Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Кольо Георгиев. Сънища наяве
Издателство „Народна младеж“, София, 1971
Редактор: Максим Асенов
Художник: Симеон Венов
Художествен редактор: Иван Стоилов
Технически редактор: Катя Вижева
Коректор: Елена Иванова
История
- — Добавяне
Всеки ще стане някакъв
Дълго ни подготвяха за посещението на областния училищен инспектор. В началото на всеки урок учителят ни обясняваше как трябва да посрещнем и изпроводим важния гост. От нас се искаше дружно да станем на крака, когато в стаята влезе инспекторът, да отвърнем на поздрава му, да седим мирно и послушно, докато учителят предаде урока си, да отговорим на въпросите на инспектора и когато той си тръгне, да извикаме „ура“. Въпросите не бяха трудни — трябваше да знаем кой е царя на България, кога сме били освободени от турско робство, как се казва областният управител, кои са враговете на България и какви искаме да станем, когато пораснем.
Щом човек е стигнал до второ отделение, той вече знае какъв ще стане в живота. Пък и учителят се беше постарал да ни подготви. След всяко изпитване на черната дъска той не забравяше да почука учениците по главата с кокалчетата на свитата си ръка и да каже: „Ти ще пасеш патките“, „От тебе само говедар ще излезе“, „И от тебе, като от баща ти, само орач става“, и т.н. Само на Матьо предричаше най-безрадостно бъдеще: „От тебе нищичко няма да излезе“, но Матьо не го беше еня и се усмихваше с широка добродушна усмивка, от която мърдаха щръкналите му уши, а кожата на челото заедно с косата слизаха чак до русите му вежди. Но по тези въпроси всеки от нас имаше собствено мнение, което не се покриваше с мнението на учителя.
Посрещнахме инспектора точно така, както учителят искаше. Отначало всичко тръгна добре, дори празнично. Тази празничност идваше от черния костюм на инспектора и бялата му яка, която превземаше очите със своята белота. И от усмивката на учителя, която много рядко виждахме. Неговата усмивка беше блага, такава усмивка можеше да се подари само на добри и послушни деца, тя ни внушаваше, че сме такива, и от това чувство се раждаше нашето стремление да бъдем такива, каквито усмивката на учителя ни правеше.
Първи изпитаха Дечо. Той отговори на всички въпроси на инспектора, както се полагаше, а като го попитаха какъв иска да стане, тържествено обяви:
— Аз ще стана учител!
— Много добре, мойто момче — похвали го инспекторът и посегна да го погали по косата. Но Дечо инстинктивно дръпна глава, сякаш се усъмни в добрите намерения на инспектора. Това движение на неговата глава ми напомни за нашата крава, която пред хомота все дърпаше глава настрани. Тате казваше, че предишните й стопани изглежда са я били с жегъла по главата, затова се плаши и дърпа. И Дечовата работа беше такава. Защото тъкмо на него учителят казваше: „Ти ще пасеш патките“, и го удряше по главата и по-често, и по-силно от другите, защото Дечо беше негов син и учителят поне в този случай не се боеше, че ще идват да му се карат, задето бие. Другите може да са останали изненадани от Дечовия отговор, но аз — не. Същата сутрин Дечо ме дръпна настрани и ми довери своето решение.
— Като ме питат днес какъв искам да стана, знаеш ли какво съм намислил да отговоря? — попита ме той.
— Не зная — отвърнах аз.
— Учител — каза многозначително Дечо.
— Защо пък учител?
— Защо ли. Защото тогава никое дете няма да посмее да ме бие, пък аз ще бия, което си поискам.
След Дечо изпитаха Матьо. Матьо повтори първо отделение, повтаряше сега и второ, беше най-едър от всички и затова седеше на последния чин. Сигурно защото беше най-голям и все ухилен, инспекторът го забеляза и каза:
— Я стани, ти, момченце, от последния чин!
Матьо скокна с готовност, а усмивката на учителя изчезна. Той почна да чупи ръце и наведе глава.
— Я кажи да чуем кой славен български цар управлява сега нашата държава?
Матьо се заоглежда, ухили се, но не отговори.
— Кой е този там на портрета? — помогна му инспекторът, като посочи рамката над черната дъска.
Това беше цар Борис трети, същият, както на двадесет и петдесетолевовите монети: гологлав, плешив, обърнат на една страна. Казваха, че го имало и на столевовите монети, но аз не бях виждал такива.
— Този ли? — погледна Матьо към рамката. — Той е нашият цар.
— А как се казва нашият цар? — попита инспекторът.
— Цар се казва.
Инспекторът поклати недоволно глава, а Матьо седна на чина си.
— Стани, стани, момченце, аз не съм ти разрешил още да седнеш — каза инспекторът. — Не е добре един български ученик да не знае своя цар. Нашият цар, добре да запомниш, се казва цар Борис трети!
— Да, трети беше — потвърди ухилен Матьо.
— А сега да ми кажеш кога България е била освободена от турско робство?
— Това не сме го учили — отвърна Матьо. Сякаш помнеше какво сме учили.
— А знаеш ли кой е нашият областен управител?
— Ъкъ — поклати отрицателно глава Матьо.
— Не се отговаря „ъкъ“, а „не“ — поправи го инспекторът.
— Добре — съгласи се Матьо.
— А знаеш ли кои са враговете на българската държава?
— Ох-хо — завъртя глава Матьо. — Турците.
— Защо?
— Защото хич не ги обичам. Мразя ги тези гаджали. Мога да ги избия всичките, ако имам едно оръдие.
— А кои други врагове още знаеш?
Матьо безпомощно повдигна рамене.
— Не знаеш — сви устни инспекторът. — Учителят не ви ли е разказвал това, дето те питам?
— Разказвал е, но аз не мога да заповням — призна Матьо.
— Как така не можеш да запомняш? И не се казва заповням, а запомням — поправи го инспекторът.
— Че то все там — каза Матьо.
— Не е все там и ти трябва да слушаш учителите и по-възрастните. А сега да ми кажеш какъв ще станеш, като порастеш? Мислил ли си?
— Ами чи как?
— Ха кажи да видим какво си намислил!
— Аз ще стана улуар, като пораста.
— Какъв, какъв? — не разбра инспекторът.
— Улуар.
Инспекторът извърна глава към учителя и той нещо му пришепна на ухото, като се наведе, защото беше два пъти по-висок от инспектора. Инспекторът извади бяла кърпичка и я размаха пред лицето си.
— А-а, воловар. Я, момче, повтори думата „во-ло-вар“.
— У-ло-вар — заклати глава Матьо в такт със сричките.
— Во-ло-вар — повтори инспекторът.
— У-ло-вар — предпазливо изговори Матьо, като гледаше в очите инспектора и повтаряше движението на устните му.
— На тебе баща ти какво работи, бе момче?
— У-ло-вар — произнесе сричка по сричка Матьо.
— А дядо ти какъв беше?
— У-ло-вар.
— От тебе и воловар няма да излезе — изпъшка инспекторът.
— Защо пък? — наивно попита Матьо, но инспекторът му даде знак да седне на чина и измърмори:
— Само дето търка чиновете на държавата.
Следващият бях аз.
Като слушаше отговорите ми, инспекторът доволен клатеше глава, а учителят се радваше. Казах и за Освобождението, и за враговете на България, и за областния управител, и то не така само с две думи, а с подробности. Инспекторът дори изпляска с ръце от изненада, след като казах името на областния управител и добавих, че той е героят от Каймакчалан. Така пишеше на една книжка, на чиято корица беше нарисуван нашият областен управител, облечен като офицер, да размахва сабя, а край него да се търкалят заклани много, много вражески войници. Учителят веднъж ни чете тази книжка и каза, че областният управител бил велик българин. Бях запомнил и едно стихотворение, написано от самия областен управител, и го издекламирах. То завършваше така: „Българийо славна, геройска земя, за теб ще се бия кат черна ламя; Българийо скъпа, с любовта си жарка бих се жертвал за теб с дъщеря си Дарка…“
— Много добре, отлично — похвали ме инспекторът и като огледа цялото отделение, каза: — Деца, така трябва да отговаря един ученик. Поучете се от вашето приятелче и следвайте примера му. А сега — обърна се той към мене и най-приятелски ми се усмихна — кажи да чуем всички какъв искаш да станеш, като порастеш!
— Комунист! — отговорих аз.
— А? — наведе глава към мен инспекторът и сложи длан зад ухото си.
— Комунист — повторих по-силно.
— Не може да бъде — дръпна се назад инспекторът, после се изсмя на глас, но сякаш се сепна от собствения си смях и започна да бърка из джобовете си. Оттам се изтърси връзка ключове. Учителят се наведе да ги дигне, но като се изправяше, удари главата си в чина, изохка и ха да замахне с ключовете върху мене, но се овладя и ги подаде на инспектора. А той, вместо да ги сложи обратно на мястото им, взе да ги увива в кърпичката си и после почна да се изтрива с нея.
Аз знаех, че на тях няма да им стане приятно, но така бях намислил да отговоря. Предишния ден мама ме изпрати за боза в дядовия дюкян. Срещна ме бате Велин, мой братовчед, когото бяха изключили наскоро от гимназията, и ме спря. Не бяхме се виждали отдавна, той учеше в града, а през лятото ходеше да работи в тухлената фабрика и не се връщаше в село. Та той ме попита:
— Като порастеш голям, какъв ще станеш?
— Бозаджия — казах аз. Тъй бях решил, защото обичах много бозата и завиждах на дядо, че си пие, когато и колкото иска, и главното — без пари.
— Никакъв бозаджия — каза бате Велин. — Ти, като порастеш, трябва да станеш комунист!
— Защо?
— За да биеш думбазите.
— Е, щом е за биене на думбазите, там съм.
Близо до дома живееше думбазинът Ради Карадушев, който не ме пускаше да минавам пред дюкяна му. Оградата пред дюкяна му беше съборена на няколко места и хората си минаваха направо, където им е удобно — на тях Ради нищо не думаше, но мене, колчем видеше, все ме погваше и замеряше, с каквото попадне. Мразеше тати, защото на кооперативни събрания го наричал мошеник и пладнешки разбойник, а на мене си го изкарваше.
Щом се съгласих, бати Велин клекна и накриви шапката ми наляво.
— Комунистите носят шапките си наляво. И ти така да я носиш!
Не бях свикнал да нося наляво шапка, струваше ми се, че ще падне и затова поизкривих врат да я крепя. Дядо забеляза това и дори попита да не съм изкълчил врата си, но аз не казах истината. Щеше да му домъчнее, че се отказвам от бозаджилъка и кой знае, може би нямаше вече да ми разрешава да гледам, като меси бозата. Същия ден на път за училище Ради пак ме подгони и аз окончателно реших, че връщане назад няма — ще бъда комунист, пък каквото ще да става.
Инспекторът и учителят се споглеждаха и мълчаха, сякаш глътнаха езици. От задния чин се обади Матьо:
— Господин учителю, искам, като пораста, и аз да стана като Желязко.
Учителят тръсна глава и тръгна със свити юмруци към Матьо. Но от предния чин се обади и Дечо:
— Тате, нека и аз стана като Желязко.
Той пък да не чуе нещо. Сякаш, като стане комунист, баща му ще му разреши да бие Ради Карадушев. Та те са първи приятели и дето седнат, дето станат, все са заедно. Учителят не стигна до чина на Матьо, защото едно след друго и другите деца се разграцаха, че и те искали да станат като мене.
— Млък! Млък! Ще ви изскубя главите като на пилета — разкрещя се той. — Млък, нехранимайковци с нехранимайковци!
— Вие не сте за учител! Вие сте за пъдар! За говедар! Вашето място не е тука! — развика се и инспекторът и тръгна срещу учителя. — Какви са тези безобразия! — размаха той ключовете пред лицето му.
Но не се сбиха. Инспекторът навярно се уплаши, защото учителят беше навел глава като бодлив бик и сякаш се канеше да се нахвърли с рогата си. Инспекторът хукна към вратата, като викаше:
— Не, аз няма да допусна…
— Моля ви да ме изслушате — спусна се след него учителят.
Зад вратата дълго се чуваха гласовете им, а след това всичко утихна — сигурно бяха влезли в учителската стая. Ние седяхме и не знаехме какво да правим.
Матьо дойде на моя чин.
— Дечо няма да го вземем с нас — каза той. — Ще си бъдем само ние двамата с тебе.
— Какво ще си бъдем? — попитах аз. Разбира се, Дечо — в никакъв случай! Но и Матьо едва ли подхождаше. И той повтори, че иска да стане комунист, защото, каквото видеше у мене, искаше да го има и той.
— Ама такива, дето ти каза.
— Комунисти ли?
— Ох-хо — завъртя глава Матьо.
— Пък ти знаеш ли какво значи, като искаш да станеш такъв! — попитах го аз.
— Охо-хо — пак завъртя глава Матьо!
— Кажи, като знаеш!
— Знам, но няма да ти кажа. Ти кажи, щом толкова знаеш!
Училищният слуга чичо Доси влезе в стаята, изгледа ни и викна:
— Да се измитате, че като се развъртя, не зная какво ще стане. По-скоро!
Грабнахме торбичките си и тръгнахме да излизаме. А Матьо остана насред стаята и попита:
— Чичо Досе, а кога ще викаме „ура“?