Робин Кук
Треска (10)

Девета глава

На връщане от болницата „Бет Изабел“, където беше направила безуспешно посещение на Мардж Шонхаузер, Катрин усети, че е накрая на силите си. Беше предположила, че Мардж сигурно е много зле, иначе не биха я приели в болница, но въпреки това не беше подготвена за това, което видя. Явно при смъртта на Тад в съзнанието на Мардж се беше прекъснала някаква много важна нишка, защото сега тя беше потънала в абсолютно непроницаема апатия, не реагираше, отказваше да яде, дори да спи. Катрин беше седяла безмълвно до нея до момента, когато усети невероятно вътрешно напрежение и я напусна. Сякаш депресията на Мардж беше заразна. Катрин се втурна обратно към педиатричната болница, бягайки от завършека на една трагедия, към началото на друга.

Изкачвайки се с претъпкания асансьор към крило „Андерсън 6“, тя се замисли дали това, което се случи на Мардж, би могло да се случи на нея или на Чарлз. Той беше лекар и бе редно да допусне, че би имал повече шансове да се справи със ситуация като настоящата, обаче поведението му не подсказваше нищо такова. Независимо от ужаса, който изпитваше от болници и болести, Катрин се опита да се въоръжи със сили за бъдещето.

Асансьорът спря на етажа на „Андерсън 6“ и Катрин с мъка успя да се добере до вратата и да излезе, преди тя да се затвори. Бързаше да се върне при Мишел, защото детето с нежелание се беше съгласило да я пусне да излезе. Катрин беше успяла да я убеди, след като разговаряха след обяда, но й обеща, че ще се върне след половин час. За нещастие, вече беше изминал почти един час.

Тази сутрин, след като Чарлз замина, Мишел дълго остана притисната до Катрин и се тревожеше, че Чарлз й е сърдит. Катрин й говори дълго, но не успя да я убеди, че не е така.

Сега Катрин отвори вратата на стаята на Мишел с надеждата, че ще я види заспала в леглото й. В началото си помисли, че тя наистина спи, защото лежеше неподвижна. Но после Катрин забеляза, че детето беше изритало завивките и се беше смъкнало в долния край на леглото, а единият й крак беше неестествено подвит под тялото й. Гърдите на Мишел се повдигаха тежко от дишането й, което беше най-страшно, лицето й беше придобило ужасен син оттенък, а устните й бяха станали почти черни.

Спускайки се към леглото, Катрин я сграбчи за раменете.

— Мишел! — извика тя, разтърсвайки я силно. — Какво се е случило?

Устните на Мишел помръднаха и клепачите й се разтвориха, но под тях проблесна само бялото на очите; зениците й бяха потънали.

— Помощ! — завика Катрин, спускайки се към коридора. — Помощ!

От стаята на сестрите излезе старшата, последвана от една санитарка. От една от близките до тази на Мишел стаи се появи друга сестра. Трите бързо влязоха при Мишел, избутвайки обхванатата от паника Катрин.

— Повикайте лекарски екип — нареди старшата сестра.

Сестрата, застанала до долния край на леглото, бързо отиде до вътрешния телефон и извика на служителя от помещението на сестрите да се обади на лекар.

През това време старшата беше успяла да напипа бърз, едва доловим пулс.

— Изглежда на сърдечна криза — каза тя. — Сърцето й бие толкова бързо, че е трудно да се разграничат отделните удари.

— И аз мисля така — каза другата сестра, докато поставяше уреда за измерване на кръвно налягане около ръката на Мишел.

— Тя диша, но цианотично — каза старшата. — Дали да й направим дишане уста в уста?

— Не зная — каза втората сестра, помпайки апарата за кръвното. — Може би ще помогне на цианозата.

Третата сестра се върна до леглото и изпъна краката на Мишел, докато старшата се наведе и стискайки носа на Мишел, доближи устата си до нейната и вдиша въздух.

— Успях да измеря кръвното — каза втората сестра. — Шестдесет на четиридесет, но се променя.

Старшата продължи да диша вместо Мишел, но собственото учестено дишане на Мишел затрудняваше задачата й. Затова сестрата се изправи.

— Мисля, че повече й преча, отколкото й помагам. По-добре да спра.

Катрин стоеше там, притисната до стената, ужасена от сцената пред себе си, но не смееше да помръдне, за да не пречи. Нямаше представа какво ставаше, но усещаше, че е много лошо. Къде беше Чарлз!

Една жена от редовния екип на болницата беше първият явил се лекар. Тя дойде така забързана по коридора, че се наложи да се хване за вратата, за да не се хлъзне и да падне на излъскания под на стаята. Изтича направо до леглото и грабна китката на Мишел, за да намери пулса.

— Мисля, че е сърдечна криза — каза старшата сестра. — Болна е от левкемия. Миелобластична. Втори ден на лечение с медикаменти.

— Има ли вписана история на сърдечни смущения? — попита лекарката, докато се навеждаше пред лицето на Мишел. — Поне зениците й са надолу.

Сестрите се спогледаха.

— Не мислим, че има регистрирана история на сърдечни заболявания. Не ни беше докладвано — каза старшата сестра.

— Кръвно налягане? — попита лекарката.

— Последният път беше шестдесет на четиридесет, но променливо — каза втората сестра.

— Сърдечна криза — каза лекарката. — Отдръпнете се за секунда.

Лекарката стисна ръката си в юмрук и го стовари върху мъничкия гръден кош на Мишел така, че звукът от удара накара Катрин да се сепне.

Пристигна един изключително младолик главен лекар, следван от двама други, които бутаха пред себе си количка, натоварена с всякакви медицински принадлежности и с прикачена отгоре електронна апаратура.

Лекарката докладва накратко за състоянието на Мишел, докато сестрите бързо свързваха проводниците на апаратурата за електрокардиограма към крайниците на Мишел.

Старшата се приближи към една от другите сестри и й каза да потърси д-р Кайцман.

Електронната кутия, прикрепена върху количката, започна да бълва една безкрайна, тясна лента, върху която Катрин можеше да различи червените плетеници на електрокардиограмата. Лекарите се струпаха около машината, забравяйки за момента Мишел.

— Сърдечна криза, точно така — каза главният лекар. — При затрудненото й дишане и цианозата явно е станало някакво хемодинамично объркване. Какво означава това, Джордж?

Един от другите лекари вдигна поглед объркан.

— Означава, че би трябвало да я поставим незабавно на система, мисля.

— Правилно мислиш — съгласи се главният лекар. — Но нека първо подадем известно количество лидокаин. Да видим сега, детето трябва да тежи около петдесет килограма, нали?

— Малко по-малко — каза лекарката.

— Добре, петдесет милиграма лидокаин. И добавете един милиграм атрофин, за да не изпадне в брадикардия.

Екипът заработи бързо, с координирани действия, като единият от лекарите подготви лекарствата, другият извади електродните подложки, а третият помогна да преместят Мишел в подходящо положение на леглото. Поставиха едната подложка под гърба й, а другата точно срещуположно, но върху гърдите.

— Добре, отдръпнете се — каза главният лекар. — За начало ще използваме шок петдесет вата в секунда, програмиран така, че да се подаде R-вълната. Започвам.

Той натисна един бутон и след моментна пауза, тялото на Мишел се присви, а ръцете и краката й отскочиха от леглото.

Катрин наблюдаваше с ужас как лекарите останаха приведени над машината, игнорирайки напълно бурната реакция на Мишел. Катрин видя как тя разтвори очи в пълно объркване и надигна глава от възглавницата. За щастие, лицето й бързо възвърна нормалния си цвят.

— Не е зле! — извика главният лекар, наблюдавайки лентата с графиката на електрокардиограмата, изписвана от машината.

— Джон, напредваш все повече в тази работа — съгласи се лекарката. — Може би би трябвало да помислиш дали не би могъл да си изкарваш хляба с това.

Останалите лекари се засмяха и се обърнаха към Мишел.

Влезе д-р Кайцман, задъхан и с ръце, пъхнати в джобовете на дългата му бяла престилка. Отиде направо до леглото, плъзвайки бърз поглед по тялото на Мишел. Грабна ръката й, опипвайки за пулса.

— Добре ли си, пиленце? — попита той, докато изваждаше стетоскопа си.

Мишел кимна, но не отговори. Изглеждаше като замаяна.

Катрин наблюдаваше, докато Джон, главният лекар, се впусна в описание на събитията, използвайки терминология, напълно неразбираема за нея.

Горната устна на д-р Кайцман се присви в характерния си спазъм, когато той се приведе над Мишел, заслушан в тоновете на сърцето й. Доволен от резултата, той прегледа електрокардиограмата, предложена му от Джон. В този момент забеляза Катрин, притиснала гръб до стената. Кайцман погледна въпросително към старшата сестра. Старшата, проследявайки погледа му, присви рамене.

— Не знаехме, че е тук — каза отбранително тя.

Д-р Кайцман се приближи до Катрин и постави ръка на рамото й.

— А вие, мисис Мартел? — попита той. — Добре ли сте?

Катрин се опита да отговори, но гласът й не се подчини, така че само кимна, както Мишел.

— Съжалявам, че трябваше да видите всичко това — каза д-р Кайцман. — Мишел изглежда добре, и без съмнение, не е усетила нищо. Но зная, че тези неща действат шокиращо. Нека да излезем в коридора за момент. Бих желал да поговоря с вас.

Катрин леко се отмести, за да се опита да види Мишел.

— Тя ще бъде добре за момент — успокои я д-р Кайцман. После, обръщайки се към старшата сестра, каза: — Ще бъда тук, пред вратата. Искам кардиален монитор в стаята и бих искал също консултация с кардиолог. Проверете дали д-р Брубейкър може да я прегледа веднага. — Д-р Кайцман учтиво подкани Катрин да излязат. — Да отидем до стаята на сестрите, можем да разговаряме там.

Той поведе Катрин по оживения коридор. В канцеларията имаше няколко маси, столове, два диктофона и масивни лавици, отрупани с медицински картони. Д-р Кайцман издърпа един стол за Катрин и тя с благодарност седна.

— Мога ли да ви предложа да пийнете нещо? — предложи д-р Кайцман. — Вода?

— Не, благодаря — с мъка и нервно успя да проговори Катрин. Изключително сериозното поведение на д-р Кайцман за нея беше източник на ново безпокойство и тя загрижено следеше изражението му, за да намери някакъв отговор. Трудно беше да види очите му през дебелите стъкла на очилата.

През вратата се показа главата на старшата сестра.

— Д-р Брубейкър пита дали може да прегледа пациента в кабинета си.

Лицето на д-р Кайцман се присви за момент, докато размисляше.

— Кажи му, че току-що е преживяла сърдечна криза и бих желал да я види, преди да я местим от леглото й.

— Добре — каза старшата сестра.

Д-р Кайцман се обърна към Катрин. Въздъхна.

— Мисис Мартел, чувствам, че трябва да бъда много откровен с вас. Положението с Мишел никак не е добро. И нямам предвид само последната й криза.

— Каква беше тази криза? — попита Катрин. Началото на разговора не й харесваше.

— Ускоряване на сърдечната дейност — каза д-р Кайцман. — Обикновено горната част на сърцето осъществява пулсациите. — Д-р Кайцман се опита с несръчни жестове да илюстрира думите си. — Но по някаква причина, тази функция беше поета от долната част на сърцето на Мишел. Защо? Все още не знаем. Във всеки случай, пулсациите на сърцето й се ускориха толкова много, че промеждутъците между тях не бяха достатъчно дълги, за да може то да се изпълни с достатъчно количество кръв, която после да изтласква. Но изглежда, че сега процесът е под контрол. Това, което ме тревожи, е, че тя като че ли не реагира на хемотерапията.

— Но вие едва я започнахте! — възкликна Катрин. Да подкопаят надеждите й беше последното нещо, което тя можеше да понесе сега.

— Да, вярно е — съгласи се д-р Кайцман. — Обаче при типа левкемия, проявен у Мишел, положителната реакция обикновено идва още при първите няколко дни. Освен това у Мишел е развит най-агресивният тип на болестта, който някога съм виждал. Вчера й дадохме много силно и много успешно действащо лекарство, наречено „Донорубицин“. Тази сутрин, когато направихме цифров анализ на кръвта й, бях буквално шокиран да установя, че не е настъпил почти никакъв ефект върху броя на левкемичните клетки. Това е много необичайно, въпреки че понякога се случва. Така че, реших да опитам нещо малко по-различно. Обикновено даваме втората доза от това лекарство на петия ден. Вместо това, аз й предписах нова доза днес, заедно с „Тиоганин“ и „Цитарабин“.

— Защо ми разказвате това? — попита Катрин, убедена, че д-р Кайцман знаеше, че едва ли би разбрала много от онова, което й казваше.

— Заради реакцията на съпруга ви вчера — отговори д-р Кайцман. — И поради това, което аз и д-р Уайли ви обяснихме. Боя се, че чувствата на съпруга ви ще вземат връх и той ще се опита да спре лекарствата.

— Но ако те не действат, вероятно би трябвало да се спрат! — каза Катрин.

— Мисис Мартел, Мишел е едно изключително болно дете. Тези лекарства са единственият й шанс за оцеляване. Да, разочаровани сме, че досега нямат никакъв ефект. Съпругът ви е прав като твърди, че шансовете й са нищожни. Но без хемотерапията, тя изобщо няма шансове.

Катрин усети пронизващо чувство на вина; трябваше да доведе Мишел в болницата преди няколко седмици.

Д-р Кайцман се изправи.

— Надявам се, че разбирате това, което ви казах. Мишел има нужда от вашата сила. Сега искам да се обадите на съпруга си и да го извикате тук. Ще трябва да го уведомим за случилото се.

 

 

Още преди автоматичният брояч за радиоактивност да започне да отчита електроните, излъчващи се от редицата епруветки, Чарлз беше убеден, че радиоактивните зародиши бяха погълнати и вградени в органичната посявка, направена от левкемичните клетки на Мишел. Сега беше на последните стъпки от подготовката на концентриран разтвор от повърхностен протеин, който изолираше левкемичните клетки на Мишел от нормалните й клетки. Този протеин беше чужд за тялото на Мишел, но не беше отхвърлен поради мистериозния блокиращ фактор, за който Чарлз беше сигурен, че съществува в системата на Мишел. Чарлз се стремеше да проучи точно този блокиращ фактор. Да можеше да узнае поне малко за метода на действие на блокиращия фактор, може би тогава би могъл да го спре или елиминира. Разстройваше го факта, че е така близо до разрешаването на един проблем, а се налагаше да прекрати работата си. В същото време разбираше, че може да се окаже въпрос на петгодишен труд, без гаранция за успех.

Затваряйки капака на инкубатора с органичните посевки, той се върна до бюрото си, смътно озадачен защо Елън още я няма. Искаше да обсъди проекта „Кансеран“ с някой, който разбира, а тя беше единственият човек, на който можеше да се довери.

Седна, опитвайки се да не мисли за неотдавнашната унизителна среща с д-р Ибанез и двамата Уайнбъргър. Вместо това си припомни неприятното посещение в канцелариите на Агенцията за опазване на природната среда, което не го накара да се почувства по-добре. Все пак успя да се разсмее над собствената си наивност да си помисли, че би могъл просто да влезе в една правителствена агенция и да си въобразява, че ще постигне нещо. Замисли се, дали има някакъв начин да достави фотографско доказателство за замърсяването, извършвано от „Рисайкъл Лтд“. Съмняваше се, но щеше да опита.

Може би, ако самият той успееше да набави доказателствата, би трябвало направо да потърси съдебна отговорност на „Рисайкъл Лтд“, а не да изчаква същото от страна на Агенцията. Чарлз имаше съвсем бледа представа за законите, но си спомни откъде може да получи информация. От адвокатската фирма, която имаше договорни отношения с Уайнбъргър.

Долното ляво чекмедже беше мястото, където Чарлз държеше най-различни брошури. Онова, което търсеше, се оказа почти на дъното: малка червена книжка, озаглавена „Добре дошли зад граница: Това е вашият Раков Институт Уайнбъргър“. На гърба имаше списък на важни телефонни номера. В раздел „Услуги“ бяха вписани „Хуберт, Хуберт, Гарачник и Пиърсън“, Стейт стрийт, следвани от няколко номера. Той набра първият.

Чарлз се представи и веднага го превключиха към службата на г-н Гарачник. Секретарката му беше особено сърдечна и само след няколко минути Чарлз разговаряше със самия г-н Гарачник. Явно, институтът Уайнбъргър беше ценен клиент.

— Нуждая се от известна информация — каза Чарлз, — по въпроса за съдебното преследване на една компания, която изхвърля отровни отпадъци в една обществена река.

— Би било най-добре — каза г-н Гарачник, — ако натоварим по въпроса един от нашите адвокати, специализирани по законите, свързани с околната среда. Все пак, ако въпросът ви е от общ характер, може би ще мога да помогна. Институтът Уайнбъргър заинтересован ли е от съдебно дирене, засягащо опазването на околната среда?

— Не — каза Чарлз. — За нещастие, не. Аз лично съм заинтересован от това.

— Разбирам — каза г-н Гарачник, вече с охладнял тон. — „Хуберт, Хуберт, Гарачник и Пиърсън“ не обслужват личните правни проблеми на служители на института Уайнбъргър, освен ако не се сключи специално споразумение със служителя.

— Това може да се направи — каза Чарлз. — Но след като вече разговарям с вас по телефона, защо просто не ми опишете накратко процедурата?

Последва пауза. Г-н Гарачник искаше да накара Чарлз да разбере, че въпросът му е под нивото му на старши партньор във фирмата.

— Би могло да се процедира под формата на съдебно дирене от името на отделна личност, или на дадена група от обществеността. Ако става въпрос за индивидуално съдебно преследване, ще трябва да представите конкретни нанесени щети, а ако…

— Имам нанесени щети — прекъсна го Чарлз. — Дъщеря ми се разболя от левкемия!

— Д-р Мартел — с раздразнение отвърна г-н Гарачник, — като лекар би трябвало да знаете, че установяването на причинна връзка между замърсяване и левкемия би било изключително трудно. Обаче при съдебно дирене от името на обществена група, с цел осигуряване на съдебно разпореждане срещу фабриката, вие няма нужда да представяте нанесени специфични щети. Това, което ще ви трябва, е участието на тридесет до четиридесет души. Ако решите да се занимаете по-нататък със случая, бих ви предложил да влезете в контакт с Томас Уилсън, един от нашите нови, по-млади адвокати. Той проявява интерес към дела, свързани с околната среда.

— От значение ли е това, че фабриката се намира в Ню Хемпшир? — бързо попита Чарлз.

— Не, само делото трябва да се гледа в съд на Ню Хемпшир — каза г-н Гарачник, явно нямащ търпение да приключи разговора.

— А ако е собственост на корпорация в Ню Джърси?

— Това може да представлява известни затруднения, а може би не — каза г-н Гарачник, проявявайки внезапно интерес. — За коя фабрика в Ню Джърси говорите?

— Място, наречено „Рисайкъл Лтд“ в Шафсбъри — отговори Чарлз.

— Което е собственост на „Бруър Кемикълс“ от Ню Джърси — бързо добави г-н Гарачник.

— Правилно — изненадан каза Чарлз. — Откъде знаете?

— Защото в някои случаи непряко представляваме „Бруър Кемикълс“. И в случай че не ви е известно, „Бруър Кемикълс“ са собственици на института Уайнбъргър, въпреки че той се управлява от непечеливша организация.

Чарлз се стъписа.

Г-н Гарачник продължи:

— „Бруър Кемикълс“ основаха Уайнбъргър, когато разшириха дейността си и навлязоха в лекарствената индустрия чрез закупуването на „Лесли Фармасютикълс“. Аз бях против тогава, но Уайнбъргър старши беше решен да го направи. Боях се от антитръстови мерки, но те никога не бяха предприети поради прикритието на непечеливш обект. Във всеки случай, д-р Мартел, вие по принцип работите за „Бруър Кемикълс“, така че размислете повторно при това положение дали да съдите някого.

Чарлз много бавно постави слушалката върху телефона. Не можеше да повярва това, което току-що беше чул. Никога не бяха го интересували финансовите въпроси на института, освен дотолкова, че Уайнбъргър беше в състояние да му осигурява работно пространство и оборудване. Но сега научи, че всъщност работеше за един конгломерат, който носеше абсолютна отговорност за замърсяването на една обществена река с отпадъци, причиняващи рак, а в същото време управляваше научен институт, чиято предполагаема дейност беше да изследва лечението на рака. Що се отнася до „Кансеран“, компанията майка контролираше както лекарствената фирма, притежател на патентите, така и изследователската фирма, избрана да докаже неговата ефикасност.

Вече не беше чудно защо Уайнбъргър беше толкова заинтересован от проекта „Кансеран“.

Телефонът сепна опънатите нерви на Чарлз, когато иззвъня под все още протегнатата му ръка. Тъй като телефонът стана източник на току-що узнатото ужасно разкритие, Чарлз се поколеба дали да отговори. Несъмнено го търсеха от администрацията, твърдо решени да го подложат на допълнителен натиск и още лъжи.

Внезапно мислите му се насочиха към Мишел. Може би го търсеха във връзка с дъщеря му. Грабна слушалката и я притисна до ухото си.

Оказа се прав. Беше Катрин и гласът й звучеше по същия напрегнат начин, както предишния ден. Гърлото му се сви.

— Наред ли е всичко?

— Мишел не е много добре. Имаше усложнения. По-добре ще е да дойдеш.

Чарлз грабна палтото си и изхвърча от лабораторията. На централния изход зачука по масивното стъкло, нетърпелив да му отворят.

— Добре, добре — извика мис Андрюс, като натисна бутона за освобождаване на вратата, поставен под бюрото й.

Чарлз се промуши през вратата преди още да се е отворила напълно и изчезна от поглед.

— Какво му става? — попита мис Андрюс, докато натискаше бутона за затваряне. — Полудял ли е или що?

Рой намести износения кобур на пистолета си и сви рамене.

Чарлз насочи цялото си внимание върху това, как да кара по-бързо към болницата, за да няма възможност да мисли за евентуалното състояние на Мишел. Но след като премина над реката, Чарлз попадна в задръстване по Масачузетс авеню. А докато се придвижваше сантиметър по сантиметър напред, не можеше да не се тревожи за това, какво ще намери, когато пристигне в Педиатричната болница. Думите на Катрин ехтяха в съзнанието му: „Мишел не е много добре. Имаше усложнения“. Усети как паника стегна стомаха му в болезнен възел.

Когато пристигна до болницата, се втурна вътре и със сила си проби път в претъпкания асансьор. Кабината влудяващо спираше на всеки етаж. Най-после стигна до шестия, Чарлз успя да излезе и забърза към стаята на Мишел. Вратата беше почти затворена. Влезе, без да чука.

Елегантната, русокоса жена, приведена над леглото на Мишел, се изправи. Прислушваше сърцето й до влизането на Чарлз. От другата страна на леглото стоеше млад лекар, облечен в болнично бяло.

Чарлз хвърли бегъл поглед към жената и погледна дъщеря си със загриженост, потиснал всички останали чувства. Искаше му се да я грабне и да я предпази с тялото си, но се страхуваше, че е станала прекалено крехка. Опитните му очи я огледаха бързо и установи, че състоянието й се е влошило от сутринта. Лицето й беше придобило зеленикав оттенък, промяна, която Чарлз, през годините на лекарската си практика, се беше научил да свързва с приближаващата смърт. Бузите й бяха хлътнали и кожата й се опъваше над изострените скули. Независимо от интравенозните системи, прикрепени на двете й ръце, тя изглеждаше обезводнена от повръщането и високата температура.

Мишел лежеше неподвижно по гръб. Вдигна уморено очи към баща си. Въпреки болките, тя успя слабо да се усмихне и за миг в очите й проблесна онази невероятна жизненост, която Чарлз си спомняше.

— Мишел — тихо каза Чарлз и доближи лицето си до нейното. — Как се чувстваш? — Не знаеше какво друго да й каже.

Очите й се замъглиха и тя се разплака.

— Искам да си отида в къщи, татко. — Но не каза колко зле се чувства.

Прехапвайки устни, Чарлз погледна към жената до себе си, смутен от силната проява на чувствата си. Свеждайки отново поглед към Мишел, той сложи ръка на челото й и приглади гъстата й черна коса. Челото й беше горещо и влажно. Температурата й се беше покачила. Тя стисна ръката му.

— Ще поговорим за това — каза с треперещи устни Чарлз.

— Извинете — каза жената, — вие трябва да сте д-р Мартел. Аз съм д-р Брубейкър. Д-р Кайцман ме помоли да прегледам Мишел. Кардиолог съм. А това е д-р Джон Хершинг, нашият главен лекар.

Чарлз дори не направи опит да се представи.

— Какво се случи?

— Тя преживя остра криза на вентрикуларна тахикардия — каза д-р Хершинг. — Кардиовертирахме я веднага и от тогава състоянието й е стабилно.

Чарлз погледна д-р Брубейкър. Тя беше висока, приятна жена с изострени черти. Русата й коса беше събрана високо горе, в не много стегнат кок.

— Какво е причинило аритмията? — попита Чарлз, без да пуска ръката на Мишел.

— Все още не знаем — отговори д-р Брубейкър. — Първата ми мисъл беше, че е като идиосинкратична реакция на двойната доза „Донорубицин“, или е вследствие на основния й проблем: някакъв вид разпространяваща се миопатия. Но бих желала да завърша прегледа, ако позволите. Д-р Кайцман и съпругата ви са в помещението на сестрите. Разбрах, че ви очакват.

Чарлз сведе погледа си към Мишел.

— Веднага ще се върна, скъпа.

— Не заминавай, татко — замоли се Мишел. — Стой при мен.

— Няма да ходя далеч — каза Чарлз и внимателно освободи ръката си. Беше затормозен от думите на д-р Брубейкър, че Мишел е получила двойна доза „Донорубицин“. Звучеше необичайно.

Катрин видя Чарлз преди той да я забележи и скочи на крака, обвивайки ръце около врата му.

— Чарлз, толкова се радвам, че си тук. — Тя притисна ръце на гърдите му. — Толкова ми е трудно да се справям тук сама.

Чарлз я прегърна и огледа малката стая. Д-р Уайли се беше облегнал до една маса и гледаше в земята. Д-р Кайцман седеше срещу него с кръстосани крака и ръце, сплетени около коляното. Седеше с такъв вид, сякаш беше погълнат от изследване на тъканта на панталона си. Никой не проговори, но Чарлз усети нервност и погледът му се стрелна неспокойно от единия доктор на другия. Сцената изглеждаше толкова изкуствена, така театрална. Предстоеше нещо, а Чарлз ненавиждаше сценичните постановки.

— Е, добре — предизвикателно каза Чарлз. — Какво става?

Д-р Уайли и д-р Кайцман започнаха да говорят едновременно, после спряха.

— Става въпрос за Мишел — каза накрая д-р Кайцман.

— Дотолкова успях да предположа — каза Чарлз. Топката в стомаха му се стегна все повече.

— При нея нещата не вървят, както бихме се надявали — каза д-р Кайцман, за пръв път поглеждайки Чарлз в лицето. — С лекарските семейства е винаги най-трудно. Мисля, че бих нарекъл това „Законът на Кайцман“.

Чарлз не беше в настроение за шеги. Продължи да гледа втренчено онколога, чието лице отново потръпна в един от характерните си спазми.

— Какво означава тази двойна доза „Донорубицин“?

Д-р Кайцман преглътна.

— Дадохме й първата доза вчера, но нямаше ефект. Днес й дадохме друга. Трябва да унищожим циркулиращите левкемични клетки.

— Тази не е нормалната процедура, нали? — отсече Чарлз.

— Не — уклончиво отговори д-р Кайцман, — но Мишел не е обикновен случай. Исках да опитам…

— Да опитате! — изкрещя Чарлз. — Слушайте, д-р Кайцман — продължи ядосан Чарлз, сочейки обвинително с пръст към Кайцман, — дъщеря ми не лежи тук, за да си правите опити с нея. Това, което в действителност казвате, е, че шансовете й за ремисия са толкова нищожни, че вие сте готов да експериментирате.

— Чарлз! — каза Катрин. — Това не е честно.

Чарлз не й обърна внимание.

— Същността на нещата, д-р Кайцман, е в това, че вие сте дотолкова сигурен, че болестта й е неизлечима, та сте се отказали от ортодоксалната хемотерапия. Е, аз не съм убеден, че вашите експерименти не намаляват шансовете й. Какво ще кажете за тази сърдечна криза? Тя никога не е имала проблеми със сърцето. Не причинява ли „Донорубицин“-ът сърдечни проблеми?

— Да — съгласи се д-р Кайцман, — но обикновено не толкова бързо. Не зная какво да мисля за това усложнение и затова поисках консулт с кардиолог.

— Е, аз мисля, че е от лекарството — каза Чарлз. — Съгласих се на хемотерапия, но допуснах, че ще прилагате стандартните дози. Не съм сигурен, че ще се съглася да ги удвоявате.

— Щом е така, тогава вероятно ще трябва да се обърнете към друг онколог — каза уморено д-р Кайцман, изправи се и започна да си събира нещата. — Или просто да се заемете със случая сам.

— Не! Моля ви! — каза Катрин, пусна Чарлз и хвана ръката на д-р Кайцман. — Моля ви! Чарлз просто е разстроен. Моля ви, не ни изоставяйте. — Тя се обърна като обезумяла към Чарлз: — Чарлз, лекарството е единствената възможност за Мишел. — Обърна се отново към д-р Кайцман: — Не е ли така?

— Така е — каза д-р Кайцман. — Увеличаване на хемотерапията, дори това да е необичаен подход, е единствената надежда за ремисия, а ремисия трябва да се постигне бързо, ако искаме Мишел да преживее тази остра криза на болестта.

— Ти какво предлагаш, Чарлз? — каза д-р Уайли. — Да не правим нищо?

— Тя няма да навлезе в ремисия — сърдито отговори Чарлз.

— Не можеш да говориш така — каза д-р Уайли.

— Чарлз, това е единственият й шанс — каза Катрин.

Чарлз направи крачка назад, наблюдавайки другите в стаята така, сякаш те се готвеха да го принудят да се подчини.

— Как мислиш, че трябва да бъде лекувана? — попита д-р Уайли.

— Нищо не можем да направим, Чарлз — замоли го Катрин.

Чарлз изпита крещяща нужда да излезе оттук. Между стените на болницата, близо да Мишел, не можеше да мисли рационално. Идеята да се причиняват на Мишел допълнителни страдания беше изтезание, но от друга страна, концепцията просто да я оставят да умре без борба, беше също толкова ужасяваща. Пред него нямаше открита алтернатива. Предложението на д-р Кайцман беше разумно, доколкото съществуваше вероятност да се постигне ремисия. Но ако ремисията беше невъзможна, тогава те просто измъчваха умиращото дете. Господи!

Чарлз внезапно се обърна и излезе от стаята. Катрин се спусна след него.

— Чарлз! Къде отиваш? Чарлз, не заминавай! Моля те. Не ме оставяй сама.

На стълбите той най-после се обърна, хвана я за раменете.

— Тук не мога да мисля. Не мога да преценя кое е правилно. Всяка алтернатива е толкова лоша, колкото и другата. Преживях това веднъж. Познаването на проблема не ме улеснява. Трябва да дойда на себе си. Съжалявам.

Катрин безпомощно проследи с поглед как той излезе през вратата, после изчезна. Почувства се сама в претъпкания с хора коридор. Знаеше, че ако се наложи, щеше да се справи със ситуацията, дори Чарлз да не беше в състояние. Трябваше да може, заради Мишел. Върна се отново в стаята на сестрите.

— Най-странното нещо — каза с треперещ глас Катрин, — е, че вие двамата предсказахте всичко това.

— За нещастие, имаме известен опит със семейства на лекари — каза д-р Кайцман. — Винаги е трудно.

— Но обикновено не чак толкова трудно — добави д-р Уайли.

— Разговаряхме докато ви нямаше — каза д-р Кайцман. — Смятаме, че трябва да се направи нещо, за да се осигури продължаване лечението на Мишел.

— Някакъв вид гаранция — каза д-р Уайли.

— И то е предимно, защото времето е толкова важно — допълни д-р Кайцман. — Ако лечението се прекъсне дори за ден или два, би могло да е решаващо за успеха или провала.

— С това не искаме да подчертаем, че тревогите на Чарлз са неоснователни — увери я д-р Уайли.

— Да, точно така — съгласи се д-р Кайцман. — В случая на Мишел, когато има циркулиращи левкемични клетки, които не реагират на „Донорубицин“, перспективите не са от най-обнадеждаващите. Но мисля, че тя заслужава да й се даде възможност, независимо от перспективите. Не сте ли съгласна, мисис Мартел?

Катрин загледа двамата лекари. Опитваха се да й намекнат нещо, но не разбираше какво.

— Добре — каза тя. Как би могла да не се съгласи? Мишел заслужаваше да има всеки шанс.

— Има начини да се застраховаме от правната намеса на Чарлз, ако поиска да прекрати лечението й — каза д-р Уайли.

— Тези средства могат да се приложат, само ако има нужда от тях — каза д-р Кайцман. — Но е добре да сме подготвени, за всеки случай.

Настъпи пауза.

Катрин остана с ясното впечатление, че от нея се очакваше отговор, но нямаше и най-малка представа за какво всъщност говореха двамата лекари.

— Нека да ви дам един пример — каза д-р Уайли, накланяйки се напред на стола си. — Да допуснем, че едно дете отчаяно се нуждае от кръвопреливане. Ако кръвопреливането не се извърши, детето ще умре. И нека да допуснем още, че единият от родителите принадлежи към религията Свидетелите на Йехова. Лекарите, естествено, са убедени в необходимостта от кръвопреливане, за спасяване живота на детето. Как постъпват в такъв случай? Отнасят се към съда, който се произнася, че дава правата на настойничество на родителя, съгласен с мнението на лекарите. Съдът няма нищо против да направи това, с цел да гарантира правата на детето. Не го правят от незачитане на религията на несъгласния родител. Просто считат, че е нечестно една личност да лишава друга от животоспасяващо лечение.

Катрин загледа ужасена д-р Уайли:

— И вие искате да си присвоя правата на настойник зад гърба на Чарлз?

— Само поради конкретната причина да се продължи лечението — каза д-р Кайцман. — Това може да спаси живота на детето. Моля ви, разберете, мисис Мартел, че бихте могли да го направим и без вашата помощ. Можем да поискаме от съда да определи настойник, което и правим, когато и двамата родители се противопоставят на установена практика на медицинско лечение. Но би било могло по-просто, ако вземете участие вие.

— Но вие вече не подлагате Мишел на стандартно лечение — каза Катрин, спомняйки си думите на Чарлз.

— Е, не е толкова необичайно — каза д-р Кайцман.

— Всъщност, от известно време работим върху въпроса за прилагане на увеличени хемотерапевтични дози за случаи, упорити като този на дъщеря ви.

— И трябва да се съгласите, че Чарлз наистина се държа странно — добави д-р Уайли. — Вероятно напрежението за него е прекалено голямо. Може да не бъде в състояние да взема разумни решения. Всъщност, бих се чувствал много по-добре, ако бихме могли да убедим Чарлз също да потърси професионална помощ.

— Искате да кажете, да потърси психиатър? — попита Катрин.

— Мисля, че не би било лоша идея — каза д-р Уайли.

— Моля, разберете ни, мисис Мартел — каза д-р Кайцман, — стараем се да направим всичко, което е по силите ни и като лекари на Мишел главната ни грижа е нейното добро. Чувстваме, че трябва да направим всичко, на което сме способни.

— Уважавам усилията ви — каза Катрин, — но…

— Знаем, че звучи драстично — каза д-р Кайцман, — но след като веднъж се придобият легалните документи, правото на настойник не е нужно да се упражнява, освен при крайна необходимост. И освен това, ако Чарлз се опита да прекрати лечението на Мишел или дори да я вземе от болницата, ние ще бъдем в правата си да предотвратим това.

— Един грам предпазни мерки струват колкото цял килограм лекуване — каза д-р Уайли.

— Идеята ви ме смущава — каза Катрин. — Но Чарлз наистина се държеше странно. Не мога да повярвам, че си замина и то точно сега.

— Разбирам поведението му — каза д-р Кайцман. — Чувствам, че Чарлз е човек на действието и фактът, че не може да направи нищо за Мишел, сигурно го подлудява. Подложен е на ужасно емоционално натоварване и затова мисля, че една професионална помощ може да му е от полза.

— Не мислите, че може да изпадне в нервен срив, нали? — попита Катрин с нарастваща тревога.

Д-р Кайцман погледна към д-р Уайли, за да види дали той иска да отговори, после каза:

— Не се чувствам професионално подготвен, за да изкажа мнение. Явно напрежението е налице. Въпросът е, доколко големи са защитните му сили.

— Мисля, че съществува подобна вероятност — каза д-р Уайли. — Всъщност, дори мисля, че показва известни симптоми. Изглежда не е в състояние да контролира чувствата си и мисля, че гневът му беше необоснован.

Вихър от тревожни мисли завладя Катрин. Идеята, че би била способна да застане между Чарлз, мъжът, когото обичаше и дъщеря му, която се беше научила да обича, беше немислима. И все пак, ако напрежението беше прекалено голямо за Чарлз и той решеше да прекъсне лечението на Мишел, на нея би й се наложило да сподели вината за това, че не е намерила сили да помогне на лекарите на Мишел.

— Ако реша да направя това, което искате, каква ще бъде процедурата? — попита Катрин.

— Почакайте — каза д-р Кайцман и се пресегна за телефона. — Мисля, че юристът на болницата би могъл да отговори по-добре от мен.

 

 

Почти преди Катрин да осъзнае какво става, срещата с юриста беше свършила и тя вече бързаше след него към съда на Бостън. Името му беше Патрик Мърфи. Имаше луничаво лице и светла коса с неопределим цвят, която вероятно някога е била червена. Но най-доминиращата му характерна черта беше неговата личност. Той беше един от онези рядко срещани хора, които на всеки се харесват веднага и Катрин не направи изключение. Въпреки обърканото си състояние, тя беше очарована от милите му и нелицемерни маниери, както и от омайващата му усмивка.

Катрин не беше сигурна кога точно разговорът с юриста премина от дискутиране на хипотетична ситуация, към дискутиране на един съвсем действителен случай. Да вземе решение да иска законно настойничество над Мишел, зад гърба на Чарлз, беше толкова трудно за Катрин, че тя с облекчение прие процедурата да се извърши и реши в нейна полза, на основание неприсъствие на ответника в съда. Патрик беше уверил Катрин, подобно на д-р Кайцман преди това, че получената юридическа власт няма да бъде използвана, освен при слабо вероятния случай Чарлз да се опита да спре лечението на Мишел.

Въпреки това, Катрин се чувстваше много неспокойна от цялата тази работа, особено, защото не намери време да види Мишел в бързането да пристигнат в съда преди края на работното време в 4 следобед.

— Оттук, моля — каза Патрик, посочвайки едно тясно стълбище.

Катрин никога преди не беше влизала в съдебна сграда, така че обстановката сега не й приличаше на онова, което си беше представяла. Мислеше си, че трябва да е величествена, по някакъв символичен начин, тъй като все пак представляваше устоите на справедливостта. Обаче съдебната сграда на Бостън, която всъщност беше над стогодишна, беше мръсна и потискаща, особено защото поради засилени мерки за сигурност, хората трябваше да влизат през сутерена.

След като се спуснаха по тесните стоманени тръби, за които Катрин не можеше да приеме, че са единственият достъп на обществеността до съда, те стигнаха до старото главно преддверие. Тук поне се усещаше бледата сянка на някогашно величие, със сводестия таван на две нива, мраморните колонади и подови настилки. Но мазилката беше олющена и напукана, а изящните скулптурни орнаменти създаваха впечатлението, че са на път да се откъртят и паднат.

Катрин трябваше да изтича няколко стъпки, за да настигне Патрик, когато той зави и влезе в залата за легализиране на съдебни решения. Беше дълга, тясна стая с тежък и прашен вид, придаван й поради стотиците остарели папки, натрупани по ниските лавици отдясно. Отляво имаше дълъг, олющен и невзрачен писалищен плот и цяла плеяда от съдебни служители, които като че ли внезапно се пробудиха от унеса си, предшестващ края на работния ден.

Докато оглеждаше стаята, Катрин не усети увереността и успокоението, на което се бе надявала. Вместо това, запуснатият вид предизвика у нея представата, че е уловена в клопка. Но Патрик не й даде възможност да се спре. Придърпа я към едно по-малко писалище в дъното на стаята.

— Бих желал да разговарям с някой от помощник-нотариусите — каза Патрик на една от отегчените служителки.

Тя стискаше цигара в единия ъгъл на устата си, което я караше да държи главата си приведена на една страна, за да не й влиза дим в очите. Посочи към един мъж, обърнат с гръб към тях.

Мъжът беше чул разговора и се обърна: говореше по телефона, но им направи знак с ръка да почакат. Когато приключи разговора си, той се приближи към Катрин и Патрик. Беше с изключително наднормено тегло, мъж на средна възраст, с провиснали слоеве тлъстина, които се тресяха, докато вървеше. Лицето му представляваше само челюсти, няколко брадички и дълбоки гънки.

— Имаме спешен случай — обясни Патрик. — Бихме искали да се срещнем с някои от съдиите.

— Гарантиране на настойничество поради болест ли, г-н Мърфи? — всезнаещо запита помощник-нотариусът.

— Точно така — каза Патрик. — Всички формуляри са попълнени.

— Трябва да отбележа, че вие момчета, ставате все по-оперативни — каза Марк. Погледна към циферблата на неуморния часовник. — Боже мой, на ръба сте. Почти четири е. По-добре да проверя дали съдия Пелигрино е още тук.

Той се промуши през недалечната врата, като ръцете му се размахваха почти перпендикулярно на тялото.

— Проблем с функционирането на жлезите му — прошепна Патрик. Той сложи куфарчето си върху писалището и го отвори.

Катрин спря погледа си на привлекателния млад адвокат. Беше облечен според типичната за юристите мода, в хубав, раиран костюм, стила Айви лига. Панталоните му бяха леко измачкани, особено на прегъвките зад коленете и му бяха с около пет сантиметра къси, като разкриваха глезените, стегнати в черни чорапи. С особено старание той подреди формулярите, подписани от Катрин.

— Смятате ли, че наистина трябва да направя това? — внезапно попита Катрин.

— Абсолютно — каза Патрик, отправяйки й една от топлите си, спонтанни усмивки. — Заради детето.

След пет минути вече бяха в кантората на съдията и нямаше време за бягство.

Съдия Луис Пелигрино се оказа толкова по-различен от предварителната представа на Катрин, колкото и сградата на бостънския съд в началото. Вместо пред позастарялата, облечена в тога, Сократовска фигура, Катрин се озова седнала срещу вълнуващо красив мъж, в добре скроен, ушит по поръчка костюм. След като сложи стилните си очила, той пое документите от Патрик с думите:

— За бога, г-н Мърфи, защо се получава така, че винаги се появявате в четири часа?

— Медицински спешни случаи, Ваша чест, които се съобразяват по-скоро с биологичния, отколкото с канцеларския часовник.

Съдия Пелигрино погледна остро към Патрик над тесните стъкла на очилата си, очевидно опитвайки се да прецени дали отговорът беше само остроумен, или съдържаше намек за обида. Усмихна се бавно, когато реши, че е първото.

— Много добре, г-н Мърфи. Ще приема това. Сега, защо не ме информирате накратко по същността на тези петиции.

Докато Патрик с вещина описваше събитията, съпровождащи болестта на Мишел, както и лечението и поведението на Чарлз, съдия Пелигрино разглеждаше формулярите, привидно без да слуша младия адвокат. Но когато Патрик допусна незначителна граматическа грешка, главата на съдията рязко се изправи и той го коригира.

— Къде са клетвените декларации от докторите Уайли и Кайцман? — попита съдия Пелигрино, когато Патрик свърши.

Адвокатът се наведе напред и припряно прелисти хартиите в ръцете на съдията. После отвори куфарчето си и с голямо облекчение намери двата документа и ги подаде с молба за извинение.

Съдията ги прочете подробно.

— А това е майката осиновител, както допускам — каза съдия Пелигрино, обръщайки се към Катрин.

— Да — каза Патрик, — и е разбираемо, че е загрижена за подходящо лечение на младото момиче.

Съдия Пелигрино изпитателно изгледа Катрин и тя усети, че се изчервява.

— Мисля, че е важно да изтъкна, че няма семейни разногласия между Чарлз и Катрин Мартел. Единствената цел е желанието да се продължи установеният метод на лечение, препоръчан от упълномощените медици.

— Разбирам това — каза съдия Пелигрино. — Онова, което не разбирам и което не ми харесва, е, че биологическият баща не е тук, за да бъде подложен на кръстосан разпит.

— Но това точно е причината, поради която мисис Мартел моли за спешно и временно настойничество — каза Патрик. — Само преди няколко часа Чарлз Мартел избяга от една среща с мисис Мартел и лекарите на Мишел. Господин Мартел изказа убеждението си, че лечението на Мишел, което е единствената й възможност за оцеляване, трябва да бъде прекратено, след което напусна съвещанието. И, нека допълня, лекуващите лекари са загрижени за умствената му стабилност.

— Последното ми звучи като умствено разстройство, което би трябвало се включи в документацията — каза съдията.

— Съгласен съм — каза Патрик, — но за нещастие, за целта би трябвало г-н Мартел да посети психиатър. Вероятно би могло да се уреди за окончателното гледане на делото.

— Ще желаете ли да добавите нещо, мисис Мартел? — попита съдията, обръщайки се към Катрин.

Катрин отказа почти безгласно.

Съдията започна да подрежда формулярите върху бюрото си, като явно размишляваше. Прочисти гърлото си, преди да проговори:

— Ще разреша даването на спешно, временно настойничество, поради единствената причина да се поддържат признатите и установени медицински методи. — С театрален жест подписа документа. — Ще посоча също настойник ad-litim по петицията за настойничество, който да изпълнява задълженията си до пълното изслушване на страните по делото, което искам да бъде насрочено до три седмици.

— Ще бъде трудно — каза помощник-нотариусът, проговаряйки за първи път. — Графикът ви е съвсем запълнен.

— По дяволите с графика! — каза съдия Пелигрино, подписвайки втория документ.

— Ще бъде трудно да се подготвим за делото само за три седмици — протестира Патрик. — Ще трябва да осигурим експертно медицинско заключение.

— Ваш проблем — без всякакво съчувствие каза съдията. — Вие и без това ще бъдете доста заети с първото дело по временното настойничество. Според закона, то трябва да се състои след три дни. Така че, по-добре се размърдайте и действайте. Освен това, искам бащата да бъде уведомен за настоящите съдебни процедури колкото е възможно по-скоро. Искам, не по-късно от утре, копие от документацията да му се представи писмено или в болницата, или там, където работи.

Катрин се сепна, напълно объркана.

— Вие ще кажете на Чарлз за тази среща?

— Непременно — каза, изправяйки се, съдията. — Мисля, че едва ли е честно да се лиши един родител от правата му, без да се уведоми. А сега, моля да ме извините.

— Но… — започна Катрин. Не довърши изречението си.

Патрик благодари на съдията и я подкани да побързат да излязат от приемната на адвоката и да се върнат в главната зала на нотариалната служба.

Катрин беше смутена.

— Но вие казахте, че няма да използваме това, освен ако Чарлз наистина не прекрати лечението.

— Правилно — каза Патрик, на свой ред объркан от поведението на Катрин.

— Но Чарлз ще разбере какво съм направила — извика Катрин. — Вие не ми казахте това! О, боже!