Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (28)

Двадесет и осма глава

Товарните вагони, дванадесет на брой, бяха наредени близко един до друг на една малка полянка край рекичката. Те стояха в два реда, по шест във всеки ред. Колелата им бяха свалени, от широките подвижни врати водеха надолу стълбички. Това бяха чудесни жилища — покривите не течаха, отникъде не духаше. В дванадесетте вагона се бяха настанили двадесет и четири семейства — по едно във всяка половина. Прозорци вагоните нямаха, но широките врати постоянно бяха отворени. Половините бяха отделени с брезент, а за граница служеше средата на вратата.

Джоудови получиха половината на един от крайните вагони. Предишните обитатели бяха оставили тук газена тенекия с кюнец, изведен навън през една дупка в стената. В ъглите на вагона беше тъмно дори при отворена врата. Майката отдели своята половина с брезента.

— Тук е хубаво — каза тя. — По-хубаво беше само в правителствения лагер.

Всяка вечер тя постилаше на пода дюшеците и всяка сутрин отново ги сгъваше. И всеки ден семейството отиваше на нивата да бере памук, и всяка вечер то имаше месо за вечеря. Една събота Джоудови отидоха в Тюларе и купиха оттам чугунена печка, нови комбинезони за Ал, бащата, Уинфийлд и чичо Джон и рокля за майката, а най-хубавата й рокля дадоха на Роуз от Шарън.

— Тя стана толкова пълна! — рече майката. — Защо да й купуваме нова? Да харчим парите на вятъра.

На Джоудови им провървя. Те пристигнаха тъкмо навреме и успяха да си намерят място в един от вагоните. Цялата поляна сега беше осеяна с палатките на пристигналите по-късно, а обитателите на вагоните се считаха вече за по-стари жители и дори за нещо като местна аристокрация.

Тясната рекичка течеше край поляната; тя ту се губеше сред върбите, ту отново се появяваше. От всеки вагон към нея водеше твърдо отъпкана пътека.

Между вагоните бяха опънати въженца и всеки ден на тях се сушеше пране.

Вечер берачите се връщаха от работа, носейки под мишница сгънатите памучни чували. Отбиваха се в бакалницата до кръстопътя, където винаги имаше много купувачи.

— Е, как сте днес?

— Добре. Три долара и половина. Да можем да се задържим повече тук… Децата ще се научат, ще станат добри берачи. Майка им уши две торбички. Големите чували не са за тях. Като си напълнят торбичките, изсипват ги в чувалите на големите. Уши ги от стари ризи. Юначета — добре работят.

Майката се приближи до тезгяха, на който продаваха месо, вдигна пръст към устните си, подуха на него, мислейки напрегнато.

— Май че ще трябва да взема свински пържоли. Как ги давате?

— Трийсет цента фунтът, мадам.

— Дайте ми три фунта. И месо за супа — но по-хубаво парче. Утре дъщеря ми ще свари супата. Дайте ми и бутилка мляко за нея. Тя просто не може да диша без него. Ще си има дете. Казаха й да пие повече мляко. Чакайте да си помисля… картофи имаме.

До тезгяха се приближи бащата с кутия сироп в ръце.

— Да го вземем ли? — попита той. — Ще направиш палачинки.

Майката се намръщи.

— Е, добре… ще го вземем. Турете и това в сметката. Така… маста ще ни стигне.

Дотича Рути с две големи кутии бисквити. Очите й гледаха тъжно и стига майка й да кимнеше — утвърдително или отрицателно, — тази тъга щеше да се превърне във възторг или да прерасне в трагедия.

— Майко… — Тя вдигна двете кутии, въртейки ги насам-натам, сякаш с това искаше да каже: „Виж ги какви са хубави.“

— Остави ги, отдето си ги взела…

Погледът на Рути стана трагичен. Бащата рече:

— Та те струват само по пет цента. Децата днес работиха добре.

— Ами тогава… — Очите на Рути почнаха да пламтят от възторг. — Бива.

Рути се завтече към вратата. Но още нестигнала дотам, тя хвана Уинфийлд за ръка и го измъкна навън в мрака.

Чичо Джон попипа едни платнени ръкавици, с жълта кожа от долната им страна, премери ги, свали ги и ги остави. После лека-полека той се премести към онази част от тезгяха, зад която бяха наредени спиртните напитки, и почна с интерес да чете етикетите им. Майката забеляза това.

— Татко — каза тя и кимна нататък.

Бащата бавно се приближи до чичо Джон.

— Какво, Джон, пак ли те тегли насам?

— Не.

— Потърпи до края на беритбата — рече бащата. — Тогава така ще се напиеш, че и дяволите ще ти завидят.

— Не ми се ще — каза чичо Джон. — Работя много, спя добре. Сънищата не ме мъчат.

— Защо тогава окото ти е все в бутилките?

— Ами, дори не ги забелязвам. Чудна работа! Иска ми се да си накупя какво ли не. И в същото време сякаш нищо не ми трябва. Да кажем, ей тази самобръсначка. Или пък онези ръкавици. Страшно евтини.

— Нали не можеш да береш с тях памук… — забеляза бащата.

— Знам. Самобръсначката също не ми трябва. Но тук всичко тъй те примамва, че и да ти трябва, и да не ти трябва, ще си го купиш.

Майката им извика:

— Хайде да си вървим. Накупих всичко. — Чантата й беше пълна.

Чичо Джон и бащата взеха по нещо, за да й помогнат.

Рути и Уинфийлд чакаха до вратата с възторжени очи, натъпкали устата си с бисквити, така че и двете им бузи се бяха издули.

— Сега няма да могат да вечерят — каза майката.

Към лагера се стичаше народ. В палатките запалиха фенерите. От кюнците на печките заизлиза дим. Джоудови се изкачиха по стълбичката и минаха в тяхната половина. Роуз от Шарън седеше на един сандък до печката. Тя я запали и чугунената печка се нагорещи до червено.

— Купихте ли мляко? — попита тя.

— Да. Ето го.

— Дайте ми го. От отзарана не съм пила.

— Тя мисли, че това е като лекарство.

— Така ми каза сестрата.

— Приготви ли картофите?

— Да, обелих ги.

— Трябва да ги опържим — каза майката. — Купих пържоли. Нарежи картофите и ги сложи в новия тиган. Сложи и малко лук. Мъже, вървете да се измиете и ми донесете кофа вода. А къде са Рути и Уинфийлд? И те трябва да се измият. Взехме им бисквити — рече майката на Роуз от Шарън. — По една голяма кутия.

Мъжете тръгнаха да се мият на рекичката. Роуз от Шарън наряза картофите в новия тиган и застанала до печката, обръщаше парченцата с върха на един нож.

Някой отметна силно края на брезентовата завеса. И зад нея се показа пълно, потно лице.

— Е, как са днес работите, мисис Джоуд?

Майката се обърна.

— Мисис Уейнрайт! Добър вечер. Добре. Три долара и половина. Дори малко повече — три долара и петдесет и седем цента.

— А ние изкарахме четири долара.

— Защо не — отвърна майката. — Вие сте повече хора.

— Да. Джоунас е вече голямо момче. Охо-о-о, какво виждам — пържоли!

Уинфийлд се шмугна през вратата.

— Майко!

— Почакай малко. Да, нашите обичат пържоли.

— А аз пък пържа бекон — каза мисис Уейнрайт. — Усещате ли миризмата му?

— Не. В картофите ми има лук — убива всяка друга миризма.

— Олеле, изгоря беконът! — извика мисис Уейнрайт и главата й изчезна зад завесата.

— Майко — повтори Уинфийлд.

— Какво искаш? Да не си преял с бисквити?

— Майко… Рути всичко издрънка.

— Какво издрънка?

— За Том.

Майката широко отвори очи.

— Издрънка ли? — Тя коленичи пред детето. — Уинфийлд… на кого каза тя?

Уинфийлд се смути. Той се дръпна назад.

— Тя издрънка малко, не всичко.

— Уинфийлд! Кажи, кому каза тя това?

— Тя… тя не изяде веднага бисквитите си, а си остави малко — както прави винаги. После почна да яде бавно от тях и да ме дразни: „Сигурно те е яд, че нищо не ти остана, а?“

— Уинфийлд! — викна майката. — Ще ми кажеш ли най-после каквото те питам? — Тя неспокойно се обърна към завесата. — Розашарн, иди да поприказваш с мисис Уейнрайт, та да не подслушва.

— А картофите?

— Аз ще ги наглеждам. Върви, върви! Иначе тя ще подслушва. — Роуз от Шарън, като влачеше тежко крака, мина от другата страна на брезента.

Майката каза:

— Хайде, Уинфийлд, говори.

— Нали говоря. Тя пояде малко, после почна да чупи всяка бисквита на малки парченца, та да има за по-дълго време…

— Е, а после, после!

— После дойдоха едни деца и й поискаха от бисквитите, но Рути продължаваше да си гризе по малко и не даде на никого. Тогава те се ядосаха, едно дете се спусна и й грабна цялата кутия.

Уинфийлд, бърже ми кажи, за каквото те питам.

— Нали ти разправям. Рути също се ядоса, втурна се след детето, удари го, удари и друго, ала после едно голямо момиче я натупа. Здравата я натупа! Рути се разрева и й рече: „Ще извикам големия си брат и той ще те убие.“ А момичето й каза: „Много ще ме уплашиш! И аз имам голям брат.“ — Уинфийлд приказваше като картечница. — И тогава те се сбиха и онова момиче хубаво я натупа, а Рути каза: „Брат ми ще убие твоя брат.“ А онова момиче каза: „Ами ако моят брат убие твоя?“ А после… после Рути рече, че нашият брат е убил вече двама души. А голямото момиче рече: „А, така ли? Лъжеш, не е вярно.“ И Рути рече: „Така ли мислиш? Нашият брат сега се крие, защото уби един човек, ще убие и твоя брат.“ А после те почнаха да си викат разни обидни неща и Рути хвърли един камък по онова момиче, момичето я подгони, а аз дотичах тук.

— О, господи! — уморено изрече майката. — О, господи, Исусе Христе, непорочни младенецо! Какво да правим сега? — Тя притисна с длан челото си и потърка с пръсти очи. — Какво да правим? — Откъм печката замириса на загорели картофи. Майката машинално стана и ги разбърка.

— Розашарн! — извика тя. Роуз от Шарън отметна брезента. — Наглеждай яденето. Уинфийлд, тичай да намериш Рути и я доведи тука.

— Ще я биеш ли, майко? — с надежда в гласа попита Уинфийлд.

— Не. Този път боят няма да помогне. Кой дявол я е накарал да издрънка! Сега и да я бия — полза няма. Е, тичай да я намериш и я доведи тук.

Уинфийлд се втурна към вратата, сблъска се с мъжете, които се изкачваха по стълбичката, и отстъпи настрана, пропускайки ги да минат.

Майката тихо рече:

— Татко, трябва да обмислим какво да правим. Рути издрънкала на децата за Том.

— Какво?

— Сбила се и всичко издрънкала.

— Ах, проклетницата! Защо?

— Не го е сторила нарочно. Слушай, татко, остани тук, а аз ще се опитам да намеря Том и да му кажа. Да знае да се пази. Никъде недей ходи, стой тук… Аз ще му занеса ядене.

— Добре — съгласи се бащата.

— И недей се кара на Рути. Аз ще й поприказвам.

В този миг на вратата се появи Рути, а след нея Уинфийлд. Момичето беше цялото измърсено, устните му бяха омазани, от разкървавения нос все още капеше кръв. Видът на Рути беше уплашен и смутен. Уинфийлд, тържествувайки, вървеше по петите й. Рути злобно изгледа всички, завря се в единия от ъглите на вагона и седна там с гръб към стената. Тя хем беше ядосана, хем я беше страх.

— Казах всичко на майка — рече й Уинфийлд.

Майката слагаше в една чиния две пържоли и картофи:

— Мълчи, Уинфийлд. Не бива. Тя и без това е наказана.

Детското телце се хвърли напред — Рути обхвана с две ръце майка си, зарови лице в корема й и се разплака така, че цялата се затресе. Майката се опита да се освободи, но мръсните пръсти здраво я държаха. Тя нежно погали косите на Рути и я потупа по рамото.

— Мълчи, мълчи — рече тя. — Нали не си го направила нарочно.

Рути вдигна мръсното си, набраздено от следите на сълзите и кръвта лице.

— Те ми взеха бисквитите! — извика тя. — А онова, голямото момиче, онази кучка, ме наби… — И Рути отново с все сила заплака.

— Мълчи — каза майката. — Не бива да се приказват такива думи. Хайде, пусни ме, че излизам.

— Майко, защо не я набиеш? Ако не се бе перчила с бисквитите си, нищо нямаше да стане. Набий я.

— А ти, господинчо, не си тикай носа, дето не трябва — пресече го майката. — Да не набият теб. Хайде, пусни ме, Рути.

Уинфийлд отиде до един сгънат дюшек и оттам загледа близките си със студен, скептичен поглед. Той зае отбранителна позиция, знаейки прекрасно, че Рути при първа възможност ще се нахвърли върху него. А Рути, убита от скръб, тихо се оттегли в далечния ъгъл на вагона.

Майката покри алуминиевата чиния с вестник.

— Аз тръгвам — каза тя.

— Почакай да вечеряме — рече чичо Джон.

— Ще вечерям после. Като се върна. Сега не искам. — Майката се приближи до отворената врата и внимателно слезе по стръмната стълбичка.

На другата страна на поляната, която беше по-близо до рекичката, палатките бяха наблъскани една до друга, въжетата им се преплитаха, колчетата бяха забити в земята едва ли не под брезентите на другите палатки. През стените им се процеждаше светлина, над кюнците се кълбеше гъст дим. Възрастните, които стояха край палатките, разговаряха. Децата тичаха насам-натам като пощурели. Майката гордо вървеше напред. Тук-таме тези, които я забелязваха, я поздравяваха:

— Добър вечер, мисис Джоуд.

— Добър вечер.

— Какво носите, мисис Джоуд?

— Бях заела малко хляб от едни познати, та им го връщам.

Най-сетне палатките останаха назад. Майката се обърна и погледна към тях. Над лагера се бе издигнало мътно сияние, чуваше се слаба глъчка. От време на време в глъчката се открояваше нечий силен вик. Миришеше на дим. Някой тихо свиреше на устна хармоника, старателно разучавайки една и съща фраза, повтаряйки я непрекъснато.

Майката навлезе сред върбите край брега. Тя свърна от пътечката и като седна на земята, се ослуша дали не идва някой след нея. Напред се показа някакъв мъж, той отиваше към лагера, закопчавайки, както вървеше, тирантите и панталона си. Майката седеше, без да мърда, и той не я забеляза. Тя постоя още пет-шест минути, после стана и предпазливо излезе отново на пътечката. Тя стъпваше тихо — толкова тихо, че шумоленето на окапалите листа под краката й не заглушаваше ромона на водата. Пътечката и рекичката завиваха наляво, после отново надясно и най-сетне я изведоха на шосето. В сивия здрач майката видя крайпътния насип и кръглия чер отвор на отводнителната тръба, край която тя винаги оставяше храната за Том. Майката предпазливо се приближи, пъхна в отвора покритата с вестник вечеря и взе обратно оставената там празна алуминиева чиния. После майката се върна пак в храсталака, достигна най-гъстата му част и седна, приготвила се да чака. През гъстите храсти тя виждаше черният отвор на тръбата. Майката прегърна колене и остана така, без да мърда. Скоро храсталакът отново се оживи. Полските мишки плахо се запровираха сред листата. По пътечката спокойно мина един пор, който остави след себе си лека струйка миризма, а после вятърът едва-едва полюшна върбите, сякаш да изпробва устойчивостта им, и на земята се посипаха златожълти листа. И изведнъж той забушува в храстите, разтърси ги и листата заваляха към земята като порой. Майката усещаше как те падат по косата, по раменете й. На небето, гасейки една след друга звездите, плуваше бухлат тъмен облак. Едри капки дъжд зачукаха по окапалите листа, облакът отмина и звездите отново се показаха на небето. Майката потрепери. Вятърът също отмина и храсталакът притихна, но по-долу, край рекичката, все още се чуваше шумолене на листа. Откъм лагера долетя тънко, достигащо далеч скрибуцане на цигулка, която сякаш опипваше изпълняваната мелодия.

Майката долови предпазливи стъпки някъде вляво от себе си и застана нащрек. Тя отдели ръцете си една от друга и изпъна шия, за да чуе по-добре. Шумоленето стихна и чак дълго след това се разнесе отново. Един клон драсна по сухите листа. Майката видя как някаква тъмна човешка фигура излезе от гъсталака и тихо се упъти към отводнителната тръба. Черният отвор изчезна, после човекът отстъпи назад. Майката едва чуто го извика: „Том!“ Човекът замръзна на мястото си, той застана така неподвижно, така ниско се приведе до земята, че можеше да го вземеш за пън. Майката повтори: „Том, Том!“ — и чак сега той мръдна.

— Ти ли си, майко?

— Да… Аз съм. — Тя стана и тръгна насреща му.

— Не е трябвало да идваш — рече той.

— Исках да те видя, Том. Да ти кажа нещо.

— Пътечката е съвсем близо — каза той. — Ако мине някой, ще ни забележи.

— А нима ти не знаеш място, където…

— Има, но ако… ако те видят с мен… тогава пялото семейство ще пострада.

— Трябва да ти кажа нещо, Том.

— Е, добре, върви след мен. Само че по-тихо. — Той прецапа съвсем спокойно рекичката; майката не изоставаше от него. Той я изведе през върбите в една нива от другата страна на гъсталака и закрачи по разораната земя. Тъмните стръкове памук рязко се открояваха върху почвата, тук-таме по тях висяха пухкави къделки. Двамата изминаха по края на нивата още около четвърт миля, после отново свиха към храстите.

Том се приближи до едни гъсто израсли диви къпини, сниши се и отмести сплетените стъбла встрани. — Трябва да пропълзиш вътре — каза той.

Майката се вмъкна на четири крака. Тя усети под ръцете си пясък. Храстите тук образуваха нещо като пещера и вече не закачаха косите и роклята й. Ръката й напипа одеялото на Том. Той прикри със сплетените стъбла входа. Вътре стана съвсем тъмно.

— Къде си, майко?

— Тук. Тихо, Том.

— Нищо, не се безпокой. Вече съм свикнал — живея като заек.

Тя чу как той маха вестника от чинията.

— Пържоли — каза тя. — С пържени картофи.

— Охо-о! И при това топли!

Майката не можеше да го види в тъмнината, но чуваше как той отхапва месото, дъвче, гълта.

Тя нерешително почна:

— Том… Рути всичко издрънка. — Той се задави.

— Рути? Защо?

— Тя не е виновна. Сбила се с някакво момиче, заплашила го: „Брат ми ще убие твоя брат.“ Нали знаеш как правят децата… После рекла: брат ми вече е убил един човек и сега се крие.

Том слушаше майка си и се смееше.

— А аз като дете плашех всички с чичо Джон, само че той не искаше да се застъпва за мен. Малко ли ги дрънкат такива децата. Глупости са това, майко.

— Не, не са глупости — отвърна тя. — Децата го издрънкат, после стигне до ушите на възрастните, те също почнат да дрънкат и току-виж, някой поискал да разбере каква е работата, събрал хора и тръгнал да те търси. Не, Том, трябва да се махнеш оттук.

— Аз мислех да направя това още отначало. И сега не съм спокоен — ще видят, че носиш тук храна и ще те проследят.

— Знам, знам. Но все ми се иска да бъдеш при мен… Страхувам се за теб. И сега не мога да те видя — как е лицето ти?

— Добре, заздравява.

— Ела по-близо, Том, Дай да го пипна. Ела към мен. — Той припълзя до нея. Ръката й намери в тъмното главата му, пръстите й опипаха първо носа, после лявата буза. — Белегът е доста голям. И носът ти е счупен.

— Може пък да е за хубаво. По-трудно ще ме познаят. Ако не бяха отпечатъците ми във Вашингтон, щеше да бъде съвсем добре. — Той отново започна да яде.

— Шш-т! — каза тя. — Слушай!

— Това е вятърът, майко. Вятърът. — Дърветата край рекичката зашумяха.

Майката се премести още по-близо до мястото, откъдето се чуваше гласът на сина й.

— Дай, Том, дай да те докосна още веднъж. Толкова е тъмно, сякаш съм сляпа. Искам да те запомня, нека поне пръстите ми да те помнят. Трябва да се махнеш оттук, Том.

— Да. Знаех от самото начало, че ще трябва да се махна.

— Добри пари изкарваме — каза тя. — Поскътах нещичко. Вземи, Том. Тук са седем долара.

— Няма да ги взема. Не бива, ще мина и без тях.

— Вземи ги, Том. Ако си отидеш без пари, няма да спя спокойно. Може да ти потрябват за автобус или за нещо друго. Искам да се махнеш далеч оттук. На триста-четиристотин мили.

— Няма да взема парите.

— Том — строго каза майката. — Ще ги вземеш. Чуваш ли? Нямаш право да ме мъчиш.

— Не е хубаво, дето ми даваш тези пари, майко.

— Все си мислех: може да се озовеш в някой голям град. Да кажем, в Лос Анжелис. Там няма да те търсят.

Том се усмихна.

— Слушай, майко. Ето, аз се крия тук, седя ден и нощ сам-самичък. Сещаш ли се за кого мисля непрекъснато? За Кейси! Той обичаше да приказва и често ми досаждаше с това. А сега мисля за него и си спомням всяка негова дума. Спомням си как на времето се е отлъчил в пустинята да намери изгубената си душа^[1], а се оказало, че няма нищо на света, в което да няма частица от душата му — че тя е навсякъде. Има, казва, една голяма душа в света, а частица от нея съм аз. Пустинята, казва, с нищо няма да ми помогне, защото тази частица трябва да се слее с целия свят. Чудно нещо — как съм запомнил всичко. Когато говореше тези неща, хич не го и слушах. Но сега сам разбирам: човек не може да живее в самота.

— Той беше добър — каза майката.

Том продължи:

— Помня и как почна да цитира и светото писание. Учудих се: не ми прилича това да е от религиозна книга — не се споменаваха нито грешници, нито адски мъки. Той два пъти повтори това и аз запомних всичко. То е от „Еклезиаста“.

— А за какво пише там?

— Ето за какво: „Двамината са по-добре от единия, защото имат добро възнаграждение за труда си. Ако единият от тях падне, другият ще вдигне другаря си. Но тежко томова, който падне и няма кой да го вдигне.“ Така се казва в началото.

— А по-нататък? — попита майката. — Казвай, Том.

— Остава още малко. То е: „Също тъй, когато лежат двамина, на тях им е топло, а един ли си — как ще се сгрееш? И ако някой би те надвил, когато си сам, двамина ли сте — ще му устоите, тъй както двойният конец по-трудно се къса от единичния.“

— И това ли е от същата книга?

— Да, Кейси казваше, че е от „Еклезиаста“.

— Шш-т… слушай.

— Това е вятърът, майко. Знам, че е вятърът. И ето още какво си мислех: в свещените книги се говори много за бедните, за това, че ако нямаш нищо, скръсти ръце на гърди и прати всичко по дяволите — като умреш, на онзи свят ще ти поднасят сладолед в златно блюдо. А тук, в „Еклезиаста“, се казва друго: на двамината по-добро възнаграждение за труда им ще се въздаде.

— Том — попита тя, — какво си решил да правиш?

Том дълго мълча.

— Все си спомням правителствения лагер — как там хората сами се справяха с всичко… Ако някой намисли да се бие — в миг предотвратяват това и никакви полицаи, никой не те заплашва с револвер. Но такъв ред не може да се създаде с полицаи. И ето какво си мисля: защо да не бъде навсякъде така? Да пратим по дяволите полицаите, те са ни чужди. Да се трудим всички заедно за своя собствена полза, да работим на своя земя.

— Том — повтори майката, — какво си решил да правиш?

— Това, което правеше Кейси.

— Но нали него го убиха.

— Да — каза Том. — Той не успя да избегне удара. Но не вървеше против закона. Много мислих тук за това. Ето, живеем като свине, а наоколо хубавата земя стои на угар или пък някой владее милион акра от нея, а сто хиляди дребни фермери гладуват. И защо, мисля си, не се съберем всички заедно и не надигнем глас, както викаха онези край фермата на Хупър?

Майката рече:

— Ще те подгонят като див звяр. Както направиха с малкия, клет Флойд.

— И така, и иначе ще ме подгонят. Целия народ подгониха.

— Том… никого ли няма да убиеш повече?

— Никого. Ето какво мисля: щом вече съм беглец, може… Но не, майко, още не съм разбрал нито едно нещо както трябва. Не ме тревожи сега. Не бива.

Двамата млъкнаха, седейки в черната като сажди тъмнина под храстите. После майката каза:

— Как ще знам къде си и какво правиш, Том? Ако те убият, от кого ще науча? Или ако те осакатят, кой ще ми каже това?

Том горчиво се разсмя.

— Може Кейси право да е казвал: човек няма своя душа, а само частичка от голямата душа — общата… Тогава…

— Тогава какво?

— Тогава това няма да има значение. Тогава и в мрака ще ме почувствуваш. Ще бъда навсякъде — където и да погледнеш. Като се надигнат гладните на борба за къшей хляб, ще бъда с тях. Където някой полицай замахне с палка, там ще бъда и аз. Ако Кейси е говорил истината, значи, и аз ще бъда с тези, които няма да изтърпят и ще завикат. Децата, като изгладнеят, ще дотичат в къщи и аз ще се смея заедно с тях — ще се радвам, че вечерята е готова. И когато нашият народ почне да се храни с хляба, който сам е посял, когато почне да живее в къщите, които сам е построил — там ще бъда и аз. Разбираш ли? Ех, дявол да го вземе! Разбъбрих се досущ като нашия Кейси. Много мислих за него напоследък — сигурно затова. Понякога дори ми се струва, че го виждам пред себе си.

— Не, не разбирам за какво ми говориш — каза майката. — Не мога да те разбера.

— И аз още не разбирам всичко както трябва, майко — отговори Том. — Такива мисли ми дойдоха в главата — това ти и разправих. Когато стоиш на едно място, какво ли не ти идва на ума… Е, време е да се връщаш.

— Вземи парите.

Том замълча.

— Добре — отговори след малко той.

— Том, а когато всичко се оправи, ще се върнеш ли? Ще ни намериш ли?

— Разбира се — отвърна той. — Е, ставай. Дай ръка. — Той й помогна да намери изхода. Тя здраво стисна китката му. Том отмести сплетените стъбла встрани и изпълзя след нея. — Ще вървиш през нивата до смокинята и тогава ще преминеш през рекичката. Сбогом.

— Сбогом — отговори майката и бързо закрачи напред. Сълзи пареха очите й, но тя не плачеше. Вървеше през храстите, без каквато и да е предпазливост, тъпчейки шумно листата. От мътното небе запръска дъжд, капките бяха редки и едри, те падаха тежко върху сухите листа. Майката се спря и застана неподвижно сред мокрите храсти. Сетне тя свърна към гъстите диви къпини; направи две-три крачки, после се обърна и бързо тръгна към лагера. Излезе от храсталака край отводнителната тръба, изкачи се по насипа и се намери на пътя. Дъждът стихна, но небето беше цялото покрито с облаци. Майката чу зад себе си стъпки и рязко се обърна. По шосето се плъзна лъч на джобно фенерче. Тя продължи пътя си, но скоро я настигна някакъв човек. Той не насочи лъча нагоре — да й свети в лицето, беше неучтиво.

— Добър вечер — каза той.

Майката отвърна:

— Здрасти.

— Май че ще завали.

— Дано почака още малко. Иначе няма да можем да берем памука. А трябва да го берем.

— И аз трябва да го бера. Откъде сте — от лагера ли?

— Да, сър. — Стъпките им ритмично отекваха по настилката на шосето.

— Имам участък от двайсет акра. Малко позакъснях с памука, късно го сях. А сега си казах: дай да отида в тукашния лагер, може да се намерят берачи за моята нива.

— Разбира се, че ще се намерят. Тук беритбата е към края си.

— Чудесно. До моята нива е близко — две-три мили.

— Ние сме шест души — каза майката. — Трима мъже, аз и две деца.

— Ще окача обява. На две-три мили оттук е нивата.

— Ще дойдем утре сутринта.

— Дано само не вали.

— Дано — повтори майката. — Двайсет акра лесно се обират.

— Колкото по-скоро ги оберем, толкова по-добре. Закъсня памукът ми. Забавих се със сеитбата.

— А колко ще плащате, мистър?

— Деветдесет цента.

— Ще дойдем. Казват, че догодина щели да плащат седемдесет и пет, дори шейсет.

— Да, и аз чух такова нещо.

— Това няма да се размине току-тъй — каза майката.

— Разбира се. Сам зная това. Но такива дребосъци като мен нямат избор. Сдружението определя заплащането и ние трябва да се съобразяваме с това. Иначе ще се простиш с фермата си. Нас, дребосъците, постоянно ни притискат. — Те се приближиха до лагера.

— Утре ще дойдем — рече майката. — Тук почти не остана памук. — Тя свърна към крайния вагон и се изкачи по стълбичката. Слабата светлина на фенера хвърляше мрачни сенки наоколо. Бащата, чичо Джон и друг един възрастен мъж бяха наклякали до стената.

— Здравейте — каза майката. — Добър вечер, мистър Уейнрайт.

Уейнрайт вдигна глава. Чертите на лицето му бяха фини, сякаш изваяни, очите бяха скрити дълбоко под гъстите вежди. Меките му, гарвановочерни прошарени коси лъщяха приятно на светлината. Ръждивочерна брада покриваше бузите и брадичката.

— Добър вечер, мадам — отвърна той.

— Утре ще вървим да берем на друго място — съобщи на семейството майката. — На две-три мили оттук. Двайсет акра.

— Можем да отидем дотам с камиона — каза бащата. — Колкото по-рано пристигнем, толкова повече ще наберем.

Уейнрайт се сепна и вдигна глава.

— А може ли да дойдем и ние?

— Разбира се. Собственикът на нивата ме настигна по пътя — вървяхме заедно. Казва, че му трябват берачи.

— Тук обрахме почти всичко. Втората беритба е по-оскъдна. Не можеш да изкараш от нея кой знае колко. Още от първия път обират почти всичко.

— Може да отидем с нашия камион — предложи майката. — Ще платим поравно бензина.

— Това се казва приятелство. Благодаря ви, мадам.

— И ние, и вие имаме сметка — каза майката.

Бащата рече:

— Мистър Уейнрайт е дошъл при нас за съвет. Тъкмо за това приказвахме, като влезе ти.

— А какво е то?

Уейнрайт наведе очи.

— За нашата Аги… — започна той. — Порасна момичето… шестнайсета година скоро ще изпълни, голямо е вече.

— Аги е хубавичка — каза майката.

— Ти първо чуй за какво става дума — рече бащата.

— Аги и вашият Ал излизат всяка вечер. Аги е здраво момиче, развито, трябва му мъж, иначе може да се случи нещо лошо. В нашето семейство такова нещо никога не е ставало. Но сега ни налегна нуждата… Та затова се безпокоим аз и жена ми. Ами ако се случи с момичето беда?

Майката разгъна един дюшек и седна на него.

— Те и сега ли са заедно? — попита тя.

— Всяка вечер излизат — отговори Уейнрайт. — Вече толкова време.

— Хм… Е, Ал не е лошо момче. Малко вятърничав, такава му е възрастта. Но не е лошо момче. Упорит е. По-добър син не ми трябва.

— Та ние не се оплакваме от него! Той ни харесва. Но ето от какво се страхуваме… Момичето ни порасна. Ако ние или пък вие си заминете и после ние разберем, че… Не е имало още такъв срам в семейството ни.

Майката тихо изрече:

— Ще си помислим, ще поговорим… Но няма да ви посрамим.

Уейнрайт бързо стана.

— Благодаря, мадам. Аги порасна. Тя е добро момиче. Ако ни спасите от срама, ще ви бъдем много благодарни. Аги не е виновна — порасна момичето.

— Мъжът ми ще поговори с Ал — каза майката. — А ако не иска, аз ще поговоря.

Уейнрайт рече:

— Лека нощ. Много ви благодаря — и се скри зад брезентовата завеса. Джоудови чуха как той съобщи в своята половина резултатите от преговорите.

Майката се ослуша миг-два, после каза:

— Елате насам, по-близо.

Бащата и чичо Джон тежко се надигнаха от местата си. Те седнаха на дюшека до майката.

— А къде са децата?

Бащата посочи към ъгъла:

— Рути се нахвърли на Уинфийлд и почна да го хапе и скубе. Накарах ги да легнат да спят. Сигурно са заспали. А Розашарн отиде при някаква нейна позната.

Майката въздъхна.

— Намерих Том — тихо почна тя. — Казах му да се маха оттук. Колкото може по-далеч.

Бащата бавно поклати глава. Чичо Джон забоде брадичка в гърдите си.

— Нищо друго не оставаше — каза бащата. — Ти как мислиш, Джон?

Чичо Джон го погледна.

— Не ме питай за нищо — отвърна той. — Сега сякаш живея насън.

— Том е добър — рече майката и добави, сякаш се извиняваше: — Не исках да те обидя, като казах, че аз ще поговоря с Ал.

— Знам — тихо отговори бащата. — Ползата от мен сега е малка. Все си мисля какво беше преди. Фермата не ми излиза от главата, а няма да я видя никога вече.

— Този край е по-хубав… по-красив — каза майката.

— Да, знам. Но тук сякаш нищо не забелязвам — все си представям как рони листа сега нашата върба. А понякога ми текне да поправя дупката от южната страна на телената ограда в къщи. Чудна работа! Сега жената управлява семейството. Жената командува: това ще направим, там ще отидем. А аз хич не искам и да знам.

— Жената по-лесно свиква с новия живот — успокоително изрече майката. — Целият живот на жената е в ръцете. А на мъжа — в главата. Ти не се обиждай. Може… може догодина да си намерим някое местенце.

— Та нали нямаме нищо — продължи бащата. — Отсега нататък скоро не ще намерим работа, реколтите са прибрани. Какво ще правим занапред? Как ще си изкарваме прехраната? Розашарн скоро ще ражда. Така ни е притиснала нуждата, че не ми се иска и да мисля. И затова все ровя из старото, та да си отвлека мислите. Беше то, свърши се с нашия живот!

— Не, не се е свършило. — Майката се усмихна. — Не се е свършило, татко. И жените разбират тези неща. Забелязала съм, че мъжът живее някак си на тласъци: роди се дете, умре някой — ето ти тласък; купи си ферма, изгуби я — друг тласък. А животът на жената тече равномерно като река. Тук-таме заобикаля някой въртоп, някъде се стича от някой камък, но течението е равномерно… Реката все си тече, тече. Ето как гледа на живота жената. Ние няма да умрем. Народът ще живее — едни хора идват, други си отиват, но животът му продължава вечно.

— Откъде знаеш това? — попита чичо Джон. — Та нали сега целият живот е замрял, нима можеш с нещо да го съживиш отново? Хората са уморени, иска им се просто да легнат и да умрат.

Майката се замисли. Тя потърка лъскавите си ръце една о друга, преплете пръсти.

— На това не може да се отговори веднага — каза тя. — Аз пък мисля тъй: всичко, каквото вършим, ни води все напред и напред. Тъй мисля аз. Дори гладът, дори болестите; някои хора умират, а други стават още по-здрави. Трябва да можеш да издържиш всеки ден, непременно трябва.

Чичо Джон рече:

— Ако тя не беше умряла тогава…

— А ти трябва да можеш да издържиш всеки ден — каза майката. — Не си трови живота.

— В нашия край сигурно догодина ще има добра реколта — забеляза бащата.

Майката прошепна:

— Чувате ли?

Стълбичката заскърца под нечии предпазливи стъпки и край брезента се показа Ал.

— Здравейте — каза той. — А аз мислех, че отдавна спите.

— Ал — рече майката. — Седим и си приказваме. Поседни и ти.

— Добре. И аз искам да поговоря с вас. Защото мисля скоро да се махна оттук.

— Не бива, Ал. Не можем без теб. Защо си намислил да си вървиш?

— Аз… Ние с Аги Уейнрайт решихме да се оженим; аз ще работя в гараж, ще си наемем къщичка и… — Той свирепо загледа всички. — Решихме вече и никой няма да ни спре.

Всички мълчаливо го гледаха.

— Ал — каза най-сетне майката, — радваме се на новината. Много се радваме.

— Радвате ли се?

— Разбира се! Ти си вече мъж. Време ти е да се ожениш. Само че почакай малко, Ал, не си отивай сега.

— Аз вече обещах на Аги — рече той. — Не, ще заминем. Не можем повече да останем тук.

— Почакай до напролет — молеше го майката. — Само дотогава. Нима не ще останеш до напролет? А кой ще се разправя с камиона?

— Аз, кой…

Мисис Уейнрайт подаде глава иззад брезента.

— Научихте ли вече? — попита тя.

— Да. Току-що научихме.

— Ах, господи! Трябва… трябва да опечем кейк… кейк или нещо друго.

— Аз ще сваря кафе, може да направя и палачинки — каза майката. — Имаме сироп.

— Ах, господи! — възкликна отново мисис Уейнрайт. — Аз… чакайте, ще донеса захар. Палачинките са хубави и със захар.

Майката хвърли клони в печката и огънят бързо се захвана от въглените, останали от през деня. Рути и Уинфийлд се измъкнаха изпод одеялата като раци-отшелници от черупките си. Първите няколко минути те бяха тихи, мъчейки се да разберат дали са им простени неотдавнашните прегрешения, или не. Като се убедиха, че никой не им обръща внимание, те станаха по-смели. Рути заподскача на един крак из цялата половина на вагона, без да се допира до стената.

Майката сипваше брашно в една чаша, когато Роуз от Шарън се изкачи по стълбичката и влезе във вагона. Дъщерята се изправи, опряла се в ръба на вратата, и като запристъпя много внимателно, се приближи до майката.

— Какво има? — попита тя.

— Голяма новина! — извика майката. — Сега ще има угощение в чест на Ал и Аги Уейнрайт. Те решиха да се оженят.

Роуз от Шарън замръзна на мястото си. Тя бавно премести поглед към Ал, който стоеше зачервен, смутен.

Мисис Уейнрайт извика от своята половина:

— Ей сега идвам. Само да натъкмя Аги с чиста рокля.

Роуз от Шарън бавно се обърна, приближи се до широката врата и заслиза по стълбичката. Като стъпи на земята, тя бавно тръгна към рекичката и минаващата край нея пътечка. Роуз от Шарън отиваше натам, където преди няколко часа бе ходила майката — във върбовия гъсталак. Тя коленичи и се промъкна на четири крака в най-гъстата му част. Клоните драскаха лицето й, закачаха косите й, но тя не обръщаше внимание на това. Спря едва когато клоните я оплетоха от всички страни. Роуз от Шарън легна по гръб. И усети как детето в утробата й шавна.

 

 

На дюшека в ъгъла на тъмния вагон майката замърда. Тя отметна одеялото и стана. През отворената врата нахлуваше слабата, сива светлина на звездите. Майката се приближи до вратата и се спря, гледайки към поляната. На изток звездите бяха побледнели. Вятърът леко шумолеше във върбовия гъсталак, а откъм рекичката се чуваше тихата песен на водата. В палатките хората още спяха, но до една от тях вече гореше малък огън и край него се грееха няколко души. Майката виждаше лицата им, осветени от припламващия от време на време огън, виждаше как те търкат ръце, а после, извръщайки се, ги слагат на гърба си. Майката дълго гледа нататък, скръстила ръце на гърди. Неспокойният вятър ту бръскаше земята, ту утихваше, а въздухът беше хапливо студен. Майката потрепери и също потърка ръце. Като стъпваше безшумно, тя се върна във вътрешността на вагона и напипа край фенера кибрита. Вратичката скръцна. Майката поднесе клечката към фитила, синьото пламъче запламтя и когато то се превърна в ярко, жълто езиче, майката го повдигна нагоре. После тя се приближи до печката, остави на нея фенера и като начупи сухи клони, ги пъхна в пещта. И след миг огънят с бумтене заблиза кюнеца.

Роуз от Шарън тежко се обърна на едната си страна и седна.

— Ей сега ще се облека — каза тя.

— Да беше полежала още малко, студено е още — рече майката.

— Не, ще стана.

Майката наля вода в кафеника и го сложи на печката, после сложи там и тигана с маста, та тя да се топи и стане готова за питките.

— Какво ти е? — тихо попита майката.

— И аз ще дойда с вас — отговори Роуз от Шарън.

— Къде?

— Да бера памук.

— Какво приказваш! — възкликна майката. — Не е за тебе тази работа.

— Не, ще дойда с вас. Твърдо съм решила.

Майката сложи кафето във водата.

— Розашарн, ти снощи не яде с нас палачинки. — Роуз от Шарън мълчеше. — И какво така ти текна да береш памук? — Дъщерята пак не отговори. — Заради Ал и Аги ли? Заради тях ли? — Сега майката втренчено я погледна. — Остави тази мисъл. Съвсем не е нужно.

— Не, ще дойда.

— Е, добре. Само гледай да не се пресилиш… Ставай, татко! Събуди се, ставай!

Бащата замига и се прозя.

— Не можах да се наспя — изпъшка той. — Снощи си легнахме чак в единайсет.

— Живо, живо. Ставайте всички, вървете да се миете.

Обитателите на вагона не се разсъниха веднага. Те бавно изпълзяваха изпод одеялата, гушеха се, обличаха си дрехите. Майката наряза сланина на парчета във вехтия си тиган.

— Ставайте, вървете да се миете — повтори заповеднически тя.

В другия край на вагона, в половината на Уейнрайтови, лумна светлина, чу се чупене на клони.

— Мисис Джоуд! — извикаха оттам. — Ставаме вече. Скоро ще бъдем готови.

Ал измърмори:

— За какъв дявол се надигнахме толкова рано?

— Собственикът има само двайсет акра — каза майката. — Трябва да отидем там по-рано. Памукът е малко. Трябва да побързаме, иначе за нас нищо няма да остане. — Майката подканяше всички и сама бързаше, за да не се забавят със закуската. — Пийте кафето си — рече тя. — Време е вече да тръгваме.

— По тъмно не се бере памук, майко.

— Да, но трябва утрото да ни свари там.

— Ще бъде още влажно.

— Дъждът не валя много. Пийте по-скоро кафето си. Ал, като закусиш, приготви колата. — Тя извика: — Мисис Уейнрайт, готови ли сте?

— Закусваме. Ей сега излизаме.

Лагерът се събуди. Край палатките горяха огньове. Над вагоните се издигаше дим от кюнците.

Ал изпи на един дъх кафето си и слезе тичешком по стълбичката, като плюеше гъстото на кафето.

— Мисис Уейнрайт, ние сме готови! — извика майката. Тя се обърна към Роуз от Шарън и й каза: — Остани тук.

Роуз от Шарън стисна зъби.

— Не, ще дойда — рече тя. — Ще дойда, майко.

— И без това нямаш чувал. Пък и няма да можеш да го мъкнеш.

— Ще слагам в твоя.

— По-добре е да останеш.

— Не, ще дойда.

Майката въздъхна.

— Но ще те наглеждам. Няма да е зле да те заведем на доктор. — Роуз от Шарън развълнувано ходеше насам-натам из вагона. Тя облече палтото си, после го свали. — Вземи едно одеяло — посъветва я майката. — Ако поискаш да си починеш, да има с какво да се наметнеш, та да не изстинеш. — Те чуха бръмченето на мотора зад стената на вагона. — Ще бъдем там първи — радваше се майката. — Е, взехте ли чувалите си? Рути, да не забравите ризите, дето ви ги направих, за да берете в тях памука.

В тъмнината Уейнрайтови и Джоудови се качиха в камиона. Зората настъпваше, но беше бледа и някак се бавеше.

— Завий наляво — каза майката на Ал. — Там ще има обява накъде да вървим. — Камионът едва се влачеше по тъмния път. А след него вървяха други коли. В лагера се чуваше бръмчене на мотори и хората заемаха местата си; колите излизаха на шосето и завиваха наляво.

До една пощенска кутия, отдясно на пътя, беше закачено парче картон, на което пишеше със син молив: „Търсят се берачи на памук“. Ал сви към вратата и влезе в двора на фермата. Дворът бе вече целият пълен с автомобили. Един електрически глобус пред входа на белия плевник хвърляше светлина върху група мъже и жени, които стояха до кантара с чували под мишница. Някои от жените бяха наметнали чувалите на раменете си и бяха покрили с краищата им гърдите си.

— Излиза, че не сме много подранили — каза Ал.

Той закара камиона до оградата и спря там. Двете семейства слязоха и се присъединиха към групата хора до плевника.

А през това време все нови и нови коли отбиваха от шосето към вратата и дворът се пълнеше с все повече хора. Собственикът записваше берачите, седнал под глобуса пред входа на плевника.

— Холи? — попита той. — Х-о-л-и. Колко?

— Четирима. Уил…

— Уил.

— Бентън…

— Бентън.

— Амилия…

— Амилия.

— Клеър…

— Клеър. Следващият. Карпентър? Колко?

— Шестима.

Той записваше имената в книгата срещу графата, в която се нанасяше теглото на събрания памук.

— Имате ли чували? Тук ще се намерят няколко. Ще ви удържа по един долар за всеки. — А колите една след друга влизаха в двора. Собственикът вдигна яката на коженото си, подплатено с вълна яке и загрижено погледна към алеята, която водеше в двора.

— Виждам, че двайсетте ми акра скоро ще бъдат обрани. Колко хора пристигнаха! — рече той.

Децата се катереха по грамадното ремарке за памук, стъпваха с босите си крака по теловете, които служеха за капаци.

— Слезте оттам! — викна им собственикът. — Хайде, по-скоро! Ще скъсате тела. — И сконфузените деца, без да продумат нито дума, бавно слязоха от ремаркето. Настъпи сивата зора. — Трябва да правя отбив за росата — каза собственикът. — Като изгрее слънцето, ще почна да пиша точните килограми. Впрочем, когато искате, тогава почвайте. Вече е достатъчно светло.

Берачите бързо навлязоха в нивата и се пръснаха по редовете. Те завързаха чувалите за кръста си и потъркаха ръце, за да сгреят вкочанясалите си пръсти, които трябваше да бъдат пъргави. Небето над хълмовете на изток порозовя и берачите в дълга редица тръгнаха по редовете. А колите продължаваха да се отбиват от шосето и да навлизат в двора, тъй че накрая там не остана никакво местенце и следващите коли вече спираха отвън. В нивата духаше студен вятър.

— И откъде се научиха толкова хора! — чудеше се собственикът. — Сякаш съм разгласил по телеграфа. До обед нивата ще бъде обрана. Име? Хюм? Колко?

Берачите в равна редица вървяха из нивата и силният западен вятър развяваше дрехите им. Пръстите бързо намираха едрите кутийки, бързо се пъхаха в дългите чували, които вече тежко се влачеха подир тях по земята.

Бащата говореше със съседа си отдясно:

— В нашия край такъв вятър винаги докарва дъжд. А сега май че е студеничко за дъжд. Отдавна ли си по тия места? — Той говореше, без да откъсва очи от памука.

Съседът му отговори също без да вдига глава:

— Скоро ще стане една година.

— А как мислиш, ще вали ли?

— Дявол знае, и хич не ме е срам, че не мога да ти кажа. Хората, които живеят тук сума време, пак не могат да ти кажат. Като настъпи беритба, винаги очаквай дъждът да ти направи беля. Така приказват тук хората.

Бащата бързо погледна на запад. Над хълмовете плуваха, подгонени от вятъра, големи сиви облаци.

— Тези май че са дъждовни — рече той.

Съседът му също погледна натам.

— Дявол ги знае! — И всички, които бяха в нивата, се обърнаха и погледнаха облаците. И главите се наведоха още по-ниско, ръцете още по-бързо засноваха между листата. Хората беряха памука, сякаш се надпреварваха — те се мъчеха да изпреварят времето, да изпреварят дъжда и останалите берачи, да оберат повече памук, да изкарат повече пари. Те стигнаха другия край на нивата и се завтекоха да почнат други редове. Сега вятърът духаше в лицето им и те виждаха сивите облаци, които се движеха високо в небето срещу изгряващото слънце. А колите продължаваха да спират на пътя и новите берачи отиваха да се записват при плевника. Хората с трескава бързина вървяха из нивата, носеха чувалите си на кантара, проверяваха какво вписва в книгата си собственикът, записваха теглото на памука в книжките си и тичаха назад да започнат нов ред.

Към единадесет часа памукът беше обран и работата завършена. Оплетените с телове камиони прикачиха оплетените с телове ремаркета, излязоха на шосето и се отправиха към магана. Памукът се провираше между теловете, малки пухчета летяха из въздуха, къделки се закачваха за крайпътните бурени и се полюляваха заедно с тях на вятъра. Берачите унило тръгваха към плевника и се спираха в редица да получат парите си.

— Хюм, Джеймс — двайсет и два цента. Ралф — трийсет цента. Джоуд, Томас — деветдесет цента. Уинфийлд — петнадесет цента. — Парите бяха наредени на купчинки: на едно място сребърните, на друго — никеловите, на трето — медните. Получавайки парите си, всеки берач поглеждаше в книжката си. — Уейнрайт, Агнес — трийсет и четири цента. Тобин — шейсет и три цента. — Редицата се движеше бавно. Сетне хората мълчаливо отиваха при колите си. И бавно напускаха двора.

Джоудови и Уейнрайтови седяха в камиона, чакайки пътят да се освободи. На земята паднаха първите капки дъжд. Ал подаде ръка от кабината, за да провери дали вали силно. Роуз от Шарън седеше в средата, майката — от края. Очите на Роуз от Шарън отново погаснаха.

— Не трябваше да идваш — каза майката. — Набра само някакви си десет-петнайсет фунта. — Роуз от Шарън погледна изпъкналия си корем и нищо не отговори. Тя потрепери и високо вдигна глава. Майката разгъна чувала си, метна го на раменете на дъщерята и я притегли към себе си.

Най-сетне пътят беше свободен. Ал запали мотора и излезе на шосето. Редки едри капки падаха като стрели надолу и чукаха по бетона; и колкото по-далече достигаше камионът, толкова капките ставаха по-чести и ситни. Дъждът тъй силно чукаше по покрива на кабината, че се чуваше въпреки тракането на стария мотор. Тези, които седяха отгоре, разгънаха чувалите си и ги нахлузиха на главите и раменете си.

Притиснала се до майка си, Роуз от Шарън трепереше с цялото си тяло. Майка й извика:

— По-скоро, Ал! Розашарн я тресе. Трябва да натопим краката й в гореща вода.

Ал увеличи скоростта и като навлезе в лагера, прекара камиона съвсем близо до червените вагони. Колата още не бе спряла, а майката вече даваше нарежданията си.

— Ал — рече заповеднически тя, — Джон, татко, вървете във върбалака и донесете всичките сухи клони, които намерите. Трябва — ако искаме да бъде топло във вагона.

— Дали не тече покривът?

— Едва ли. Не, във вагона ще бъде хубаво, сухо, само че трябва да се запасим с топливо. Вземете с вас и Рути и Уинфийлд. Да ви помагат. Дъщерята нещо се разболя. — Майката излезе от кабината и Роуз от Шарън я последва, но коленете й се подкосиха и тя тежко седна на стъпалото на колата.

Мисис Уейнрайт видя това.

— Какво има? Да не й е дошло времето?

— Не, едва ли — отвърна майката. — Тръпки я побиват. Може да е настинала. Дай ръка. — Двете жени поведоха Роуз от Шарън към вагона. Тя направи няколко крачки и силите й се възвърнаха — краката почнаха да стъпват здраво на земята.

— Мина ми вече, майко — каза тя. — Призля ми само за миг.

Двете жени я крепяха под мишниците.

— Краката в гореща вода — наставнически рече майката. Тя и мисис Уейнрайт помогнаха на Роуз от Шарън да се изкачи по стълбичката във вагона.

— Разтрийте й ръцете и краката — каза мисис Уейнрайт, — а аз ще запаля печката. — Тя пъхна в печката последните клони, които бяха останали, и запали буен огън. Дъждът вече валеше с пълна сила, стичайки се на струйки от покрива на вагона.

Майката вдигна глава.

— Слава богу, покривът не тече — рече тя. — А палатката колкото и да е хубава, все ще протече. Мисис Уейнрайт, не слагайте много вода.

Роуз от Шарън лежеше неподвижно на дюшека.

Свалиха й пантофките и й разтриха краката. Мисис Уейнрайт се наведе над нея.

— Боли ли те нещо? — попита тя.

— Не. Просто не ми е добре. Зле се чувствувам.

— Имам лекарство и амоняк — каза мисис Уейнрайт. — Ако ви потрябват, услужете си, моля.

Роуз от Шарън цялата затрепери.

— Майко, завий ме, студено ми е. — Майката събра всички одеяла и я затрупа с тях. Дъждът силно трополеше по покрива.

Мъжете се върнаха с грамадни наръчи клони. От полите на шапките и от саката им се стичаше вода.

— Вали, брей, не се шегува! — възкликна бащата. — На мишка ме направи.

Майката каза:

— Да бяхте отишли още веднъж! Клоните бърже горят. Скоро ще мръкне. — Рути и Уинфийлд влязоха вир-вода мокри, оставиха клоните си върху купчината и тръгнаха към вратата. — Вие няма да ходите повече — спря ги майката. — Идете до печката да се изсушите.

Навън всичко беше сякаш сребърно от дъжда, мокрите пътечки блестяха. Стълбата на памука от час на час ставаха все по-черни и като че все повече се свиваха. Бащата, Ал и чичо Джон за кой ли път вече отиваха до върбалака и се връщаха с наръчи клони. Те оставяха клоните до вратата и чак когато купът стигна до тавана, решиха, че са донесли достатъчно, и отидоха край печката. Водата се стичаше на струйки от шапките върху раменете им. Пешовете на саката им бяха съвсем мокри, обувките жвакаха.

— Е, добре. Сваляйте всичко — рече майката. — Сварих ви кафе. Сега ще ви дам сухи комбинезони. Хайде, преобличайте се, не стойте така.

Вечерта дойде рано. Хората във вагоните се бяха натъпкали един до друг, заслушани в поройния дъжд, който чукаше по покривите.