Робин Кук
Треска (16)

Петнадесета глава

Точно в два през нощта Бърни Крофърд нетърпеливо протегна ръка пред предната седалка на полицейската кола и се приготви да събуди шефа, както му беше наредено. Проблемът беше, че Франк мразеше да го будят. Последния път, когато Бърни се беше опитал да го събуди при една акция, шефът свирепо го беше цапнал по главата. Когато най-после беше успял да се разсъни напълно, се беше извинил, но от това болката не намаля. Бърни издърпа ръката си назад и намисли нов вариант. Излезе от колата и забеляза, че се беше натрупал още десет сантиметра сняг. После отвори задната врата, протегна се и сбута шефа от разстояние.

Главата на Нейлсън рязко подскочи и той се опита да сграбчи Бърни, който незабавно се отдръпна. Независимо от мощната си фигура шефът изскочи пъргаво от колата, явно решен да залови помощника си, който сега беше в пълна готовност да излети надолу по Шосе 301. Но още щом се сблъска с минус петнадесетградусовия въздух, Нейлсън спря, съвсем дезориентиран.

— Добре ли си, шефе? — извика Бърни от десет метра разстояние.

— Разбира се, че съм добре — измърмори Франк. — Колко е часът, по дяволите?

Когато двамата се прибраха в колата, Нейлсън кашля почти три минути, което му пречеше да запали цигарата си. След като най-после успя и си дръпна няколко пъти, той извади портативното си радио и се свърза с Уоли Краб. Нейлсън не беше много доволен от плана си, но, както казваха подчинените му, нямаше по-добра идея. Някъде около средата на вечерта всички бяха изгубили търпение и Нейлсън се почувства длъжен да направи нещо, за да не загуби уважението им. Точно тогава реши да се съгласи с предложението на Уоли Краб.

Уоли беше служил във флота и беше прекарал доста време във Виетнам. Той каза на Франк Нейлсън, че ако нахлуеш някъде бързо, хората вътре в това място никога нямаха шанс да реагират. А после изтъкна, че след като всичко това приключи, Нейлсън сам би могъл да отведе заподозрения в Бостън, а детето в болницата. Така щеше да бъде герой.

— А ловджийската пушка на оня? — беше попитал Франк.

— Мислиш, че той ще седи там, стиснал онова нещо в малката си ръчичка? Не. След като разбием задната врата, ние просто ще се понесем вътре и ще го сграбчим. Те ще са толкова изненадани, че няма да мръднат и едно мускулче. Повярвай ми, мислиш ли, че бих го направил, ако не знаех, че ще стане? Аз може да съм глупак, но не съм откачен.

Така че Нейлсън беше приел. Хареса му идеята да се превърне в герой. Решиха да го направят в два през нощта и избраха Уоли Краб, Джорджо Брезовски и Анджело де Джизъс да атакуват задната врата. Нейлсън не ги познаваше, но Уоли Краб каза, че са били с него във Виетнам и че имаха „действителен“ опит. При това бяха пожелали сами.

Радиото изпращя в ръката на Франк и гласът на Уоли изпълни купето.

— Чувам те. Всички сме готови. Веднага щом отворим предната врата, идвайте.

— Сигурен ли си, че планът ти ще успее? — попита Франк.

— Отпусни се, моля те. Исусе Христе!

— Добре, чакаме.

Нейлсън изключи радиото и го хвърли на задната седалка. Нямаше какво повече да прави, докато не се отвореше предната врата.

Уоли пъхна миниатюрното си радио в якето и затвори ципа. Огромното му тяло потръпна в радостна възбуда от предстоящото. Насилието за Уоли беше преживяване, приятно като секса, дори вероятно по-добро, защото не беше толкова комплицирано.

— Готови ли сте, момчета? — попита той двете фигури, сгушени зад него.

Те кимнаха. Групата се приближи към къщата на Мартел от юг, придвижвайки се между боровите дървета, докато стигнаха стопанската постройка. Облечени в бяло, благодарение на ръководството на „Рисайкъл“, те бяха почти невидими в лекия, но непреставащ сняг.

Стигнали до тази точка, те сега продължиха край източната й част, докато Уоли, който водеше колоната, успя да погледне обстановката зад ъгъла на къщата. Освен една светлина над западната веранда навсякъде беше тъмно. Оттук до западната врата разстоянието беше около тридесет метра.

— Добре, проверете оръжието си — каза Уоли. — Къде е пушката?

Анджело подаде пушката на Брезо, който пък я подаде на Уоли: а пушката беше двуцевен дванадесеткалибров „Ремингтон“, зареден с тройни едри сачми, в състояние да пробият дупка и в автомобилна врата. Уоли освободи предпазителя. Всеки от тримата беше получил и тридесет и осем калибров полицейски пистолет.

— Помни ли всеки задачата си? — попита Уоли.

Планът беше Уоли да води, да разбие с пушката задната врата, после да я отвори за Брезо и Анджело, които да се втурнат вътре. Уоли считаше, че е добър план, един от тези, които му бяха позволили да оцелее през петте години във Виетнам. Беше си създал навика да се явява доброволец само за безопасната част на което и да е нападение. Анджело и Брезо кимнаха, изтръпнали от напрежение. Бяха си направили облог: този, който първи хванеше Мартел, щеше да забогатее със сто долара.

— Добре — каза Уоли. — Аз тръгвам. Ще дам сигнал за Анджело.

След като провери повторно тъмната къща, Уоли се промъкна бързо покрай постройката, бягайки приведен ниско към земята. Бързо и безшумно прекоси тридесетте метра и се сгуши в сянката под корниза на задната веранда. Къщата остана тиха, така че махна на Анджело. Анджело и Брезо се присъединиха към него, стиснали електрическите си фенерчета и пистолетите.

Уоли погледна към двамата мъже.

— Не забравяйте, че трябва да бъде застрелян отпред, а не откъм гърба.

В прилив на енергия Уоли светкавично изкачи няколкото стъпала и се прицели в ключалката на вратата. Взрив разкъса спокойната нощ и една част от вратата излетя. Уоли стисна ръба и я дръпна да я отвори. В същия момент Брезо изтича край Уоли и се спусна нагоре по стълбите, насочи се към кухнята. Анджело го следваше по петите.

Но когато Уоли отвори вратата, се задейства капанът на Чарлз. Една връв издърпа топлийката от съвсем прост механизъм, който задържаше няколко петдесеткилограмови чувала с картофи от Айдахо, извадени от мазата. Картофите висяха на здраво въже от една кука точно над вратата и когато топлийката се извади, картофите мигновено се разлюляха и се спуснаха надолу.

Брезо тъкмо беше светнал с фенерчето си, когато видя люлеещите се чували. Той вдигна ръце, за да предпази лицето си и точно в този момент Анджело се блъсна в гърба му. Картофите връхлетяха челно върху Брезо. Ударът го накара неволно да натисне спусъка в мига, в който беше изхвърлен обратно надолу, извън верандата и право в снега. Куршумът прониза глезена на Анджело, преди да се забие в пода на верандата. И той на свой ред изхвръкна от верандата, но странично, като отнесе със себе си и част от балюстрадата, украсена с фина резба. Уоли, несигурен точно какво става, прескочи през парапета и се стрелна обратно към стопанската постройка. Анджело нямаше представа, че е прострелян, докато не се опита да се изправи, а левият му крак отказа да функционира. Брезо, съвзел се достатъчно, за да стане, се опита да помогне на Анджело.

Чарлз и Катрин бяха скочили, сепнати от гърмежа. Когато Чарлз се успокои достатъчно, за да се ориентира, той трескаво протегна ръка към пушката си. Намери я и изтича в кухнята, а Катрин се спусна към Мишел, но детето не се беше събудило.

Стигайки кухнята, Чарлз едва успя да различи двата чувала с картофи, все още леко разлюлени напред и назад през отворената задна врата. Беше му трудно да види нещо отвъд кръга светлина, хвърлян от лампата над верандата, но му се стори, че различава две бели фигури, насочени към стария обор. Загасяйки лампата, Чарлз можеше да вижда по-добре. Единият мъж като че ли подкрепяше другия, докато двамата забързано изчезнаха зад постройката.

Чарлз издърпа вратата, за да я затвори и използва парче въже, за да я стегне. После запълни дупката от куршума с възглавницата на един от кухненските столове. След доста усилия успя да закрепи отново картофите. Даде си сметка, че се бяха спасили като по чудо. В далечината чу звук от приближаваща се линейка и се запита дали мъжът, ударен от чувалите с картофи, е бил наранен сериозно. Върна се във всекидневната и обясни на Катрин какво се беше случило. После се приближи до Мишел и постави ръка на челото й. Треската се беше върнала с нова сила. Опита се да събуди Мишел, първо нежно, после по-настоятелно. Най-после тя отвори очи и се усмихна, но веднага отново заспа.

— Това не е добър признак — каза Чарлз.

— Какво става? — попита Катрин.

— Съществува вероятност левкемичните й клетки да нахлуват сега в централната нервна система — каза Чарлз. — Ако това се случи, тя ще има нужда от радиотерапия.

— Означава ли това, че трябва да я върнем в болницата? — попита Катрин.

— Да.

Остатъкът от нощта премина безметежно и Катрин и Чарлз успяха да спазват тричасовия си график и смяна на стражата. С пукването на зората погледът на Катрин се спря на петнадесетсантиметровия нов навалял сняг. На края на алеята беше останала само една полицейска кола.

Без да събужда Чарлз, Катрин влезе в кухнята и започна да приготвя обилна селска закуска. Искаше да забрави какво ставаше около тях, а най-добрият начин за това беше да върши нещо. Сложи ново кафе, замеси бисквити, взе бекон от хладилника и направи бъркани яйца. Когато всичко беше готово, го нареди на един поднос и го отнесе във всекидневната. После събуди Чарлз и му я поднесе. Мишел се събуди и изглеждаше по-свежа, отколкото през нощта. Но не беше гладна и когато Катрин измери температурата й, показваше 37,8.

Когато отнасяха съдовете обратно в кухнята, Чарлз каза на Катрин, че е разтревожен, да не би Мишел да развива инфекция и че ако температурата й не спадне от аспирин, ще трябва да й се даде антибиотик.

След като свършиха в кухнята, Чарлз изтегли нова проба от кръвта си, внимателно отдели една колония от Т-лимфоцити и ги смеси със собствените си макроракови клетки и левкемичните клетки от Мишел. После наблюдава продължително през фазовия контрастен микроскоп. Появи се реакция и тя беше определено по-силна от предишния ден, но все още недостатъчна. Въпреки това Чарлз нададе победоносен вик и радостно завъртя Катрин из стаята. Когато най-после се успокои, каза на Катрин, че очаква, че на следващия ден забавената му чувствителност може вече да е достатъчно добра.

— Това значи ли, че днес няма да трябва да те инжектирам? — с надежда запита Катрин.

— Бих искал да е така — каза Чарлз. — Но за съжаление мисля, че ще е по-добре да не рискуваме неуспех. По-добре ще е да инжектираме и днес.

 

 

Франк Нейлсън намали ход в началото на алеята към къщата на Мартел, но колата се поднесе и връхлетя върху патрулката, която беше останала там през нощта. Част от натрупания върху нея сняг тежко се изсипа на земята и Бърни Крофърд се показа, още замаян от съня.

Шефът излезе от колата си заедно с Уоли Краб.

— Ти не си спал там, нали?

— Не — каза Бърни. — Наблюдавам цяла нощ. Няма признаци на живот.

Нейлсън погледна към къщата. Изглеждаше невероятно спокойна под свежия, наскоро паднал сняг.

— Как е момчето, което беше пострадало? — попита Бърни.

— Добре. Закарах го в областната болница. Но да ти кажа, сега, след като простреля и доброволец от полицията, Мартел си навлече много по-голяма беля.

— Но той не го простреля.

— Все едно. Нямаше да се случи, ако не беше Мартел.

— Напомня ми за онези, жълтите, от Виетнам — злобно каза Уоли Краб. — Мисля, че трябва да взривим тази къща направо из основи.

— Спри се малко — каза Нейлсън. — Имаме да мислим и за болно дете и една жена вътре. Донесох няколко снайперистки пушки. Ще трябва да опитаме да изолираме Мартел.

До обяда почти нищо ново не беше се случило. От града до мястото на зрелището бяха дошли любопитни и въпреки че все още не бяха толкова много, колкото предишния ден, все пак тълпата беше внушителна. Шефът на полицията беше раздал пушките и беше разположил хората си на различни точки около къщата. После се беше опитал да се свърже с Чарлз с помощта на мегафона, приканвайки го да излезе на предната веранда, за да поговорят за исканията му. Но Чарлз не отговаряше. Както и затваряше телефона всеки път, когато Франк се обадеше. Франк Нейлсън знаеше, че ако не успее да доведе случая до успешен край скоро, щатската полиция ще се намеси и контролът ще се изплъзне от ръцете му. А последното беше нещо, което искаше да избегне на всяка цена. Искаше да му се признае заслугата по разрешаването на този проблем, защото беше най-сериозният и обсъждан случай от 1862 година насам, когато беше отвлечено детето на един от фабрикантите.

Нейлсън раздразнено захвърли мегафона на задната седалка на патрулната си кола и пресече пътя, за да си купи една италианска наденичка в хлебче. В момента, в който се приготви да отхапе от сандвича, видя как зад завоя се зададе една дълга черна лимузина и спря. Излязоха пет мъже. Двама от тях бяха облечени в модерни градски дрехи, единият имаше бяла коса и дълго кожено палто, а другият беше почти плешив и облечен в блестящо кожено яке, пристегнато в кръста. Двама други бяха в сини костюми, които изглеждаха с един размер по-малки от необходимото. Нейлсън разпозна двамата: бяха бодигардове.

Франк отхапа от сандвича си, докато мъжете се приближаваха.

— Нейлсън, името ми е д-р Карлос Ибанез. За мен е чест да се запозная с вас.

Франк Нейлсън стисна ръката на доктора.

— Това е д-р Морисън — каза Ибанез, подканяйки колегата си да пристъпи напред.

Нелсън се ръкува и с Морисън, после отхапа отново от сандвича с наденичката.

— Разбирам, че си имате проблем тук — каза Ибанез, като погледна към къщата на семейство Мартел.

Франк присви рамене. Никога не беше добре да признаваш, че имаш проблем.

Обръщайки се пак към шефа на полицията, Ибанез каза:

— Ние сме собственици на цялото скъпо оборудване, което вашият заподозрян е отнесъл там, в къщата си. И сме много загрижени по този въпрос. — Франк кимна. — Дойдохме тук, за да ви предложим помощта си — възвишено съобщи д-р Ибанез.

Франк ги изгледа един по един. От минута на минута историята ставаше по-налудничава.

— Всъщност доведохме със себе си двама професионалисти от охраната на „Бруър Кемикълс“. Г-н Елиът Хойт и г-н Антонио Феруло.

Франк нямаше как да не се ръкува и с двамата мъже от охраната.

— Разбира се, ние знаем, че при вас всичко вече е под контрол — каза д-р Морисън. — Но мислехме, че бихте могли да се възползвате от тези мъже, а те са си донесли някои неща, които можете да намерите интересни.

Г-н Хойт и г-н Феруло се усмихнаха.

— Но, разбира се, както решите — каза д-р Морисън.

— Абсолютно — каза д-р Ибанез.

— Мисля, че разполагам с достатъчно хора в момента — каза Нейлсън с пълна уста.

— Е, имайте ни предвид — каза д-р Ибанез.

Нейлсън се извини и закрачи към импровизирания си команден пост, смутен след срещата с Ибанез и приятелите му. След като каза на Бърни да се свърже с мъжете с пушките и да им предаде, че няма да има стрелба до второ нареждане, той влезе в колата си. Може би помощта от химическата компания не беше лоша идея. Те се интересуваха само от откраднатата апаратура, не от слава.

Ибанез и Морисън гледаха как Нейлсън се отдалечи от тях, после поговори накратко с друг полицай и накрая пак влезе в колата си. Морисън намести фините си, с рогови рамки очила.

— Страшно е, че на някой като този е дадена власт.

— Пародия е, вярно — съгласи се д-р Ибанез. — Хайде да се връщаме в колата.

Тръгнаха към лимузината.

— Тази ситуация изобщо не ми харесва — каза д-р Ибанез. — Целият този шум от страна на пресата може да възбуди симпатия към Чарлз: типичния американец, отбраняващ дома си от вражески сили отвън. Ако това продължи още, средствата за масова информация ще афишират случая по всички телевизионни програми в страната.

— Напълно съм съгласен с вас — каза д-р Морисън. — Иронията е в това, че Чарлз Мартел, човекът, който ненавижда пресата, не би могъл да си изгради по-добра платформа, дори да беше опитал. По начина, по който се развиват нещата, той би могъл да нанесе непоправими щети върху цялата институция за борба с рака.

— И особено върху „Кансеран“ и Уайнбъргър — добави д-р Ибанез. — Трябва да накараме този малоумен полицейски шеф да използва нашите хора.

— Вече му направихме предложение и то влезе в главата му — каза Морисън. — Не мисля, че можем да направим нещо повече на този етап. Трябва да изглежда като негово собствено решение.

 

 

Леката следобедна дрямка на Нейлсън беше нарушена от някой, който чукаше по замръзналото стъкло на патрулната кола. Раздразнението едва не го накара да изскочи от колата, но успя да се осъзнае. Спусна прозореца и се намери впил поглед в едно саркастично лице, полускрито зад дебели очила. Мъжът имаше къдрава коса, щръкнала около главата му като покрит със сняг храст; шефът си каза, че трябва да е още един от градските големци, дошли да гледат зрелището.

— Вие ли сте началник Нейлсън? — попита мъжът.

— Кой се интересува?

— Аз. Казвам се д-р Стивън Кайцман, а този зад мен е д-р Джордан Уайли.

Шефът погледна през рамото на д-р Кайцман към втория мъж и се запита какво ли става.

— Можем ли да разговаряме с вас няколко минути? — каза д-р Кайцман, прикривайки с ръка лицето си от падащия сняг.

Нейлсън излезе от колата, показвайки съвсем недвусмислено колко усилия му струва това.

— Ние сме лекарите на малкото момиче от къщата — обясни д-р Уайли. — Счетохме за наш дълг да дойдем тук, в случай че можем да помогнем с нещо.

— Мартел ще ви послуша ли, момчета? — попита шефът.

Д-р Кайцман и д-р Уайли размениха погледи.

— Съмнявам се — призна Кайцман. — Не мисля, че той ще иска да разговаря с когото и да е. Настроен е прекалено враждебно. Ние считаме, че е пострадал от психическо увреждане.

— От какво? — попита Нейлсън.

— От нервна криза — добави д-р Уайли.

— Има такива признаци — каза шефът.

— Както и да е — каза д-р Кайцман, размахвайки ръце, за да прогони студа, — ние се тревожим най-вече за малкото момиче. Не зная дали си дава сметка доколко е болна, но въпросът е в това, че всеки час, в който тя не получава лечение, я приближава до смъртта.

— Значи е толкова лошо, а? — каза Нейлсън, поглеждайки към къщата на Мартел.

— Абсолютно — каза д-р Кайцман. — Ако протакате прекалено дълго, мисля, че ще спасявате едно мъртво дете.

— Безпокоим се също, че д-р Мартел може да прави експерименти върху детето — каза д-р Уайли.

— Сериозно? — възкликна Нейлсън. — Този мръсник! Благодаря, че ми казахте. Мисля да го разкажа на помощниците си. — Нейлсън извика Бърни, каза му няколко думи, после се пресегна вътре за мегафона.

Към средата на следобеда тълпата беше станала дори по-голяма от предишния ден. До Шафсбъри беше достигнал сигнал, че скоро ще се случи нещо и даже училищата бяха пуснали децата си рано. Джошуа Витенбург, главният училищен интендант, беше решил, че урокът, който би могъл да се научи от епизода, не бива да се пропуска; освен това той сметна, че това е най-големият скандал в Шафсбъри след случая, при който котката на вдовицата Уотсън беше намерена дълбоко замразена в хладилника на Том Брахман.

Жан Пол безцелно крачеше из най-отдалечените редици на тълпата. Никога досега не беше излаган на подигравки и преживяването беше изключително неприятно. Винаги беше приемал баща си за малко странен, но не побъркан, и сега, когато хората го обвиняваха, че е луд, се чувстваше много потиснат. Освен това не можеше да разбере, защо семейството му не беше се свързало с него. Хората, у които беше прекарал последните дни, се опитваха да го успокоят, но беше явно, че те също подлагаха на съмнение поведението на баща му.

Жан Пол искаше да отиде до къщата, но се страхуваше от среща с полицаите, а и лесно можеше да види, че е обградена от всички страни.

Като се приведе, за да избегне една снежна топка, хвърлена от един от бившите му приятели, Жан Пол мина пак през тълпата и пресече пътя. След няколко минути му се стори, че забелязва познат силует. Беше Чък, облечен в скъсано и измачкано яке с качулка, обточена с кожа.

— Чък! — възбудено извика Жан Пол.

Чък хвърли един поглед по посока на Жан Пол, после се обърна и се спусна бързо към близките дървета. Жан Пол го последва и извика още няколко пъти.

— За бога! — изсумтя Чък, когато Жан Пол го настигна на една малка полянка. — Защо не се развика още по-високо, така че да те чуят всички?

— Какво искаш да кажеш? — попита Жан Пол смутен.

— Опитвам се да остана незабелязан, така че да разбера какво, по дяволите, става тук — каза Чък. — А ти се появяваш и крещиш името ми. Исусе!

На Жан Пол изобщо не му беше минавала през ум идеята да се прикрива.

— Аз знам какво става тук — каза Жан Пол. — Градът иска да залови татко, защото той се опитва да затвори фабриката. И всички казват, че е полудял.

— Но не е само градът — каза Чък — Пуснаха го по телевизията снощи в Бостън. Татко е отвлякъл Мишел от болницата.

— Наистина ли? — възкликна Жан Пол.

— Наистина ли? Това ли е всичко, което можеш да кажеш? Аз мисля, че е направо чудо, а ти ми казваш само „наистина ли“. Татко е сложил в малкия си джоб цялата скапана болница! Много ми харесва!

Жан Пол замислено загледа брат си. Ситуацията, която той смяташе за тревожна, за Чък изглеждаше вълнуваща.

— Знаеш ли, ако опитаме заедно, може и да успеем да помогнем — каза Чък.

— Наистина ли? — каза Жан Пол. Рядък случай — Чък да поиска да обедини усилията си с когото и да е.

— Исусе. Кажи нещо малко по-интелигентно.

— Как бихме могли да помогнем? — попита Жан Пол.

На момчетата им бяха необходими около пет минути, за да решат какво ще направят, след като пресякоха пътя и се доближиха до полицейските коли. Чък се беше самоназначил за официален говорител, така че се отправи към Франк Нейлсън.

Шефът беше изключително радостен да намери момчетата. Тъкмо беше попаднал в задънена улица и не знаеше какво да предприеме, когато те му се представиха. Въпреки че отказа на искането им да ги пусне в къщата, за да се опитат да преговарят с баща си, той ги склони да използват мегафона и изразходва цели тридесет минути, за да ги инструктира какво да му кажат. Той се надяваше Чарлз да се съгласи на разговор със синовете си и да им каже условията си, при които би могла да се разреши ситуацията. Франк беше доволен, че момчетата проявяваха такава готовност. Когато всичко беше готово, Франк взе мегафона, поздрави тълпата, после го насочи към къщата. Гласът му прогърмя по алеята, призовавайки Чарлз да отвори вратата и да разговаря със синовете си.

Нейлсън свали мегафона си и зачака. От къщата не последва нито звук, нито раздвижване. Шефът повтори съобщението, после пак изчака със същия резултат. Проклинайки под нос, той връчи инструмента на Чък и му каза да опита.

Чък пое мегафона с разтреперани ръце. Натисна бутона и заговори:

— Татко, това съм аз, Чък, и Жан Пол. Чуваш ли ме?

На третия път опръсканата с боя врата се открехна на около десет сантиметра.

— Чувам те, Чък — извика Чарлз.

Същият момент Чък се прекатери през предните калници на двете патрулни коли, хвърляйки мегафона. Жан Пол го последва незабавно. Всички, включително доброволците, бяха вперили погледи в къщата, когато момчетата предприеха атаката си и за момент не реагира никой. Това даде шанс на Чък и Жан Пол да подминат колите и да хукнат нагоре по алеята.

— Хванете ги! По дяволите, хванете ги! — изкрещя Нейлсън.

От тълпата се разнесоха възгласи. Няколко доброволци, поведени от Бърни Крофърд, се затичаха да заобиколят полицейските коли.

Въпреки че беше по-малък, Жан Пол беше атлетът, така че бързо изпревари брат си, който се затрудняваше да тича по хлъзгавата алея. На малко повече от десет метра след колите Чък загуби равновесие и падна на земята. Едва успявайки да си поеме въздух, той се опита да се изправи, но точно тогава Бърни го настигна и сграбчи скъсаното му войнишко яке. Чък се дръпна рязко, за да се освободи, но вместо това успя да накара Бърни да загуби равновесие. Полицаят падна по гръб, а Чък се оказа отгоре му. При сблъсъка кокалестото тяло на Чък удари Бърни така, че изкара въздуха му с пронизително свистене.

Още вплетени един в друг, двамата се хлъзнаха на метър-два надолу по алеята и попаднаха в краката на следващите доброволци, засилени нагоре. Мъжете паднаха, подобно на комични кадри и верижни сцени на преследване в ням филм. Възползвайки се от общото объркване, Чък се освободи, изпълзя на няколко крачки встрани, изправи се и затича след Жан Пол.

Въпреки че Бърни беше останал без въздух, другите двама бързо се осъзнаха и подновиха гонитбата. Щяха да хванат Чък отново, ако не се беше намесил Чарлз. Той промуши пушката през леко отворената врата и изстреля само един ред. Изпариха се всички помисли за героизъм от страна на доброволците и те моментално залегнаха зад ствола на един от дъбовете, ограждащи алеята.

Когато момчетата стигнаха до предната веранда, Чарлз отвори вратата и те се втурнаха вътре. Чарлз затръшна вратата зад тях, заключи я, после провери прозорците, за да е сигурен, че не ги следва някой друг. Успокоен, той се обърна към синовете си.

Двете момчета стояха неловко близо до вратата, дишайки тежко и удивени от трансформациите, настъпили в тяхната всекидневна, превърната в лаборатория от научната фантастика. Чък, поклонник на старите филми, каза, че закованите с дъски прозорци изглеждат като декор за продукция на Франкенщайн. И двамата с Жан Пол започнаха да се усмихват, но станаха сериозни, когато видяха киселата физиономия на Чарлз.

— Единственото нещо, за което мислех, че не трябва да се тревожа, бяхте вие двамата — сурово каза Чарлз. — Проклятие! Какво, по дяволите, търсите тук!

— Помислихме, че имаш нужда от помощ — заоправдава се Чък. — Всички останали са против теб.

— Не можех да понасям да слушам какво говорят хората за теб — каза Жан Пол.

— Това е нашето семейство — каза Чък. — Трябва да сме тук, особено ако можем да помогнем на Мишел.

— Как е тя, татко? — попита Жан Пол.

Чарлз не отговори. Гневът му срещу момчетата бързо се стопи. Изявлението на Чък беше не само изненадващо, но и правилно. Те всички бяха едно семейство и момчетата не биваше да се изключват. При това, доколкото Чарлз можеше да си спомни, това беше първото неегоистично нещо, което Чък изобщо някога бе правил.

— Вие, малки хлапаци! — Чарлз внезапно се усмихна.

Неподготвени за бързата промяна в настроението на баща си, двамата се поколебаха за миг, после се втурнаха да го прегърнат. Чарлз осъзна, че няма спомен кога за последен път ги беше държал в обятията си. Катрин, която беше наблюдавала още от първото появяване момчетата, се приближи и целуна и двамата. После всички заедно се приближиха до Мишел и Чарлз нежно я събуди. Тя им се усмихна широко, а Чарлз се наведе и я обгърна с ръцете си.