Кольо Георгиев
Сънища наяве (13)

Сънища

Натоварихме нашата конска каруца, изтеглихме я до портата и тате се качи на биволската кола на дядо Пеньо. Аз му подавах метрови дърва от камарата, а той ги редеше и все поглеждаше към вратата за дядо Пеньо, който изтича до къщи за забравеното разрешително: бързахме да хванем пътя за града, преди да е напекло, че удареше ли яра̀та, не можехме измъкна биволиците от гьоловете. Колкото припрян бе дядо Пеньо (от бързане все влачеше развързани вървите на цървулите си), толкова мудни бяха неговите биволици. Само видът на тиня ги заставяше да ускоряват крачки. Лятно време, кажи-речи, не излизаха от гьолищата и дядо Пеньо, щом намереше свободна минутка да седне с хора, почваше да лющи от дрехите и лицето си засъхнала кал.

Бяхме преполовили колата, когато пътната врата се отвори с трясък. Дядо Пеньо прекрачи прага и понечи да каже нещо, но се завъртя на място като пумпал, пльосна се, полази по ръце и смешно опъна назад единия си крак: пак връвта на цървула му. Бе се закачила за вратата.

— Тичай го развържи — смигна тате.

Дорде му се притека на помощ, старецът се оправи и със свлечена на едното рамо полушубка забърза към тате.

— Абе, сине — викна той издалеч, — ти разбра ли сега каква стана тя?

— Падна и после стана — усмихна се тате.

Дядо Пеньо спря до колата и се хвана с две ръце в шишовете на ритлата.

— Абе таз нощ немецът ударил руснака! — каза той и отстъпи крачка назад.

— Кой руснак? — попита тате.

— Кой руснак! Абе руснака бе!

— Не те разбирам — тръсна глава тате.

— Как не разбираш бе?… Минавам край Кунчови. Куция… Той, тоя дембелин, се провесил на прозореца и курдисал радиото до себе си. Като засвирила една свирня, една музика — абе ти не я ли чуваш? — извърна се старецът и се ослуша. Тате също се извърна. — Селото люлее, не чуваш ли? Викам му: спри, затъкни го бе, разбрахме всички, че имаш радио… Зер теб ти е лесно: когато ти дойде кефът, ще се завалиш на кревата, ама на тоя, работния народ, като му развалиш сладкия сън, цял ден после ще му е криво и ще те попържа на майка. Дърто, кай оня, нека слушат, таквиз работи, кай, всеки ден не стават, немецът, кай, бастисал руснака… Чуваш ли, кай, какви маршове свирят…

— Ти си правиш майтап — каза тате.

— Гледай го ти сега него! — възмути се старецът. — Абе вярвай ми — с ушите си чух… Радиото го каза — с ушите си чух!

— Ами то туй значи война! — стресна се тате, изгледа стареца, после понечи да пренарежда дървата, но се изправи и пак каза: — Амчи то туй значи война, бе бай Пеньо!

— Амчи война ами, нали и аз туй думам… с ушите си го чух — заговори вече разтревожено дядо Пеньо, сякаш досега се бе съмнявал в ясния смисъл на новината. — Ако ми го бе казал оня хайванин, кой щеше да му повярва, но аз с ушите си го чух от радиото…

Тате скочи от колата и се засуети около хомота. Старецът се въртеше покрай него и го гледаше изплашено, сякаш се бе провинил и чакаше или да го опростят, или да го накажат. Най-после тате се спря, изправи глава и впери очи в мене.

— Ти какво чакаш? Бягай да провериш истина ли е. Бягай. Още ли си тука!…

Когато се върнах и потвърдих, че радиото говори за война, тате смръщи чело.

— Бе тя, като ще почва, да почва, че и по-скоро да свършва — каза той.

— Как? — не разбра старецът.

— Ами тъй. Щом швабите си търсят белята, нека… Като ги разпердушинят братушките, и тука ще има да става една… Нашите, мислиш, тъй ще си останат, когато опухат Германия?

— Нали и аз туй ти думам — просия дядо Пеньо, сякаш тъкмо в това бе убеждавал тате. — Те на нашите управници пъпът им къде е хвърлен? Да ги видя къде ще се дянат, тяхната ма… Хайде да не казвам, че има деца…

Тате стоеше с ръце на кръста, замислен и мрачен.

— Абе, сине — потърси старецът погледа му. — Тез германци акъл имат ли, че се зачекват с руснака? Минава ли им тях през ум какво им се пише, като се разлюти тя, таз голямата северна мечка?

— Ако не знаят, ще научат — закани се с глава тате.

— Ами те знаят ли, че с руснака шега не бива? — запали се старецът. — Че който се е закачил с руснака, после бял свят не е видял?

— Като не знаят, ще научат — повтори тате и това още повече разпали стареца.

— Ами те знаят ли?… — запъна се той и завъртя многозначително глава. — А? Ами сега, като се развърти тя, казашката конница? А?

— Не само конницата — каза тате.

— Не само конницата ли? — запъна се дядо Пеньо. — Хич не те слушам аз. Теб газила ли те е казашката конница? А-а-а, не те е. Пък мен ме е газила в Добруджа. Мен питай. Ей, сине! — хвана старецът ръката на тате и погледна да провери дали и аз слушам. — Туй, казашките коне!… Таквоз чудо не съм виждал. Абе тоз, който го е нарекъл кон, хабер е нямал от света. То не е кон като кон, брате! Гледай твойта плевня — таквиз са казашките коне.

— Като нищо — съгласи се тате.

— Сине! — каза дядо Пеньо в захлас. — И ти коне гледаш, ама пред казашките коне твоите са…

Той не се доизказа, защото се сети навреме, че конете са най-голямата слабост на тате. Към тях тате се отнасяше като към хора и разговаряше с тях като с хора, и не даваше да се изрече за животните лоша дума. Нямаше по-голяма гордост за него от тая да каже някой: „За другите села — не знам, но в нашето като твоите до ден-днешен не е имало“.

Тате изви глава към конете, които хрупкаха и пръхтяха в торбите с овес.

— Ти на това коне ли му викаш? — каза той, но веднага сви устни: трудно му бе да изрече тия думи. А дядо Пеньо това сякаш чакаше; той, който не само се е пазил да не засегне тате с неуместна бележка за нашите коне, но и най-много ги е хвалил, доближи добичетата и презрително заметна крак към тях; развързаната връв на цървула му подплесна единия кон по корема, животното подскочи, старецът се стресна и отстрани, но ухилен каза:

— Туй ако е коне!… Пред казашките коне твоите са мравки! Коне! На туй аз му викам мравки.

— Мравки са, бай Пеньо — отпусна се малко лицето на тате.

— Кранти! На туй аз кранта му викам! — въртеше глава старецът и хвърляше презрителни погледи към конете.

— Кранти — повтаряше тате след него.

Дядо Пеньо се разсмя, тате и той се усмихна: поглеждаха се и дядо Пеньо се закиска, докато се задъха и закашля:

— Коне… Ний, абдалите — говореше той на пресекулки, — нали с такива коне се изтъпанихме през… Европейската срещу казаците в Добруджа… а те, като ни видяха… се разсмяха и почнаха да ни прескачат… като котета…

— Ти, дядо Пеньо, разправяше, че уж вие сте прескачали румънците, пък сега… — спомних си пейката пред кръчмата, където вечер често се разказваше за подвизите на българската конница, в която бе служил и дядо Пеньо.

— Я мълчи ти там, бе кудук! — разсърди се той. — Много разбираш ти!…

Той бутна тате и те се преместиха по-далеч от мене. С предишната запаленост дядо Пеньо продължи:

— Ама те и ливадите им на казаците не били като нашите. Там имали едни ливади — да се загубиш в тревата им. Нашето ливади ли е, а? Да пуснеш казашки кон в нашите ливади — че той няма къде да се завърти!

— Нямаме ливади за казашките коне ние — потвърди тате.

— И ний за ливади сме седнали да приказваме — ухили се в шепа старецът. — Ливади! Ма-ани!…

Те седяха дълго време върху един пън посред двора и продължаваха да говорят, като че ли нищо не бе се случило, да се подиграват на конете, а дядо Пеньо да разказва познати, много пъти повтаряни истории за войната и тате го слушаше, сякаш ги чуваше за първи път. Като ги гледах развеселени, полъгах се да помисля, че тая война няма да прилича на ония, които толкова натъжаваха баба…

Но заваляха новините за сраженията, за германските настъпления и на лицето на тате не се яви усмивка повече. Той ходеше мрачен и умислен по цели дни, ядосваше се лесно и му бе крив светът.

Късно след работа, зарязали шетнята, татевите приятели се събираха у дома, разменяха си мрачно научените де от вестник, де от радио новини и дълбоко въздишаха. Единствен дядо Пеньо не падаше духом.

— Какво сте се опуйчили, бе хей? — побутваше ги той. — Вий чакате да съборят руснака, пък аз си представлявам как той ще дойде с един параход във Варна, ще натовари мераклиите и ще ги закара в Русия да видим как е подреден там животът. Знаеш ли какви параходи имат? Като бяха на земеделския събор във Варна по-лани, бе дошъл един, ама спрял насред морето. „Защо, викам на един гражданин, не го теглят до брега?“ А той отговаря: „Ти, кай, дядка, акъл имаш ли бе? Ами че ако го теглят до брега, нали ще изплиска морето и ще залей града, да ни издави“. Ей таквиз параходи имат!

— Детешки акъл — поклащаше глава някой. — Ти чакай да видим как ще устискат, пък параходът е послешна работа.

— Кажи ми сега не е ли прост? — ставаше старецът и питаше поред всички. — Ами като не разбираш нищо, чакай поне да ти обясня една работа. Ти руснака за глупав ли го смяташ, бе хей? Не се ли усещаш, че той сега си отстъпва, отстъпва, намича швабите в непозната земя и ги дебне да се залутат, че тогава да каже: „Ха давай наперьод!“. Папер няма да остане тогаз от немците. Знам ги аз братушките как пипат…

— То туй е криеница, нали? Намичат… Докога ще ги намичат, бе бай Пеньо, дорде им вземат Москвата ли?

— Ами като си прост! А бе, аланкоолу — палеше се още повече дядо Пеньо, — ти не си ли чувал, че Русия е най-голямата държава по мегдан! А? Че тя да не ти е нашата малка Българийка, дето пеша за два деня ще я прекосиш? Туй е Русия бе, тя край няма. Мен градинари са ми разправяли: можеш да вървиш с месеци и да не й стигнеш края. Превзема ли се такваз държава, бе?

— Гледай го ти какви бабини деветини приказва! Хората сега с европлани и танкове се движат, той ми разправя, че пеша щял да прекоси България…

Спореха с него, но гледаха да не го докачат и пресекат; разсъжденията му за казашката конница извикваха неизменно усмивка, но ги слушаха. И го чакаха с нетърпение всяка вечер, макар да знаеха, че за друго едва ли ще им приказва. Когато закъснееше или не се явеше, ставаха по-мрачни и ги мъчеха лоши предчувствия.

В очакване на радостните новини, които можеха да дойдат всеки ден, тате събра пари и купи радио. Още по мръкнало той и приятелите му купчеха глави до апарата, но София не слушаха: отначало слушаха, но щом се заговореше за германските победи, тате врътваше копчето, шареше по скалата и чуеше ли позната дума или име на известен съветски град, река, местност, шиткаше строго:

— Мълчете, да чуем какво говорят!

— Отбираш ли им? — шепнеха с надежда, макар да знаеха, че тате не разбира никакъв чужд език.

— Улавям по някоя дума — отвръщаше също шепнешком той.

— Е?

— Говорят там нещо, но да видим какво ще излезе — казваше неопределено той. И когато отдръпнеше глава от апарата, всички се взираха в устата му.

— Казаха ли за оня град, дето Куция разправя, че германците го превзели?

— Не чух такова нещо — отвръщаше тате.

— А бе, оня ги уйдурдисва — оживяваха се присъствуващите, но от това не им ставаше по-леко.

Дядо Пеньо, който се наместваше най-близо до радиото, навираше като тате глава в апарата и като тате шиткаше на и без това умълчаните слушатели.

— Ти пък какво разбираш? — ще го задене някой, когато дядо Пеньо се заслушваше в чужд говор.

— Мълчи бе! — сопваше се той. — Не чуваш ли, че говорят по влашки?

За него всички езици, освен българския бяха влашки.

— Е, и какво, като говорят? Ти да не би да отбираш от влашки?

— Кой не отбира, аз ли? Ехе-ее! Тетьо колко япии е дигнал във Влашко едно време, ти толкоз косъма на главата си нямаш.

— Той може да е дигнал, ама то не е все едно да отбираш от влашки.

— Не е все едно ли? Му̀ка кана, домнуле! Разбра ли? Той колко си е играл да ме учи!

— Му̀ка кана и от циганите може да си го научил… Я разправи сега, като разбираш, какво редят там в сандъчето?

— Какво ли? — мръщи вежди дядо Пеньо. — Не зная как да го скроя по нашенски, ама ще каже като например… Ела ми, ела ми, вика руснакът на немеца, че да те питам аз теб къде си тръгнал изоглавен.

Смееха му се, но го слушаха и не се разотиваха, докато той не се сетеше да рече:

— Ха да си вървим, че тез хора от нас нито могат да ядат, нито да си легнат навреме.

Веднъж хванахме случайно някаква станция, която говореше на български, но се чуха само последните думи на предаването: „Съветският колос е съборен. Съветската държава не съществува вече“.

Дядо Пеньо рипна, заопипва радиото, за да го загаси, и извика възмутен:

— Това радио какво е, бе?

— „Телефункен“ — каза мрачно тате.

— Друго, друго те питам. Чия направа е?

— Немска — отвърна тате.

— Туй исках само да зная, повече не ми трябва — каза той многозначително. И се запъти към вратата и от там добави: — Да идеш сега да си вземеш парите от тоя, дето те е изиграл. Ами какво чакате да ви каже тоз немски сандък, бе? А? Амчи, разбира се, ще ви приказва това, което му уйдисва… Като сте абдали, слушайте. Аз веке ухо не му давам!…

Дядо Пеньо не дойде повече да слуша радио. Но причакваше вечер тате или приятелите му край дома и без да пита за новини, повтаряше в нови варианти своя план за разгромяване на немците с помощта на казашката конница. Немците нахълтваха все по-дълбоко и се хвалеха, че виждали Москва с бинокли, когато веднаж дядо Пеньо каза на тате:

— Аз взех да се ослушвам дали няма да изгромоли казашката конница. Време й е веке.

— Блазе ти на душата, бай Пеньо — отвърна тате след дълго мълчание.

И тате се отказа да слуша радио. Но като бе в къщи, все се изкушаваше да го пусне с надежда да чуе някоя важна новина, но колкото пъти е проверявал, все е оставал излъган, та накрая го заряза съвсем и търсеше да се заглавика с работа вън от село. Ни в туй, ни в онуй време се дигаше на нивата и се връщаше късно, избягвайки срещите и мъчителните разговори за положението на фронта, което все се влошаваше.

Една вечер на връщане от нивата чухме пред кръчмата гласа на дядо Кунчо; той седеше сред старци като него на пейката под прозореца на кръчмата, от който жълтееше слабата светлина на газената лампа, бе опънал дървения си крак и местеше разтворен вестник, търсейки по-видело. Когато се изравнихме с тях, дядо Кунчо забеляза тате и повиши глас:

— Сега да ги видя аз болшевиците къде ще се дянат, като им спипали най-първия генерал. Топличък, топличък, по долни дрехи! Во-ро-ши-лов! Въ-ръ-ши-лов… Ох, какво вършеене е паднало! Абе, пустите му германци, абе как пък им плениха най-първия генерал! Вижте, ей го де е написано! — И той показваше ту на един, ту на друг вестника.

Тате изпсува през зъби и ускори крачките.

— Искаш ти, дърт пръчо — каза той, като отминахме, — да се обадя, че да ми продадеш после приказките… Но ще дойде ден да отворя уста и аз…

Не зная защо, но ми се стори, че от всички досегашни новини тая разтревожи тате най-много. Дълго не смеех да попитам дали е вярно, но накрая не се стърпях:

— Ами ако е вярно, тате, какво ще стане сега?

— Няма да вярваш, бе! — изкрещя ми той и се спря. — Чуваш ли, няма да вярваш! Щом вярваш в едно, в друго няма да вярваш. Каквото и да си приказват!

Тате бе много развълнуван; той бе дал воля на гласа си и ми викаше да не вярвам, а мене ми ставаше още по-тревожно. Той замлъкна едва когато зад гърба ни се чуха стъпки и познато покашлюване. Бе дядо Пеньо.

Старецът се бе задъхал от бързане и мълча, докато се съвземе; на два пъти отваря уста да продума, но не му стигна дъх и само държеше тате за ръкава и му казваше с очи да не бърза.

— Чу ли какви ги дрънкаше оня куцел? — попита най-после той и прикуцука с единия крак като дядо Кунчо, — едвам се удържах да не го цапардосам през устата…

— Ама наистина ли го пишеше това във вестника? — спря се тате.

— Не им вярвам аз на тях, бе! — викна на свой ред и дядо Пеньо. — Лъжат като брадати цигани. Куция искаше да ми покаже къде го пишело, пък аз му се изхрацах на вестника и тръгнах да ви настигна, но се върнах и му го раздрах на парчета. Ще ми го навира в очите! Той ли! Той ли! — заклати глава заканително дядо Пеньо. — Той забрави как му отървах кожата при Тутракан… Ще ми навира в очите вестника си! Да го нося аз на гръб него, дръвника, да го спасявам — хайде от едно село сме, какво ще кажа на майка му, като ме попита къде остана моят… Кешки, като му бяха претрошили власите и двата крака, да го бях оставил, та да му отрежат и главата… Пеньо, викаше, чирак ще ти бъда цял живот, спаси ме. А в казармата, като съм му се примолвал нещо като на земляк, мърдаше рамене с нашивките си: „Няма, кай, земляк, няма мемляк! Господин подофицер!“… Не го е срам! Да съм го тръшнал на земята тогава, пък аз — душа не ми бе останала да го мъкна на гръб… Имота си щял да ми хариже, ако го спася! Една ракия не ме е почерпил до днеска! И да ми рекне, че съм го взел на гърба си, за да съм се вардел с него от влашките картечници! Тпю! Ще ми навира той на мен в очите вестниците си! Не му вярвам! Ни на приказките, ни на вестниците му!…

Дядо Пеньо псува дълго, размахва юмруци, а като стигнахме пред пътната ни врата, ме побутна по ръката:

— Ти се прибирай, ний с тате ти имаме мъжка приказка.

Влязох и прилепих ухо на вратата.

— Сине — рече старецът. — Все се каня да те питам нещо и все не те срещам тез дене. Като какво ще е туй, дето напоследук сънувам все един и същ сън. Все един и същ! Колко годишен човек съм станал, доскоро легна ли — заспивам, умирам и сън не ми се е присънвал. Хората бащи, майки, деца виждат, с умрели приказват, в небето хвърчат, аз — нищо! Тука от едно скоро време стана, наведа ли глава, задрямвам и ми се присъня веднага, на минутата, че зад Белия баир, ама досами селото, бухат руските топове. Руските са, не са други, защото аз им знам на тях гласеца от Европейската. Бухат, бухат, бухат, та земята се люлее. А? Каква ще излезе тая?

— Сигурно нашите правят маневри в Разград и гърмят, пък тебе ти се струва, че сънуваш — каза тате.

— Маневри? Какви маневри са те патили бе? Ами защо не се чуват, като съм буден? После, аз не познавам ли гласа на руските топове? Аз и в алтилерията съм служил бе! Не ми приказвай ти за маневри, друго е, друго!

Тате помълча.

— Бай Пени, не съм ясновидец и на сънища май не вярвам, но дано да е на хубаво.

— Ще видиш, че няма да е току-така — каза убедено старецът. — Толкоз години да не съм сънувал нищо и сега да ми се присъни тъкмо такъв сън. Защо не е друг? И то да е веднъж само, а то!… Ще ми плещи той на мен!… Те ще забухат ония ми ти топове зад Белия баир, ще зачаткат те, казашките коне, та да го питам тогаз къде ще се дене с куция си крак! Да видим ще се намери ли друг будала като мен да го мъкне на гърба си…

Те се разшаваха и аз побягнах в къщи…

Събудих се на заранта от стъпките на тате — той бе минал през стаята ми и слизайки по стъпалата към кухнята, говореше на мама:

— Абе, ти нощес, като се въртя до късно край нощвите, не чу ли откъм Разград някакъв тътен?

— Какъв тътен? — попита мама.

— Като правят учения и маневри, откъм Белия баир се чуват оръдията, та рекох…

— Нищо не съм чула — каза мама. — Сънувал си…