Робин Кук
Треска (9)

Осма глава

Чарлз зави в паркинга на института, изскочи от колата и извади иззад седалката буркана с водната проба. Изтича по алеята и се наложи да чука на остъклената врата, преди портиерът да му отвори. Завивайки надясно, вместо наляво по главния коридор, той се затича към аналитичната лаборатория. Един от лаборантите, когото Чарлз уважаваше, беше седнал върху плота с апаратурата и пиеше сутрешното си кафе.

— Искам тази вода да се изследва за замърсители — каза Чарлз, останал без дъх.

— Спешна работа? — пошегува се лаборантът, забелязал прекомерната възбуда на Чарлз.

— До известна степен — каза Чарлз. — Интересуват ме предимно разтворените в нея органични вещества. Но ще бъде от полза и всичко друго, което можете да установите.

Лаборантът разви капачката, помириса и премигна.

— Ау! Надявам се, че не разреждате с нея уискито си.

Чарлз забърза обратно към собствената си лаборатория. Мозъкът му пулсираше от хаотични мисли, които преминаваха през съзнанието му с обезпокоителна скорост.

Той трябваше да приеме факта, да намери рационален подход за разрешаване на дилемата по метода на лечението на Мишел. Затова реши да вложи всички сили в ускоряване на изследванията си, с отчаяната надежда, че би могъл да постигне нещо изключително и навреме за Мишел; а и да се опита да предизвика затварянето на „Рисайкъл Лтд“. Отмъщението беше особено силно чувство и то притъпяваше тревогата за състоянието на Мишел. Когато стигна до вратата на лабораторията си, ръцете му бяха свити в юмруци. Сепна се, спомняйки си какво беше решил сутринта — да използва разума си и да не се поддава на нерационални чувства. Овладя се и бавно отвори вратата.

Елън, която седеше на бюрото му и четеше протокола за „Кансеран“, вдигна поглед и остави книгата. В движенията й се усещаше съзнателна преднамереност, която леко го озадачи, независимо от обърканите мисли в съзнанието му.

— Инжектирана ли е цялата партида мишки с антигена на гръдния рак? — попита той.

— Да — отговори Елън, — но…

— Добре — прекъсна я Чарлз, отправяйки се към малката черна дъска в стаята. Взе парче тебешир и след като изтри написаното върху нея, започна да чертае диаграмата на метода, който щяха да използват, за да установят реакцията на Т-лимфоцитите в инжектираните мишки, с цел да анализират имунологичното им поведение. Когато приключи, дъската беше изпълнена плътно и прецизно с поредица задачи. — Освен това — каза Чарлз, оставяйки тебешира, — ще опитаме и нещо друго. Подходът няма да бъде съвсем научен. Целта ще е да направим едно бързо проучване. Искам да приготвим голям брой разтвори с различна концентрация на раков антиген и с всеки от тях да инжектираме само по една мишка. Зная, че няма да има статистическа представителност. Ще бъде непълна и бърза работа, но може да се окаже от полза. А сега, докато проверяваш мишките от вчера и ги инжектираш с нова доза раков антиген, аз ще проведа няколко телефонни разговора. — Чарлз изтърси тебеширения прах от панталона си и се протегна за телефона.

— Вече мога ли да кажа нещо? — попита Елън и наклони глава, с изражение „Нали те предупредих, че ще стане така“.

— Разбира се — каза Чарлз със слушалката в ръка.

— Проверих мишките, които получиха първата доза „Кансеран“. — Тя замълча.

— Да? — каза Чарлз, питайки се какво ли следва.

— Почти всички са умрели през нощта.

На лицето на Чарлз се изписа пълно недоумение.

— Какво е станало? — Той остави слушалката.

— Не зная — призна Елън. — Няма друго обяснение, освен въздействието на „Кансеран“.

— Провери ли концентрацията на разтвора?

— Да — каза Елън. — Беше съвсем точна.

— Някакви признаци, че смъртта е причинена от инфекциозен фактор?

— Не — каза Елън. — Извиках ветеринар да ги прегледа. Не им е правил аутопсия, но мисли, че са починали от сърдечен инсулт.

— Токсичност на лекарството! — каза Чарлз, клатейки глава.

— Боя се, че да.

— Къде е оригиналът на протокола за „Кансеран“? — попита с нарастваща тревога Чарлз.

— На бюрото ти. Преглеждах го, когато ти влезе.

Чарлз взе папката и намери раздела за токсичност. После взе предварителния протокол, който бяха изготвили с Елън предния ден. Прегледа цифрите. Когато приключи, хвърли двата протокола върху бюрото си.

— Проклетият му кучи син! — избухна Чарлз.

— Да, това трябва да е обяснението — съгласи се Елън.

— Брайтън сигурно е фалшифицирал и данните за токсичност. По дяволите! Това значи, че цялото изследване на „Кансеран“, върху което Брайтън прекара две години, не струва нищо. Явно „Кансеран“ има много по-висока токсичност от тази, която докладва Брайтън. Какъв абсурд! Знаеш ли каква сума е платил досега Националният Раков Институт за изпитването на това лекарство?

— Не, но мога да се досетя.

— Милиони и милиони! — Чарлз се плесна по челото.

— Какво ще правим?

— Ние? Какво ще правят те! Целият проект трябва да се започне отново, което означава още три години!

Чарлз усети как твърдото му решение да се държи хладнокръвно и на дистанция, нещо се разколеба. Да завършат проучванията за ефикасност на „Кансеран“ беше едно нещо, но да започнат цялото изследване от нула, беше съвсем друго. Нямаше да го направи, особено сега, когато заради болестта на Мишел искаше да ускори работата по собствения си проект.

— Имам чувството, че въпреки всичко, ще настояват ние да извършим работата — каза Елън.

— Е, мен това пък въобще не ме засяга — отсече Чарлз. — Приключихме с „Кансеран“. Ако Морисън или Ибанез ни създават неприятности, ще им отвърнем, като просто им хвърлим в лицето доказателството, че проучването за токсичност не струва даже колкото хартията, върху която е напечатано. Ще ги заплашим с изявление в пресата. А след подобен скандал мисля, че дори Националният Раков Институт може да си зададе въпроса къде си влага парите.

— Не мисля, че ще е толкова лесно — каза Елън. — Мисля, че би трябвало…

— Достатъчно, Елън! — изкрещя Чарлз. — Искам да започнеш да проверяваш за антитела в първата ни партида мишки, а после да ги инжектираш повторно. Аз ще се заема с шефовете по въпроса за „Кансеран“.

Елън гневно му обърна гръб. Както обикновено, Чарлз бе отишъл прекалено далеч. Започна работата си, вдигайки колкото може повече шум със стъклениците си.

Телефонът иззвъня. Чарлз вдигна веднага слушалката. Беше от аналитичната лаборатория.

— Искате ли предварителния отчет? — попита лаборантът.

— Моля — отвърна рязко Чарлз.

— Основният замърсител е бензол и е пълно с него. Но има и по-малки количества толуол, както и трихлоретилен и въглероден тетрахлорид. Опасни вещества! На практика можеш направо да си чистиш четките от маслени бои в тях. По-късно след обяд ще дам пълен отчет.

Чарлз му благодари и затвори. Резултатите не бяха неочаквани, но беше добре, че ще получи документирано доказателство. Пред очите му неволно изплува образът на Мишел и той съзнателно го прогони, като грабна телефонния указател на Бостън от рафта над бюрото си. Прелисти го бързо, докато намери раздела за федералните власти и поредицата номера на Агенцията по опазване на околната среда. Набра този на информацията. Отговори му автоматичен запис със съобщение, че Агенцията работи от девет до пет. Още не беше станало девет.

После прелисти страниците за раздела федерални власти на щат Масачузетс, Социални грижи. Искаше да разбере колко са регистрираните случаи на левкемия и лимфома по течението на река Потомак. Но нямаше посочен телефонен номер за Регистър на туморни и ракови заболявания. Вместо това погледът му попадна на думите „Жизненоважна статистика“. Позвъни, но чу съобщение, подобно на това от Агенцията по опазване на околната среда. Чарлз погледна часовника си и разбра, че остават още двадесет минути до началото на работния ден на бюрократичните служби.

Отиде до Елън и се зае да й помага с подготовката за извършването на анализа за евентуални признаци на повишена имунологична активност у мишките, инжектирани с антиген на гръден рак. Елън явно беше решила да не му говори. Чарлз виждаше, че е ядосана и очевидно се възползваше от някогашната им близост.

Докато работеше, Чарлз си позволи да пофантазира за най-новия си подход към изследването. А какво би станало, ако мишките, инжектирани с антиген на гръден рак, успееха да реагират бързо на антигена и придобитата чувствителност да би могла лесно да се прехвърли на болните от рак мишки посредством трансферния фактор? Тогава болните мишки точно от тази партида биха излекували сами себе си. Беше толкова приятно просто… може би прекалено просто, помисли си Чарлз. Да можеше да ускори целия този процес заради Мишел…

Когато Чарлз отново вдигна поглед, отдавна минаваше девет часа. Оставяйки Елън в мрачното й настроение, Чарлз отиде до телефона и отново набра информацията на Агенцията за опазване на околната среда. Този път му отговори жена с отегчен бостънски акцент.

Чарлз се представи и каза, че иска да докладва за сериозен случай на изхвърляне на отровни вещества в река Потомак.

Жената явно не се впечатли. Остави Чарлз да изчака, докато го свърже с някой друг.

Обади се гласът на друга жена и толкова наподобяваше първия, че Чарлз се учуди, когато го помоли да повтори искането си.

— Свързали са ви погрешно — каза жената. — Тук е отделът за водоизточници и ние не се занимаваме с изхвърляне на замърсители. Трябва ви отделът за токсични отпадъци. Почакайте момент.

Чарлз пак изчака. Чу се прещракване, после сигнал свободно. Чарлз пусна слушалката и грабна телефонния указател. От списъка на Агенция за опазване на околната среда намери Отдел за токсични отпадъци и набра номера.

Отговори му подобен глас. Мина му мисълта дали в Агенцията случайно не унифицират хората си като роботи. Чарлз повтори искането си, но му казаха, че в Отдела за токсични отпадъци не се занимават с нарушения на закона и че би трябвало да позвъни на Отдела за замърсявания с масла и опасни материали. Даде му номера и затвори, преди да изчака отговор.

Набра и този номер, но натискаше бутоните толкова силно, че го заболяха пръстите.

Още една жена! Чарлз повтори оплакването си, без да се старае да прикрива раздразнението си.

— Кога е станало изхвърлянето на отпадните вещества? — попита жената.

— Замърсяването е непрекъснато, не е единичен случай.

— Съжалявам — каза жената. — Ние се занимаваме само със случайно разпилени замърсители.

— Мога ли да говоря с началника ви? — озлобен попита Чарлз.

— Един момент — въздъхна жената.

Чарлз нетърпеливо зачака, разтърквайки лицето си с ръка. Беше го избила пот.

— Мога ли да ви помогна? — чу се от другия край гласа на още една жена.

— Наистина се надявам да можете — каза Чарлз. — Обаждам се да ви съобщя, че има една фабрика, която непрекъснато изхвърля бензол, който е отровен.

— Ами ние не се занимаваме с това — прекъсна го жената. — Ще трябва да се обърнете към съответните държавни служби.

— Какво? — кресна Чарлз. — С какво тогава, по дяволите, се занимава Агенцията за опазване на околната среда?

— Имаме контролни функции — отговори жената, — задачата ни е да контролираме околната среда.

— Бих казал, че изхвърлянето на отрова в една река би следвало да е нещо, с което да се занимавате.

— Би могло да стане — съгласи се жената, — но само след като държавните органи са се запознали с въпроса. Искате ли телефона на съответната държавна служба?

— Дайте ми го — уморено каза Чарлз. Когато затвори телефона, улови втренчения поглед на Елън. Изгледа я на свой ред и тя се залови отново с работата си.

Чарлз изчака сигнала и набра поредния номер.

— Добре — каза жената, след като го изслуша. — За коя река става въпрос?

— Потомак — каза Чарлз. — Господи, нима най-после говоря с когото трябва?

— Да — успокои го жената. — И къде е фабриката, която твърдите, че извършва замърсяване?

— Фабриката е в Шафсбъри — отговори Чарлз.

— Шафсбъри? — попита жената. — Това е в Ню Хемпшир, нали?

— Да, правилно, обаче…

— Ами, ние не се занимаваме с Ню Хемпшир.

— Но реката в по-голямата си част е в Масачузетс.

— Може и да е така — каза жената, — но извира в Ню Хемпшир. Ще трябва да разговаряте с агенцията там.

— Дай ми сили — измърмори Чарлз.

— Моля?

— Имате ли телефона им?

— Не. Ще трябва да се свържете с отдел информация.

Телефонът замлъкна.

Чарлз се обади на телефонни справки в Ню Хемпшир и му дадоха номера на Щатските служби. Нямаше телефон на служба за Контрол върху замърсяването на водите, но след като позвъни на един от номерата на телефонната централа, успя да влезе във връзка с вътрешния номер, който му трябваше. Вече с чувството, че звучи като магнетофонен запис, повтори и този път искането си.

— Анонимно съобщение ли правите? — попита жената.

Изненадан от въпроса, Чарлз замлъкна за момент, преди да отговори:

— Не, аз съм д-р Чарлз Мартел, доктор на науките, първа степен, Шафсбъри.

— Добре — бавно отговори жената, сякаш си водеше записки. — Къде става посоченото замърсяване?

— В Шафсбъри. Една компания, „Рисайкъл Лтд“. Изхвърлят бензол в Потомак.

— Добре — каза жената. — Благодаря ви много.

— Почакайте момент — извика Чарлз. — Вие какво ще направите?

— Ще предам това на един от техниците — каза жената. — И той ще се занимае със случая.

— Кога?

— Не мога да ви отговоря със сигурност.

— Можете ли да ми дадете някаква представа?

— Доста сме заети с няколко петролни разлива надолу по Потомак, така че вероятно ще минат няколко седмици.

Няколко седмици не бяха срокът, който Чарлз искаше да чуе.

— Някой от техниците сега наоколо ли е?

— Не. И двамата излязоха. Почакайте! Ето, единият току-що влиза. Бихте ли желали да разговаряте с него?

— Моля ви.

Последва кратка тишина, докато мъжът вземе слушалката.

— Лари Спенсър на телефона — каза техникът.

Чарлз бързо обясни за какво се обажда и добави, че би искал някой да провери случая незабавно.

— Наистина страдаме от недостиг на работна ръка в този отдел — каза мъжът.

— Но проблемът е сериозен. Бензолът е отрова и по реката живеят много хора.

— Всички проблеми са сериозни — отговори техникът.

— Има ли нещо, което мога да направя, за да ускоря нещата? — попита Чарлз.

— Всъщност, не — каза техникът. — Въпреки че бихте могли да отидете до Агенция за опазване на околната среда и да видите дали те няма да проявят интерес.

— Точно на тях се обадих първо. Те ме прехвърлиха към вас.

— Ето, пак! — каза техникът. — Човек никога не може да предвиди кои от случаите ще поемат. След като ние извършим всичката мръсна работа, те обикновено се включват да помогнат, но понякога проявяват интерес още в началото. Това е една налудничава, неефикасна система. Не е единствената, която имаме.

Чарлз му благодари и затвори. Почувства, че мъжът е искрен и поне му каза, че в Агенцията за опазване на околната среда може и да се заинтересуват. Чарлз беше забелязал адресът й, офисите бяха в сградата на JFK в центъра с другите правителствени учреждения в Бостън. Нямаше да прави повече опити по телефона; реши да ги посети лично. Изправи се нервно и тръгна за палтото си.

— Ще се върна веднага — извика през рамо към Елън.

Елън не отговори. Изчака пълни няколко минути, след като вратата се затвори след Чарлз, после се огледа в коридора. Чарлз не се виждаше никъде. Върна се до бюрото и позвъни на д-р Морисън. Беше се убедила, че Чарлз се държи безотговорно, не го оправдаваше дори болестта на Мишел и не беше честно от негова страна да подлага на риск и нейната кариера наред със своята собствена. Д-р Морисън мълчаливо я изслуша, после й каза, че веднага ще слезе при нея. Преди да затвори спомена, че съдействието й при тази сложна ситуация няма да остане незабелязано.

 

 

Когато излезе от Уайнбъргър, Чарлз усети надигащата се в гърдите му ярост. Нищо не вървеше както трябва, включително идеята му за отмъщение. След проведените телефонни разговори вече не беше толкова сигурен, че ще може да направи нещо за „Рисайкъл Лтд“, освен може би да се яви във фабриката с пистолет в ръка. Пред погледа му отново изникна образът на Мишел в болничното й легло. Чарлз не знаеше защо е толкова убеден, че хемотерапията няма да й помогне.

— Щом й е било писано да се разболее от левкемия — извика Чарлз, разтърсвайки волана на колата си, — защо поне не се случи лимфоцитна, където хемотерапията е толкова успешна!

Несъзнателно Чарлз беше забавил скоростта под шестдесет километра в час, вбесявайки другите шофьори по пътя. Чуваше се цяла какофония от клаксони, докато те го подминаваха и заканително размахваха юмруците си.

След като успя някак да набута колата си в подземния обществен паркинг, Чарлз се отправи към дългата тухлена стена, издигната между федералната сграда JFK и геометричната постройка на Общинския съвет. Между двете се образуваше нещо като тунел и Чарлз трябваше да се приведе, за да се защити от поривите на вятъра. В момента слънцето слабо грееше, но от запад се задаваше сива облачна стена. Температурата беше около четири градуса.

Чарлз влезе през въртящата врата и се заоглежда за някакъв указател. Отляво имаше цяла фотоизложба със снимки на Джон Ф. Кенеди, а отсреща, близо до асансьора, нещо като барче за кафе и закуски.

Посипвайки Чарлз с фин слой от пудра захар, докато говореше, една от сервитьорките му посочи указателя. Беше скрит зад серия от усмихващи се образи на Джон Ф. Кенеди от младежките му години. Агенцията за опазване на околната среда седеше в списъка на двадесет и третия етаж. Чарлз се вмъкна в асансьора точно преди да се затвори вратата. Оглеждайки спътниците си, Чарлз се удиви на странното преобладаване на зеления полиестер.

Чарлз слезе на двадесет и третия етаж и тръгна към една канцелария с надпис „Директор“. Изглеждаше подходяща за начало.

Вътре, почти непосредствено до вратата, имаше голямо метално бюро и масичка с пишеща машина, доминирани от огромна жена, чиято коса се виеше около главата й като ореол от ситни, стегнати къдрици. От ъгълчето на устата й висеше инкрустирано с фалшиви диаманти цигаре, с втъкната дълга, супер тънка цигара накрая, която си съперничеше по предизвикателство с внушителния бюст, поставил на изпитание якостта на еластичната материя на роклята й. Когато Чарлз се приближи, тя наместваше къдриците по слепоочията си, като се оглеждаше в малко огледалце.

— Извинете ме — каза Чарлз, питайки се дали не беше една от жените, с които беше разговарял по телефона. — Тук съм, за да ви съобщя за една фабрика за вторична преработка, която изхвърля бензол в местната река. Към кого трябва да се обърна?

Продължавайки да потупва косата си, жената подозрително го изгледа.

— Бензолът опасно вещество ли е? — попита накрая.

— Абсолютно точно, опасно вещество — каза Чарлз.

— Предполагам, че ще трябва да слезете до деветнадесетия етаж, в Отдела за опасни материали — каза тя с тон, в който се четеше недоизпечената й мисъл „ти, невеж глупако“.

След осем реда от стълбища, Чарлз излезе на деветнадесетия етаж, където атмосферата беше съвсем различна. Бяха съборени всички стени, освен носещите, така че можеше да се види от единия край на сградата до другия. Етажът беше изпълнен с лабиринт от метални, високи около метър и половина прегради, които разделяха помещението на малки кутийки. Над всичко това се стелеше облак цигарен дим и тихото бръмчене на стотици гласове.

Чарлз навлезе в лабиринта и забеляза, че е осеян с издигнати на стълбчета табели, указващи различните отдели. Отдела за опасни материали за щастие се оказа близо до стълбището, така че Чарлз сега се зачете в надписите, описващи подразделенията. Премина край „Проблеми на шума“, „Опазване на въздуха“, „Работа с пестициди“ и „Радиационни проблеми“. Точно зад „Проблеми със замърсяване от твърди вещества“, прочете „Замърсяване с токсични отпадъци“. Отправи се в тази посока.

Завивайки от главния коридор, Чарлз отново се оказа пред едно бюро, което служеше за бариера към вътрешността. Беше с много по-малки размери и го заемаше строен, тъмен човек, който явно беше положил големи усилия да среше естествено къдравата си коса така, че да изглежда права. Но не можеше да му се отрече заслугата, че насочи цялото си внимание към Чарлз. Беше облечен изискано и когато проговори, си послужи с акцент, почти английски в своята прецизност.

— Боя се, че не се намирате в подходящия отдел — каза младият мъж, след като изслуша оплакването на Чарлз.

— Вашият отдел не се занимава с бензол?

— Занимаваме се с бензол, да — каза мъжът, — но нашата компетенция са само разрешителните и лицензите за опасни материали.

— И къде предлагате да отида? — попита, контролирайки се Чарлз.

— Хммм — каза мъжът, докосвайки върха на носа си с грижливо маникюриран пръст. — Знаете ли, нямам никаква представа. Подобно нещо никога не е възниквало. Почакайте, нека да попитам някой друг.

С лека, гъвкава походка, младежът заобиколи бюрото, усмихна се на Чарлз и изчезна във вътрешността на лабиринта. Обувките му бяха с метални налчета и звукът от стъпките му стигаше до Чарлз, ясно отличаващ се от шума на тракащите наблизо пишещи машини. Чарлз неспокойно потръпваше, докато чакаше. Имаше чувството, че усилията му ще се окажат напълно отишли на вятъра.

Младият човек се върна.

— Всъщност, никой не знае къде да отидете — призна той. — Но имаше едно предложение, че вероятно бихте могли да опитате на двадесет и втория етаж, в Отдела за водоизточници. Може би те могат да помогнат.

Чарлз благодари, оценявайки поне готовността му да направи нещо, и се върна на стълбището. С притъпен ентусиазъм, но разпален гняв, той изкачи шестте крила от стълби до двадесет и втория етаж. Когато минаваше през двадесет и първия етаж, му се наложи да заобиколи група от трима младежи, които споделяха цигара с опиат. Изгледаха го с нагла арогантност.

Двадесет и вторият етаж беше смесица от канцеларии с нормални стени от пластмасови плоскости, редуващи се с открити площи, разделени с прегради от метър и половина. От едно недалечно кътче с разхладителни напитки Чарлз получи инструкции как да стигне до Отдела за водоизточници.

Чарлз намери бюрото на приемната, но то беше празно. Все още димяща цигара показваше, че служителят е някъде наблизо, но и след като почака малко, никой не се появи. Придобил храброст от завладялото го раздразнение, Чарлз мина край бюрото и влезе във вътрешното помещение. Някои от служителите зад преградите бяха заети на телефона или на пишещите си машини. Чарлз ходи наоколо, докато се сблъска с един мъж, понесъл пакет с федерални печатни издания.

— Извинете ме — каза Чарлз.

Мъжът остави пакета на бюрото си и му кимна в знак, че го е видял. Чарлз му поднесе вече автоматизираното си обяснение. Мъжът оправи купчината брошури, докато размисляше, после се обърна към Чарлз:

— Това тук не е подходящият отдел, където трябва да докладвате подобно нещо.

— Исусе Христе! — избухна Чарлз. — Нали е отделът за контрол над водоизточници. Искам да докладвам за замърсяване на вода с отровни вещества!

— Хей, не крещете на мен — защити се мъжът. — Ние сме натоварени само със задачата да контролираме съоръженията за обработка на водата и съоръженията за изхвърляне на отпадни води.

— Съжалявам — каза с известно съчувствие Чарлз. — Но нямате представа колко отчайващо, вбесяващо е всичко това. Аз имам едно обикновено, просто оплакване. Зная за една фабрика, от която изхвърлят бензол в една река.

— Може би трябва да опитате в Отдела за опасни замърсители — каза мъжът.

— Вече опитах.

— О! — каза, все още размишлявайки, мъжът. — Защо не опитате Отделът за контрол върху прилагане на законите, на двадесет и третия етаж.

Чарлз го гледа известно време като онемял.

— Контрол върху прилагане на законите? — повтори той. — Защо никой не ми спомена за това досега?

— И аз се учудвам — каза мъжът.

Чарлз не престана да мърмори проклятия под носа си, докато намери друго стълбище и се изкачи на двадесет и третия. Мина край Отдела за финансово счетоводство, Личен състав, Отдела за планиране и развитие на програмите. Точно след мъжката тоалетна беше Отделът за контрол върху прилагане на законите. Чарлз влезе.

Едно чернокожо момиче с големи, оцветени в розово очила, вдигна поглед от последния роман на Сидни Шелдън. Явно беше на интересно място, защото не прикри раздразнението си от това, че я безпокоят.

Чарлз й каза какво иска.

— Не зная нищо по въпроса — каза момичето.

— С кого би трябвало да разговарям? — бавно попита Чарлз.

— Не зная — каза момичето и се върна отново към книгата си.

С лявата си ръка Чарлз се облегна на бюрото, а с дясната издърпа книгата. После я тръшна с такава сила пред момичето, че то подскочи.

— Извинявайте, че ви обърках страниците — каза Чарлз, — но искам да говоря с шефа ви.

— Мис Стивънс? — попита момичето, изплашено какво ли още може да последва.

— Мис Стивънс да бъде.

— Днес отсъства.

Чарлз забарабани с пръсти по бюрото, потискайки желанието си да се пресегне и да разтърси момичето.

— Добре — каза той. — А този, който я замества?

— Мис Амендола? — предложи момичето.

— Не ме интересува как се казва.

Момичето неспокойно го изгледа, изправи се и излезе.

Когато се появи отново, около пет минути по-късно, след нея вървеше разтревожена жена на около тридесет и пет.

— Аз съм мисис Амендола, заместник-началник тук. Мога ли да ви помогна?

— Силно се надявам — каза Чарлз. — Аз съм д-р Чарлз Мартел и се опитвам да докладвам за една фабрика, която изхвърля отровни химикали в една река. Препращаха ме от един отдел в друг, докато накрая някой каза, че имало Отдел за контрол върху прилагане на законите. Но когато пристигнах тук, секретарката не беше чак толкова общителна, така че поисках да говоря с началник.

— Казах му, че не зная нищо за изхвърляне на химикали — обясни младото чернокожо момиче.

Мисис Амендола прецени за момент обстановката, след това покани Чарлз да я последва.

След като преминаха край десетина канцеларии кутийки, влязоха в малък офис без прозорци, освежен с един рекламен туристически плакат. Мисис Амендола посочи към креслото и с известни усилия успя да се вмъкне на собствения си стол зад бюрото.

— Ще трябва да проявите разбиране — каза тя, — но обикновено не ни посещават непознати хора с оплаквания като вашето. Но разбира се, това не е извинение за неучтивостта.

— А спазването на какви закони, по дяволите, контролирате вие, ако не тези за опазването на околната среда? — враждебно каза Чарлз. Той имаше усещането, че след като го доведе в офиса си, за да му се извини, тя сега просто ще го отпрати в друг отдел.

— Основната ни работа — каза жената, — е да проверяваме дали фабриките, които работят с опасни отпадни материали, са се погрижили за всички необходими разрешителни и лицензи. Законът гласи, че трябва да го направят и ние контролираме дали са спазили този закон. Понякога се налага да представим нещата пред съда и да искаме налагане на глоби.

Чарлз сведе глава и започна да масажира слепоочията си. Очевидно абсурдността, която мисис Амендола му описваше, не беше очевидна за самата нея.

— Добре ли сте? — Мисис Амендола се наклони напред.

— Почакайте, искам да съм сигурен, че разбирам какво казвате — каза Чарлз. — Най-важната задача на Отдела за контрол върху прилагане на законите към Агенцията по опазване на околната среда е да следи дали са в ред книжата. Той няма нищо общо с прилагането на Закона за запазване чистотата на водите и други подобни?

— Не е точно така — каза мисис Амендола. — Не трябва да забравяте, че всичките ни грижи за околната среда са сравнително ново явление. Законите все още се формулират. Първата стъпка е регистрирането на всички потребители на опасни материали и съответното им информиране за правилата. Тогава и само тогава ние ще бъдем в състояние да преследваме нарушителите.

— Така че, засега, в безскрупулните фабрики могат да правят каквото си поискат — каза Чарлз.

— Това също не е съвсем вярно — каза мисис Амендола. — Ние наистина имаме отдел за проверки, който е част от аналитичната ни лаборатория. При настоящото ръководство, бюджетът ни беше орязан и за нещастие този отдел засега е твърде малък, но точно това е мястото, където трябва да се отнесе оплакването ви. След като те изготвят документация по нарушението, прехвърлят въпроса към нас и ние предаваме случая на един от адвокатите на Агенцията за защита на околната среда. Кажете ми, д-р Мартел, как се казва фабриката, която ви е разтревожила?

— „Рисайкъл Лтд“, в Шафсбъри.

— Защо да не проверим документацията им? — каза, изправяйки се мисис Амендола.

Чарлз я последва по дългия коридор. Тя спря пред една заключена врата и постави пластмасовата си карта в процепа.

— Имаме доста съвременна обработка на данните — каза мисис Амендола, придържайки вратата отворена за Чарлз, — така че се налага да засилваме предпазните мерки.

Вътре въздухът беше по-хладен и по-чист. Нямаше миризма на цигарен дим. Явно, доброто състояние на компютърния терминал се считаше по-важно от здравето на персонала. Мисис Амендола седна пред един от свободните терминали и набра на екрана „РИСАЙКЪЛ ЛТД. Н. Х.“. Последва десетсекундна пауза и катоднолъчевата лампа премигна. Появи се компютърно описание на „Рисайкъл Лтд“, включващо факта, че тя беше изцяло притежание на „Бруър Кемикълс“ от Ню Джърси. После бяха изброени всички отровни химикали, с които фабриката работеше, както и датата на подаване на документи за разрешително или лиценз и датата на тяхното издаване.

— Кои химически химикали ви интересуват? — каза мисис Амендола.

— Бензол, предимно.

— Ето го, тук. Номерацията на Агенцията ни V019 в каталога за опасни химикали. Изглежда, че всичко е наред. Допускам, че не нарушават никакви закони.

— Но те изхвърлят материала направо в реката — възкликна Чарлз. — Зная, че това е нарушение на закона.

Другите обитатели на стаята вдигнаха погледи от работата си, шокирани от гневния изблик на Чарлз. Неписаният закон в помещението на компютърния терминал явно беше църковна тишина.

Чарлз сниши глас:

— Можем ли да се върнем в канцеларията ви?

Мисис Амендола кимна.

Обратно в канцеларията Чарлз се изтегли до предния край на креслото:

— Мисис Амендола, ще ви разкажа целия случай, защото мисля, че може да сте в състояние да ми помогнете.

Чарлз се впусна да разказва за левкемията на Мишел, за смъртта на Тад Шонхаузер, причинена от апластична анемия, за това как е открил бензол в реката, а после е доказал присъствието му, за посещението си в „Рисайкъл Лтд“.

— Господи! — каза тя, когато Чарлз замлъкна.

— Имате ли деца? — попита Чарлз.

— Да! — каза мисис Амендола с неподправен страх в гласа си.

— Тогава вероятно можете да разберете какво ми струва всичко това — каза Чарлз. — А вероятно можете да разберете и защо искам да направя нещо по въпроса с „Рисайкъл Лтд“. Сигурен съм, че по река Потомак живеят много деца. Но очевидно ще се нуждая от помощ.

— От мен искате да се опитам да накарам Агенцията по опазване на околната среда да вземе отношение — каза мисис Амендола. Като заключение, не въпрос.

— Точно така — отговори Чарлз. — Или да ми кажете как да го направя аз.

— Ще бъде най-добре, ако подадете оплакването си писмено. Адресирайте го до мен.

— Това е лесно — каза Чарлз.

— А документирани доказателства? Можете ли да приложите такива?

— Вече имам анализа от водата в рибарника — каза Чарлз.

— Не, не — каза мисис Амендола. — Нещо от самата фабрика: изявление от бивш работник, документирани подобни случаи, снимки от действително изхвърляне на химикали в реката. Неща от този род.

— Предполагам, че е възможно — каза Чарлз, мислейки върху последното предложение. Имаше фотокамера „Полароид“…

— Ако успеете да ми представите някакво доказателство мисля, че ще успея да убедя Секцията по контрол да го потвърди, а след това да предизвика официално разследване. Така че, зависи от вас. В противен случай, проблемът ще трябва да изчака разглеждането си по етапния ред.

Когато излезе от сградата на федералните власти Чарлз отново беше завладян от чувство на потиснатост. Сега беше много по-убеден, че ще успее да убеди която и да е институция да предприеме нещо за „Рисайкъл Лтд“. И съответно, идеята да поеме нещата в собствените си ръце, му изглеждаше все повече като забавна фантазия.

Колкото повече мислеше за „Бруър Кемикълс“, толкова по-силно се гневеше от факта, че група бизнесмени, насядали в облицованите си с дъбова ламперия канцеларии в Ню Джърси, биха били в състояние да разрушат щастието му и да го лишат от онова, което обичаше най-много. Наближавайки Уайнбъргър, Чарлз реши да позвъни на Организацията на родителите, загубили децата си и да им каже, че разбира чувствата им.

След разпространяването на случая с Брайтън в пресата, мерките за сигурност в института Уайнбъргър бяха подсилени и се наложи Чарлз да чука на масивната стъклена входна врата, преди да му отворят. Поздрави го портиерът Рой, който поиска да види и пропуска му.

— Това съм аз, Рой — каза Чарлз, размахвайки ръка пред лицето на Рой. — Д-р Мартел.

— Заповед — обясни Рой, с все още протегната за пропуска ръка.

— Административни щуротии — измърмори Чарлз, докато ровеше за картата. — Какво още?

Рой присви рамене, изчака да види документа, който Чарлз пъхна на пет сантиметра от лицето му, после церемониално му направи път да влезе. Дори обикновено приветливата мис Андрюс се извърна, без да го удостои с обичайната си усмивка, подканваща да си побъбрят.

Чарлз захвърли палтото си, позвъни на телефонни справки за Ню Джърси, после набра номера на „Бруър Кемикълс“. Докато изчакваше, се огледа в лабораторията, питайки се дали Елън още е обидена. Не се виждаше наоколо и реши, че може да е отишла в помещението с животните. В този момент от „Бруър Кемикълс“ отговориха.

По-късно Чарлз си призна, че не е трябвало да звъни. Вече му се бяха струпали достатъчно неприятни преживявания за сутринта, така че би могъл да предположи какво може да очаква, опитвайки се да се обади на такава гигантска корпорация заради нещо, което те несъмнено биха счели за отегчително дребно оплакване. Прехвърлиха го на някакъв обикновен чиновник от отдела за обществени връзки.

Вместо да се постарае да успокои Чарлз, чиновникът го обвини, че е един от онези непатриотични глупаци, чиято тъпа и необоснована загриженост за околната среда става причина за поставянето на американската индустрия в неблагоприятни позиции при съревнованието с презокеанските компании. Разговорът прерасна в скандал, по време на който Чарлз крещеше, че изхвърлят бензол, а чиновникът крещеше, че не изхвърлят.

Чарлз затръшна телефона и яростно се завъртя из лабораторията, търсейки върху какво да излее гнева си.

Вратата откъм коридора се отвори и влезе Елън.

— Забеляза ли? — попита тя с раздразнително безразличие.

— Да забележа какво? — сопна се Чарлз.

— Всички лабораторни дневници — каза тя. — Изчезнали са.

Чарлз скочи на крака, претърсвайки с поглед бюрото, после лавиците.

— Няма смисъл да ги търсиш — каза Елън. — Всички са на горния етаж.

— За какво, по дяволите?

— След като ти излезе тази сутрин, д-р Морисън намина да види как напредваме с проекта за „Кансеран“. Обаче ме завари да работя с мишките, които бяхме инжектирали с антиген на гръден рак. Излишно е да ти казвам, че беше шокиран от факта, че се занимаваме със собствената си работа. Наредено ми е да съобщя да се явиш в канцеларията на д-р Ибанез веднага щом се върнеш.

— Но защо взеха дневниците? — попита Чарлз. Обзелият го ужас притъпи гнева му. Колкото и да ненавиждаше административната власт, той точно толкова се боеше от нея. Изпитваше подобни чувства още от годините на колежа, когато му се наложи да научи, че едно решение от канцеларията на декана би могло да има ефект върху целия му живот. А сега администрацията беше нахлула в живота му и беше отнела дневниците му, преди да вземе решение по въпроса, което за Чарлз звучеше като задържане на заложник. Той свързваше съдържанието на дневниците със стремежа да помогне на Мишел, колкото и нереална да изглеждаше тази мисъл в момента.

— Мисля, че ще е по-добре да зададеш този въпрос на д-р Ибанез и д-р Морисън — каза Елън. — Честно казано, знаех, че ще се стигне до нещо подобно.

Елън въздъхна и отметна глава, потвърждавайки с жеста думите си. Чарлз я загледа, изненадан от поведението й. То подсилваше усещането му за изолацията, в която беше попаднал.

Той излезе от лабораторията си и уморено се заизкачва по пожарното стълбище към втория етаж; премина край познатата поредица от секретарки и се представи пред мис Вероника Евънс за втори път през последните два дни. Въпреки че тя явно не беше заета с нищо в момента, не прояви никаква готовност да му съдейства, а го изгледа продължително над ръба на очилата си.

— Да? — каза тя, като че ли Чарлз беше слуга. После му каза да почака на малкото кожено канапе.

Чарлз беше сигурен, че бавенето беше нарочно, да го накара да се почувства като пионка. Времето се проточи и Чарлз вече не беше в състояние да прецени кое чувство у него беше по-силно: гневът, страхът или паниката. Но нуждата да си вземе обратно лабораторните дневници го принуди да остане на мястото си. Обаче нямаше представа дали технически те бяха негова собственост или принадлежаха на института.

Колкото по-дълго чакаше, толкова повече се засилваха съмненията му, че дневниците, описващи подробно научната му работа, биха могли да бъдат в негов плюс при предстоящия разговор. Запита се дали е възможно Ибанез наистина да го принуди да напусне института. Опита се да обмисли какво би направил, ако не успееше да си намери място като научен работник другаде. Защото толкова дълго не беше се занимавал с клинична практика, че не знаеше дали би се справил. После с нова вълна на паника се запита, дали здравната му осигуровка би останала, ако го уволнят. А това щеше да бъде истински проблем, защото сметките за болничното лечение на Мишел щяха да бъдат астрономически.

Чу се отчетливо иззвъняване по вътрешната телефонна система и мис Евън се обърна величествено към Чарлз и каза:

— Директорът ще ви приеме сега.

Директорът, д-р Карлос Ибанез, се изправи иззад старинното си бюро, когато Чарлз влезе. Светлината от прозореца го осветяваше в гръб и косата и брадичката му изглеждаха като излъскано до блясък сребро.

Точно пред бюрото бяха Джошуа Уайнбъргър старши и Джошуа Уайнбъргър младши, които Чарлз беше срещал случайно при отчетно-изборни събрания. Въпреки че наближаваше осемдесет, Старши изглеждаше по-енергичен, с живи сини очи. Той загледа Чарлз с неприкрит интерес.

Джошуа Уайнбъргър младши беше образец на стереотипния бизнесмен, безупречно облечен и изключително резервиран. Той погледна Чарлз със смесица от пренебрежение и отегчителност и почти веднага насочи вниманието си отново към д-р Ибанез.

Седнал в дясно от бюрото, беше д-р Морисън, чието облекло беше огледално отражение на това на Джошуа Уайнбъргър младши, що се отнасяше до наличието и на най-малките детайли по него. Копринена носна кърпичка, която беше внимателно сгъната и после изкусно подредена, се подаваше от горното джобче на сакото му.

— Влизайте, влизайте — приветливо го покани д-р Ибанез.

Чарлз се приближи до огромното бюро, забелязвайки подозрителното отсъствие на четвърти стол. Наложи се да остане прав между двамата Уайнбъргър и Морисън. Не знаеше какво да прави с ръцете си, затова ги пъхна в джобовете. С избелялата си памучна риза, широка, не модна вратовръзка и лошо изгладения си спортен панталон, Чарлз не се чувстваше на мястото си между тези бизнесмени.

— Мисля, че ще трябва да пристъпим направо към работа — каза д-р Ибанез. — Уайнбъргърови, като съпредседатели на борда на директорите, имаха добрината да дойдат, за да помогнат да се справим с настоящата криза.

— Наистина — каза Уайнбъргър младши, завъртайки се леко на стола си, така че да може да погледне нагоре към Чарлз. Имаше слаби тикове и главата му непрекъснато извършваше дъгообразни движения. — Д-р Мартел, политиката на борда на директорите е да не се намесва в градивния процес на проучванията. Все пак, понякога настъпват обстоятелства, при които се налага да нарушаваме това правило и настоящата криза е един от тези случаи. Считам, че трябва да бъдете уведомен, че „Кансеран“ е потенциално важно лекарство за „Лесли Фармасютикълс“. И за да бъда още по-точен, „Лесли Фармасютикълс“ е в деликатно финансово състояние. За последните няколко години те изчерпиха патентите си за производство на антибиотици и транквилизатори и сега са изправени пред огромна нужда да пуснат на пазара ново лекарство. Те насочиха неголемите си финансови средства към разработки в областта на хемотерапията и „Кансеран“ е продуктът на тези разработки. Те притежават изключителни лицензни права върху „Кансеран“, но трябва да предложат продукта на пазара. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Чарлз внимателно изучаваше лицата на мъжете около себе си. Явно нямаха намерение просто да го освободят от работа. Целта им беше да го накарат да се пречупи, да осъзнае финансовата страна на проблема, и в крайна сметка да го убедят да продължи работата по изследването на „Кансеран“. Озари го лъч на надежда. Фамилия Уайнбъргър явно не бяха се издигнали до днешната си могъща позиция без подкрепата на своята интелигентност и Чарлз започна да си формулира наум начинът, по който би могъл да ги убеди, че „Кансеран“ е една лоша инвестиция, че е токсично лекарство и вероятно никога няма да стигне до пазара.

— Ние вече знаем, че сте открили токсичност в „Кансеран“ — каза д-р Ибанез, като смукна кратко от пурата си и съвсем несъзнателно разклати доводите на Чарлз. — Разбираме, че преценките на д-р Брайтън не са съвсем точни.

— Което е твърде меко казано — каза Чарлз, осъзнавайки с отчаяние, че бяха отнели най-силния му коз.

— Очевидно, всички данни за „Кансеран“ в проучването на д-р Брайтън са били фалшифицирани. — С ъгъла на очите си внимателно наблюдаваше реакцията на двамата Уайнбъргър, като се надяваше, че ще забележи някакъв ответ, но напразно.

— Много неприятно — съгласи се д-р Ибанез. — Изходът е да спасим каквото можем и да продължим напред.

— Но моите наблюдения показват, че лекарството е изключително токсично — съвсем отчаян каза Чарлз, — толкова токсично в действителност, че би трябвало да се приема в хомеопатични дози.

— Това не е наша грижа — каза Джошуа Уайнбъргър младши. — Въпрос на маркетингова политика, а точно този отдел на „Лесли Фармасютикълс“ е изключително добър. В състояние са да продават лед на ескимоси.

Думите му смаяха Чарлз. Липсваше дори привиден намек за етичност. Дали продуктът би помогнал на хората, нямаше никакво значение. Ставаше въпрос за бизнес — големият бизнес.

— Чарлз! — за пръв път проговори д-р Морисън. — Искаме да те попитаме, дали си в състояние да извършиш паралелно изследванията за ефикасност и токсичност.

Чарлз прехвърли вниманието си към д-р Морисън и го загледа враждебно.

— Подобен подход би свел индуктивното проучване до чист емпиризъм.

— Не ни интересува как ще го наречеш — каза с усмивка д-р Ибанез. — Само искаме да знаем дали може да стане.

Джошуа Уайнбъргър старши се засмя. Харесваха му енергични хора и настойчиви идеи.

— И не се интересуваме от това, колко опитни животни ще използваш — великодушно добави Морисън.

— Правилно — съгласи се д-р Ибанез. — Все пак, бихме ти препоръчали да използваш мишки, тъй като са значително по-евтини, но ще можеш да използваш толкова, колкото искаш. Това, което предлагаме, е да правиш изследвания за ефикасност, но с много широк обхват на дозировка. При обобщаването на експеримента новите стойности за токсичност биха могли да се екстраполират и после с тях да се заместят фалшивите данни от изследването на д-р Брайтън. Толкова е просто, при това разполагаме с неограничено време! Какво ще кажеш, Чарлз?

— Преди да отговориш — каза Морисън, — мисля, че е редно да те предупредя, че ако откажеш, в името на интересите на института ще се наложи да те освободим и да потърсим някой, който би отдал на „Кансеран“ полагащото му се внимание.

Чарлз изгледа последователно всички. Страхът и паниката му бяха изчезнали. Останаха гневът и презрението.

— Къде са лабораторните ми дневници? — попита изморено той.

— Непокътнати и в безопасност в сейфа — каза д-р Ибанез. — Те са собственост на института, но ще си ги получиш веднага, щом приключиш с работата по „Кансеран“. Виждаш ли, искаме да се концентрираш върху „Кансеран“ и сме на мнение, че ако са при теб, изкушението би било прекалено силно.

— Трудно ни е да ти обясним, доколко е важна бързината в случая — допълни Джошуа Уайнбъргър младши. — Но като още един стимул, ще заплатим премия от 10 000 долара, ако можеш да ни предадеш резултатите от предварителните проучвания в рамките на пет месеца.

— Бих казал, че сумата е много щедра — каза д-р Ибанез. — Но не е нужно да вземаш решение в момента. Всъщност, споразумяхме се да ти дадем двадесет и четири часов срок. Не искаме да се чувстваш притиснат до стената. Но все пак трябва да знаеш, че ще направим някои предварителни проучвания за евентуален заместник. Дотогава, д-р Мартел.

Отвратен, Чарлз се обърна и се отправи към вратата. Когато стигна до нея, д-р Ибанез извика:

— Още нещо. Бордът на директорите и цялата администрация искат да ти изкажат съболезнованията си по повод болестта на дъщеря ти. Надяваме се да се оправи бързо. Здравната осигуровка от института, между впрочем, е валидна само докато си назначен на работа при нас. Приятен ден, докторе.

Чарлз искаше да изкрещи. Вместо това се затича бързо по коридора на администрацията, а после надолу по противопожарното стълбище, стигна до лабораторията си, но когато прекрачи прага, вече не знаеше дали иска да остане там. За първи път почувства, че да бъдеш част от института Уайнбъргър, всъщност е падение. Противен му беше и факта, че бяха научили дори за Мишел. На всичко отгоре използваха болестта й като средство за принуда срещу него. Беше жестоко. Боже!

Огледа лабораторията, негов дом за последните осем години. Познаваше добре всяко стъкълце, всеки инструмент, всяка стъкленица с реагент. Струваше му се нечестно, че биха могли грубо да го лишат от заобикалящата го среда ей така, по прищявка, и особено сега, когато бележеше такива успехи.

Погледът му спря върху посявката, която беше направил с левкемичните клетки на Мишел. Приближи се с огромно усилие до инкубатора и загледа редицата от грижливо подредени стъклени епруветки. Изглежда се развиваше добре и Чарлз изпита удовлетворение, от което така много се нуждаеше. Доколкото можеше да прецени, процесът на изолиране и уголемяване на раковия антиген явно се извършваше и при човешките клетки толкова добре, колкото при животинските. Тъй като вече почти беше време за следващата стъпка на експеримента, Чарлз нави ръкавите си и пъхна края на вратовръзката под ризата. Работата беше неговото средство за забрава и той се приведе над задачата си. В крайна сметка, разполагаше с двадесет и четири часа, преди да превие гръб пред ръководството. Знаеше го, но не искаше да приеме в себе си, че заради Мишел трябваше да се подчини. Наистина нямаше избор.