Айлин Гоудж
Сестра ми (1)

Пролог

Холивуд, Калифорния

Септември, 1954

Доли Дрейк слезе от автобуса на „Сънсет“ и „Вайн“. Тротоарът сякаш се люшна под нея в трептящия от горещината въздух, все едно беше застанала на палубата на кораб в морето. Стомахът й се беше свил, главата й пулсираше. Извитата стена на огромното здание на Ен Би Си отразяваше слънцето в очите й — кълбо от бяла светлина и нажежени игли.

„Сигурно се разболявам — помисли си тя. — От грип… или може би от нещо друго.“

Но не, не беше болна. Не беше грипен вирус… беше нещо много по-лошо. Болеше я душата. Беше будувала цяла нощ, умореният й мозък се въртеше в кръг като куче при пълнолуние, без да посмее да вземе решение по кой път да тръгне.

Доли си помисли за писмото. Погледна лачената си чанта, от чиято износена дръжка, преметната през рамото й, висяха разнищени конци, и видя писмото толкова ясно, все едно имаше рентгенов поглед — голям бял плик, сгънат на две и после още на две.

Вътре имаше само един циклостилен лист, съдържащ детайли от среща на „Обществото на обикновения човек“. Датата в горния край на листа беше 16 юни 1944 г. Преди десет години.

И какво от това? Пиклив клуб на романтици, разпаднал се преди десет години, с никому неизвестни членове. С изключение на един. Избеляла, но все още четлива драскулка най-отдолу. Име, толкова добре известно на милионите американци, колкото и тяхното собствено. Име, което сенаторът Джо Маккарти във Вашингтон би се зарадвал да стъпче. На последния ред беше написано следното:

„Ивлин Диърфийлд

бул. «Ла Бри» 1233

Лос Анжелос, Калифорния“

Това, разбира се, беше много преди Ивлин да стане Ив и да се премести от „Ла Бри“ в Бел Еър. Преди да спечели „Оскар“ и да се омъжи за известния режисьор Дюи Коб. Преди да престане да дава пет пари за сестра си Доли.

Доли си пое дъх и й се стори, че въздухът има вкус на топящ се катран. Помисли си за кадилака с климатик, който Ив караше сега, бял като девствена булка, с червени седалки и подвижен покрив. Представи си какво би било в момента да се намира в тази количка, да се плъзга по Сънсет Булевард с коса, развявана от топлия вятър, а хората да се взират любопитно, да се дивят със завист и да се чудят. „Коя е тази? Обзалагам се, че е известна.“

Въображаемата гледка беше грубо изместена от гръмкия клаксон на кола. После няколко бъдещи актриси — прекалено млади, прекалено руси и с очи на кошути, за да бъдат нещо друго, я избутаха, докато минаваха покрай нея и клюкарстваха тихо, а слънчевата светлина обливаше краката им, обути в копринени чорапи. Едната беше с леко различен чифт, без съмнение резултат от внимателно икономисване. Доли се усмихна мрачно и се сети за консервата от пилешка супа, която я чакаше в бунгалото й в Уестуд. Като се смесеше с две чаши вода, вместо с една, заедно с малко кетчуп и солени бисквити, консервата с пилешка супа можеше да засити глада й. Е… почти. И може би щеше да се почерпи с десерт в бар „Хърши“. Шоколадът беше единственото нещо, което почти успяваше да я развесели.

Но точно сега мисълта за храна караше стомаха й да се свива. Да удари ли на Ив шамара, който тя заслужаваше? Можеше ли да го направи? Но как можеше нарочно да нарани и вероятно дори да провали малката си сестра?

Доли мислено се върна през прашните мили и годините назад в Клемскот и сякаш отново чу пастор Дагет да бумти от амвона: „Сложете Бог като ризница върху себе си, за да можете да се изправите срещу дявола…“

„Да, точно така — помисли си Доли. — А кой ме защитаваше, когато малката Ив отмъкваше всяка прилична роля, към която се стремях? А също и гаджето ми… в град, пълен с мъже, тя се залепи точно за него.“

В гърлото й започнаха да напират сълзи. Горчиви сълзи, които горяха като киселина. Избърса очите си с ръка и си пое дълбоко въздух. Дяволите да я вземат, ако се разреве на обществено място и се появи при Сид с подути и зачервени очи. Ако Мама Джо я беше научила на нещо в живота, то беше да не изкарва кирливите си ризи на показ.

Прекоси улицата и се отправи на север към „Вайн“. Горещият въздух сякаш я спираше; като че ли не вървеше, а си пробиваше път през нещо твърдо и лепкаво. Дали изобщо някога щеше да стигне? Засенчи очи с ръка срещу слънцето, докато минаваше покрай „Касъл Камерас“, погледна към часовника върху сградата на Ей Би Си и видя, че е почти два и петнадесет. Срещата й със Сид беше за два. Е, такъв беше целият й живот, нали така? Винаги закъсняваше. За всичко.

Ускори крачка, отворените й лачени обувки потрепваха по нагорещения тротоар, главата й пулсираше като барабана на маршируващ състав. Сид полудяваше, когато тя закъсняваше. Той мразеше да чака. Да върви на майната си, за това му плащаше. Само че като се замислиш, десетте процента на един агент от нищо… са всъщност нищо. Последният й филм, „Свободни жени“, дори не беше излязъл по екраните, а оттогава беше участвала само няколко пъти като статистка и беше направила една телевизионна реклама.

Е, такъв беше жребият й. Доли Дрейк завършваше на нула, а малката Ив имаше блестяща звезда и отпечатъци върху тротоара пред „Грауман“.

А сега и Вал.

Доли стигна хотел „Сенчъри Плаза“. Слънцето беше превърнало стъклата му в огледала. За миг видя отражението си — хубава жена в края на двайсетте, следващия май щеше да навърши тридесет, с руса коса, част от която се беше измъкнала от шнолите. Може би малко позакръглена, облечена в розова рокля на цветя от изкуствена коприна, най-хубавата й в момента. Слънцето проблесна върху безопасната игла, с която беше закрепила подгъва си. Тя се намръщи. Виждаше се. Без значение колко много се опитваше да я скрие, беднотията си личеше.

Отново се сети за плика в чантата си и стомахът й се обърна. Беше го получила с вчерашната поща, заедно с бележка от Сид.

„Помислих си, че може да те заинтересува. Изпрати ми го един стар «приятел» на сестра ти. Обади ми се.“

За първи път й се случваше да се свързва с нея по пощата. Целият му живот беше свързан с телефона. Сега обаче беше различно. Сид също й имаше зъб. Преди шест години Ив го беше зарязала, не само като агент, но и седмица преди да се оженят. Сид прекара две седмици в пиянство, без да вижда никого, дори без да вдига телефона, което за него беше все едно да си отреже езика. Оттогава беше станал по-рязък и студен.

Доли знаеше, че последното нещо на света, което Ив искаше, бе да свали американското правителство. „Тя е толкова червена, колкото и Мами Айзенхауер“ — помисли си Доли. Сигурно някой режисьор или помощник-продуцент я беше завел от срещата им на събранието и я беше накарал да се запише. Вероятно беше забравила всичко още на следващия ден. Иначе поне би споменала на Доли, нали?

Сега обаче нещата бяха съвсем различни от военните години. Прекрасното чувство, че хората се търсят един друг, че работят заедно, за да победят, беше изчезнало. Човек вече не знаеше на кого да вярва. Всеки би могъл да ти забие нож в гърба, особено тук, в Холивуд. Всеки, който беше дори леко розов или просто беше обвинен в това, дори прочути режисьори и продуценти, беше уволняван и попадаше в черния списък. За него нямаше работа в града. Като тиха смърт. Но сигурно смъртта беше за предпочитане. Поне на погребението ти хората казват добри неща за тебе.

А сега, ако тя докараше нещата докрай, една от тези бедни, опетнени души би могла да бъде Ив.

Едно нещо беше сигурно за Маккарти — обичаше големите заглавия. Колкото по-известно беше името, което захапваше, толкова по-голямо внимание получаваше от пресата. Ив беше от най-прочутите. И колкото по-известни бяха, толкова по-отвисоко падаха.

Доли усети пристъп на силна горчивина. „Добре ще й се отрази. Да види какво е на мръсния тротоар, заедно с всички нас. И какво ще си помисли за нея тогава Вал Карера?“

Доли стисна здраво чантата си, сякаш се страхуваше да не би проклетият документ да изпадне от нея. Цяла нощ се беше въртяла и се беше чудила какво да прави, и сега вече знаеше защо. Защото не искаше да погледне истината в лицето, затова. „А Ив, да не би да е премисляла преди да ми забие ножа в гърба?“

Със стисната уста Доли зави на запад по булевард „Холивуд“ и влезе в хладното мраморно фоайе на сградата на ъгъла. Е, не можеше да вземе окончателно решение, докато не поговореше със Сид. Когато му се обади вчера, той каза, че имал нещо да й разказва, нещо наистина важно. Но боже мой, какво можеше да бъде по-важно от това?

 

 

— Това ще е направо… убийство — каза Доли.

Седеше на ниския диван срещу извитото бюро на Сид. Потта й бързо изсъхваше от хладния въздушен поток, идващ откъм вентилатора на прозореца, а тя непрекъснато попипваше плика, който беше извадила от чантата си. Взираше се в него така, сякаш гледаше противно малко куче, готово да я захапе. Неизвестно защо, тук той изглеждаше по-реален… и по-немислим… отколкото по пътя насам. Сърцето й биеше силно, все едно беше изкачила четирите етажа пеша, а не с асансьора.

Тя огледа спретнатия кабинет на Сид почти с наслада. Никакъв безпорядък — никакви рафтове, отрупани със сценарии, никакви препълнени табли с неотворени писма, никакви пепелници, натъпкани с фасове. Само светлозелени стени, почти изцяло покрити със снимки в рамки — най-вече на Ив Диърфийлд. Ив, с ръка на хълбока, позираща пред замъка на Спящата красавица в новооткрития Дисниленд. Ив, наведена пред „Грауман“, с ръце в мокрия цимент. Ив, раздаваща ослепителни усмивки, Ив зад волана на чисто новия кабриолет „Бел Еър“, подарен й от „Юнивърсъл“.

Шибан музей. Ив може и да беше напуснала Сид, но не и той нея.

Доли се втренчи в него. От оня тип хубавци, които Мама Джо би нарекла „мазник“… само дето започваше да се съсухря, слепоочията му побеляваха, върху горната му устна имаше малки бръчици. Седеше и я гледаше, вдигнал крака върху отвореното чекмедже на бюрото, панталонът му от тънък сив шевиот беше безупречен — кафявите му очи бяха впити в нея. Доли имаше чувството, че гледа двуцевния дванадесетмилиметров „Уинчестър“ на баща си. Очите на Сид над издадения римски нос изглеждаха почти развеселени.

Определено агент на второразредни актьори, може би дори и по-некадърен, но ако трябваше да бъде честна, не можеше да го обвинява за лошия развой на кариерата си — въпреки доста приличния приход от „Жени в окови“. Ако трябваше да го оцени като мъж, по-скоро би спала с вятъра.

Но чувствата й към него в момента бяха доста по-силни от обикновена неприязън. Стиснала ужасния документ, който Сид беше поверил на нейните грижи, Доли направо ненавиждаше този мазник — ухилен като куче, изпило всички яйца в кокошарника, — защото познаваше сърцето й, както момчетата познават покрайнините на родния си град. И защото й даваше възможност за избор, каквато никога не би трябвало да има.

Защо просто не станеше и не си излезеше?

Но той беше казал, че има нещо важно за нея. Щом беше стигнала дотук, можеше поне да изчака и да чуе останалото.

— Защо аз? — притисна го тя. — Защо изпрати това нещо на мене, когато ти самият можеше да бъдеш големият патриот и да го дадеш лично на сенатор Маккарти… ако толкова мразиш Ив?

— Разбрала си ме погрешно. Това е работа, твоя работа, от моя страна няма нищо лично — отвърна безизразно той. Издаваше го само студеният блясък в очите. — Готова си да разговаряш, прав ли съм? Ще проведем ли разговора?

Тя се наведе напред, треперейки леко, и обхвана коленете си с ръце. Стомахът й отново се бунтуваше.

— Добре, но не забравяй, че тя е моя сестра, за бога! — Доли се сети и за племенничката си, малката Ани. И двете бяха нейна плът и кръв.

— Първо ме изслушай — каза той с разумен, дори успокояващ тон — и тогава решавай. — Изчака, докато тя отново се облегне на мекия диван. — Така е по-добре. Доли, скъпа, знаеш ли какъв ти е проблемът? Ти си добра. А в този бизнес „добър“ е синоним на „глупав“. Добротата може да ти носи морално удовлетворение, но няма да ти донесе главната роля в „Дяволска работа“.

Доли виждаше как устата му се движи, чуваше думите, но измина един безкраен миг преди да направи връзката. След това я удари в главата, все едно беше изпила един двоен бърбън. „Дяволска работа“: Маги Дюмон, ролята, към която се стремеше всяка звезда в града. Ив обаче вече я беше спечелила.

Обзе я гняв. Копеле мръсно! Защо я подмамваше? Нима можеше да предположи дори за секунда, че тя наистина ще се докопа до ролята?

После видя, че Сид е съвсем сериозен.

— Какво каза?

— Казах, че ако я искаш, съм осемдесет и осем процента сигурен, че мога да ти я осигуря.

Доли усети как нещо подобно на пружина я удари отвътре, почти мъртва надежда напираше да излезе. Изведнъж се сети — „Дяволска работа“ беше на Преминджър. А миналата година Ив игра във филма, заради който той получи „Оскар“ за най-добър режисьор.

— Дори Ив да отпадне от надпреварата, какво те кара да мислиш, че Преминджър ще се спре на мене? — попита тя. — Аз бях предвидена и за „Алея на бурите“, помниш ли? Ти дори беше започнал преговори по въпроса. По някакъв начин обаче Ив успя да получи ролята и вероятно за сто пъти по-голяма сума, отколкото биха платили на мене.

— Точно това имам предвид. Преминджър би направил всичко за Ив Диърфийлд. Луд е по нея. В неговото съзнание тя е Маги Дюмон. Помисли, скъпа Доли. Постави се на мястото на Ото. Ако не може да има Ив, кое е следващото най-добро решение?

Дали наистина беше така? Без съмнение тя и Ив си приличаха. Но ако имаше нещо, което да посочи като причина за провала си, то това беше именно тази прилика. С разлика само от шестнадесет месеца, на практика близначки, само дето Ив беше красива, а тя беше… е, да речем, хубавичка. Тя вдигна очи към снимката над главата на Сид и спря поглед върху косата на Ив — естествено руса, почти платинена. Нейната, под медната боя, беше с цвят на помия. И докато очите на Ив бяха с изненадващия цвят на индиго, тези на Доли бяха с избледнелия син цвят на стари дънки. Все едно някакъв художник беше нахвърлил набързо една скица, а после, виждайки, че може да нанесе много подобрения, беше сътворил изящен портрет. „По-добре да бях грозна… така поне нямаше да ни сравняват.“ Единственото й преимущество пред Ив бяха гърдите й. До последната им година в „Клемскот“ тя беше тази, която момчетата преследваха като разгонени пръчове.

Не. По никакъв начин Преминджър не би се спрял на второкласна актриса, когато можеше да има най-доброто. Но ако Ив излезеше от играта…

Да предположим, че Сид беше прав. Не би стоял тук, ако вече не беше провел дузина телефонни разговори, не беше пуснал някакви пипала и не беше получил силна подкрепа. Защо иначе ще си губи ценното време с нея? В момента нямаше прочути клиенти, но все пак мнозина работеха в радиото и телевизията. Пък и подобна сделка, освен парите, би ги поставила в първите редици на бранша. Можеше да се окаже и големият й шанс. Сид имаше достатъчно прилични клиенти, имаше и хъс, но му липсваше истинска звезда.

Така че, да, Сид се стремеше да спечели някой долар, да стане известен… но сигурно не беше забравил и начина, по който Ив го беше захвърлила като ненужен боклук.

— Мога да се престоря, че никога не съм виждала това. — Тя преглътна с усилие и потупа с плика по коляното си. Поповата лъжичка в стомаха й се беше превърнала в голяма жаба, огромна и зла. — Какво ми влиза в работата, ако Ив е участвала в някакъв полукомунистически клуб преди сто години? Сигурно си е мислила, че помага за спасяването на света — седяла е в някоя задимена стаичка и е слушала куп глупави идеалисти. Сигурно много бързо й е омръзнало. — Сърцето сякаш й беше обвито с тънка ледена кора. — Ив си е Ив, всички я знаем.

Сети се за Вал и се изненада от силната болка, която почувства. Беше преди около година и тя го познаваше едва от няколко седмици, и още не… е, от съвсем недостатъчно време, за да скърби за разбитото си сърце.

Осъзна, че всъщност я беше наранила Ив. А не двойната игра на Вал.

— Можеш и нищо да не направиш — каза Сид, сякаш проблемът изобщо не го засягаше. Въртящият се стол леко изскърца, когато той се облегна, вдигна ръце и сплете пръсти на тила си, покрит с толкова буйна и чуплива коса, че сякаш я тореше… което, като се има предвид колко гъста беше, може и да бе вярно. — Можеш, но не мисля, че ще постъпиш така.

Стомахът на Доли се сви.

— Все още не разбирам. Защо си правиш този труд? Защо просто не изпрати тридесетте си сребърника собственоръчно до Вашингтон? Не съм ти нужна.

— Права си, кукличке. Не си ми нужна. Ти си тази, която се нуждае от мене.

Тя стана и пликът полетя от скута й към бежовия килим. Да върви на майната си! Макар да й помагаше, можеше да се оправи и без него.

— Майната ти, Сид, изобщо нямам нужда от теб!

Усмивката отново се появи на лицето му, но този път беше толкова студена, че тя потръпна. Той се наведе напред и разпери ръце върху бюрото. Топлината на пръстите му замъгли блестящото стъкло.

— Доли, скъпа. Ти все още не разбираш, нали? — Говореше тихо, но всяка негова дума я удряше като капка от топяща се ледена висулка. — През цялото време си мислеше, че е Ив, нали? Че Ив е по-красива и по-талантлива? Но не е така, бебче. Това, което Ив има, а ти — не, са острите зъби. Тя би убила, за да получи роля, която и да е роля. А ти, Доли, си прекалено добра. В този бизнес трябва да действаш като баракуда. Вземай от там, откъдето можеш. Мамка му, да не мислиш, че Джейн Ръсел се чукаше с Хауърд Хюз заради кура му? — Той спря, изчаквайки я да осмисли думите му, после се изправи и отиде до писмото, което тя беше пуснала. Вдигна го и отново й го подаде. Носеше на кутрето си златен пръстен с печат, който сякаш й намигваше на фона на златистата прашна светлина, процеждаща се през венецианските щори. — Покажи ми колко много го искаш, скъпа. Покажи ми, че си готова на всичко, и наполовина ще си постигнала целите си. После… — той се усмихна, — ако нещо се случи на Ив, ако тя изведнъж се разболее или забегне в Акапулко с този неин жребец… или просто попадне в черния списък, е, тогава какво според тебе ще си помисли Ото, ако влезеш в кабинета му с тази прилика с Ив, сякаш си нейна близначка?

Доли го слушаше с половин ухо. Изведнъж мислите й тръгнаха в друга посока. Ясно, като на цветен екран, виждаше две слабички момичета с гуреливи очи да слизат от автобус. Дорис и Иви Бърдок, пристигащи чак от Клемскот, Кентъки, повлекли един-единствен очукан картонен куфар. Блажено ухилени и полупияни от изтощение и надежди. Чуваше сладкия глас на Ив да звъни през годините: „От сега нататък ще сме само аз и ти, Дори, като Мат и Джеф. Винаги ще бъдем една до друга… нищо няма да ни раздели.“

Тогава нямаха дори и сто долара, но нещата бяха съвсем различни. Беше по-добре, въпреки че не можеше да обясни точно защо. Доли си помисли за задушното едностайно апартаментче с изглед към катранените работилници, което през цялото лято миришеше като ауспуха на автобус. Нямаха дори телефон, трябваше да използват този на домоуправителя.

И когато събраха достатъчно пари за собствен телефон, първият, който се обади, беше Сид с новината, че Ив е получила малка роля във филм с малък бюджет, наречен „Мисис Мелроуз“. Ив беше толкова възбудена, че направо щеше да изскочи от кожата си, и се изхвърли с две бутилки шампанско, цяла нощ седяха прегърнати, разговаряха, крояха пиянски планове как само след няколко години и двете ще бъдат големи кинозвезди, а имената им ще бъдат разлепени на афиши в цялата страна.

И дори когато нещата не вървяха добре, те се бореха заедно, а веднъж обединиха незначителната сума, която тя беше спечелила като сервитьорка, и заплатата на Ив като продавачка в „Нюсбъри“, за да си купят една хубава рокля за двете и да могат да ходят на важните прослушвания.

Само че като се замислеше сега, не беше ли обикновено Ив тази, която носеше проклетата рокля?

Тя стисна очи, пулсът туптеше над окото й.

М-да, Ив беше забавна и сладка… и дори понякога щедра. Проблемът беше, че колкото и да даваше, тя трябваше да получава двойно повече. И най-много искаше нещата, които бяха недостижими. Ив можеше да се противопоставя на предизвикателствата толкова, колкото и приливите на пълнолунието.

Доли отвори очи и видя, че Сид я наблюдава с нещо като съчувствие. Това беше дори по-лошо, отколкото да й изнася проповеди. Тя се изправи и каза:

— Ще си помисля.

— Мислиш прекалено много. Е, все пак това не е краят на света, нали така. Той лениво разгъна кльощавата си фигура от въртящия се стол и стисна ръката й с влажната си длан. Дощя й се да се обърше в полата си.

— Цялата тази страхова невроза около Маккарти вероятно ще отзвучи след месец-два. Тя може да загуби няколко филма, но я познавам и съм сигурен, че ще стъпи на крака.

Може би беше прав… но какво щеше да стане, ако не е? Как щеше да се чувства да знае, че тя е провалила кариерата на Ив, а вероятно и целия й живот? Не, нека си намери някой друг да заеме мястото на Ив, някой друг да забие ножа в гърба й.

Едва когато се озова навън и на половината път към „Сънсет“, Доли осъзна, че все още стиска писмото. Помисли си да го скъса и да го хвърли в някое кошче за боклук. Но кошчета нямаше и тя пак го пъхна в чантата си.

 

 

— Лельо Доли, откъде се е взела тази пукнатина? — Ани седеше в кухнята на бунгалото на Доли в Уестуд и люлееше краченцата си между покритите с ръжда хромирани крака на високия стол.

Доли, която бъркаше яденето в някакъв тиган на печката, се обърна към племенницата си. Ани й сочеше извивките на замазаната с гипс пукнатина, разполовяваща тавана. В средата имаше една гола крушка, която осветяваше претъпканата с какво ли не кухничка.

— Тази ли? Е, скъпа, това се нарича история. Тази стара барака е карта на всяко земетресение, случило се в района на Лос Анжелос, откакто са се срутили стените на Ерихон.

С очи, заковани в тавана, Ани облиза устни. Тънкият й розов език беше чист като на котка.

— Ще се срути ли върху нас?

— Само не дишай прекалено дълбоко — засмя се Доли и отново насочи вниманието си към печката. Но когато пак се обърна, видя, че малкото личице на Ани е сгърчено от притеснение.

Доли отиде при нея и я прегърна.

— Не го казах на сериозно, мила. Разбира се, че няма да падне. Толкова дълго е издържал, трябва да издържи поне докато се навечеряме.

За Доли Ани беше не дете, а възрастен човек в тялото на тригодишно дете, разумна малка дама с индиговите очи на майка си и мургавата кожа и тъмната, права коса на баща си. Беше облечена в рокля на точки, с бяла яка като на Питър Пан, колосана като картон, и смъкнати бели чорапки, които контрастираха странно с тежките черни ортопедични обувки. „Горкото дете, колко нещастия й се стовариха на главата.“ Миналата година баща й беше загинал в самолетна катастрофа, а Ив беше отлетяла за Мексико да снима „Бандидо“ още преди цветята на гроба на Дюи да бяха изсъхнали. Ани беше отгледана най-вече от бавачки — шест ли бяха, или седем? Доли беше изгубила бройката им, последната беше изчезнала преди три дни с някакъв помощник-оператор, заминаващ в Рио на снимки. Ив й се беше обадила паникьосана. Ще остане ли с Ани тази вечер? Ако не се нуждаеше от нещо, Ив почти не й се обаждаше.

Доли беше решила да откаже, но когато се сети за Ани, сама в онази огромна къща в Бел Еър с някаква непозната бавачка, се съгласи. Обожаваше Ани и сърцето й направо се късаше, когато си помислеше за самотата, с която детето трябваше да се примирява.

— Кога ще се върне Диъри^[1]? — попита Ани. Винаги я наричаше така, никога „мама“ или „мамче“.

— Не каза, скъпа.

— Къде отиде?

— Каза, че на гости. — Видя натъжената физиономия на Ани и добави: — Голяма звезда като нея трябва да посещава много тържества. Това е… нещо като част от работата.

— И Вал ли е част от работата? — Ани престана да люлее краката си и се втренчи в Доли с огромните си сини очи.

Буца заседна в гърлото на Доли. „Боже, помогни ми. Из устата на младенци и кърмачета…^[2]“

— Не точно — реши да рискува тя.

— Не харесвам Вал. — Личицето на Ани се сгърчи и смали. Имаше нещо неумолимо в изражението й.

Доли си спомни как веднъж, Ани едва ли беше на повече от година, на кея в Санта Моника, където Доли я беше завела на разходка, някакъв непознат мъж се наведе над люлката и завря лицето си почти до нейното. Повечето бебета биха се разплакали и отдръпнали. Но не и Ани. Поставяйки набръчканите си ръчички на лицето му, тя го беше отблъснала категорично и беше изпищяла с ясния си, като на възрастен човек глас: „Махай се!“

— О, съкровище, Вал няма да ти стори нищо лошо… той просто не ти е баща — успокои я Доли, като се надяваше да я развесели, макар да знаеше, че това няма да помогне. Тя въздъхна. — Спомням си, когато моят татко доведе за първи път Мама Джо вкъщи, след като истинската ми майка почина. Знаеш ли какво направих? Ухапах я.

На устните на Ани се появи лека усмивка, после тя се изхили тихо.

— По пищяла ли, като Тото?

— По бузата, когато се опита да ме целуне. Точно както би си отхапала от ябълка.

— Сигурно е побесняла.

— О, да… и татко ме напляска хубаво. Обаче знаеш ли какво, не съжалявах, че я ухапах. След като тя и татко се ожениха, Мама Джо взе всичките ми кукли и ми даде Библията, казваше, че безделието е дело на дявола. — Тя поклати глава. — Боже мой, защо ли ти разказвам всичко това? Хайде, помогни ми да сложим масата. Супата е готова. Обичаш ли масло върху сухарите?

— Тц — отвърна Ани, смъкна се от стола и се насочи към рафта с чиниите, отделен с перде от избелял памучен плат, забито с кабарчета към горния шкаф.

— Това е добре, защото нямам.

По-късно, когато вече се бяха нахранили, чиниите бяха измити и оставени да се изцеждат, Доли зави Ани в леглото в малката спалня, а самата тя се приготви да спи на дивана в дневната. Трябваше да подремне, докато можеше, защото Бог знае кога щеше да се върне Ив, може би чак на сутринта.

Облече старото си копринено кимоно и се сви на продънения стол до открехнатия прозорец, да потърси прохлада. Вечерта преминаваше в нощ. Изведнъж се почувства натежала и уморена. Очите й се затвориха. След няколко минути вече беше заспала.

Събуди я затръшване на врата. Тя изплува от дебрите на съня и примижа към блестящия циферблат на часовника върху очуканата масичка за кафе. Шест и пет. Господи! Вратът й беше схванат от притискането към облегалката, краката й бяха изтръпнали. Едва ги разгъна.

Дръпна протърканото найлоново перде и надникна навън.

Ив се беше върнала. Клатушкаше се по напуканата бетонена пътека с прекаленото внимание на много пиян човек. На фона на млечната светлина на зората вечерната й рокля от син сатен и без презрамки изглеждаше като течна, а платинената й коса блестеше като излъскано сребро. Стигна до входа на бунгалото, олюля се до лющещата се каса на вратата и се облегна на нея с бялото си рамо.

— Никога няма да се досетиш. Никога, никога, никога — бърбореше възбудена тя. Дъхът й имаше мирис на нещо сладко и пенливо, като орхидеи и шампанско. Засенчени от тясната покрита веранда, очите й изглеждаха като огромни тъмни локви.

— Омъжих се!

— Какво?

— Идеята беше на Вал. На коктейла у Преминджър, още щом пристигнахме, на него му щукна тази идея и аз си рекох: „О, дявол да го вземе, защо не?“, и скочихме в колата. — Тя се кикотеше. Приличаше не точно на пияна… а на трескава.

Доли стоеше зашеметена и слушаше побърканото удряне на някаква нощна пеперуда, която се блъскаше до смърт срещу мъждукащата жълта крушка на верандата. Лицето й гореше в хладния утринен въздух сякаш някой я беше шамаросал.

Ив размаха ръката си пред лицето й и Доли видя, че на пръста, на който някога беше античната златна халка на Дюи Коб, сега блести крушовиден диамант.

Ив се залюля на прага — блещукане от синьо и сребристо; бледата й кожа изглеждаше като мляко на лунната светлина.

— Знаеш ли, че в Лас Вегас бижутерийните магазини са отворени през цялата нощ? Можеш ли да си представиш какво би казала Мама Джо? Вероятно, че дяволът примамва грешниците по пътя към ада. — Тя се захили, после се разхълца. — Обзалагам се, че не знае, че съвсем сама съм открила този път. Аз и Томас Блис, в кокошарника, когато бях четиринадесетгодишна.

Доли си представи Ив, просната по гръб върху овеса, с вдигната рокля. Само че в съзнанието й не Томи беше наведен над Ив, а Вал. Стана й зле.

— Мама Джо е мъртва — напомни тя на Ив. Единственото, което се сети да каже.

— Зная това, глупачето ми. Нали изпратих цял камион лилии на погребението й. Помислих си, че старата крава най-после се е зарадвала, нали цял живот чакаше „Голямата“ награда.

От тротоара се чу нетърпеливото натискане на клаксона на белия кадилак на Ив. После от шофьорското място се показа главата на Вал.

— Хайде, скъпа — извика той. — След два часа трябва да си в студиото.

Доли се сети за първия път, когато беше срещнала Вал. Пробиваше си път през студиото на РКО^[3] към мястото, където снимаха „Свободни жени“. Докато прекосяваше улица „Уестърн“, с крайчеца на окото си забеляза някакво движение и вдигна поглед, точно когато едър мъж в кожени каубойски панталони скочи от покрива на макета на кръчма. Доли наблюдаваше с ръце, притиснати към гърдите си (както осъзна по-късно, досущ като героиня с разбито сърце от второкласен уестърн) как каскадьорът се приземява точно в центъра на една пълна със слама каруца.

Той улови погледа й, изправи се грациозно и си проправи път към нея, като заобикаляше камери и кранове, прескачаше дебелите кабели, които се виеха като змии в тревата. Висок и мускулест, с изтъркани дънки, карирана риза, протрити каубойски ботуши и охлузена шапка „Стетсън“. Косата, която се показваше изпод шапката, беше бяла като сняг. Това беше най-странното нещо у него. Беше млад мъж, не повече от тридесетгодишен, мургав и изглеждащ като чужденец. Когато се приближи, тя забеляза, че очите му са черни. Не тъмнокафяви или наситено сиви. А черни като нощта.

Вал Карера беше най-красивият мъж, когото беше виждала. Тя го наблюдаваше, докато той повтори номера си още два пъти, а после, след като режисьорът го освободи, Вал я попита дали ще пие кафе с него в лавката.

Доли не се поколеба дори и за секунда, макар да знаеше, че ще закъснее за снимките си.

След кафето, а после и след пиенето и вечерята, те се върнаха в апартамента му в Бърбанк. И останаха в леглото цяла седмица. Когато накрая стана, Доли се чувстваше все едно някой я беше ударил по свивките на колената с бейзболна бухалка. Едва можеше да се придвижи от леглото до банята. Не беше съвсем убедена дали това е любов, но със сигурност беше нещо особено. Вал вероятно беше на същото мнение, защото прекара почти цял месец неотлъчно до нея и през цялото време не можеше да не я докосва.

Докато не срещна Ив.

Сега, докато наблюдаваше сестра си да се протяга и прозява мързеливо като сиамска котка, току-що опустошила купа със сметана, Доли усети как странна слабост обхваща крайниците й. Безмълвна и трепереща, тя я гледаше втренчено, неспособна да се помръдне. „Тя да не си мисли, че нямам чувства? Че нейното щастие е по-важно от моето?“ Вероятно беше така. Вероятно се предполагаше, че Доли трябва да изпитва съжаление към Ив и затова беше отстъпила: бедното дете, тя загуби Дюи… или вероятно просто защото тя беше Ив Диърфийлд, звездата.

Споменът за нощта, в която ги беше заварила в апартамента на Вал, се върна с трясък. Доли крещеше и й обясняваше, че е гадна, егоистична кучка. Ив плачеше и казваше колко съжалява и че не била искала нещо да се случи между нея и Вал, то просто се било случило. В устата й това прозвуча като някаква неизбежна природна сила — подобно на ураган или земетресение. И някак си, независимо от гнева и болката си, накрая Доли беше тази, която прости и дори започна да успокоява сестра си.

Всичко това нахлу отново в ума й — цялата болка, горчивина и неприязън. Ив не даваше пукната пара за нейните чувства тогава, а още по-малко сега. „Цялата свети като коледна елха, без да й пука, че мога да ревнувам или да съм наранена.“

— Отидохме направо във Вегас и после се върнахме. — Ив се хвърли на врата на Доли и лепна една влажна целувка на бузата й. — Радвай се за мене, Дори, моля те, радвай се за мене. — Когато тя се отдръпна, Доли видя, че страните й са мокри, а очите й блестят.

— Ани будна ли е? Нямам търпение да й кажа!

— Шест часа сутринта е — отвърна мрачно Доли.

— Ще я събудя. — Ив се втурна покрай нея и минута по-късно се върна като водеше за ръка съненото момиченце.

Ани премигваше срещу майка си, лапнала палеца си. Тъмната й коса се беше сплескала от едната страна, бузката й беше зачервена от топлата възглавница.

Доли ги наблюдаваше как вървят една до друга по пътеката сред падащите капки роса — жената в блестяща синя рокля и стройното момиченце, облечено в памучна нощничка и тропащите ортопедични обувки, стиснало под мишница дрехите си. Сърцето й подскочи и тя усети пронизваща болка. Пред очите й се спусна червена мъгла.

И тогава Ив спря, полуобърната, с най-блестящата си усмивка — онази, запазената най-вече за репортери и почитатели.

— О, забравих да ти кажа… Ото ми обеща Маги в „Дяволска работа“. Една малка роля обаче все още е свободна — сестричката на Маги. Казах му, че си идеална за нея. Кажи на Сид да му се обади.

Доли усети как нещо в нея — последната брънка на верността — се скъсва.

Изчака, докато задните светлини на кадилака изчезнат в мрака, хукна вътре и повърна над кухненската мивка.

После, движейки се като сомнамбул, отиде в малката си спалня, в която все още се носеше бебешкият аромат на Ани, и затършува в гардероба си, докато не откри плик. Написа адреса и сложи марка, после го занесе в дневната и извади циклостилния лист от чантата си.

Навън в студения въздух чуруликаха птички, от съседното бунгало се носеше миризмата на кафе, чу се глухото тропване на врата и старчески глас, който викаше: „Да не изхабиш всичката топла вода, чуваш ли?“

Все още по кимоно и чехли, стиснала в ръка писмото, Доли отиде до пощенската кутия на ъгъла и го пусна.

Пликът беше адресиран до сенатор Джоузеф Маккарти, Капитол Хил, Вашингтон Д.С.

Едва когато капакът на пощенската кутия издрънча, Доли се освести рязко, сякаш някой й беше ударил шамар. Олюля се до студената ламарина, червената мъгла пред очите й се стопи, кръвта й като че ли се оттече чак в петите.

— О, Господи — прошепна тя задавено. — Какво направих! Какво направих!