Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Избрани творби в три тома. Том 1
Небесните пасбища. Гроздовете на гнева - Оригинално заглавие
- The Grapes of Wrath, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Христо Кънев, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 31 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Стайнбек
Избрани творби в три тома
Том I
Американска
Първо и второ издание
Литературна група ХЛ.04 9536679911/5637-299-83
Съставител: Кръстан Дянков
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редактори: Кръстан Дянков, Людмила Филипова
Художник: Стоян Христов
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Иван Скорик
Коректори: Наталия Кацарова, Стефка Добрева
Дадена за набор август 1982 г.
Подписана за печат януари 1983 г.
Излязла от печат март 1983 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 48,50
Издателски коли 40,74. УИК 43,40
Цена 5,55 лв.
Държавно издателство „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
Държавна печатница „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2
История
- — Добавяне
Двадесет и четвърта глава
В събота сутринта в пералнята беше пълно. Жените перяха рокли — басмени розови, памучни на цветчета — и ги простираха на слънце, опъвайки ги с ръце, за да не се нагърчат. Около пладне лагерът се оживи, хората се засуетиха. Вълнението се предаде и на децата и те зашумяха повече от друг път. Към четири часа почнаха да ги къпят и през времето, когато ги прибираха едно след друго, укротяваха и повеждаха да ги мият, шумът на мястото за игра стихна. След час и нещо децата, добре измити, бяха пуснати на свобода със строга поръка да не се цапат и те заскитаха печално из лагера като вдървени в непривично чистите си дрехи.
На голямата открита танцова площадка се суетеше специална комисия. Всеки къс електрическа жица се реквизираше. С тази цел бе прегледан и градският боклук, а изолирбандът беше ценна находка в сандъците с инструменти. И ето че снадената, съставена от няколко къса жица — с гърла на бутилки вместо изолатори, — бе прокарана до танцовата площадка. Вечерта площадката за пръв път щеше да бъде осветена с електричество. Като свършиха към шест часа работа или търсенето на работа, в лагера почнаха да пристигат мъжете и в кабинките с душове нахлу нова вълна. Към седем часа всички бяха успели да се навечерят и да се преоблекат: с опрани комбинезони, чисти сини ризи, а някои и с прилични черни костюми. Момичетата бяха вече облекли щампосаните си рокли — чисти, без никакви гънки, — оплели косите си на плитки, завързани с панделки. Жените загрижено поглеждаха семействата си и миеха съдините след вечерята. Струнният оркестър, заобиколен от двойна стена деца, репетираше танцовата програма. Навсякъде цареше вълнение и суетня.
В палатката на Езра Хюстън, председател на Главната комисия, състояща се от пет члена, имаше заседание. Хюстън — висок, слаб, със загоряло от вятъра лице, с остри като бръсначи очи — говореше с членовете на Комисията, представители на петте санитарни постройки.
— Предупредиха ни. Сега знаем, че те искат да направят скандал по време на танците.
Обади се един късокрак дебеланко от постройка номер три:
— Трябва да ги пребием от бой, да им дадем да разберат!
— Не — възрази Хюстън. — Те само това чакат. Не, драги. Ако успеят да предизвикат бой, ще доведат полицаи и ще заявят, че безчинствуваме. Така направиха на други места. — Той се обърна към мургавия младеж с тъжното лице, представителя на постройка номер две: — Е, какво, събра ли момчетата? Ще поставиш ли охрана край оградата — та никой да не се вмъкне?
Тъжният младеж кимна:
— Да, дванайсет души. Казах им никого да не бият. Просто да изтикват навън влезлите.
Хюстън рече:
— Върви да намериш Уили Итън. Той ли ще ръководи увеселението?
— Да.
— Кажи му, че искаме да поговорим с него.
Младежът излезе и след няколко минути се върна, придружен от високия тексасец. Лицето на Итън беше продълговато, деликатно, а косите пепеляви. Ръцете и краката му бяха дълги и отпуснати, а очите — като на типичен тексасец: сиви и сякаш избелели от слънцето. Той влезе в палатката, усмихвайки се, и застана, мърдайки неспокойно пръстите на ръцете си.
Хюстън го попита:
— Знаеш ли за довечера?
Уили се усмихна:
— Да.
— Направи ли нещо?
— Да.
— Казвай тогава.
Уили Итън се усмихна щастливо.
— Та така, значи: обикновено в празничната ни комисия влизат пет души, а аз набрах още двайсет. Надеждни момчета — силни. Те ще участвуват в танците, но ще си отварят очите и ушите. Ако някъде заговорят по-високо или заспорят, те веднага ще се озоват при тях и ще ги затворят като в пръстен. Всичко ще бъде сторено майсторски. Никой нищо няма да забележи. Всички ще тръгнат едновременно, сякаш напущат площадката, и скандалджията, ще не ще, трябва да напусне мястото заедно с тях.
— Кажи им, че не бива да бият никого.
Уили весело се разсмя.
— Казах им.
— Ти все пак им кажи така, че да го запомнят.
— Ще го запомнят. Петима ще сложа на вратата да се вглеждат в тези, които влизат. Добре ще е веднага да ги откриват, още преди да са направили белята.
Хюстън стана. Светлите му като стомана очи гледаха строго.
— Слушай, Уили. Не бива да ги бият. До вратата ще има помощник-шерифи. Ако пуснете някому кръв, ще ви приберат.
— Всичко сме обмислили — каза Уили. — Ще ги изкараме от задната страна в полето. А после някои от момчетата ще гледат те да не се върнат обратно.
— На думи излиза чудесно — рече загрижено Хюстън. — Е, Уили, гледай нищо да не се случи. Ти ще отговаряш. Не бива да ги бият. Нито пръчки, нито ножове, нищо такова да не се пуска в ход.
— Слушам, сър — каза Уили. — Няма да оставим следи.
Хюстън все още се съмняваше.
— Някак не мога да ти се доверя, Уили. Ако непременно ви се иска да ги набиете, бийте ги така, че да няма кръв.
— Слушам, сър.
— А сигурен ли си в твоите момчета?
— Да, сър.
— Добре тогава. В случай че не можете да се справите сами — аз ще бъда също на площадката, в десния край.
Уили шеговито му отдаде чест и излезе.
Хюстън каза:
— Не зная как ще мине всичко. Надявам се, че момчетата на Уили няма да убият никого. И за какъв дявол сме им потрябвали на тези помощник-шерифи? Защо не оставят лагера на спокойствие?
Тъжният младеж от постройка номер две рече:
— Аз бях в един лагер на Поземлено-скотовъдната компания. И вярвате ли — там на всеки десет души имаше по един помощник-шериф! А водопроводен кран — един на около двеста души.
— Велики боже, той ще ми разправя на мен! — възкликна късокракият дебеланко. — Та аз самият дойдох оттам. Колибите са една до друга — по трийсет и пет на ред, а зад всяка има по още четиринайсет. Ала нужниците са само десет. Воня — на цяла миля мирише! Един помощник-шериф ми разправи всичко; каза: „Да бъдат проклети тези правителствени лагери! Дай на хората, макар веднъж гореща вода и после все такава ще искат. Дай им ватерклозети, те и клозети ще искат. Каквото покажеш на проклетия оки, той на всичко е готов да се полакоми. При тях, в лагерите, стават червени митинги. Всеки негодник ламти за помощ.“
Хюстън попита:
— И никой ли не му плати за това?
— Не. Един момък му рече: „Какво значи помощ?“ — „Не знаеш ли какво? То е това нещо, в което ние, данъкоплатците, влагаме пари, а го получавате вие — разни оки.“ А онзи му отговори: „Ние също плащаме данъци върху продуктите, върху газта, върху тютюна. Правителството купува от фермерите памук по четири цента фунтът[1] — нима това не е помощ? Железопътните линии и параходните компании получават заеми от правителството — нима това не е също помощ?“ А помощник-шерифът отговори: „Те вършат полезна работа.“ Но нашият не му се дава: „А ако не бяхме ние, кой щеше да ви прибира реколтите?“ — Дебелият огледа всички в палатката.
— Е, а какво отвърна помощник-шерифът? — попита Хюстън.
— Той просто побесня. Каза: „Всичкият смут идва от такива червени проклетници като теб. Я тръгвай с мен!“ И прибра момъка. Осъдиха го на два месеца затвор за скитничество.
— Е, ами ако той е бил на работа? — попита Тимоти Уолас.
Пълният се разсмя.
— Много добре знаеш как стават тези неща — отвърна той. — Сега ни е ясно вече: когато някой полицай те намрази, ставаш скитник. Затова те си точат зъбите за нашия лагер. Тук входът за тях е забранен. Тук е територия на Съединените щати, а не Калифорния.
Хюстън въздъхна.
— Няма да е зле да поживеем тук повечко — аз и семейството ми. А скоро ще трябва да си заминем. Тук толкова ми харесва! Всички живеят дружно. Но какво всъщност! Да ни бяха оставили на мира; а те все се заяждат и пращат този-онзи в затвора. Честна дума, ако продължава така, ще ни доведат дотам, че ще им дадем отпор. — Като изрече това, той веднага напомни на самия себе си: — Не, трябва да се пази спокойствие. Комисията не бива да изпада в ярост.
Пълният рече:
— Някои мислят, че да работиш в нашата комисия, е удоволствие. Нека опитат. В моята постройка днес стана бой — сбиха се едни жени. Почнаха да се обиждат и да се замерят с разни боклуци. Женската комисия не можа да ги обуздае и се обърна за помощ към мен. Помоли да се заемем ние с това. А аз казвам: женските разправии си уреждайте сами. Те се замерят с гнили картофи, Главната комисия ще ги усмирява!
Хюстън кимна:
— Правилно си постъпил.
Почна да се смрачава; в сгъстяващия се здрач оркестърът, който репетираше танците, сякаш свиреше все по-силно и по-силно. Блеснаха крушките, двама мъже огледаха наставената от късове жица. Децата още по-гъсто се струпаха около музикантите. Един младеж с китара тихо свиреше блуса „Родни поля“ и при втория припев подеха мелодията три устни хармоники и една цигулка. Към площадката от всички страни прииждаха хора, мъжете с чисти сини комбинезони, жените — с басмени рокли. Те наобиколиха площадката и спокойно зачакаха началото на танците, застанали под ярките крушки, които осветяваха лъскавите им, съсредоточени лица.
Целият район на лагера беше заобиколен с висока телена ограда и край нея на разстояние петдесет фута[2] един от друг седяха на тревата пазачите и чакаха.
Почнаха да пристигат и гости. Дребни фермери със семействата си, преселници от други лагери. На вратата всеки казваше презимето на познатия, който го бе поканил.
Оркестърът засвири един народен танц — сега вече високо, защото репетицията бе свършила. Праведниците седяха край палатките си, оглеждайки се настрани със смръщени, презрителни погледи. Те не разговаряха помежду си, а бодърствуваха на стража и с целия си вид показваха, че осъждат всички тези греховни дела.
Рути и Уинфийлд набързо изгълтаха оскъдната вечеря и тръгнаха към площадката. Майката ги върна обратно, вдигна нагоре брадичките им, за да види не са ли мръсни носовете им, надникна в ушите им и им каза да отидат в санитарната постройка да си измият ръцете. Но те се изхитриха да постоят няколко минути зад клозетите, после се завтекоха към площадката и се смесиха с тълпата деца, наобиколила оркестъра.
Ал се навечеря, взе бръснача на Том и изгуби не по-малко от половин час за бръснене. Той се изми, намокри правата си коса, среса я назад и облече тесен вълнен панталон и раирана риза. Издебнал момент, когато в умивалнята нямаше никой, Ал погледна в огледалото и си хвърли очарователна усмивка, после се обърна настрана, опитвайки се да види как изглежда усмивката му в профил. Той сложи на ръкавите си червени ластици и облече тясното си сако. Сетне изтри жълтите си обувки с парче тоалетна хартия. В тази минута в умивалнята влезе някой. Ал изскочи навън и напето закрачи към танцовата площадка, шарейки наляво и надясно с очи, за да открие някое интересно момиче. Пред една палатка близо до площадката седеше хубавичка блондинка. Ал се приближи и разкопча сакото си, за да се вижда по-добре ризата му.
— Ще ходиш ли на танците? — попита той.
Момичето извърна очи и нищо не му отговори.
— Нима не може да си поприказваме с теб поне мъничко? Да отидем да потанцуваме, а? — И Ал добави небрежно: — Мога да танцувам валс.
Момичето вдигна плахо очи към него и каза:
— Голяма работа! Всички могат да танцуват валс.
— Никой не може по-хубаво от мен — отговори Ал. На площадката отново засвири оркестърът. Ал потропваше с крак в такт. — Да вървим — рече той.
Една въздебела жена подаде глава от палатката и се намръщи, като го видя.
— Върви си по пътя — злобно каза тя. — Дъщеря ми отдавна е дала дума. Скоро ще я женим, тия дни ще дойде мъжът й да я вземе.
Ал тарикатски смигна на момичето и отмина, потропвайки в такт с музиката, кършейки рамене и въртейки ръце. А момичето втренчено гледаше подир него.
Бащата остави чинията си и стана:
— Да вървим, Джон. — И обясни на майката: — Искаме да поговорим с този-онзи, да разберем има ли някъде работа. — И те тръгнаха към къщичката на управителя.
Том обра с хляб останалия по чинията сос от яхнията и лапна залъка, после подаде чинията на майка си. Тя я топна в кофата с вряла вода, изплакна я и я даде на Роуз от Шарън да я изтрие.
— А ти няма ли да ходиш на танците? — попита майката.
— Непременно ще отида — отговори той. — Избраха ме в Комисията. Ще забавляваме някакви си гости.
— Вече те избраха? — учуди се майката. — Сигурно защото се хвана на работа.
Роуз от Шарън пъхна изтритата чиния в сандъка. Том посочи към нея:
— Ех, че дебела е станала!
Сестра му пламна и взе от майка си друга чиния.
— Защо не! — каза майката.
— И от ден на ден все по се разхубавява — продължи Том.
Роуз от Шарън пламна още повече и наведе глава.
— Престани — измърмори тя.
— А защо да не се разхубавява? — рече майката. — Младичките жени, когато са в положение, винаги стават по-хубави.
Том се разсмя.
— Ако продължава все така да дебелее, ще трябва да кара корема си с количка.
— Престани, моля те — каза Роуз от Шарън и влезе в палатката.
Майката тихо се разсмя:
— Защо я дразниш?
— Но това й харесва — рече Том.
— Знам, че й харесва, и все пак не бива да я закачаш. И без това й е мъчно за Кони.
— Е, отдавна трябваше да се откаже да мисли за него. Той сигурно вече учи за президент на Съединените щати.
— Остави я, не я закачай. Нали знаеш, че не й е леко.
Уили Итън се приближи до палатката, усмихна се широко и попита:
— Ти ли си Том Джоуд?
— Да.
— Аз ще ръководя забавлението. Ще имаме нужда от теб. Говориха ми за тебе.
— Добре, с удоволствие — каза Том. — Запознайте се — това е майка ми.
— Здрасти — рече Уили.
— Много ми е приятно.
Уили каза:
— Ще те сложим първо на вратата, а после ще се преместиш на площадката. Трябва да огледаме гостите още с влизането им, та веднага да ги разберем какви са. С теб ще бъде още един дежурен. А после ще отидеш да танцуваш — и си отваряй очите на четири.
— Добре, дадено — рече Том.
Майката се обезпокои:
— А нима очаквате нещо неприятно?
— Не, мадам — отвърна Уили. — Нищо такова не очакваме.
— Да, нищо — потвърди Том. — Да вървим. Е, ще се видим на танците, майко. — Двамата бързо закрачиха към главния вход.
Майката сложи измитите съдини на сандъка.
— Излизай — извика тя и като не получи отговор, повтори: — Излизай, Розашарн.
Дъщерята излезе от палатката и отново се залови да изтрива съдините.
— Той се шегува.
— Знам. Нищо. Само че ми е неприятно, когато ме гледат.
— Е, няма какво да се прави. Ще те гледат. Нали хората обичат да се заглеждат в младите жени, когато са бременни — приятно и весело им е. Ти няма ли да ходиш на танците?
— Мислех да ходя, пък сега не знам. Иска ми се и Кони да е тук. — Тя повтори високо: — Майко, искам да си дойде. Не мога повече така.
Майката втренчено я погледна.
— Знам — каза тя. — Гледай само, Розашарн… да не посрамиш семейството.
— Няма, майко.
— Да не ни посрамиш. И без това ни е трудно, пък ако се и посрамим…
Устните на дъщерята затрепериха.
— Аз… аз няма да отида на танците. Не искам… Майко, помогни ми! — Тя се отпусна на сандъка и закри лице с ръце.
Майката изтри ръцете си с кухненската кърпа, приклекна пред дъщеря си и погали косите й.
— Ти си ми добричка — каза тя. — Винаги си била добричка. Няма да те оставя така. Не се тревожи. — Тя заговори оживено: — Знаеш ли какво ще направим с тебе? Ще отидем на танците, ще седнем настрана и ще гледаме. Ако някой те покани, ще кажа, че не бива да танцуваш. Ще кажа, че не ти е добре. Ще послушаш музиката, ще погледаш хората.
Роуз от Шарън вдигна глава.
— А няма ли да ми дадеш да танцувам?
— Не, няма.
— И няма да дадеш на никого да се докосне до мен?
— Не, няма.
Роуз от Шарън въздъхна и каза с треперещ глас:
— Не знам, майко, как ще карам занапред. Не знам. Не знам.
Майката я потупа по коляното.
— Погледни ме. Слушай, слушай какво ще ти кажа. Потърпи още мъничко и след това ще ти олекне. Още мъничко. Истина ти казвам. А сега ставай. Ще се измием, после ще облечем най-хубавите си дрехи и ще отидем да гледаме танците. — Тя поведе дъщеря си към санитарната постройка.
Бащата, чичо Джон и още няколко души бяха клекнали на земята край входа на канцеларията.
— Днес за малко не се хванахме на работа — каза бащата. — Закъсняхме съвсем мъничко. Приеха двама души току пред нас. И ето какво ми се вижда чудно. Този, който наемаше работниците, рече: „Преди малко взехме двама с по двайсет и пет цента надница. А за двайсет цента може да постъпи всеки, който иска. Върнете се в лагера и кажете там, че има много работа за по двайсет цента.“
Наклякалите мъже неспокойно замърдаха. Един широкоплещест мъж с черна шапка, която засенчваше лицето му, удари с длан коляното си.
— Знам им мръсните номера! — извика той. — И ще насъберат доста хора. Все гладни. С такава надница нито можеш да изхраниш семейството си, нито можеш да се откажеш от нея. И така, и иначе си в ръцете им. Те продават работата като на търг. Господи, скоро ще почнат и пари да ни искат, задето са ни взели на работа.
— Ние бихме се съгласили — каза бащата. — Нямаме никаква работа. Непременно щяхме да се съгласим, но не посмяхме — много злобно ни гледаха другите.
Широкоплещестият с черната шапка рече:
— Ако почнеш да мислиш, какво ли няма да ти дойде в главата. Аз работех при едного, който не можеше да прибере реколтата си. По-скъпо му струваше прибирането й, отколкото приходът от нея и просто не знаеше какво да прави.
— Също като мен… — Бащата се запъна. Всички мълчаливо го чакаха да продължи. — Хм, аз просто така… си помислих… Да си имам акър земя… жената да посади плодни дръвчета, да си развъдим кокошки, да си имаме две свини. А ние мъжете да работим някъде и да се връщаме вечер в къщи. Децата да ходят на училище. Училища като тукашните никъде другаде не съм виждал.
— Нашите деца не са щастливи в тези училища — каза широкоплещестият.
— Защо? Училищата са добри.
— Е, отиват децата там окъсани, боси, а другите деца, с чорапи, добре облечени, ги дразнят: „Хей, оки!“ Моето момченце ходеше на училище. Всеки ден се биеше. Юнак, не им се даваше. Упорито хлапе. Не минаваше ден, без да се сбие. Дойде си в къщи — дрехите му разкъсани, от носа му тече кръв. И майка му го напердаши. Накрая се намесих. И тя престана да го пердаши. Защо, бедното, да получава само удари? А здравата млатеше онези копелета с чорапите. Да…
Бащата продължи да говори за това, което го вълнуваше:
— Какво да правим? Нямаме никакви пари. По-големият син получи работа, но за малко, не може да се кара само с неговите пари. Ще се хвана да работя, макар за двайсет цента. Няма какво.
Мъжът с черната шапка вдигна глава, изпъна жилестата си шия, обрасла с гъсти като козина косми, и четинестата му брадичка лъсна на светлината.
— Да — горчиво рече той. — Ти ще отидеш да работиш за двайсет цента. А на мен плащат двайсет и пет. И току-виж, взел си ми работата. А после ще ме свие гладът и ще взема пък аз твоята работа за петнайсет цента. Да! Ако щеш, още сега иди да я получиш.
— Но какво да правя? — каза бащата. — Не мога да гладувам, та да плащат на теб все по двайсет и пет цента.
Широкоплещестият отново наведе глава и брадичката му се скри в сянката на черната шапка.
— Не знам. Работиш по дванайсет часа на ден, никога не можеш да се наядеш до насита, пък и отгоре на това си блъскаш главата какво да правиш занапред. Момченцето ми вечно не си дояжда. Омръзна ми вече да мисля все за едно и също. От такива мисли може и да се побъркаш, проклети да са дано! — Наклякалите мъже неспокойно замърдаха.
Том стоеше на вратата, оглеждайки пристигащите гости. Ярката светлина на прожектора падаше върху лицата им. Уили Итън каза:
— Отваряй си очите на четири. Ей сега ще ти пратя тук Джул Витела. Той е полукръвен индианец. Добро момче. Отваряй си очите. Може да забележиш някого.
— Добре — отговори Том. Той оглеждаше гостите, които пристигаха на цели семейства; край него минаваха фермерски дъщери с плитки, синове, постарали се да се стегнат колкото може повече за танците. Джул се приближи и застана до него.
— Ще бъдем с теб — рече той.
Том погледна мургавото му скулесто лице — орлов нос, тясна брадичка.
— Казват, че си половин индианец. А според мен и двете половини са ти индиански.
— Не — отвърна Джул. — Половината от половината. Но по-добре щеше да бъде, ако бях чистокръвен. Тогава можеше да се настаня в някой резерват. Там някои си живеят много добре.
— Виж колко народ — рече Том.
Гостите минаваха покрай тях: фермерски семейства, преселници от крайпътните лагери. Децата гледаха по-скоро да се изтръгнат на свобода, благовъзпитаните родители ги задържаха.
Джул каза:
— Чудно нещо са тези наши танцови вечери. Хората в лагера са бедни, нищо нямат зад гърба си, а ходят горди, защото могат да поканят познатите си на танци. И околните ги уважават тъкмо заради тези танци. Работех в една малка ферма. Веднъж поканих тук господаря си. Той пристигна. После казваше: в този край никъде няма такива вечеринки. При вас, казва, човек може да доведе и жена си, и дъщеря си. Ей! Погледни.
През вратата минаха трима младежи — работници с комбинезони. Те вървяха близо един до друг. Пазачът на вратата ги спря, те отговориха на въпроса му и продължиха напред.
— Не ги изпускай из очи — каза Джул. Той се приближи до пазача. — Кой ги е поканил?
— Някой си Джаксън от постройка номер четири.
Джул се върна при Том.
— Сигурно са тези, които очакваме.
— Откъде знаеш?
— Просто така ми се струва. Видът им е някак си наперен. Върви след тях, покажи ги на Уили и нека той намери този Джаксън от постройка номер четири. Трябва да проверим дали казват истината. Аз ще остана тук.
Том тръгна след тримата младежи. Те се приближиха до танцовата площадка и незабелязано се присъединиха към тълпата. Том видя край оркестъра Уили и му направи знак.
— Какво има? — попита Уили.
— Виждаш ли ей тези тримата?
— Да.
— Казали, че ги поканил някой си Джаксън от постройка номер четири.
Уили изпъна шия, потърси с очи Хюстън и го извика.
— Ей тези тримата — каза той. — Трябва да намериш Джаксън от четвърта постройка и да разбереш дали наистина ги е поканил.
Хюстън се завъртя на пети и се изгуби; след няколко минути той доведе един мършав, костелив канзасец.
— Ето го Джаксън. Слушай, Джаксън, виждаш ли ей тези трима юнаци?
— Да.
— Ти ли си ги поканил?
— Не.
— А познаваш ли ги?
Джаксън се вгледа по-внимателно.
— Разбира се. Работехме заедно у Грегорио.
— Значи, те знаят презимето ти?
— Разбира се. Работехме заедно.
— Добре — каза Хюстън. — Не се приближавай до тях. Ако не направят нищо лошо, няма да ги изгоним. Благодаря, Джаксън.
— Добре измислено — обърна се той към Том. — Ако не се лъжа, това са хората, които ни интересуват.
— Джул ги забеляза — рече Том.
— Нищо чудно! — възкликна Уили. — Индианска кръв, веднага ги е подушил. Добре, ще ги покажа на момчетата си.
От тълпата изскочи младеж на около шестнадесет години. Той се спря пред Хюстън, като едва поемаше дъх.
— Мистър Хюстън, направих всичко, каквото ми заръчахте. Един автомобил стои край евкалиптите — в него има шест души, а другият спря встрани, на пътя — там са четирима. Отидох при тях уж да си запаля цигарата. Всички са с револвери. Добре видях това.
Погледът на Хюстън стана суров, твърд.
— Уили, готов ли си с всичко — попита той.
Уили радостно се усмихна:
— Бъдете спокоен, мистър Хюстън. Всичко ще върви като по вода.
— Никого да не биете. Помни това. Няма да е зле да поговорите с тях. Ако мине без скандал, доведете ги при мен. Ще си бъда в палатката.
— Ще се постараем — отговори Уили.
Танците още не бяха почнали официално, но ето че Уили се качи на площадката.
— Заемете места! — извика той.
Оркестърът млъкна. Младежи и девойки, млади мъже и жени се засуетиха, затичаха насам-натам и на края на голямата площадка се построиха осем карета — построиха се и зачакаха началото. Момичетата стояха с ръце отпред и чупеха пръсти. Младежите нетърпеливо пристъпяха от крак на крак. По краищата на площадката седяха възрастните; те едва забележимо се усмихваха и не пускаха децата да припарят до площадката. А далеч, край палатките, мрачно и осъдително наблюдавайки всичко това, бодърствуваха на стража праведниците.
Майката и Роуз от Шарън бяха седнали на една пейка. И когато кавалерите идваха да канят Роуз от Шарън, майката казваше:
— Не, тя не се чувствува добре. — И Роуз от Шарън всеки път се изчервяваше и очите й се оживяваха.
Ръководителят застана на средата и вдигна ръка:
— Всички ли са готови? Тогава започваме!
Оркестърът засвири „Пияните кокошки“ — гръмко, ритмично. Цигулката запищя, хармониките загъгнаха и записукаха, китарите шумно забръмчаха с басовите си струни. Ръководителят обявяваше фигурите, каретата се движеха.
— Напред, назад, хванете се за ръце, кръг на място. — Обзет сякаш от безумие, ръководителят отмерваше такта с крак, разхождаше се назад-напред, сновеше между танцуващите. — Раз, два, три — завъртете дамите. Раз, два, три — по местата. — Музиката ту затихваше, ту гърмеше с все сила и играещите потропваха в такт тъй, сякаш ехтяха много барабани. — Надясно, наляво. Три стъпки назад, сега се завъртете — с висок вибриращ глас извикваше монотонно ръководителят.
И ето — косите на момичетата не бяха вече тъй гладко сресани. На челата на кавалерите избиха капки пот. А най-добрите танцьори почнаха да показват изкусни бързи стъпки. Възрастните, които седяха по края на площадката, тихо пляскаха с ръце, потропваха с крака, завладени от ритъма на танца, и споглеждайки се, кимаха и леко се усмихваха един на друг.
Майката прошепна на ухото на Роуз от Шарън:
— Ти може да не повярваш, но баща ти беше чудесен танцьор на младини, не съм виждала по-добър от него. — И тя се усмихна. — Щеш, не щеш, си спомняш за старото време. — И съдейки по усмивките на съседите й, човек се сещаше, че те също си спомняха за старото време.
— В Мъскоги преди около двайсет години имаше един сляп цигулар…
— А аз видях веднъж един такъв танцьор — подскочи и четири пъти чукне токовете си един в друг, преди да стъпи на земята.
— Знаете ли какво правят шведите в Дакота? Посипят пода с пипер; пиперът като се навре под роклите на жените, че като заскачат ония ми ти жени, скачат като млади, разгонили се кобилки. Шведите често правят така.
А далеч оттам праведниците следяха децата си, които не ги свърташе на едно място.
— Виждате ли грешниците? — казваха те. — Тези хора ще отидат право в ада, яхнали ръжени. Срамно е за нас, набожните хора, да гледаме такова безобразие. — А децата ги слушаха и тревожно мълчаха.
— Още един кръг и малко почивка — напевно изрече Уили. — По-живо — скоро свършваме! — Момичетата, зачервени и потни, танцуваха със сериозни, благоговейни лица, с отворена уста. А младежите отмятаха от челата си дългите кичури, скачаха, кършеха крака, потропваха с токове. Каретата се движеха ту към средата на площадката, ту назад, прекосяваха я от ъгъл до ъгъл, въртяха се под звуците на гръмливата, вълнуваща музика.
И изведнъж музиката млъкна. Танцьорите се спряха, едва поемайки дъх от умора. И децата, сякаш държани на въже, се втурнаха на площадката и почнаха да тичат, да се гонят, да се търкалят по пода, да си свалят едно на друго шапките, да си скубят косите. Танцьорите седнаха, веейки си с ръка. Музикантите станаха от местата си, протегнаха се, разкършиха рамене и отново седнаха. И китаристите тихичко занастройваха инструментите си.
Уили извика:
— Следващият танц! Готови, заемете места! — Танцьорите с мъка станаха от пейките и кавалерите отново тръгнаха да канят дамите. Том стоеше до тримата младежи с работни комбинезони. Той видя как те си пробиха път до площадката и се насочиха към едно от каретата. Том махна с ръка на Уили и той каза нещо на цигуларя. Цигуларят потегли лък върху цигулката и тя изписка. Двадесет души бавно тръгнаха от всички страни към средата на площадката. Тримата с работни комбинезони се приближиха до карето и един от тях каза:
— Аз ще танцувам с това момиче.
Едно русо момче учудено го погледна:
— Дамата е моя.
— Слушай, сополанко…
Нейде далеч в тъмнината се разнесе остро изсвирване. Тримата бяха затворени в пръстен. И всеки от тях чувствуваше, че го държат здрави ръце. И пръстенът, без да се разтвори, тръгна към края на площадката.
Уили извика:
— Започваме!
Музиката засвири, фигурите се заредиха една след друга, краката шумно затропаха по дъсчения под.
До вратата се приближи една лека кола. Този, който седеше на волана й, викна:
— Отваряйте! Съобщиха ни, че тук стават безредици.
Пазачът не се помръдна от мястото си.
— Няма никакви безредици. Чувате ли, музиката свири. А какви сте вие? Какво искате?
— Помощник-шерифи.
— Имате ли писмена заповед?
— Каква ти заповед, когато тук стават безредици!
— Няма никакви безредици! — повтори пазачът.
Хората в колата се вслушаха в музиката, в командите на ръководителя на увеселението и колата бавно се отдалечи от входа и спря до кръстопътя.
Тримата младежи, които крачеха в средата на тесния пръстен, бяха здраво държани за ръце, а устата им бяха запушени. Като навлезе в тъмнината, пръстенът се разтвори.
Том каза:
— Чиста работа. — Той държеше жертвата си отзад за ръцете.
Уили дотича от танцовата площадка.
— Браво, чудесно! — възкликна той. — Сега стигат шест души. Хюстън иска да види тези приятелчета.
От тъмнината изникна самият Хюстън.
— Тези ли са?
— Същите — отговори Джул. — Веднага искаха да вдигнат скандал. Само че не можаха дори веднъж да замахнат.
— Я да ги поразгледам. — Обърнаха пленниците с лице към него. Те стояха с наведени глави. Хюстън освети с джобно фенерче смръщените им лица. — Защо искахте да сторите това? — попита той. Отговор не последва. — Кой ви изпрати тук?
— Дявол да ви вземе! Нищо лошо не сме направили. Просто искахме да потанцуваме.
— Не, лъжеш — каза Джул. — Ти искаше да удариш онова момче.
Том рече:
— Мистър Хюстън, те се качиха на площадката, а в това време някой изсвири.
— Да, знам. Помощник-шерифите дойдоха до самия вход. — Хюстън отново се обърна към тримата. — Няма да ви бием. Хайде, казвайте — кой ви изпрати? — Отговор пак не последва. — Вие сте хора като нас — рече горчиво Хюстън. — Вашето място е при нас. Как стана така, че дойдохте? Ние знаем всичко — добави той.
— А нали трябва да се яде!
— Кой ви изпрати? Кой ви плати?
— Нищо не са ни платили.
— И няма и да ви платят. Бой не стана, няма за какво да ви платят. Нали така?
Един от пленниците каза:
— Правете каквото искате. Нищо няма да кажем.
Хюстън наведе глава и тихо изрече:
— Добре. Както искате. Но вижте какво. Не забивайте нож в гърба на братята си. Ние се мъчим да направим всичко по-хубаво, да се повеселим и да поддържаме добър ред. И не бива да ни се пречи. Помислете за това. Така сами си навличате беда… Е, момчета. Придружете ги до задната ограда. И недейте да ги биете. Те не разбират какво вършат.
Малкият отряд бавно потегли към дъното на лагера. Хюстън изпрати групата с очи.
Джул каза:
— А защо да не ги понатупаме малко?
— Да не сте посмели! — извика Уили. — Дума съм дал.
— Е, поне съвсем малко — молеше се Джул. — Като ги изхвърляме през оградата.
— Не! — твърдо се противопостави Уили.
— Ей, вие — каза той, — този път ще ви пуснем така. Но предайте, на когото трябва: ако дойде при нас още някой — здрав няма да си отиде, всичките му кости ще строшим. Така му кажете. Хюстън казва, че сте хора като нас — може наистина да сте такива. Само че, дори като си помисля това, ми става гадно.
Групата достигна оградата. Двама от охраната станаха и се приближиха.
— Изпращаме гости — рано решиха да си тръгнат — рече Уили. Тримата с комбинезоните се промъкнаха през оградата и изчезнаха в мрака.
Конвойните бързо закрачиха назад към танцовата площадка. А оттам се носеха писъкът и воплите на струнния оркестър, който свиреше „Дан Тъкър“.
Мъжете все още разговаряха, наклякали край канцеларията, и звуците на музиката достигаха и до тях.
Бащата каза:
— Ще има някакви промени. Само че не знам какви. Ние може и да не доживеем до тях. Но промени ще има. Народът е станал някак неспокоен. Не му е ясно какво ще става, но е обзет от тревога.
Мъжът с черната шапка отново вдигна глава и брадичката му, обрасла с четинести косми, излезе от сянката. Той вдигна от земята няколко камъчета и ги изстреля в мрака едно след друго с палеца си.
— Не знам. Вярно е, че ще има някакви промени, както казваш ти. Един ми разправи какво станало в Акрън, щата Охайо. В каучуковите заводи. Работниците там били все планинци, защото те се съгласяват да работят при каквато и да е надница. А тези планинци взели, та направили съюз. И като се надигнали всички! Бакалите, легионерите и всички такива като тях почнали военна подготовка, развикали се: „Червени! Това са червени!“ И поискали съюзът в Акрън да бъде разтурен. Проповедниците зачели проповеди, вестниците надали вой, каучуковите компании организирали отряди, запасили се с бомби със сълзлив газ. Човек може да помисли, че тези планинци не са хора, а някакви дяволи. — Той млъкна за малко и взе от земята още няколко камъчета. — Да… всичко това станало през март… И ето че една неделя планинците се събрали — били пет хиляди души — и се отправили към града с пушките си, да се поупражнят в стрелба по мишени. Та тези пет хиляди минали през града, постреляли малко и се върнали обратно. И нищо повече. Ала оттогава всичко се променило. Градските опълченци върнали палките си, бакалите пак отворили магазините си и никой не бил бит, овалян в пера и смола или пък убит. — Настъпи дълго мълчание, а после мъжът с черната шапка каза: — А тук нещо много са се развилнели. Запалиха онзи лагер и постоянно бият събратята ни. И аз все си мисля… всички имаме пушки. Защо и ние да не направим стрелкови клуб и да се събираме всяка неделя?
Всички го погледнаха и отново наведоха очи към земята, като замърдаха неспокойно, пренасяйки тежестта на тялото от единия крак на другия.