може би дълбоко в себе си съм мислила, че като преспя с Джес, ще накарам Джо да види, че вече съм достатъчно голяма за него.“

Но някаква причина, която самата тя не разбра, я накара да замълчи…

Ани приседна до сестра си, за да я утеши, както когато Лоръл беше малко момиченце. Но в изражението на Лори имаше нещо непристъпно, което я накара да се отдръпне.

Огледа стаята и погледът й се спря върху нощното шкафче в ъгъла, където стоеше „Оскар“-ът на Диъри. Не го беше избърсала от прахта и сега той изглеждаше потъмнял — като смътен, неясен братовчед на онзи магичен, блестящ, малък мъж, който си спомняше от детските години.

— Той знае ли? — попита тя внимателно. — Каза ли му?

— Питаш ме, дали наистина не съм станала пълна глупачка? — каза ядосано Лоръл. Изглежда, това й помагаше да се владее. — Както й да е, той няма нищо общо с това.

— Как така? Повярвай ми, който и да е той, каквото и да мислиш за него, той дели отговорността наравно с теб.

Лоръл я прониза с поглед.

— Не знаеш нищо — каза тя. Понечи да продължи: „Не е Джо“, но не го каза.

— Добре, разбира се, аз не… ти не ми казваш нищо. Като например, кое е това момче? И ако го обичаш толкова много, защо не му кажеш?

Лоръл само тръсна глава, загледана в килима.

Ани се почувства едновременно наскърбена и ядосана.

— Стига си ме разигравала. За бога, Лори, та аз искам само да ти помогна.

— Добре, тогава може би трябва да поговориш с него. — Очите на Лоръл проблеснаха.

— Кой?

Още преди Лоръл да отговори, Ани почувства, че ще чуе нещо, което не желае. В пространството, което ги делеше, се оформи невидим тунел и гласът на Лоръл се понесе по него към нея като свистенето на студен вятър.

— Джо — каза сестра й.