Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (29)

Двадесет и девета глава

Над високите планини край брега и долините се надвесиха откъм океана сиви облаци. Високо над земята вятърът духаше яростно и безшумно, в храсталаците свиреше, в горите виеше. Облаците се разпокъсаха, застанаха на слоеве в небето като сиви скали, а после се сляха в плътна пелена и ниско надвиснаха над земята. Тогава вятърът стихна и престана да безпокои тежката, непроницаема маса от облаци. Дъждът отначало валеше от време на време — ту спираше, ту отново започваше, а после лека-полека преустанови паузите си и заваля с едно и също непрекъснато темпо — дребни капки, които упорито чукаха по земята, дъжд като сива пелена, през която нищо не се виждаше — пелена, която превръщаше деня във вечер. Сухата земя се напои с влага и почерня. Земята пи дъжд два дни и утоли жаждата си. Тогава навсякъде се образуваха локви, а в ниските места по полето — цели езера. Мътната вода в тези езера се издигаше все по-високо и по-високо, а упоритият дъжд шибаше лъщящата й повърхност. Накрая планините отказаха да приемат повече влага и ручеите, течащи из клисурите, се сляха в потоци, които с рев се втурнаха в долините. Дъждът упорито шибаше земята. Ручеите и малките рекички подронваха корените на върбите и другите дървета, накланяха ги чак до водата, изтръгваха от корен тополите и ги поваляха. Мътната вода се въртеше край бреговете, преля над тях и нахлу в полята, градините, нивите, където се чернееха памучните стръкове. Равните поля се превърнаха в езера — големи, сиви, и дъждът не преставаше да шиба повърхността им. После водата заля пътищата; колите бавно се движеха по тях, пръскайки пред себе си вода и оставяйки зад себе си мътни, пенещи се следи. Дъждът шумолеше по земята и потоците се пенеха, приемайки все нови и нови ручейчета от планините.

Когато дъждът бе току-що започнал, преселниците се изпокриха по палатките си и седейки там, си казваха: скоро ще спре. И се питаха: колко ли още ще продължи?

А когато водата се разля навсякъде, мъжете излязоха на дъжда с лопати и направиха малки вадички около палатките. Дъждът плющеше по брезента и накрая го накваси толкова, че дъждовните струйки затекоха вътре. После дъждът развали вадичките, водата навлезе в палатките и намокри дюшеците и одеялата. Хората седяха с мокри дрехи. Те редяха сандъците един върху друг и слагаха между тях дъски. И седяха на тези дъски ден и нощ.

Край палатките стояха стари автомобили и водата направи негодни магнетите им, карбураторите. Малките сиви палатки бяха заобиколени от езера. И накрая хората решиха, че трябва да се махат оттук. Но моторите не се запалваха, защото проводниците бяха овлажнели; а тези, чиито мотори още работеха, затъваха в дълбоката кал. И хората цапаха из водата, носейки мокрите си одеяла. Те вървяха, понесли на ръце децата и най-старите. И плевниците по по-високите места бяха претъпкани с хора — треперещи, отчаяни.

Някои отиваха в градовете, в комисиите по отпускане на помощ, и унили се връщаха обратно при близките си.

За да получите помощ, трябва да сте тук не по-малко от година… Такова е правилото. Казват, че правителството щяло да окаже помощ. А кога, не се знае.

И лека-полека ги обземаше ужас, равен на който те не познаваха.

До три месеца няма да има никаква работа.

Хората в плевниците седяха, наблъскали се един до друг; обземаше ги ужас и лицата им бяха посивели от този ужас. Гладните деца плачеха, а нямаше с какво да ги нахранят.

После дойдоха болестите — пневмония и морбили, с усложнения в очите и ушите.

А дъждът упорито шибаше земята и водата заливаше пътищата, защото отводнителните тръби вече не можеха да я отвеждат.

И тогава от палатките, от претъпканите плевници почнаха да излизат мокри до кости хора, със скъсани дрехи и безформени от полепналата кал обувки. Те тръгваха, цапайки из водата, към градовете, към селските дюкяни, към комисиите по отпускане на помощ — отиваха да изпросят къшей хляб, да изпросят помощ, да откраднат, ако успеят, да излъжат. А тези молби и унижения разпалваха в тях пламъка на безплодния гняв. И в малките градчета съжалението към мокрите до кости хора се сменяше с гняв, а гневът, който предизвикваха гладните, се сменяше със страх от тях. Шерифите заклеваха нови помощници и бърже изпращаха искания за оръжие, за бомби със сълзлив газ, за патрони. А гладните се тълпяха по уличките зад дюкяните и просеха хляб, гнили плодове, крадяха, ако можеха.

Хората бясно чукаха на вратите на лекарите; но лекарите са винаги заети, никога нямат време. Сломените от скръб хора се отбиваха в селските дюкяни с молба да предадат на съдебния лекар да прати кола. Съдебните лекари имаха време. И колите пристигаха в калта и прибираха мъртвите.

А дъждът безмилостно плющеше и рекичките излизаха от бреговете си и се разливаха из полята.

В претъпканите подслони хората лежаха на мокрото сено и гладът и страхът им раждаха гняв. Момчетата почнаха да се губят някъде — не да просят хляб, а да го крадат; мъжете също почнаха да се губят — да опитват тук-таме дали могат да откраднат нещо.

Шерифите заклеваха нови помощници и изпращаха нови искания за оръжие; а осигурените хора, тези, които живееха в къщи и които не се страхуваха от дъжда, изпитваха отначало съжаление към преселниците, после отвращение и накрая омраза.

В плевниците с продънени покриви жените раждаха на мокрото сено, едва поемайки дъх от пневмония. А старите се сгушваха в ъглите и умираха там така сгърчени, че съдебните лекари не можеха да изправят вкочанясалите им трупове. Нощем обзетите от безумие хора смело се вмъкваха в курниците и отнасяха крякащите кокошки. Ако стреляха по тях, те не се втурваха да бягат, а продължаваха да си вървят мрачно из водата; а ако куршумът ги улучеше, уморено се свличаха в калта.

Дъждът спря. Полята бяха залени с вода, която отразяваше сивото небе, и тихият й плисък се чуваше навсякъде. Мъжете наизлязоха от плевниците, от навесите. Те наклякаха, гледайки наводнените поля. Те мълчаха. И само от време на време си разменяха по някоя дума.

До пролетта няма да има работа. Чак до пролетта.

А щом няма да има работа — няма да има нито пари, нито хляб.

Хората имат коне — с тях орат, брануват, косят сено, а когато конете стоят без работа, дори наум не минава на стопаните им да ги изгонят от яхъра и да ги обрекат на гладна смърт.

Но това са коне, а ние сме хора.

Жените наблюдаваха мъжете, наблюдаваха ги дали ще издържат и този път, или не. Жените стояха мълчаливо и наблюдаваха мъжете си. А когато мъжете се събираха на групички от по няколко души, страхът изчезваше от лицата им и се заменяше с гняв. И жените въздъхваха с облекчение, знаейки, че сега не е страшно — мъжете ще издържат; и това щеше да продължава дотогава, докато страхът можеше да отстъпва място на гнева.

От земята се подадоха връхчетата на млада тревица и след няколко дни хълмовете се покриха с бледа зеленина — признак на настъпващата пролет.