Патриша Ричардс
Протегни ръце към звездите (3)

3.

Франси се изтягаше във ваната, пълна с ароматизирана вода. От време на време протягаше крак и с пръст завърташе кранчето, за да поддържа температурата на водата.

Бледа слънчева светлина проникваше през белите щори на прозореца и падаше на полегати ивици в другия край на ваната. Младата жена лежеше наполовина потопена във водата, косата й бе вдигната и вързана с бяла панделка, за да не се намокри.

По радиото звучеше Вивалди — музика, която бе в унисон с приглушената светлина, но този път Франси като че ли не я чуваше.

Между леко извитите й вежди се бе образувала бръчица, която се задълбочаваше с всяко следващо излъчване на новини по радиото. Откакто се беше събудила сутринта, нямаше промяна в бюлетините — стачката на френските авиодиспечери продължаваше и положението се влошаваше с всеки изминал час. Предполагаше се, че до вечерта във Франция няма да кацне нито един самолет. Хиляди изнервени пътници се тълпяха на летищата, където цареше пълен хаос. „Не летете“ — съветваха периодично по радиото.

Но на нея й се налагаше да лети. По някакъв начин трябваше да се добере до Южна Франция, до Тони и до бъдещето, което я очакваше там. Когато се прибра миналата нощ, на телефонния й секретар имаше записано съобщение от него. Гласът му бе възбуден и забързан:

„Идвай тук, Франси. Двамата Бойд са почти готови да подпишат и режисьорът е на линия. Във филма има подходяща роля за теб; не е главната, естествено, но е много добра второстепенна роля, както ти обещах. Но всички искат да те видят, така че ме уведоми кога пристигаш. Ще ги задържа колкото е възможно по-дълго“.

Безпокойството на Франси се засили. Би било твърде жесток удар на съдбата, ако заради тази ужасна стачка изпусне първия си шанс за кариера в киното. Много добре знаеше колко рядко се даваха добри роли на абсолютно неизвестни и неопитни актриси. Трябваше да има някакъв начин да се добере до Южна Франция. Може би с влак? Но според радиото всички билети за френските железници били разграбени преди часове. Обмисли и варианта с кола, но се отказа от него. Пътят беше дълъг, близо две хиляди километра, тя не говореше френски и не беше свикнала с дясното движение. Сетне си каза, че ако няма друг избор, ще трябва да го направи. За щастие стачката бе отвлякла вниманието й от един тревожен факт: през последните два дни пред очите й често се появяваше аристократичното, смугло лице на Кит. Никога преди мислите й не са били толкова неконтролирани и объркани, сякаш разумът и желанията й бяха в противоречие.

Все пак бе принудена да признае, че го е преценила погрешно. Той не бе един от тълпата млади мъже у лейди Вейл, богати, отегчени и търсещи някакво развлечение. Може би не беше богат и отегчен, поправи се тя, но определено търсеше развлечения — развлечения, които според него тя можеше да му осигури. Погледът му беше достатъчно красноречив. Но Кит нямаше пари, не беше перспективен… Някакъв досаден вътрешен глас й прошепна: „Нима има някаква разлика? Щеше ли сърцето ти трескаво да затупти, ако първоначалното ти предположение за Кит Ренсъм се бе оказало вярно? Наистина ли е толкова важно, че той не е в по-добро положение от теб?“.

„Важно е. Знаеш, че е важно“ — каза си тя. „Може би той щеше да те разнообрази?“ — насмешливо прошепна вътрешният глас. „Да ме разнообрази? Може да е опасен и привлекателен, но не чак толкова…“ Франси тръсна глава и се опита да забрави Кит Ренсъм. Докато не получи ролята във филма на Тони, не бива да си позволява какъвто и да е риск. В момента беше без работа, а се познаваше достатъчно добре и знаеше, че бе свикнала с лукса и лесно не би се отказала от него. В края на краищата продуцентът можеше да й го осигури…

Младата жена въздъхна. Кит бе толкова привлекателен; не можеше да престане да мисли за него. Дори и сега гласът му звучеше в ушите й, заглушавайки музиката.

— … Франси Уилсън.

Тя се изправи стреснато; по раменете й се стичаше сапунена пяна. Не беше сън, а действителност. Бе чула името си, извикано от добре познатия й глас.

С нежелание излезе от ваната, простила се с мечтите за спокойно начало на деня. Загърна се с хавлията си, приближи се до прозореца, отвори го и съзря усмихнатото лице на Кит Ренсъм, застанал на уличката.

— Най-после! — възкликна младият мъж, като я видя. — Мислех, че ще си остана тук. Не отваряте ли, когато се звъни?

— Не съм чула звънеца. Радиото свиреше силно.

— Зная. Вивалди, нали? За Бога, облечете се и елате да ми отворите! Не мога да стоя вечно тук и да държа всичко това.

Тя внезапно осъзна, че от мястото, където стоеше той, се виждаха само лицето й и част от раменете й. Сигурно Кит си мислеше, че е гола. Отново надникна навън: трудно й бе да повярва, че той е там. Но не се лъжеше: на дневната светлина лицето му изглеждаше загоряло и проницателните сини очи се открояваха върху него. Разбира се, у лейди Вейл носеше вечерен костюм; днес бе облечен в синя риза с цвета на очите му и светлосиви габардинени панталони. Докато я чакаше да му отвори, той кръстосваше нетърпеливо тихата калдъръмена уличка. Върху предния капак на колата й беше оставил голяма бяла кутия, която Франси познаваше добре. До нея лежеше букет от чайни рози. Но вниманието на младата жена беше привлечено от пръчката в ръката му — на нея бе вързал бяла носна кърпичка и я размахваше, сякаш бе знаме. Сетне Кит извика:

— Предавам се. Дойдох да сключим мирен договор! Но побързайте, Франси, преди да съм умрял за чаша кафе!

„Изглежда доста комично“ — помисли си внезапно тя. Забеляза, че надолу по улицата пердетата се раздвижиха. Какво ли ще си помислят съседите?

Бързо си облече халата, питайки се какво прави Кит Ренсъм пред дома й.

Освободи трите резета, с които заключваше входната врата, и се изправи пред него, леко присвила очи срещу слънчевата светлина. Обикновено на никого не позволяваше да я зърне, преди да е готова да покаже на света безупречно гримираното си лице. За миг се зачуди дали той ще се изненада, като види колко е бледа и че до голяма степен красотата й се дължи на умело положения грим.

Но нямаше голямо значение как щеше да я възприеме Кит Ренсъм, въпреки че Франси се надяваше той да не се шокира от това колко е различна от момичето от сцената. Втората им среща не се броеше, тъй като на лунната светлина лицата им не се виждаха много ясно. Но тя забравяше, че нищо не може да промени фигурата й или нежната извивка на устните й, които напоследък твърде често неволно стискаше, докато се опитваше да се справи с промените, настъпили в живота й.

Във всеки случай външният й вид, очевидно, нямаше значение за него.

— Добро утро — каза весело младият мъж, когато я видя пред себе си. В дългия бял халат и със стегнатата панделка в косата, Франси приличаше на монахиня или по-точно, на послушница, готова скоро да се отрече от всички земни радости. Прави бяха онези, които я наричаха „ледената девица“. Можеше да си представи как мъжките сърца се свиват от надменно повдигнатата й глава и от високомерния й поглед…

Той размаха по-усърдно знамето.

— Дойдох, за да сключим примирие.

Франси не можа да сдържи усмивката си — беше толкова смешен и напълно неотразим.

— Добре — отбеляза той със задоволство, — дамата можела да се усмихва. Това е добре. Бях започнал да се чудя дали си способна на това. Нали нямаш нищо против да си говорим на „ти“? — После добави: — Мога ли да вляза?

Франси понечи да откаже, но усети как устните му докосват нейните, толкова леко и бързо, че за миг си помисли, че сънува.

— А — възкликна Кит, — по-дребна си, отколкото мислех. Но въпреки това си достатъчно висока.

Преди тя да успее да попита какво има предвид, той грабна пакетите от колата и се озова в дневната й. Изпълни пространството със своята жизненост, като обикаляше нагоре-надолу като тигър в клетка, който свиква с обстановката.

Изведнъж Франси видя добре познатата й стая през неговия поглед и за миг се запита какво ли ще си помисли той за преобладаващия млечнобял цвят. Единствено светлосивият кожен стол и няколкото възглавници, грижливо подредени на канапето, внасяха известно разнообразие. Тя намираше белите копринени завеси за елегантни, но нямаше ли стаята да му се стори строга и аскетична? Копнееше за разтоварваща атмосфера и се бе постарала да не претрупва с мебели помещението. Единствената украса бяха старинната ваза на бялата полица над камината и една японска гравюра, окачена срещу два малки акварела.

Кит застана пред тях и заяви:

— Харесват ми — той спря за момент, като видя изражението на Франси, вгледа се по-внимателно и прочете: — Ф. У. Ти ли си ги рисувала?

— Да — отговори рязко тя. Съжали, че се беше поддала на импулса да ги закачи там. Днес й изглеждаха аматьорски; ябълките бяха твърде зелени и формата им — определено странна. Защо не ги бе забелязала преди? А опитът й да пресъздаде пълната с мушкато градина бе пълен провал. Какво я беше накарало да излага на показ липсата си на талант?

— Точно както си го представях — говореше Кит, докато оставяше знамето зад вратата, а пакетите — на бамбуковата маса със стъклен плот, която Франси използваше за хранене. Стаята вече изглеждаше разхвърляна.

— Мислех, че живееш точно в такава къща — продължи той.

— Каква къща?

— Точно като теб. Мисля, че домовете отразяват личността на собствениците си. Твоят говори красноречиво за характера ти.

— И какво казва?

— Нищо, което не знам — усмихна се младият мъж. — Студена и недостъпна, нали? Но някъде под тази красива фасада… — замълча, като вида опасния блясък в очите на Франси.

„Достатъчно!“ — сякаш казваха те.

— О, забравих. Това е за теб — подаде й цветята и кутията.

— Но какво… защо?

— Знамето беше, за да кажа „мир“. Бих искал да бъдем приятели. А цветята са за извинение за неприятното ми поведение снощи. Когато размислих, разбрах колко ядосана си била на един напълно непознат, който те връхлетя така и те целуна. Дължа ти нещо повече от едно извинение и се надявам, че розите ще изразят това. Избрах ги, защото ми напомнят за теб. Така че можем ли да започнем отначало? А другото… — посочи кутията и замълча, като я наблюдаваше внимателно.

Франси добре познаваше сиво-бялото райе, което бе търговска марка на дизайнера от модното ревю, и докато повдигаше капака, бе почти сигурна какво ще намери вътре. И наистина под пластовете тънка хартия съзря млечнобелия атлаз. Повече не й беше нужно.

— За теб е — каза Кит, без да откъсва поглед от нея.

— Не мога да я приема — въздъхна тя. За един кратък миг я обзе копнеж. Беше се влюбила в роклята, докато я демонстрираше на ревюто, и с болка се бе разделила с нея. Не бе й помислила, че ще я види отново, и сега не вярваше, че тя бе тук, в дневната й. Събра сили, изгледа го строго и попита с леден глас: — Какво те кара да мислиш, че имам навика да приемам подаръци от непознати?

— Не сме непознати — отвърна той, без да обръща внимание на стиснатите й устни и вирнатата брадичка. — Това е третата ни среща и в края на краищата колко пъти трябва да се виждат двама души, за да станат приятели? — попита меко и като видя колко решителен бе видът й и колко горди са очите й, продължи: — Моля те, приеми я, роклята е създадена за теб, и след като те видях в нея, никоя друга не би била достойна да я носи. Приеми я, Франси, моля те! На мен не ми трябва. Нямам сестра, нито приятелка, дори съпруга, на която да я подаря. Ако не я приемеш, просто ще я захвърля в гардероба, а ти не би искала да бъде оставена на молците, нали? Твърде красива е, за да я сполети такава съдба.

Франси все още се колебаеше.

— Защо наддаваше за нея? — не се сдържа и попита тя.

— Заради един облог. С Ферди Вейл се обзаложихме на десет хиляди лири, че няма да спечеля аукциона. Имах доста упорити съперници, но я спечелих, при това с много хубава и добре дошла печалба.

— Не би ли могъл да я продадеш? — попита Франси, като дълбоко в себе си се надяваше, не тази идея няма да му хареса.

Кит изглеждаше потресен.

— Да продам нещо толкова красиво! Дори да съм беден като църковна мишка, не бих продал тази рокля.

— Мислех, че хората се връщат от Далечния изток, натрупали богатство — изрече тя, като си припомни какво и беше казал Тони за него.

— Откъде знаеш, че съм бил в Далечния изток?

— От Тони.

— Тони?

„Начинът, по който повдига вежда, когато задава въпрос, е доста привлекателен“ — помисли си тя.

— Тони Фрийленд. Мисля, че го познаваш?

— О, боже, Тони! Разбира се, че го познавам. Не съм го виждал от години. Чух, че сега е голям продуцент — отново повдигна вежда. — Означава ли това, че вие двамата…

Франси се изчерви под погледа на сините очи, които не пропускаха нищо.

— Ние сме, както се казва, само добри приятели — отвърна рязко тя и стисна устни, за да не се издаде.

— Ти и Тони Фрийленд — бавно изрече Кит, като че ли на себе си. — М-м. Не бих казал, че е подходящ за теб.

— Това не е твоя работа — сопна се Франси, като се надяваше да го постави на мястото му.

— Така ли? — замислено промълви младият мъж. — Е, бихме могли да поспорим по този въпрос.

Погледите им се срещнаха за миг и Франси се почувства така, сякаш се спуска твърде бързо с асансьор, но въпреки това бе странно въодушевена.

— Добрият стар Тони! — възкликна той. — Никога не бих предположил, че може да бъде „приятел“ с такава привлекателна жена.

Франси прие комплимента му мълчаливо.

— Струва ми се, че се отклоняваме от темата — продължи той. — Дойдох тук, за да ти поднеса тази рокля… в знак на благодарност, че ми донесе късмет…

— Какво щеше да се случи, ако беше загубил? — полюбопитства тя.

Той сви рамене.

— Предполагам, че някак си щях да платя. Но загубих. Как бих могъл, след като ми носиш късмет? А сега мога ли да ти я подаря?

Франси примигна. Този мъж бе невъзможен; така невъзможен, както го беше преценила още при първата им среща. Да заложи десет хиляди лири, сякаш бяха десет, и да играе така хладнокръвно — беше луд или по-голям глупак, отколкото го мислеше. И сега искаше да й подари роклята…

— Не мога да я приема — съпротивата й отслабваше. Не беше честно да я изкушава така, да събужда такива копнежи в нея. По-добре да го отпрати колкото е възможно по-бързо, преди да е сторила нещо глупаво.

Въпреки това се колебаеше. Желаеше тази рокля от мига, в който я видя. Дълбоко в душата си бе привлечена от романтичния й вид. За краткото време, докато я бе носила, беше успяла да избяга от своя делничен свят и като докосната от магическа пръчка бе разцъфнала и засияла. Всеки детайл от роклята бе прекрасен: от шумоленето на подплатата до розите по деколтето, които украсяваха и полата.

Франси се сепна и си каза: „Той те е омагьосал с тези дяволити сини очи и сега иска да приемеш от него подарък, спечелен по нечестен начин“.

С една дума, Кит преобръщаше нейния подреден свят надолу с главата.

Пое дълбоко дъх и заяви:

— Не мога да я приема.

— Добре — равнодушно изрече младият мъж. — Къде ти е кофата за боклук?

— Зад задната врата във вътрешния двор — машинално отговори тя. — Но какво…?

Той бе грабнал бялата кутия и решително крачеше към кухнята. Обърна се и каза:

— Нали не я искаш? Не мога да я разнасям из Лондон, за нея няма място в апартамента, който наех, така че трябва да я изхвърля.

— Ще я взема. — Бе ужасена при мисълта, че млечнобял атлаз за осем хиляди лири ще отиде на градското сметище, и думите неволно се изплъзнаха от устата й. Сетне прехапа устни, осъзнала, че се е хванала в капана му, и възмутено възкликна: — Ти ме измами!

Кит лукаво се усмихна, тя не издържа и също се засмя.

— Знаеше, че ще кажа това.

— Не — поправи я той, — но се надявах да го сториш. Подарявам ти я от все сърце — продължи тържествено, после прекъсна неловките й и объркани благодарности. — А сега ще ми предложиш ли чаша кафе?

Франси си даде сметка, че се бе проявила като лоша домакиня, и заекна:

— Аз… аз кафе…

— Нито грам? — изстена той.

— Не — усети, че се изчервява. — Не пия кафе. И за теб не е полезно — продължи бързо, като се опитваше да обясни: — Кофеинът е вреден…

— Тогава може би малко вино? — попита с надежда Кит и изстена, като я видя да поклаща глава. — Не ми казвай, че нямаш и вино? Зная — скръсти ръце, — нека да отгатна… не пиеш и вино, нали? Никакъв алкохол, никакви цигари и по външния ти вид личи, че не ядеш и много пикантни ястия.

Изведнъж Франси се почувства щастлива от плътния халат, който скриваше тялото й от проницателния му поглед.

— Никакви прегрешения с вкусна сметана или масло, или пък захар — като че ли на себе си мърмореше младият мъж.

Бе обзета от гняв. Нямаше значение, че бе дошъл с подаръци за нея. „Пази се от византийци, които ти носят дарове“ — помисли си тя. Този тип няма право да я критикува. Как смее да оглежда нея и дома й, сякаш има право да ги изследва? Как смее да нахълтва в живота й и да нарушава крехкото равновесие; как смее да я изпълва с копнеж по една рокля, която тя няма право да притежава, и да се отнася грубо към принципите й? Франси харесваше начина си на живот, харесваше своя тих и спокоен свят. Бог й беше свидетел, че след врявата на приемите и модните ревюта имаше право на малко усамотение. А това какво яде и пие си беше лично нейна работа. Но най-вече как се осмелява Кит да я гледа така, сякаш се забавлява с нея?

— Как се забавляваш, Франси?

Младата жена го изгледа подозрително. Нима четеше мислите й?

Забавление? Тя преглътна язвителния отговор, който беше на устните й. Нима този нахалник не знае, че човек трябва да се концентрира върху основното, за да има успех? Но изведнъж усети някаква празнота дълбоко в себе си. Може би по пътя към върха бе изгубила нещо ценно? Тя прогони неприятните мисли и промълви, като избягваше, погледа му:

— Мога да ти предложа чаша чай.

Кит избухна в смях.

— Добре тогава, чай. Но, пази Боже, приятелите ми да разберат, че Кит Ренсъм пие чай в дванайсет часа по обяд!

Франси се изчерви. Защо винаги я караше да се отбранява и да се чувства неловко? Не я беше нарекъл стара мома, затворена в идеалната й, светеща от чистота къща, но не се съмняваше, че ако му хрумне тази идея, без колебание ще я изкаже на глас.

Внезапно реши да му сервира проклетия чай и да го отпрати. Една кратка бележка ще е достатъчна, за да изрази благодарността й за роклята, и това ще е краят на епизода.

— Къде живееш? — попита го, без да изпуска, от поглед големия чайник. Не биваше водата да ври твърде дълго.

Кит й обясни и тя несъзнателно запомни улицата, сетне се поинтересува:

— А как разбра къде живея аз? — Знаеше, че не е лесно да се открие адресът й.

— Доста трудно — призна младият мъж, докато наблюдаваше да приготвя фините порцеланови чаши, облегнат върху кухненската маса. Ароматът на розите изпълваше въздуха. Сетне усмихнато добави: — Трябваше да танцувам три пъти с Джаки и да я почерпя с доста шампанско, преди да го издаде. Но накрая получих необходимата информация.

„Както знаеше, че ще стане“ — помисли си Франси. Джаки е била като пластилин в ръцете му. След като Кит Ренсъм си е наумил да я очарова, не е имала никакъв шанс. Неочаквано изпита болка при мисълта, че двамата с приятелката й са танцували. Можеше да си представи как кафявите й очи дяволито проблясват и как му се усмихва, докато се носят из залата. Решително тръсна глава, опитвайки се да прогони тези мисли.

Внезапният звън на телефона я накара да подскочи и да разлее част от врялата вода. Опита се да се съсредоточи върху гласа от другата страна. Връзката бе лоша и едва се чуваше как някой говори на френски.

— Pardon? — опита тя.

За съжаление не се обаждаше Тони, а момичето, което беше наел за своя секретарка.

Безпомощно, тя опита отново.

— Бихте ли повторили? — Ала беше ясно, че не само връзката е лоша, а и момичето не знае добре английски. Впуснаха се в безсмислен разговор, докато внезапно Кит й отне слушалката.

— Comment? Repetez-vous plus lentement, s’il vous plait.^[1]

Младият мъж се заслуша, като от време на време молеше някоя фраза да бъде повторена.

Обърна се към нея, със слушалката в ръка:

— Казва, че Тони иска да знае кога ще пристигнеш. Спешно е. Наел е яхта и биха искали да се поразходят с нея, но той не е съгласен да тръгнат без теб. Яхтата е в пристанището на Сен Тропе и ти трябва да отидеш там. Очевидно е заедно е двамата продуценти и с режисьора. Пита кога ще пристигнеш?

Една идея се оформяше в главата на Франси, докато той говореше по телефона. Първо бе съвсем неясна, но докато подреждаше сребърните лъжички и резените лимон и слушаше с едно ухо гласа на Кит, внезапно реши как да постъпи.

— Можеш ли да ги помолиш да изчакат една минута? — прекъсна го тя.

Той се подчини.

Франси го погледна в лицето, поемайки дълбоко дъх. Ако можеше да го убеди, това ще реши всичките й проблеми. Но дали ще се съгласи?

Впусна се в обяснения, като говореше бързо, съзнавайки през цялото време, че трябва да получи съгласието му, преди секретарката да затвори телефона. Разказа му е няколко думи за филма, който Тони планираше, и за ролята, която се надяваше да получи.

— Както виждаш, трябва да отида във Франция, така че режисьорът да може да ме види; Тони твърди, че продуцентите също искат да се срещнат с мен.

Не мога да взема самолет поради стачката на авиодиспечерите, но — тя отново пое дълбоко дъх, — би ли ме закарал?

Ето, каза го. Сега единственото, което й оставаше, беше да се надява на неговото съгласие.

— Ще ти бъда много благодарна — продължи тя като се опитваше да изпревари всички негови възражения. — Разбираш ли, цялата ми кариера зависи от това да стигна до Южна Франция. Знаеш как е в света на киното. Е, може би не знаеш, но човек трябва да сграбчва всяка възможност, преди шефът да е променил решението си. А за ролята кандидатстват хиляди момичета. Бях в безизходно положение и не знаех как да стигна дотам, когато ми хрумна тази идея. Ти нямаш работа, така че, може би си свободен — с надежда го погледна тя, сетне добави: — Разбира се, ще ти платя. Не моля за безплатни услуги. Четиридесет лири на ден ще бъдат ли достатъчни? Естествено всички разходи са за моя сметка. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

Тя спря, за да си поеме дъх.

— Толкова ли е важно? — попита тихо Кит.

— Най-важното нещо на света. — Очите й го умоляваха, но тя не смееше да каже нещо повече.

Той взе отново слушалката. Франси не можеше следи пороя от френски думи, но стискаше палци гърба си.

— Какво й каза? — осмели се да попита, когато младият мъж затвори телефона.

— Обещах, че ще бъдеш там след два дни.