Кольо Георгиев
Сънища наяве (9)

Страх

Какво не съм правил, за да ме вземат нашите да преспя някой път с тях на нивата! По цели дни и седмици съм се пазил да не сгреша нещо, че ха съм разсърдил тате или мама, ха са отложили за куковден пренощуването на нивата. А да им се угоди, никак не бе лесно.

От мене се искаше винаги да слушам, да изпълнявам от „една дума“, да не правя никакви пакости, кога ме оставят да вардя къщата, а когато нашите се приберат от нивата, да зарязвам всякаква игра и помагам в шетнята…

Ала най-трудното бе да не разплаквам и да не тупам Косьо. Пък Косьо, каквото и да направи, сякаш казва: нашляпай ме. Наредил съм си, да речем, на плочата пред къщи камъчетата, дето съм ги събирал нарочно в дерето, а Косьо ще гледа отстрани, ще гледа и тъкмо когато съм се унесъл, ще грабне най-хубавото и ще побегне, а като го настигна, ще го запрати в буренака и… ще се разциври, преди още да съм го докоснал… Заприщил съм си друг път вадичката, дето минава през двора ни, направил съм си вирче, в средата на което се върти като аероплан цветче от лайкучка, а Косьо пак ще ме издебне, ще настъпи с топарлачестото си краче стената на вирчето и пак — дим да го няма… Направил съм си люлка на ореха — той реве да се люлее пръв; сложа го на седалката — реве да се люлея аз, защото крачката му не достигат земята да се засили; река да го сваля, че и аз да се полюлея на моята си люлка, той пак реве… И все иска да се борим — но какво да му боря, когато минава с шапка под чатала ми, ако се понадигна на пръсти и му понатисна малко главата… Сборичкаме се, претъркулна го, той се чукне о нещо — и гайдата готова. И как след всичко това да се стърпиш да го не натупаш?

Бях се намерил в чудо: тъкмо съм угодил на мама и тате във всичко, и те са рекли: „Май скоро ще се спи на нивата“, и Косьо ми е развалил работата с някой рев. И хайде пак отначало!

Много пъти се заричах да не мисля за нивата, но как да не мисля, когато моите връстничета всички до едно бяха преспивали на нива със своите, а някои бяха ходили и самички на нощна паша с коне и разправяха такива чудесии, че като ги слушах, ми идеше да ревна с глас. Едни разказваха, че си кладели огън и печели крадена царевица… Други — как веднъж, като пасли коне на забранено до Сухия кладенец и усетил горския, се съблекли по бели ризи; едно от момчетата се покатерило на геранилото на кладенеца и почнало да скимти, друго хванало синджира на геранилото и почнало да го навежда, но бавно, за да скърца жално, а останалите изчакали горският да се приближи и се втурнали да играят около него самодивско хоро. Така го изплашили, че той захвърлил пушката си и търтил да бяга, и от отмала пропълзял, докато влезе в село. И други работи разказваха: хващали таралеж, слагали го близо до огъня, почвали да думкат в тенекия и таралежът заигравал ръченица… Приключенията им нямаха край и аз слушах, преглъщах, завиждах и се косях от яд, че заради Косьо не съм спал досега на нива. И не смеех да отворя уста, че ха съм продумал, ха са ме срязали:

— Мълчи, бе страхопъзльо, мамино синче!…

Но излезе, че не съм бил съвсем без късмет…

Тате се зареждаше за мъжката полска работа с нашия съсед, турчина бате Нури. Веднъж двамата се нагласиха да идат на най-далечната ни нива да окосят фия, да преспят там и на ранина на другия ден да го струпат на купи. Но сутринта тате трябвало да замине в града по неотложна работа и аз се събудих в ръцете му: бе ме измъкнал от леглото и ме носеше към колата, която чакаше навън, пред пътната врата — поне щял съм да тъпча купите, ако в друго не съм можел да го отменя.

— Нали искаше да спиш на нивата? — каза той, когато направих кисело лице, че ми развалят съня. — Дойде ти редът най-после.

Стоях прав в колата и не можех да повярвам на очите и ушите си.

— Да му мисли — извиках аз, когато се събудих — оня фъстък Косьо, че като се върна, ще му светя масълцето!…

Колата потегли и аз тръснах върху чергите — постелята ни за нивата; от тях изквича нашето кученце Лъвчо; то се измъкна от дрехите и почна да се върти около притиснатото си краче; взех Лъвчо в скута си, разтръсках го и го предупредих:

— Не обичам глезотии, ама! Или искаш да си седиш в къщи като Косьо?

Макар че виновният бях аз, Лъвчо млъкна, близна ме по ръката и се укроти…

Нивата ни бе на един хвърлей от гората, която нашенци наричаха Дюзда. Мама знаеше една песен за юнак, който се криел в тая гора — там никой не смеел да го търси, защото гората била толкова гъста, че веднага се изгубвал. Само юнакът виждал като дене, защото светулките се събирали и летели пред него да му показват пътя. В гората живеели птици, които с крясъка си предизвестявали юнака за всяка опасност… Юнака вече го няма и ония птици всяка нощ плачели за него и щом видели човек в гората, спущали се да му изкълват очите. Навремето прокарали път през Дюзда, но никой не минавал по него и хората гледали да не замръкват близо край гората. Плашели се от крясъка на птиците…

По-хубаво място за нощуване на нива едва ли може да се намери в нашето землище: никое момче от село не бе замръквало край Дюзда, а за преспиване — и дума да не става.

Като разпрегнахме, аз, съпроводен от Лъвчо, се запътих към гората, но бате Нури заби косата в земята, настигна ни и каза:

— Там няма да ходиш! Тука ще играеш.

— Тате ми каза — съчиних аз — да играем с Лъвчо край гората, защото може да ни порежеш.

— Там има шейтан — каза той и погледна през рамо към гората. — Там и на дядо Моньо в дерето.

— В дерето няма — казах аз.

— Има, ва! — опули очи бате Нури. — Аз видях.

— Ами, видял си! Да ти разправя ли какво си видял?

— Тука ще играеш! И няма да се хилиш — сопна ми се той и не се отмести, докато с Лъвчо не отидохме под крушата, където бе разпрегната колата.

Мене ме напуши смях, защото шейтанът, който уж видял бате Нури в дядо Моньовото дере, бях аз. Нашите ми купиха маска на маймуна с изплезен червен език и опулени очи, но ми забраниха да се показвам с нея навън от къщи. Докато Косьо й се плашеше, бе лесно, но като й свикна, не ме сдържаше в дома: на Заговезни вечерта сложих маската, обух един стар татюв панталон, на задницата на който заших парче червена хартия, и се явих на хорото; децата се разбягаха като пилци, а жените пискаха, като минех край тях. Вилнях, докато мамя ме нашиба с една пръчка и ме изпроводи в къщи със сто люти закани.

Тичах презглава и се извръщах да разбера дали мама не ме гони, та не видях, че насреща иде човек, и се бухнах в корема му.

— Дур бя! — хвана ме той за раменете и ме отстрани от себе си. Бе бате Нури.

Душа не ми бе останала от тичане, та не можех да кажа на бате Нури как подплаших цялото село. А той, след като ме отстрани от себе си, се втрещи в мене и щом се размърдах, взе да отстъпва заднишката, да пада и се изправя, докато ми обърна гръб, скочи от брега на дядо Моньовото дере и изцапурка във водата; след малко изпращя плетът на дядо Моньовата градина и в тъмното се чу гласът на бате Нури:

— Вай, анаджим, шейтан!… Вай, анаджим, шейтан!…

Такъв бе шейтанът, дето изплаши бате Нури. Аз много съжалявах, че досега не се бях сетил да се похваля пред децата, когато ми се перчеха със своите нощни приключения.

Денят мина в игри, но те не ми се видяха интересни, пък и каква игра може да се измисли за сам човек! Добре, че с мене бе Лъвчо.

Той не ме оставяше да направя нито една крачка сам. Все тичаше по петите ми с късите си крачка и дебнеше да захапе с острите си зъбчета крачола ми, а като не можеше после да ги откачи, скимтеше жално и се тътрузеше по земята. А като го освободях, търкулваше се, лъскваше бялото си коремче и сякаш викаше: хайде да се поборим! И ми правеше най-различни представления: проследяваше някоя прелитаща птица, драсваше подир сянката й, но само след няколко скока спираше и се преструваше, че не за това уж е тичал, а за друго — сборичкваше се с някое перо или листо и започваше да го дави с ръмжене, но, не дай боже, да му изпълзи в това време буболечка: отскачаше като опарен, но се срамуваше да избяга, та я лаеше отдалече и все поглеждаше към мене, за да види дали съм забелязал колко е безстрашен.

И като разбереше, че хитростта му не минава, клякаше, ушите му увисваха, като да бяха повехнали от шегата, и чакаше само да му дам знак, за да се втурне към мене, препъвайки се в къпини и буци… И също като Косьо налиташе да се целува; щом го вземех в скута си, дебнеше да се наведа и присягаше с муцунката си към лицето ми; после се укротяваше и само от време на време близваше ръката ми, за да покаже, че не спи и е готов за игра, ако пожелая.

Когато вече по тъмно си легнахме под чергите, постлани върху дебел дюшек от фий, и Лъвчо се наместваше на топло в краката ми, аз пак си спомних за шейтана и преди да ми се затворят очите, погледнах бате Нури, който пушеше, и си казах: „А какво ли ще бъде, ако го подплаша през нощта, както в дядо Маньовото дере по Заговезни?“ Исках да си представя как ще играя по бяла риза самодивско хоро около бате Нури, но изведнъж звездното небе взе да се издига нагоре, а аз да потъвам надолу…

Събудих се и ми се стори, че току-що съм заспал.

Не съм бил съвсем буден, защото не помня да съм видял нещо в тоя миг. Но чувах: откъм Дюзда повея един проточен вик „уху-ху-хууу“ и от тоя вик, който сякаш усетих по лицето си като слаб полъх на вятър, всичко се пробуди и нощта се изпълни с шумове и звуци: като че ли изведнъж запяха много, много щурци, завърчаха наблизо полски мишки, изпращя в тъмното съчка, изпъшкаха воловете, вързани в колата, и зашумяха листата на крушата… Звуците и нощните шумове бяха почнали да заглъхват, когато нов вик „уху-ху-хууу“ ги раздигна и засили. Аз замижах, защото ме достраша, и мислено се пренесох в кревата си в къщи — уж че сънувам. Но не можах да се излъжа, защото Лъвчо се размърда в краката ми.

Отворих очи. Луната бе заседнала в тъмен облак тъкмо над Дюзда, но само се жълтееше като татевото джобно фенерче, когато се изтощи батерията му. Не смеех да мръдна, да не би да се чуе отново оня вик. Но викът се потрети, а когато заглъхваше, изведнъж се възе силен и по-близък, преплетен с много други непонятни звуци: с нещо като писък на гайда, мяукане на котка, плач на дете, тропот на копита. Целият тоя шум, без да стихва, потече бавно по стария изоставен път откъм Дюзда, който минаваше близо до нивата ни.

Воловете изведнъж се изправиха, извиха глави към стария път и протегнаха шии да мучат. Лъвчо изскочи от чергите и залая. Той се изтирваше по посока на шума, лаеше, после се връщаше с подвита опашка и скимтеше край леглото. А шумът се приближаваше все повече, усилваше се и над всички звуци се развяваше онова „уху-ху-хуу“, от което по гърба ми лазеха тръпки; примъкнах се близо до бате Нури, който се бе надигнал на лакти и стоеше неподвижен, сякаш бе се вдървил.

— Бате Нури! — изхленчих аз.

— Шшш-т! — натисна ме той с ръка.

— Бате Нури — не можех да търпя аз от страх, — какво е това?

— Шейтан, чоджум, шейтан — проплака той. — Шейтан, чоджум! Вай, анаджим!

— Говори ми по български, бе бате Нури — разтреперах се аз, сякаш, ако ми говореше на български, онова, страшното, дето бе спряло в дълбокия път под нивата ни и от което чак земята се тресеше, щеше да стане по-малко страшно.

— Дръж кучето, стисни го за гърлото да не лае! — Пришепна бате Нури с разтреперан глас, обърна се по очи и като дигаше и сваляше глава върху постелката, почна сякаш да бълнува: — Аллах акбар… аллах акбар…

После дръпна чергата и се закри целият…

Аз стиснах шията на Лъвчо, плачех и сякаш заспивах: бумовете глъхнеха, чуваха се все по-слабо като фученето на отминаващ дъждовен облак и отново, както при събуждането, запяха много, много щурци, зашумяха листата на крушата, запукаха под мене чушките на фия…

Дълго се ослушвах и не смеех да мръдна, да не би да се повтори онова, но то не се повтори. И че е било — за това говореше само шепотът на бате Нури под чергата.

Аз я дръпнах, той някак се натисна надолу, хълцукна и замря.

— Ами че си, бате Нури! — казах аз. — Шейтан! Няма никакви шейтани! Онова, дето го видя в дядо Моньовото дере, бях аз с маймунската маска… аз колко момчета уплаших… щяха да им се пукнат сърцата… а мама ме нашиба с една пръчка на хорото…

Той ме гледа, гледа, сякаш не вярваше, че му говоря аз, стана след това, ослушва се дълго, после се спусна към воловете и впрегна. Като впрегна, тичешката събра багажа, грабна ме и ме хвърли в колата.

— Чергите! — сетих се аз, когато потеглихме.

Той се върна, дръпна едната, дръпна другата и на земята се изтърколи Лъвчо.

— Вземи кученцето! — извиках аз.

— Той умрял, ва! — каза бате Нури глухо и го побутна с крак.

И чак сега усетих болката, която бяха оставили по ръцете ми крачката на Лъвчо: той бе драскал с нокти, бе драскал, докато… Доближих ръце до очите си и ги гледах, като че ли бяха чужди, и не знаех къде да ги дяна; болката от драскотините се разнесе по цялото ми тяло и изведнъж, като лютивината на разхапана чушка, стана нетърпима; аз прострях моите чужди ръце във въздуха, размахах ги и ревнах:

— Боли бе, бате Нурииии!

Той вървеше пред колата, опрял гръб в хомота и слял се с главите на воловете.

— Боли бе, бате Нурииии! — заревах по-силно.

Той спря, но преди да се отлепи от хомота, дълго се ослушва, сякаш не вярваше, че плача аз.

— Какво има?

— Боляяят! Много ме болят, бе бате Нуриии!…

Той дръпна юларите на добичетата.

— Защо ме взе със себе си, бе бате Нурии, защо ме докара на ниватаааа! — плачех аз и всеки път, когато погледнех разперените си отмалели ръце, нещо почваше да ме души.

Аз плачех, задето бате Нури ме домъкна до Дюзда, плачех, задето тате ме пусна да ида с него, плачех, за дето мама не ме спря, плачех, като си помислех как слушах захласнат за чудесиите на нощните паши…

Преди да влезем в село, откъдето се дочуваха гласовете на кучета и петли, минахме край катун: на поляната в тъмното се гърбеха като големи животни чергилата на циганските каруци, чуваше се говор, дрънкане на покъщнина, плач на разбудени деца, сумтене на животни; катунарите още не бяха пренесли покъщнината от каруците в току-що разпънатите шатри; силуетите им се мяркаха като сенки.

Из тъмното изскочи човек и тръгна срещу колата. Бате Нури високо се окашля.

— Чорбаджи! — каза с прегракнал глас човекът. — Дай да запалим, че гърлото ми е засъхнало не знам като какво!

Бате Нури дълго тършува из джобовете си и табакерата му изтрака в ръцете на катунаря.

— Сега сте кондисали — каза бате Нури.

— Остави я ти нашата! — отвърна катунарят. — Кучешка работа. Изподрахме и чергила, и дрехи в таз вашата Дюзда. Уж за по-направо. Ама нали бързаме за сватба! Направихме малко главите, подрахме гърла. Пък тютюна свърших. Ще прощаваш, ама ще свия един цигар за старата, че няма да заспи…

Огънчето на цигарата заблещука из тъмнината, докато се изгуби между каруците. Бате Нури се отдалечи от колата, кашля дълго в тъмното, после ми каза да съм карал за село, той щял да ме настигне.

— На всички ще разправя — заканих се аз — какви шейтани е имало. Ще видиш ти…

Той така и не ме настигна.

Тате ме пресрещна пред вратата — току-що се върнал от града с нощния влак и се стягал да ни намери на нивата. Неочакваното ми завръщане сам с колата и без бате Нури го стресна. Като почнах да му разказвам нощните ни преживелици, той прихна да се смее, но щом разбра какво е станало с Лъвчо, сбръчка чело:

— И ти да повярваш в такова нещо! — каза тате.

— Той, бате Нури — смънках аз.

— Бате ти Нури!… А бе хей, ами ако бях пратил с вас и Косето, както ми бе скимнало!…

Тате млъкна.

— И него ли бе?…

— Косето нямаше, тате — преглътнах аз.

— Нямало! Да се махаш от очите ми! Не искам да те виждам повече.

Той обърна колата и я подкара. Когато тя се скри, влязох тихо в дома и гледайки да не ме забележи никой, се промъкнах на пръсти и се заизкачвах по дървените стъпала — горе спеше Косето. В стаята бе тъмно и задушно, Косето сумтеше, притиснало в носа си единия край на завивката; отидох до кревата и, не зная защо, се опитах да го взема на ръце. То се нацупи, но като отвори очи, протегна ръка.

— Косе — казах, — искаш ли да се поборим? Хайде аз да ти легна отдолу. Ама здравата да ме набориш…

Наместих се до него направо с дрехите, а Косето ме възлегна, скопчи ръце около шията ми и почна да ме бори; то пъшкаше и сумтеше, газеше ме по гърдите и лицето с топлите си пети, обръщаше ме по очи и провираше ръчички под раменете ми, за да ги скопчи на шията ми в „свински хомот“, викаше ми да се предам, а аз покорно го оставях да ме прави каквото си иска, и си шепнех:

— Тебе нямаше, Косе!…